Дейвид Балдачи
Тотален контрол (52)

52.

Сидни огледа улицата през бинокъла и след това видя колко е часът. Здрачаваше се бързо. Поклати учудено глава. Възможно ли беше пратката на „Федерал Експрес“ да се е забавила заради лошото време? Снеговалежите по крайбрежието на Мейн бяха обилни и през нощта по пътищата често се образуваха поледици. Шофирането беше опасно. А къде бяха родителите й? Проблемът бе, че нямаше как да се свърже с тях, докато са на път. Сидни изтича до джипа, включи клетъчния телефон и взе от „Справки“ номера на „Федерал Експрес“. Даде на служителката имената на подателя и получателя и след малко получи отрицателен отговор.

— Искате да кажете, че няма такава пратка?

— Няма. Според документацията ни не сме получавали такава пратка.

— Но това е невъзможно! Вече трябваше да е тук! Сигурно има някаква грешка, моля проверете пак.

— Най-добре да се свържете с подателя — препоръчаха й учтиво. — Проверете дали пратката е предадена при нас.

Сидни затвори, взе телефонния номер на Джеф от чантата си в къщата, върна се в джипа и го набра. Вероятността да го завари у дома беше малка — не се съмняваше, че се е вслушал в предупреждението й, — но беше сигурна, че където и да е, ще се обажда, за да прослушва съобщенията на телефонния секретар. Ръцете й трепереха. Ами ако не беше успял да изпрати дискетата? Спомни си насочения към главата й пистолет в лимузината. Брофи и Голдман. Кръвта по дрехите й. За момент отпусна отчаяно глава върху волана, после се съвзе и набра номера.

Телефонът иззвъня, чу щракване и се приготви да чуе гласа на телефонния секретар, но вместо това някой каза:

— Ало?

Сидни си даде сметка, че това не е запис.

— Ало? — каза гласът пак.

След кратко колебание реши да говори:

— Джеф Фишер, ако обичате.

— Кой го търси?

— Аз… негова приятелка.

— Знаете ли къде е? Трябва да го намеря — каза гласът.

Косата на тила й настръхна.

— Кой сте вие.

— Сержант Роджърс от полицейски участък Александрия.

Сидни затвори.

 

 

В къщата на Джеф Фишер бяха настъпили сериозни промени. Преди всичко вътре не беше останал нито един компютър, нито една дискета с информация. Съседите бяха видели камиона на транспортната фирма посред бял ден, един от тях дори беше разговарял с товарачите. Всичко изглеждало напълно законно, Фишер не бил споменавал, че смята да се мести, но товарачите били абсолютно спокойни, описвали вещите, шегували се, дори направили почивка за по цигара. Едва след като си тръгнали, съседите започнали да се съмняват. Мъжът от най-близката къща влязъл, за да види какво става, и забелязал, че липсва само техниката. Тогава се обадил в полицията.

Сержант Роджърс се почеса по тила. Проблемът беше, че никой не знаеше къде е Джеф Фишер. Бяха го търсили на работното му място, при родителите му в Бостън, при приятелите му от квартала. Никой не го беше виждал от два дни. Малко по-късно сержант Роджърс се изненада още веднъж — оказа се, че Фишер е задържан в участъка заради шофиране в пияно състояние. Бяха му определили гаранция, бяха му съобщили датата на съдебното дело и го бяха освободили. Оттогава никой повече не го бе виждал.

 

 

Сидни изтича нагоре по стълбите, затръшна вратата на спалнята и я заключи. Грабна ловната пушка от леглото, зареди я и седна в ъгъла с лице към вратата. Към останалото се прибавяше и ужасната възможност Джеф да е пострадал заради нея.

 

 

Когато Франк Харди се обади, Сойър седеше зад бюрото си в централата на ФБР. Разказа му набързо за последните събития и накрая сподели заключението си, че Сидни Арчър не е убила Голдман, Брофи и Паркър.

— Може ли да е бил Джейсън Арчър? — попита Харди.

— Не виждам логика.

— Прав си. Едва ли би поел риска да се върне.

— Освен това не мисля, че би накиснал жена си за убийствата. — Сойър замълча за момент, докато размисли върху следващия си въпрос. — Някакви новини от „Ар Ти Джи“?

— Затова се обаждам. Президентът Алън Порчър не може да бъде открит за коментар. Голяма изненада. Естествено, официалният служител за връзки с обществеността отрича най-енергично всякакви намеци и обвинения.

— А какво става със сделката?

— Е, всъщност това е добрата новина. След последните събития с хората на „Ар Ти Джи“ „Сайбърком“ твърдо отива при „Трайтън Глоубъл“. По-късно днес ще има официална пресконференция. Искаш ли да дойдеш?

— Може би. Нейтън Гембъл сигурно е много щастлив.

— Точно така. Ще уредя да ви дадат пропуски, ако с Рей искате да присъствате на представлението. Ще бъде в централата на „Трайтън“.

Сойър се замисли за момент и каза:

— Мисля, че ще дойдем, Франк.

 

 

Сойър и Джаксън влязоха в залата, която въпреки огромните си размери беше препълнена.

— Дявол да го вземе, това трябва да е голямо събитие — отбеляза Джаксън, докато оглеждаше тълпата репортери, финансисти и индустриалци.

— Парите винаги са голямо събитие, Рей. — Сойър взе две чаши кафе от масата със закуски, подаде едната на Джаксън и се надигна на пръсти, за да види подиума.

— Търсите ли някого? — попита Франк Харди, който се появи зад гърба им.

Джаксън се усмихна.

— Аха. Търсим някой бедняк, само че май сме сгрешили мястото.

— Така е. Не можете да отречете обаче, че във въздуха витае някаква възбуда, нали?

Джаксън кимна и посочи репортерите.

— Наистина ли сливането на две компании е толкова интересна новина?

— Рей, в случая е нещо повече. В Америка едва ли има компания с по-голям потенциал от „Сайбърком“.

— Ако е така, защо се продават на „Трайтън“? — попита Джаксън.

— Защото „Трайтън“ разполага с милиардите, които са нужни за разработката, производството и маркетинга на новите им продукти. В резултат след година-две „Трайтън“ ще доминира пазарите както някога „Дженерал Мотърс“ или „Ай Би Ем“. Дори в по-голяма степен. Деветдесет процента от световната информация ще минава през техните продукти.

Сойър поклати глава и отпи глътка кафе.

— По дяволите, Франк — каза той, — какво ще стане с конкуренцията?

Харди се усмихна кисело.

— Е, това е капитализмът. Оцеляването на най-силните е законът на джунглата. Сигурно си гледал поредицата на „Нашънъл Джиографик“. Животните се изяждат едни други, за да оцелеят. Гледката не е приятна.

Харди погледна към малкия подиум, върху който беше поставена трибуна.

— Ще започват. Запазил съм места на предните редове. Елате.

Харди ги поведе през тълпата и след това минаха зад въжето, което ограждаше първите три реда пред трибуната. Сойър огледа насядалите. Куентин Роу също беше там. Днес беше облечен малко по-официално, но въпреки милионите си явно не си беше купил вратовръзка. Разговаряше оживено с трима мъже в строги сиви костюми, които вероятно бяха шефовете на „Сайбърком“.

Харди сякаш прочете мислите му.

— От ляво на дясно са изпълнителният директор, финансовият директор и директорът по производството на „Сайбърком“.

— Всички останали да вървят по дяволите — подхвърли Сойър.

Харди посочи към подиума. Появи се Нейтън Гембъл, елегантен и усмихнат, и зае мястото си зад трибуната. Залата притихна моментално, сякаш Мойсей бе слязъл от планината със скрижалите. Гембъл извади предварително написано слово и го зачете доста енергично. Сойър не чу по-голямата част. Наблюдаваше Куентин Роу. Младежът не откъсваше поглед от Гембъл. Изражението му, независимо дали го осъзнаваше, или не, не беше дружелюбно. Доколкото Сойър успя да улови същността на словото, ставаше дума за пари, много пари и още повече пари, които щяха да дойдат като следствие от разширяването на пазара. След блестящия финал — Сойър не можеше да не признае, че Гембъл го бива за речи — последваха бурни аплодисменти. След това на трибуната застана Куентин Роу. Двамата се разминаха и си размениха усмивки. Сойър не бе виждал нещо по-фалшиво дори и в третокласен филм.

За разлика от Гембъл, Роу говори повече за неограничения съзидателен потенциал на обединените компании. „Трайтън“ и „Сайбърком“ заедно биха могли да дадат много на планетата. Не спомена думата пари нито веднъж, но и без това Гембъл вече бе казал всичко по въпроса. Гембъл не гледаше Роу, докато слушаше речта му, а разговаряше тихо с босовете на „Сайбърком“. Роу явно ги чуваше, защото в един момент загуби нишката на мисълта си, обърна се към тях и едва след това продължи. Аплодисментите бяха по-скоро от любезност, както прецени Сойър. Добруването на света явно бе на втори план пред всемогъщите зелени банкноти. Поне за тази аудитория.

След като хората от „Сайбърком“ казаха по няколко думи, всички си стиснаха ръцете и се снимаха така. Сойър забеляза, че Гембъл и Роу нито за миг не се доближиха един до друг. Хората от „Сайбърком“ винаги се оказваха между тях. Може би пък затова толкова се радваха на сделката? Сега помежду си имаха буферна зона.

След това всички слязоха от подиума и се смесиха с тълпата, която ги заля с въпроси. Гембъл се усмихваше, отговаряше, явно тържествуваше. Шефовете на „Сайбърком“ го следваха по петите. Роу се отдели от тях и отиде до масата със закуските. Наля си чаша чай и се оттегли в един ъгъл.

Харди отиде да слуша поученията на Гембъл, а Сойър дръпна Джаксън за ръкава и двамата се насочиха към Роу.

— Хубава реч.

Роу вдигна очи и ги видя.

— Моля? О, благодаря.

— Това е партньорът ми Рей Джаксън.

Двамата си стиснаха ръцете.

Сойър кимна към групата около Гембъл и отбеляза:

— Изглежда, обича светлината на прожекторите.

Роу отпи глътка чай и деликатно избърса устните си със салфетка.

— Строго финансовият му подход към бизнеса и ограничените познания за това, което всъщност правим, му дават възможност да произнася чудесни речи — каза той презрително.

Джаксън седна до Роу и заговори:

— На мен лично ми хареса това, което казахте за бъдещето. Децата ми по цял ден стоят пред компютъра. Истина е, че по-добрите възможности за обучение за всеки, особено за бедните, означават повече и по-добри работни места, по-малко престъпност, по-добър свят. Убеден съм в това.

— Благодаря, аз също съм убеден. — Роу погледна Сойър и се усмихна. — Партньорът ви обаче не споделя този възглед.

Сойър се обърна към него.

— Не съм казал, че съм против тези неща. Просто не искам да ми отнемат химикалката и листа хартия. Толкова. — Сойър кимна към шефовете на „Сайбърком“. — Изглежда, се разбирате с тях без проблеми.

Роу се усмихна.

— Да, така е. Е, не са кой знае колко либерално настроени, но пък и не споделят възгледите на Гембъл, според които парите са всичко на този свят. Струва ми се, че ще бъдат добър баланс, когато най-после заработим… Адвокатите ще уреждат формалностите цели два месеца, за да спечелят хонорарите си.

— От „Тайлър, Стоун“ ли? — попита Сойър.

Роу кимна.

— Да.

— И след като приключат с всичко, ще им покажете пътя?

— Попитайте Гембъл. Това е в неговия ресор. Всъщност шеф на компанията е той. Извинете ме, господа, но трябва да тръгвам.

Роу стана и се отдалечи.

— Каква ли муха му жужи в главата? — поклати глава Джаксън.

Сойър сви рамене.

— По-скоро му жужи цяло гнездо оси. Ако си съдружник на Нейтън Гембъл, сигурно ще го разбереш.

— А сега какво?

— Рей, вземи си още едно кафе и поприказвай с този-онзи. Аз искам да поговоря с Роу още малко.

Сойър видя, че Куентин Роу се отправя към изхода. Тръгна след него, но някой го дръпна за ръкава.

— Откога правителствените бюрократи се интересуват от делата на ориентирания към печалби сектор? — попита Нейтън Гембъл.

Сойър хвърли поглед към изхода, но Роу вече беше изчезнал. Обърна се към Гембъл.

— Нямам нищо против печалбите. Между другото, дръпна хубава реч. Почувствах сърбежи навсякъде.

Гембъл се разсмя от сърце.

— Много се радвам! Искаш ли нещо по-силно? — Посочи пластмасовата му чашка.

— Съжалявам, но съм на работа. Освен това ми е малко рано.

— Имаме празник, човече! Току-що сключих сделката на живота си. Струва си да се напиеш, какво ще кажеш?

— Щом искаш… Но сделката не е моя.

— Кой знае — каза Гембъл. — Хайде да се поразходим.

Той поведе Сойър по тесен коридор зад подиума. Влязоха в малка стаичка. Нейтън Гембъл се настани на един стол и извади пура.

— След като не искаш да се напиеш с мен, поне изпуши една пура.

Сойър я взе и двамата запалиха. Гембъл се вторачи в него през облаците дим.

— Харди ми каза, че може би ще отидеш да работиш при него.

— Честно казано, не съм мислил сериозно по въпроса.

— Е, можеш да отидеш и на по-лошо място от фирмата му.

— Гембъл, честно казано, не смятам, че в момента съм на лошо място.

Гембъл се засмя.

— Дявол да го вземе, колко изкарваш на година?

— Не е твоя работа.

— Ей, богу, аз ти казах за себе си. Хайде, само приблизително?

Сойър стисна пурата със зъби и го погледна насмешливо.

— Защо те интересува колко изкарвам?

— Истината е, че не ме интересува. Като те гледам обаче и като знам как правителството си върши работата, мога да заключа, че не е много.

— Е? Дори и да не е, това не е твой проблем.

— Аз не се занимавам с проблеми, а с решаването им. Това е работата на шефа, Сойър. Да гледа нещата отвисоко и да вижда цялата картинка. Какво ще кажеш?

Гембъл дръпна от пурата и се усмихна. Сойър най-накрая разбра накъде бие.

— Да не би да ми предлагаш работа?

— Според Харди ти си най-добрият. При мен идват само най-добрите.

— И каква длъжност ми предлагаш?

— Шеф на сигурността, каква друга?

— Мислех, че това е службата на Лукас.

Гембъл сви рамене.

— Ще се погрижа за него. И без това той е по-скоро моя лична охрана. Между другото, умножих държавната му заплата по четири. За теб ще направя още повече.

— Да не би да обвиняваш Лукас за случилото се с Арчър?

— Все някой е отговорен, нали? Е?

— Ами Харди?

— Харди е голямо момче. Кой казва, че нямам право да наддавам за услугите ти? Ако дойдеш при мен, може би няма да се нуждая от него толкова много.

— Франк ми е добър приятел и няма да извърша нищо, което би го прецакало. Така действам аз.

— Харди няма да стигне до просешка тояга, уверявам те. Вече е направил доста пари. Повечето са от мен. — Гембъл сви рамене. — Е, твоя работа.

Сойър стана.

— Честно казано, не съм сигурен, че аз и ти можем да работим заедно.

Гембъл го изгледа.

— Може би си прав.

 

 

Телефонът иззвъня минута след като влезе в кабинета си.

— Ало?

— Лий, обажда се Чарлс Тийдман — пропя секретарката.

— Свържи ме.

Натисна мигащия червен бутон и каза:

— Здравей, Чарлс.

Тийдман заговори бързо и делово.

— Лий, обаждам ти се във връзка с въпроса, който ми постави.

Сойър отвори бележника си и намери страницата.

— Трябваше да провериш на кои дати Либерман е повишил лихвите.

— Не исках да ти ги изпратя по факс или по пощата. Въпреки че са известни… Всъщност не бях сигурен кой освен теб ще ги види. Няма нужда да си създаваме допълнителни вълнения, нали?

— Разбирам — отвърна Сойър. Тези финансови босове винаги ще имат мания за секретност, помисли си. — Защо не ми ги продиктуваш сега?

Тийдман се прокашля и започна:

— Има пет случая. Деветнайсети декември деветдесета година е първата промяна. Другите са съответно на двайсет и осми февруари следващата година, двайсет и шести септември деветдесет и втора, петнайсети ноември същата година и най-накрая шестнайсети април деветдесет и трета.

Сойър ги записа.

— Какъв е бил ефектът от промените? След всичките пет?

— Ефектът е, че междубанковият лихвен процент се е покачил с пункт и половина. Най-напред обаче се е понижил с един пункт. При последната промяна се е повишил с три четвърти.

— Да разбирам ли, че това е голяма промяна за един път?

— Ако позволиш сравнението, един пункт е нещо като атомна бомба.

— А ако някой научи за намеренията на Федералния резерв, може да спечели милиони, така ли е?

— Подобна предварителна информация е напълно безполезна.

Боже мой! Сойър се плесна по челото и се наклони толкова назад, че едва не падна. Може би просто трябваше да опре пистолета до слепоочието си и да приключи с този ужас.

— Добре, извини невежеството ми, но защо в такъв случай е цялата тази секретност?

— Не ме разбирай погрешно. Безскрупулните играчи могат да спечелят по безброй начини, ако разполагат с вътрешна информация за дебатите на борда. Казвам само, че предварителната информация за готвените промени на лихвения процент не е сред тях. На пазара има цяла армия специалисти, които наблюдават Федералния резерв и могат да прогнозират съвсем точно с колко ще променим лихвата и в каква посока. Разбираш ли ме добре?

— Напълно. — Сойър въздъхна тежко и се сепна. — А какво става, ако пазарът сгреши?

По тона на Тийдман личеше, че въпросът му е доставил удоволствие.

— Това е нещо съвсем друго. Ако пазарът сгреши, финансовият пейзаж може да понесе мощни трусове.

— Значи ако някой е знаел предварително, че ще има неочаквана промяна, би могъл да спечели много, нали?

— Меко казано. Ако някой знае предварително, че ще има неочаквана промяна на лихвените равнища, може да спечели милиарди само за секунди след обявяването на решението. — Сойър за миг онемя. Избърса челото си с длан и подсвирна. — Лий, има безброй начини това да стане. Най-доходна е може би търговията с контрактите с евродолари на Чикагската борса. Можеш да спечелиш страшно много. Разбира се, можеш да спечелиш и на фондовата борса. Лихвите се покачват, пазарът се свива и обратно. Закономерността е проста. Ако не грешиш, можеш да спечелиш милиарди. Ако сгрешиш, ще загубиш милиарди. — Сойър все още мълчеше. — Лий, струва ми се, че искаш да ми зададеш още един въпрос.

Сойър закри слушалката с ръка и набързо записа нещо в бележника си.

— Само още един? Та аз едва започвам.

— Имам чувството, че отговорът на този въпрос може да омаловажи всичко останало.

Сойър долови някаква мрачна ирония в тона му. Замисли се и изведнъж се сети.

— Тези дати, които ми даде, изненадаха ли пазара?

— Да — отговори Тийдман след кратка пауза. — Всъщност те се оказаха сред най-големите изненади, поднасяни някога на пазара, защото промените не бяха правени на редовни съвещания на борда, а по решение на Артър в качеството му на председател.

— Значи е можел да променя лихвите еднолично?

— Да, бордът може да упълномощи председателя да го прави. Често се е случвало през годините. Артър настояваше и накрая получи това право. Съжалявам, че не ти го казах по-рано. Не смятах, че е важно.

— Няма значение — каза Сойър. — Някой спечели ли след тези промени?

— Да — отвърна Тийдман тихо. — Да. И винаги когато някой печели, друг губи.

— Тоест?

— Ако си прав, че някой е шантажирал Артър, за да манипулира лихвените проценти, фактът, че ги промени с цял пункт един път, ме кара да мисля, че целта е била да се навреди на някого.

— Защо? — попита Сойър.

— Защото, когато целта е само да се печели от промяна на лихвите, не е необходимо да се променят с много, стига посоката, нагоре или надолу, да изненада участниците на пазара. Ако обаче целиш да навредиш на инвестициите на човек, който очаква промяна в противоположната посока, един пункт може да се окаже катастрофален.

— Има ли начин да разберем кой е понесъл такъв удар?

— Лий, при сложното движение на парите в наши дни не би стигнал и един живот, за да се установи подобно нещо.

Тийдман замълча, а Сойър наистина не се сещаше какво друго да го попита. Когато банкерът най-накрая проговори, гласът му прозвуча ужасно уморено.

— Преди миналия ни разговор и през ум не ми беше минавало, че причина за действията на Артър може да е била връзката му със Стивън. Сега това ми се струва очевидно.

— Нали си даваш сметка, че не разполагаме с никакви доказателства за шантаж?

— И може би никога няма да научим истината — отвърна Тийдман. — След като Стивън Пейдж е мъртъв.

— А знаеш ли дали Либерман се е срещал с Пейдж в апартамента му?

— Не вярвам. Артър веднъж спомена, че е наел къща в Кънектикът. Предупреди ме да не го споменавам пред жена му.

— Смяташ ли, че там се е срещал с Пейдж?

— Възможно е.

— Ще ти кажа какъв е резултатът от цялата работа. След смъртта си Пейдж е оставил сериозно състояние. Много пари.

Тийдман се стъписа.

— Не разбирам! Артър ми е казвал неведнъж, че Стивън вечно се оплаквал от липса на пари.

— Така или иначе, няма съмнение, че е умрял много богат. Питам се дали е възможно Либерман да е бил източник на богатството му?

— Малко вероятно. Както ти казах, Артър беше убеден, че Стивън Пейдж е беден. Освен това, струва ми се изключено да му е дал каквато и да било сума, защото жена му щеше да научи.

— Тогава защо е рискувал да наеме къщата? Защо не са се срещали в апартамента на Пейдж?

— Не казах, че не са, а само, че пред мен не е споменавал за такива срещи.

— Може би къщата е била идея на Пейдж?

— Защо мислиш така?

— Ако Либерман не е дал парите на Пейдж, трябва да му ги е дал някой друг. В такъв случай Либерман би се изненадал, ако види на стената да виси истински Пикасо, и би се поинтересувал откъде са дошли средствата.

— Точно така.

— Всъщност сигурен съм, че Пейдж не е шантажирал Либерман. Поне не пряко.

— Защо?

— В апартамента на Либерман намерихме снимка на Пейдж. Никой не би държал в апартамента си снимка на този, който го изнудва. Освен това имаше и писма. Неподписани, любовни по съдържание. Явно Либерман ги е ценял.

— А сигурен ли си, че ги е писал Пейдж?

— Има начин да го установя. Познавал си Пейдж. Имаш ли случайно нещо, писано с неговия почерк?

— Пазя няколко негови писма от времето, когато работеше в Ню Йорк. Мога да ти ги изпратя. — Тийдман замълча и Сойър чу как си записва. — Лий, ти доста добре посочи начините, по които Пейдж не би могъл да спечели състоянието си. Можеш ли да кажеш как го е спечелил?

— Помисли. Ако Пейдж и Либерман са имали връзка, този факт би бил предостатъчен за шантаж, нали?

— Разбира се.

— Може би някой друг, трети човек, е подтикнал Пейдж към връзката с Либерман.

— Лий, аз лично ги запознах. Да не би да ме обвиняваш в подобна гадост?

— Може да си ги запознал, но това не означава, че Пейдж или този, който го е финансирал, не са помогнали това запознанство да се осъществи.

— Продължавай.

— Пейдж и Либерман са започнали връзката си. Третият е убеден, че Либерман един ден ще стане председател на борда, така че изчаква. Плаща на Пейдж, за да се среща с Либерман… предполагам, че срещите им са документирани много добре още от самото начало.

— Излиза, че Стивън Пейдж е част от капан и че не е давал пет пари за Артър… Не, не мога да повярвам такова нещо. — Гласът на Тийдман прозвуча потиснато.

— Тогава Пейдж се заразява със СПИН и уж се самоубива.

— Уж? Съмняваш ли се?

— Чарлс, аз съм ченге. Съмнявам се и в папата. Пейдж е покойник, но съучастникът му все още е жив. Либерман става шеф на борда и започва шантажът.

— А смъртта на Артър?

— Забележката ти, че е изглеждал едва ли не щастлив, когато е разбрал, че е болен от рак, ми подсказва нещо.

— Какво?

— Че може би е бил готов да прати изнудвача си по дяволите и да го изобличи публично.

— Звучи логично — обади се Тийдман.

Сойър сниши глас.

— Нали не си споменавал пред никого за разговора ни?

— Не, не съм.

— Продължавай в този дух и бъди нащрек.

— Какво всъщност намекваш?

— Просто ти препоръчвам горещо да бъдеш много внимателен и да не казваш на никого. На останалите членове на борда, включително на Уолтър Бърнс, на жена си, на секретарката си, на сътрудниците си… на абсолютно никого.

— Да не би да твърдиш, че по някакъв начин съм изложен на опасност? Трудно бих повярвал подобно нещо.

— Сигурен съм, че и Артър Либерман е разсъждавал така — каза Сойър мрачно.

Чарлс Тийдман грабна един молив от бюрото си и го счупи на две.

— Ще послушам съвета ти.

Затвори телефона. Беше уплашен.

Сойър се отпусна на стола и мозъкът му заработи на пълни обороти. Закопня за цигара. Вероятно някой беше плащал на Стивън Пейдж. Защо? За да хване натясно Либерман. Въпросът, който не му даваше покой, беше: Кой? И най-важният от всички въпроси: Кой беше убил Стивън Пейдж? Защото беше убеден, че Стивън Пейдж е бил убит. Вдигна телефона.

— Рей? Аз съм, Лий. Искам пак да поговориш с лекаря на Либерман.