Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Total Control, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Германов, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 53 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Обсидиан, София 1997
ISBN 954-8240-51-3
Худ. оформление: Кръстьо Кръстев
История
- — Добавяне
- — Корекция
32.
— Лий, искам да те предупредя, че понякога е доста дръпнат, но това е от характера му. — Франк Харди се обърна към Сойър и двамата продължиха по дългия коридор, след като слязоха от частния асансьор на последния етаж на сградата на „Трайтън Глоубъл“.
— Ще пипам с ръкавици, Франк, обещавам. Обикновено не налитам на жертвите с бокс.
Сойър се замисли за резултатите от разпитите на летището. Хората му бяха открили двама души от персонала, които разпознаха Джейсън Арчър по снимката — служителката, която бе приела багажа му сутринта на седемнайсети, и един чистач, който бе видял Арчър да чете вестник в чакалнята. Направил му впечатление, защото нито за миг не изпуснал от ръцете си коженото куфарче, дори когато пиел кафе или четял вестника. Арчър влязъл в тоалетната, но чистачът не го видял, когато излязъл, защото трябвало да отиде на друго място. Стюардесата, която бе събрала бордните карти на пътниците, не можеше да бъде разпитана, защото бе загинала заедно с тях. Неколцина си спомняха Артър Либерман, защото го бяха виждали многократно в продължение на много години.
Движеха се бързо по коридор, застлан с дебел мокет. Влизането в централата на технологичния гигант се бе оказало много трудно. В началото човекът от охраната бе поискал да се обади във ФБР, за да провери серийния номер на служебната карта на Сойър, и сигурно щеше да го направи, ако Харди не се бе намесил. Самият Сойър дотогава не беше виждал подобно нещо.
— Ей, Франк, какво държат тук? Златни кюлчета или уран 235?
— Да кажем, че просто страдат от параноя.
— Впечатлен съм. Обикновено всички се стряскат, когато видят агент от ФБР. Обзалагам се, че се надуват и пред данъчните.
— Разбира се. Данъчен гуру им е един от бившите шефове на Федералната данъчна служба.
— Добре си пазят задника, няма що.
Сойър се замисли за професията си и го обзеха съмнения. В днешно време информацията беше всичко. Достъпът до нея се контролираше, общо взето, чрез компютри. Частният сектор толкова бе изпреварил държавната администрация, че тя просто нямаше шанс да го настигне. Дори и Бюрото, което бе оборудвано с най-модерна техника, беше твърде назад в сравнение с компании като „Трайтън Глоубъл“. Мисълта не беше приятна. Трябваше да си малоумен, за да не си даваш сметка, че компютърните престъпления съвсем скоро ще изпреварят всички други прояви на човешкото зло, поне в доларово изражение. Но доларите означаваха много — работни места, домове, щастливи семейства. Или липсата на всичко това. Сойър изведнъж спря.
— Имаш ли нещо против да те попитам колко ти плаща „Трайтън“ на година?
Харди се обърна.
— Защо? Да не би да искаш да направиш фирма и да откраднеш клиентите ми?
— Опипвам почвата, в случай че реша да приема предложението ти да работя при теб.
— Сериозно ли говориш? — изгледа го Харди.
— На моята възраст човек се научава никога да не казва „никога“.
Харди се замисли над думите на бившия си колега и стана сериозен.
— Предпочитам да не навлизам в подробности, но сумата за реално свършена работа е от порядъка на седемцифрените числа. Освен това ни плащат солидна твърда сума, за да ни ангажират.
Сойър подсвирна.
— Добре де, ще захапя стръвта. Ако дойда, каква заплата ще ми даваш? Горе-долу.
— Пет до шестстотин хиляди първата година. Челюстта на Сойър увисна.
— Сигурно се шегуваш, Франк.
— Никога не се шегувам, когато става дума за пари. Докато има престъпления, бизнесът ни няма да замре. Все едно, помисли за предложението ми — добави Харди и отново тръгна.
Сойър потри брадичка и се замисли за растящите си дългове, за безкрайната работа и малкото си кабинетче в централата на ФБР.
— Ще помисля, Франк. — Реши да смени темата. — Значи Гембъл е самостоятелен играч, така ли?
— Не, в никакъв случай. Той е безспорен бос на „Трайтън“, но магьосникът, който върти същинската работа, е Куентин Роу.
— Що за птица е той? Някой перко?
— И да, и не — отговори Харди. — Куентин Роу е завършил Колумбийския университет първи по успех в групата си. Спечелил е голям брой награди в областта на модерните технологии, когато е работил в „Бел Лабораторис“, а след това и в „Интел“. На двайсет и осем години създава собствена компютърна компания и тя прави бум на борсата. Преди три години беше най-апетитното парче на пазара. Нейтън Гембъл я купи. Беше брилянтен ход. Човекът с идеи за бъдещето във фирмата е Куентин Роу. Всъщност той настоява да се осъществи сделката със „Сайбърком“. Той и Гембъл не са близки приятели, но пък заедно работят удивително добре и Гембъл се вслушва в съветите му, ако финансовата страна е както трябва. Така или иначе, човек не може да спори с успеха.
Сойър кимна.
— Между другото, наблюдаваме Сидни Арчър денонощно.
— Значи разговорът с нея събуди подозренията ти?
— Може да се каже. Нещо я бе извадило от равновесие малко преди да пристигнем.
— Какво?
— Обаждане по телефона.
— От кого?
— Не знам. Проверихме откъде и се оказа, че е телефонна кабина в Лос Анджелис. Който се е обадил, вече може и да е в Австралия.
— Мислиш ли, че е бил мъжът й?
Сойър сви рамене.
— Източникът ни твърди, че слушалката е вдигнал бащата на Сидни Арчър и че онзи се е представил за друг. След разговора Сидни била пребледняла като платно.
Харди извади от джоба си пластмасова карта и повика частния асансьор. Докато се носеха към последния етаж, Харди намести модната си вратовръзка и приглади косата си пред огледалните врати. Скъпият костюм, поне за хиляда долара, му стоеше добре. На китките му блестяха златни копчета. Сойър огледа бившия си колега, после прецени собственото си отражение. Ризата му, макар и съвсем чиста, беше протрита на яката, а вратовръзката му беше реликва отпреди десет години. Отгоре на всичко непослушният кичур стърчеше на главата му като перископ. Изгледа издокарания Харди и заговори с престорено сериозен тон:
— Знаеш ли, Франк, добре е, че напусна Бюрото.
— Какво? — сепна се Харди.
— Много си хубав за агент.
Харди се засмя.
— Като говорим за хубост, онзи ден срещнах Меги. Това момиче има глава на раменете. Не е лесно да влезеш право в Станфорд. Ще уреди живота си чудесно.
— Въпреки баща си, би могъл да добавиш.
Асансьорът спря и двамата излязоха.
— Лий, аз самият не бях добър баща, знаеш го.
— Мисля, че оправи отношенията си с двете си деца по-успешно от мен.
— Така ли? Добре. Следването в Станфорд не е евтино. Помисли за предложението ми. Това може да оправи отношенията ви по-бързо, отколкото си мислиш. Ето тук.
Двете крила на елегантна стъклена врата, върху които бяха гравирани орли, се плъзнаха безшумно встрани и Харди влезе в приемната. Секретарката, приятна жена с делови маниери, обяви пристигането им по микрофона, който бе монтиран на слушалките й. После натисна бутон на металния панел върху бюрото, което приличаше повече на произведение на модерното изкуство, отколкото на мебел, и кимна на Сойър и Харди да се приближат до масивна стена от лакиран абанос. Част от стената се отвори автоматично и Сойър поклати удивено глава за пореден път след влизането си в сградата на „Трайтън“.
След миг застанаха пред голямо бюро, наподобяващо команден център — виждаха редица компютърни монитори, телефони и всевъзможни други електронни устройства. Мъжът зад бюрото приключи някакъв разговор и остави слушалката на мястото й. Вдигна глава.
— Специален агент Лий Сойър от ФБР. Нейтън Гембъл, президент на „Трайтън Глоубъл“ — представи ги Харди.
Стиснаха си ръцете и Сойър усети силата на дланта му.
— Хванахте ли Арчър?
Въпросът долетя малко преди Сойър да седне на посочения му стол. Тонът беше властен, като на началник към подчинен, и достатъчно неприятен, за да накара космите на тила на Сойър да настръхнат. Преди да отговори, агентът на ФБР се настани на стола и огледа мъжа зад бюрото. С периферното си зрение видя изопнатото лице на бившия си колега, който стоеше вдървено до вратата. Разкопча сакото, извади бележника си, приготви се да пише и едва тогава се вторачи изпитателно в Гембъл.
— Трябва да ви задам няколко въпроса, мистър Гембъл. Надявам се да не ви отнема много време.
— Не отговори на въпроса ми. — Гласът на боса прозвуча доста рязко.
— Така е — отвърна Сойър. — И нямам намерение да го правя.
Погледите им се срещнаха и Сойър издържа, докато Гембъл не извърна лице към Харди.
— Мистър Гембъл, това е текущо разследване на ФБР Бюрото обикновено не коментира…
Гембъл махна нетърпеливо с ръка и го прекъсна.
— Тогава да приключваме. След час трябва да се кача на самолета.
Сойър не знаеше кого повече му се ще да напердаши — Гембъл или Харди — за глупостите, които бяха решили да дрънкат.
— Мистър Гембъл, струва ми се, че на разговора трябва да присъстват Куентин и Ричард Лукас.
— А може би трябваше да помислиш за това, преди разговорът да започне. — Гембъл натисна някакво копче на бюрото си и нареди: — Намери Куентин и Лукас. Веднага.
Харди докосна Сойър по рамото.
— Куентин е шеф на отдела, в който беше Джейсън Арчър. Лукас е шеф на вътрешната сигурност.
Няколко минути по-късно вратата в стената се отвори и в кабинета на Гембъл влязоха двама мъже. Сойър ги огледа и веднага разбра кой кой е. Лукас гледаше мрачно и донякъде със завист конкурента си Харди, а сакото под мишницата му беше леко издуто. Куентин Роу още нямаше трийсет и пет. Беше готов да се усмихне, а кафявите му очи бяха по-скоро унесени, отколкото напрегнати. Беше пълна противоположност на Нейтън Гембъл. Отидоха при голямата конферентна маса в единия ъгъл на огромния кабинет.
Гембъл погледна часовника си и се вторачи в Сойър.
— Имаш петдесет минути, Сойър. Надявах се да чуя нещо съществено, но започвам да се чувствам разочарован. Защо не ми покажеш, че не съм прав?
Сойър прехапа устни и изпъна рамене, но реши да не се поддаде на провокацията. Обърна се към Лукас.
— Кога заподозряхте Арчър за първи път?
Лукас помръдна на стола си. Явно бе, че се чувства особено неловко след последните събития.
— Първото доказателство беше видеозаписът на размяната в Сиатъл.
— Този, който направиха хората на Франк ли?
— Да. — Намръщената физиономия на Лукас казваше всичко. — Макар че аз лично подозирах Арчър и преди това.
— Така ли? — обади се Гембъл. — Не помня да си споменавал за тези си подозрения. Не ти плащам за да си мълчиш за такива неща, нали?
Сойър изгледа Лукас навъсено. Този тип бе казал нещо, което вероятно не беше в състояние да подкрепи с факти. Все пак беше длъжен да го попита.
— Защо го подозирахте?
Лукас все още не отделяше очи от боса си, сякаш не бе успял да се отърси от острата забележка. Най-после се обърна към Сойър и отговори:
— По-скоро имах чувството, че нещо не е наред. Нищо конкретно. Интуицията ми подсказваше, че не е свестен, а понякога това е по-важно, нали?
— Да.
— Работеше много. По всяко време на денонощието. Часовете, когато компютърът му се е регистрирал в мрежата, са интересни.
Гембъл се размърда.
— Служителите ми работят много — каза той. — Осемдесет процента от хората са на работните си места по осемдесет-деветдесет часа седмично през цялата година.
— Не обичате лентяите, доколкото разбирам — обади се Сойър.
— Карам хората си да работят много, но пък им плащам добре. Всички мениджъри над средно ниво във фирмата ми са милионери. И повечето от тях още нямат четирийсет. — Кимна към Куентин Роу. — Няма да ви кажа колко пари имаше, когато го купих, но ако сега поиска да си купи остров някъде, да си построи замък, да си купи харем и частен самолет, ще го направи, без да вземе и цент назаем, и пак ще му останат достатъчно пари, за да могат правнуците му да се возят в лимузини и да учат в най-добрите университети. Разбира се, не очаквам един държавен бюрократ да разбира нюансите на свободното предприемачество. Остават ти четирийсет и седем минути.
Сойър си обеща, че повече няма да позволява на Гембъл подобни изблици.
— Потвърдихте ли фактите около кражбата от банковата сметка? — попита той Харди. Приятелят му кимна. — Ще те свържа с нашите хора, които се занимават с това.
Гембъл удари с юмрук по масата и се вторачи гневно в Сойър, сякаш той лично бе задигнал парите.
— Двеста и петдесет милиона долара! — Шефът на „Трайтън“ се тресеше от яд.
Настъпи неловко мълчание, което бе нарушено от Сойър.
— Разбрах, че Арчър е поискал да монтират допълнителна ключалка на вратата му.
— Да, така е — отвърна Лукас, още по-пребледнял.
— Искам да огледам кабинета му, но това ще стане по-късно. Какво точно поиска да се монтира?
Всички се обърнаха в очакване към Ричард Лукас. Челото му се бе покрило с капчици пот.
— Преди няколко месеца поиска да му сложат електронна брава, която се отваря с код и специална карта. Беше свързана с алармената система.
— Беше ли необходимо? — попита Сойър. Самият той не смяташе, че е било необходимо предвид на множеството препятствия, през които му се бе наложило да премине, докато влезе в сградата.
— Не мисля. Нашата сграда е една от най-добре охраняваните в бизнеса. — Гембъл изсумтя презрително и Лукас се смути. — Не мога да кажа обаче, че беше нещо необикновено. Доста хора поставиха подобни брави на вратите си.
— Вероятно сте забелязали, мистър Сойър — обади се Куентин Роу, — че всички в „Трайтън“ просто са вманиачени на тема сигурност. Непрекъснато им се набива в главите, че за да се опазят фирмените тайни, трябва да мислят като параноици. Франк идва всяко тримесечие и изнася лекции на тази тема. Ако някой от служителите по някакъв повод се усъмни, че има изтичане на информация, може да отиде направо при Лукас или при Франк. Ние знаем за блестящата кариера на Франк във ФБР и никой не би се поколебал да потърси съдействието му. Истина е, че това се е случвало в миналото и по този начин са били ликвидирани още в зачатък сериозни потенциални проблеми.
Сойър се обърна към Харди, а Харди кимна в знак на съгласие.
— Но след като Арчър е изчезнал, не сте успели да влезете в кабинета му веднага. Би трябвало да имате някаква система на достъп в случай, че някой служител се разболее, умре или напусне.
— Има система — заяви Лукас.
— Джейсън явно я е заобиколил — каза Куентин Роу с възхищение.
— Как?
Роу погледна Лукас и въздъхна.
— Всички служители са длъжни да дадат кода на шефа на охраната — обясни Роу. — На Ричард. Освен това охраната разполага със специални карти, които осигуряват достъп до всички места в сградата.
— Арчър съобщил ли е кода си?
— Да, но после е препрограмирал бравата и го е сменил.
— И не сте разбрали за промяната по-рано? — Сойър погледна Лукас учудено.
— Нямаше причина да ни хрумне, че е променил кода — каза Роу. — През нормалното работно време вратата на кабинета му обикновено беше отворена. Никой освен Джейсън нямаше причина да влиза в кабинета след работно време.
— Добре. Как според вас Джейсън се е добрал до информацията, която смятате, че е продал на „Ар Ти Джи“? Имал ли е официален достъп до нея?
— До известна част. — Куентин Роу помръдна смутено и прокара ръка по конската си опашка. — Джейсън работеше в екипа, който се занимаваше със сделката. Все пак нямаше достъп до самите преговори. С тях бяхме в течение само Нейтън, аз и трима други висши мениджъри от компанията. Разбира се, и хората от юридическата фирма.
— Къде се съхраняваше тази информация? В сейф? В шкаф? — попита Сойър.
Роу и Лукас се усмихнаха.
— В нашата фирма почти не използваме хартия. Всички важни документи са в компютърни файлове.
— И тези файлове са защитени по някакъв начин? С парола?
— Доста повече от парола — каза Лукас снизходително.
— Но Арчър, изглежда, се е добрал до тях — сряза го Сойър.
Лукас се смръщи, сякаш някой бе натикал в устата му лимон.
Слязоха в малката претъпкана стаичка. Ричард Лукас се захвана да мести кутиите, подредени до стената, а Роу, Харди и Сойър чакаха. Нейтън Гембъл бе отказал да ги придружи. След малко кутиите бяха преместени и на стената се показа гнездо за кабел. Куентин Роу отиде до компютъра и вдигна кабелите.
— Джейсън е проникнал във вътрешната ни мрежа от този компютър.
— А защо не от компютъра в кабинета си? — попита Сойър.
Роу започна да клати глава още преди Сойър да довърши въпроса си.
— Когато се регистрира в мрежата — обясни Лукас, — трябва да мине през няколко процедури за сигурност. Те не само регистрират потребителя, но и потвърждават самоличността му. На всяко работно място е монтиран ирисов скенер, който заснема ирисите на потребителя и ги сравнява с тези от архива. Освен това периодично ги проверява, за да не може на работното място да седне друг човек. Ако това стане, системата се изключва автоматично.
Роу погледна Сойър и каза:
— Важното е, че ако Джейсън беше отворил файловете от собственото си работно място, щяхме да разберем, че го е правил.
— Как? — попита Сойър.
— Системата ни следи кой и кога осъществява достъп до информацията и записва данните. Ако е използвал това работно място — Роу посочи стария компютър, — а то не е регистрирано в мрежата и няма номер при администратора, рискът отпада. Може да се каже, че този компютър е фантом. Предполагам, че от компютъра в кабинета си е открил къде се намират интересуващите го файлове, без да ги отваря. Имал е предостатъчно време. Така не му се е наложило да се задържи тук дълго, защото бихме могли да го хванем.
Сойър поклати глава.
— Един момент. След като Арчър не е използвал собствения си компютър, защото бихте разбрали какво е направил, а е използвал този, за да не разберете, откъде сте сигурни, че тъкмо той е изтеглил информацията?
Харди посочи клавиатурата.
— Старият надежден метод. Свалихме отпечатъците и всички до един са на Джейсън.
Сойър най-накрая зададе и най-логичния въпрос:
— Добре, но откъде знаете, че този компютър изобщо е използван за достъп до каквато и да било информация?
Лукас седна на един стол.
— Установихме, че от известно време някой осъществява непозволен достъп до данните. От този компютър може да се влезе в системата, без да се разбере кой го прави, но все пак остава запис, който показва кои файлове са били ползвани. Джейсън би могъл да проникне в административните файлове и да изтрие всички следи от намесата си. Не е никак просто, но той би могъл да го направи и вероятно го е правил. Поне в началото. После е станал небрежен. В края на краищата разбрахме, че имаме непозволен достъп и следата ни доведе до това място.
Харди скръсти ръце на гърдите си.
— Има някаква ирония във всичко това — каза той. — За охрана на информацията се влагат огромни средства. Това са свръхмодерни устройства за защита на самите компютри, после имаме стоманени врати, електронни брави, камери, охранители, какво ли не… В „Трайтън“ всичко това го има. В същото време обаче кабелите, които свързват мрежата, са съвършено достъпни. — Поклати глава и погледна Лукас. — Предупредих те за тази опасност.
— Направил го е вътрешен човек, който познава системата — отвърна Лукас веднага. — Иначе не би могъл да проникне в нея. Да не забравяме и факта, че този човек уби цял самолет хора.
След десетина минути отново се върнаха в кабинета на Гембъл. Той не им обърна внимание.
Сойър седна и попита:
— Нещо друго около „Ар Ти Джи“?
Гембъл изведнъж се ядоса.
— Това, че се опитаха да ме измамят, няма да им се размине!
— Все още не е доказано, че Джейсън Арчър е работил за „Ар Ти Джи“ — възрази Сойър спокойно.
Гембъл погледна драматично към тавана.
— Така ли? Добре тогава, ти продължавай да се ровиш в жалките си глупости, за да запазиш жалката си работа. Аз сам ще се погрижа за сериозния проблем.
Сойър затвори бележника си и се изправи. Харди също стана и понечи да го задържи, но той му хвърли смразяващ поглед.
— Десет минути, Сойър. Тъй като няма какво повече да ми кажеш или да научиш, ще се кача на самолета малко по-рано.
Гембъл тръгна към вратата, но когато мина покрай Сойър, той го сграбчи за ръката и го измъкна навън, в приемната на секретарката.
— Извинете ни за момент — обърна се към нея той. Тя се поколеба.
— Казах да излезете! — изкрещя Сойър с глас на сержант, който обучава новобранци. Тя скочи на крака и избяга.
— А сега нека изясним едно-две неща, Гембъл. Първо, не съм длъжен да давам отчет на теб или когото и да било друг в тази фирма. Второ, след като има съмнения, че един от хората ти може да е свалил граждански самолет, ще ти задавам толкова въпроси, колкото сметна за необходимо, без изобщо да се съобразявам с графика за пътуванията ти. Ако още веднъж ми кажеш колко минути ми остават, ще откъсна шибания часовник от ръката ти и ще го натикам в гърлото ти. Не съм от прислугата ти и не си позволявай да ми държиш такъв тон, ясно ли е? Аз съм специален агент на ФБР, при това от добрите. По мен са стреляли, ръгали са ме с нож, ритали са ме и са ме хапали смахнати откаченяци, в сравнение с които ти си добродушно котенце. Ако си мислиш, че като се правиш на много велик, ще ме накараш да се напикая от страх, просто си губиш времето. Моето също. А сега се върни и си седни на шибания задник!
Два часа по-късно Сойър приключи с разпитите на Гембъл и хората му, огледа кабинета на Джейсън Арчър, запечата го и повика следствен екип, за да изследва мястото до последната прашинка. Разгледа и компютъра, но просто нямаше как да разбере, че нещо липсва. От микрофона беше останал само малък посребрен куплунг.
Тръгна към асансьора с Харди.
— Нали си даваш сметка, че няма доказателства за евентуално участие на Арчър в свалянето на самолета?
Харди кимна.
— Казах, че е възможно Арчър да е използвал Либерман, за да прикрие следите си, само че и за това няма доказателства. Ако няма връзка, излиза, че той е извадил страхотен късмет, след като не се е качил на самолета.
— А това означава, че катастрофата е дело на някой друг.
Сойър вдигна ръка, за да натисне бутона на асансьора, но Харди го спря.
— Лий, ако искаш да чуеш скромното ми мнение, най-големият ти проблем не е да докажеш, че Арчър е отговорен за самолетната катастрофа.
— А кой е най-големият ми проблем, Франк?
— Да го откриеш — отговори Харди и се отдалечи.
— Мистър Сойър? Може ли за минутка?
Сойър се обърна и видя Куентин Роу.
— С какво мога да ви бъда полезен, мистър Роу?
— Няма нужда от официалности. Наричайте ме Куентин. — Роу замълча и се огледа. — Искате ли да направим кратка обиколка на едно от производствените ни звена?
Сойър разбра.
— Добре. Естествено.