Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Total Control, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Обсидиан, София 1997

ISBN 954-8240-51-3

Худ. оформление: Кръстьо Кръстев

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

54.

В два и половина следобед Лий Сойър подкара към централата на ФБР през сипещия се сняг, който скоро щеше да се превърне във виелица. Цялото източно крайбрежие беше обхванато от снеговалежи и до Коледа нямаше изгледи положението да се промени.

Влезе направо в заседателната зала, за да прегледа още веднъж всички аспекти на разследването и да систематизира известните факти. Трябваше да открие някаква логика в тях. Проблемът беше, че трудно можеше да обясни повечето събития, и то поради една основна причина — не знаеше дали има връзка между Либерман и Арчър. Хрумнаха му някои нови версии, но скоро се отказа от тях. Взе телефона, обади се в лабораторията и потърси Лиз Мартин.

— Лиз, искам да ти се извиня за онзи ден. Това разследване наистина ме изнервя и си го изкарах на теб. Съжалявам.

— Извинението ти се приема — засмя се Лиз. — Всички сме под напрежение. Какъв е проблемът?

— Имам нужда от познанията ти по компютри. Какво можеш да ми кажеш за архивирането на файлове върху лента?

— Изненадвам се, че именно за това питаш. Приятелят ми е адвокат и онзи ден ми каза, че в момента това е най-горещата тема в юридическия сектор.

— Защо?

— Защото чрез тях се запазват документи, които могат да служат за доказателство. Всичко, което напишеш на някой от компютрите в дадена фирма, се запазва на лентовите устройства, дори да го изтриеш. Можеш да си мислиш, че си, но всъщност документът е налице. Според законодателството противниковата страна по дадено дело има право да изиска и да получи копие от документа. Приятелят ми съветва клиентите си, ако искат никой да не чете документ, написан на компютър, просто да не го пишат.

— Хмм! — изсумтя Сойър и затършува из листата пред себе си. — Добре, че все още предпочитам невидимото мастило.

— Знам, че си реликва, Лий, но поне си симпатична реликва.

— Добре, професорке, има и още нещо.

Прочете й паролата.

— Това е доста добра парола, не мислиш ли?

— Мисля, че не е парола.

— Какво е? — Сойър бе очаквал всичко друго, но не и това.

— Толкова е дълга, че като нищо можеш да я забравиш или да я напишеш неправилно. Ако пък я диктуваш на някого по телефона, той много лесно може да сгреши.

— Мислех, че дължината е най-ценното й качество. Нали така по-трудно можеш да я налучкаш?

— Разбира се. Само че не е нужно да е чак толкова дълга. Десет знака са предостатъчни. Петнайсет са практически непреодолими.

— Нали има компютри, които могат да се справят с такива комбинации?

— При петнайсет знака имаме повече от трилион комбинации, а повечето шифроващи програми се изключват сами, ако не напишеш вярната парола примерно до третия път. Дори и най-бързият компютър на света не би могъл да се справи, ако в паролата има произволни букви или препинателни знаци, както точките тук. Възможните комбинации стават твърде много.

— Значи искаш да кажеш, че…

— Казвам, че този, който е използвал тази парола, е прекалил. Недостатъците й са доста повече от добрите страни. Просто е излишно да е такава. Може би този, който я е измислил, е аматьор?

Сойър поклати глава.

— Мисля, че е бил съвсем наясно какво прави.

— Значи не е го е направил само с цел защита.

— А с каква друга?

— Не знам, Лий. Досега не бях виждала такава парола.

Сойър не каза нищо.

— Това ли е всичко? — попита Лиз.

— Какво? А… да, Лиз, това е всичко. — Гласът му прозвуча доста потиснато.

— Съжалявам, че не можах да ти помогна.

— О, не, Лиз, помогна ми много. Даде ми богат материал за размисъл. Благодаря ти. — Изведнъж си спомни и извика: — Хей, дължа ти един обяд, какво ще кажеш?

— Добре, само че този път аз ще избера мястото.

— Не възразявам. Само гледай да не е много скъпо.

— Винаги си знаел как да забавляваш момичетата, Лий.

Сойър затвори и погледна отново паролата. Ако и половината от това, което бе чул за интелигентността на Джейсън Арчър, беше истина, тогава сложността на паролата не беше случайност. Вгледа се в цифрите още веднъж. Влудяваха го, но, от друга страна, му се струваха някак познати. Наля си още една чаша кафе, взе лист хартия и започна да драска по него — това му помагаше да мисли. Погледна датата, на която Джейсън беше изпратил електронното съобщение на жена си, и се сепна — 19/11/95. Надраска на листа 19/11/95. Усмихна се. Най-обикновени цифри. После се загледа в тях по-внимателно. Усмивката му изчезна. Записа ги по друг начин: 95/11/19 и най-накрая: 951119. Записа ги пак, сгреши, задраска написаното и повтори. Резултатът беше 599111.

Лицето му пребледня като листа, върху който драскаше. Наопаки. Прочете съобщението още веднъж. Наопаки? Защо? След като Арчър е бързал толкова, че да сгреши адреса и не е успял да завърши, защо бе отделил време, за да напише „всичко объркано“ и „наопаки“ при положение, че означаваха едно и също? Изведнъж разбра — не би ги написал, ако не означават две различни неща. Трябваше да вземе буквалните значения на думите. Погледна още веднъж цифрите, от които се състоеше паролата, и започна да пише бързо. След няколко грешки най-после свърши. Изпи последната глътка кафе и се вторачи в резултата: 12/19/90, 2/28/91, 9/26/92, 11/15/92 и 4/16/93. Арчър бе избрал тази парола неслучайно. Всъщност в самата нея се съдържаше послание. Не беше нужно Сойър да гледа бележника си. Знаеше какво представляват тези числа. Пое дълбоко въздух.

Това бяха датите, на които Либерман бе променял лихвените проценти по свое усмотрение. Когато бе дал възможност на някого да спечели достатъчно пари, за да си купи държава.

Въпросът на Сойър най-накрая бе намерил отговор. Между Либерман и Джейсън имаше връзка. Но каква беше тя? Още нещо му мина през ум. Едуард Пейдж беше казал на Сидни, че не е бил на летището заради Джейсън Арчър. Другата възможност беше да е следял Либерман и случайно да е забелязал какво прави Арчър. А защо е трябвало да следи Либерман? Сойър се намръщи, бутна листчето с паролата настрана и погледът му спря върху видеокасетата, която беше на масата пред него. Размяната, която беше направил Джейсън Арчър. Замисли се. Ако Сидни казваше истината и Брофи наистина знаеше повече от Джейсън, тогава какво, по дяволите, бяха разменили в склада в Сиатъл? Това ли беше връзката с Артър Либерман? Реши да види записа отново.

Мушна касетата във видеомагнетофона, наля си още кафе и натисна бутона. Изгледа целия запис два пъти. После още веднъж, забавено. Намръщи се. Когато го бе гледал за първи път в офиса на Харди, пак нещо го бе накарало да се намръщи. Какво? Пренави касетата и пак я пусна. Джейсън и другият чакат. Куфарчето на Джейсън. На вратата се чука, влизат другите. Старият, двамата мъже, с тъмни очила. Страхотно! Вгледа се в двамата по-внимателно. Струваха му се някак познати, но… Поклати глава. Размяната. Джейсън, ужасно неспокоен. После ревът на самолета. Складът се намираше на трасето към летището, бяха го установили. Всички в стаята поглеждат към тавана. Сойър трепна и едва не разля кафето по ризата си. Само че този път не заради рева на самолета…

— По дяволите! — Стопира кадъра и се приближи на сантиметри до екрана. След миг грабна телефона.

— Лиз, имам нужда от магиите ти и този път, обещавам, ще бъде истинска вечеря.

Обясни й набързо какво иска.

След две минути беше в лабораторията. Лиз вече бе подготвила апаратурата и го очакваше с усмивка. Задъхан, Сойър й подаде касетата и тя я пусна. Екранът беше широк близо метър.

— Така, приготви се, Лиз — извика Сойър и се надигна на стола си. — Ето, сега!

Лиз стопира кадъра и натисна някакви бутони на пулта. Човешките фигури започнаха да се увеличават, докато изпълниха целия екран. Сойър бе впил поглед в едната от тях.

— Лиз, можеш ли да увеличиш този участък още повече? — Посочи с пръст. Лиз увеличи мястото.

Сойър поклати удивено глава. Лиз също беше изненадана.

— Беше прав, Лий. Какво означава това?

Сойър гледаше мъжа, който се бе представил на Джейсън като Антъни Да Паца. Всъщност интересуваше го само шията му, която се виждаше изцяло, защото онзи беше вдигнал глава нагоре, по посока на преминаващия над склада самолет. Там съвсем ясно се виждаше границата между истинската и фалшивата кожа.

— Не знам, Лиз. Питам се само, защо му е било нужно да променя физиономията си?

— В колежа и аз правех такива неща — отвърна Лиз.

— Какви неща?

— Костюми, маски, гримове… За театралните ни представления. Играла съм порочната лейди Макбет.

Сойър продължаваше да гледа втренчено екрана, а думата, която бе произнесла Лиз, прозвуча в главата му съвсем отчетливо: представление?

 

 

Върна се в залата. Там го очакваше Рей Джаксън, който размаха някакви нови документи.

— Получиха се по факса. От Чарлс Тийдман. С почерка на Пейдж. А това са писмата, които намерихме в апартамента на Либерман. Не съм експерт, но мисля, че почерците съвпадат.

Сойър ги огледа и кимна.

— Съгласен съм, Рей, но все пак трябва да ги дадем за експертиза, за да сме абсолютно сигурни.

— Естествено. — Джаксън стана, за да ги занесе, но Сойър го спря. — Рей, почакай. Искам да погледна тези писма още веднъж.

Джаксън му ги подаде.

Всъщност искаше да погледне само едно от тях. Бланката вдъхваше респект — Асоциация на завършилите Колумбийския университет. Тийдман не беше споменал, че Стивън Пейдж е завършил там. Ставаше ясно, че известно време се е занимавал активно с делата на асоциацията. Сойър бързо пресметна годините. Стивън Пейдж беше умрял на двайсет и осем, преди пет години. Днес щеше да бъде на трийсет и три или трийсет и четири, в зависимост от рождената му дата. Вероятно беше завършил през 1984 година. Трябваше да провери нещо.

— Добре, Рей, можеш да тръгваш. Аз ще проведа няколко разговора по телефона.

След като Джаксън излезе с писмата, Сойър откри номера на информационния отдел на Колумбийския университет и набра. Свързаха го с когото трябва. След две минути му казаха, че Стивън Пейдж наистина е завършил Колумбийския университет през 1984 година с пълно отличие. Преди да зададе следващия си въпрос, Сойър погледна ръцете си. Пръстите му трепереха. Направи всичко възможно, за да го зададе, без да издава вълнението си. След малко отговориха утвърдително — човекът, от когото се интересуваше, също беше завършил Колумбийския университет през 1984 година, втори по успех. Впечатляващо, увериха го, за университет като Колумбийския. Той имаше още един въпрос, отговориха му, че ще го свържат с отдела по настаняване на студентите. Изчака. Нервите му бяха пред скъсване. Зададе въпроса си на човека от отдела и след минута получи отговор. Благодари и затвори телефона. Ветеранът от ФБР скочи на крака и изрева:

— Уцелих! Този път десетката!

Куентин Роу също беше завършил Колумбийския университет през 1984 година и още по-съществено — беше живял в една стая със Стивън през последните две години от следването си.

Когато след още две минути Сойър осъзна защо двамата мъже с тъмни очила от видеозаписа му се струват познати, радостта му се изпари и бе заменена с изумление. Просто нямаше начин! Само че… да, беше логично. Особено ако си дадеш сметка за какво всъщност става дума. Представление. Фалшификат. Вдигна телефона. Трябваше да открие Сидни Арчър колкото е възможно по-бързо и знаеше откъде да започне издирването._ Света Дево, Исусе Христе, това разследване току-що направи завой на сто и осемдесет градуса!_