Дейвид Балдачи
Тотален контрол (26)

26.

Сидни Арчър наблюдаваше равномерното издигане и спускане на малкия гръден кош. Родителите й спяха в стаята за гости в края на коридора, а тя седеше на люлеещия се стол в стаята на Ейми. Най-накрая стана и отиде до прозореца, за да погледне навън. Не беше нощна птица. Напрегнатите дни в работата й я принуждаваха да спи, когато станеше време за сън. Тъмнината сега я успокояваше, сякаш беше потопена във вана с топла вода. Така събитията й се струваха по-нереални, не толкова страшни, колкото бяха в действителност. С настъпването на деня обаче спокойствието на нощта щеше да изчезне. Днес беше възпоменателната служба за Джейсън. В къщата щяха да дойдат хора, за да изкажат съболезнованията си и да отбележат колко добър човек е бил мъжът й. Сидни не знаеше дали е готова за такова нещо. Реши да не се тревожи за това, поне още няколко часа.

Целуна Ейми по бузката, излезе тихо от стаята и отиде до кабинета на Джейсън. Напипа ключа, оставен върху рамката над вратата, и го мушна в ключалката. След втората си годинка Ейми Арчър бъркаше навсякъде: гримове, чорапи, бижута, обувките и вратовръзките на Джейсън, портфейли и дамски чанти. Веднъж откриха документите на колата и ключовете от къщата в сместа за палачинки, след като ги бяха търсили безрезултатно часове наред. Друг път Джейсън се бе събудил и бе установил, че цялото им легло е посипано с пудра. Оттогава над всяка врата имаше ключ.

Сидни влезе и седна пред бюрото. Част от нея се надяваше на екрана да се появи ново съобщение, но това не стана. Огледа малката стая. Беше изцяло на Джейсън и й се струваше, че нещо в нея непрекъснато я привлича. Докосваше вещите, сякаш по някакъв тайнствен начин биха могли да разкрият тайните, които бе отнесъл със себе си. Телефонът прекъсна мислите й. Позвъни втори път и тя бързо вдигна слушалката, без да знае какво да очаква. В първия момент не позна гласа.

— Пол?

— Извинявай, че се обаждам толкова късно. Опитвам се да се свържа с теб от няколко дни. Оставих ти съобщения.

Тя се поколеба.

— Знам, Пол. Съжалявам, но имах толкова много…

— Сид, за бога, не го казах, за да се чувстваш виновна. Просто се тревожех за теб. Стана толкова внезапно… Не знам как се справяш. Ти си по-силна от мен.

Сидни се усмихна.

— В момента не се чувствам никак силна.

Пол Брофи говореше напрегнато.

— Много хора от „Тайлър, Стоун“ са с теб, Сид. А съдружникът от Ню Йорк е на твое разположение двайсет и четири часа на ден.

— Подкрепата е трогателна, наистина.

— Утре ще дойда при вас.

— Недей, Пол, знам, че си затрупан с работа.

— Не чак толкова. Не знам дали си чула, но направих опит да поема сделката със „Сайбърком“.

— Така ли? — Сидни положи всички усилия да говори спокойно.

— Да, само че не стана. Уортън ми отказа категорично.

— Съжалявам, Пол. — Сидни за миг се почувства виновна. — Е, ще има и други сделки, нали?

— Да, така е. Все пак, чувствах, че ще мога да се справя. — Замълча. Сидни се молеше да не я попита дали Уортън е искал от нея съвет по въпроса. Когато той отново заговори, чувството й за вина се засили още повече. — Утре ще дойда, Сид. Не искам да съм където и да било другаде.

— Благодаря ти. — Сидни се уви в пеньоара си.

— Може ли да дойда у вас направо от летището?

— Разбира се.

— Опитай се да поспиш, Сид. Ще се видим утре сутринта. Ако имаш нужда от нещо, просто ми се обади. По всяко време.

— Благодаря ти, Пол. Лека нощ.

Сидни остави слушалката. Винаги се бе разбирала с Пол Брофи, но си даваше сметка, че зад супер загладената фасада се крие чист кариерист. Беше казала на Хенри Уортън, че Пол Брофи не може да се занимава със сделката, а сега Пол щеше да дойде, за да бъде с нея в скръбта й. Сидни не вярваше в големите съвпадения. Питаше се какъв ли е истинският му мотив.

Когато затвори телефона, Пол Брофи огледа просторния си луксозен апартамент. Ако си на трийсет и четири, неженен и доходите ти достигат шестцифрени числа, Ню Йорк е наистина чудесно място за теб. Усмихна се и прокара пръсти през гъстата си коса. Шестцифрени числа, които с малко късмет щяха да станат седемцифрени. Голяма част от нещата в живота зависеха от това с кого се съюзяваш. Вдигна телефона и набра номера.

Отговориха след първото позвъняване. Брофи се представи и чу делови, енергичен глас:

— Здравей, Пол, надявах се да поговорим тази вечер.

Беше Филип Голдман.