Дейвид Балдачи
Тотален контрол (38)

38.

Лий Сойър седеше край голямата конферентна маса и преглеждаше многобройните доклади. Прокара ръка през разрошената си коса, дръпна се назад, качи крака на масата и се опита да се ориентира в новите факти. Докладът от аутопсията на Райкър показваше, че смъртта му е настъпила около четирийсет и осем часа, преди трупът му да бъде открит. Но тъй като температурата в апартамента беше много ниска, процесите на разлагане бяха забавени и тази цифра едва ли беше точна.

Сойър погледна снимката на автоматичния пистолет, „Зигзауер Р229“, открит на местопрестъплението. Серийният номер беше старателно заличен. Видя и снимките на куршумите, извадени от тялото. Райкър беше получил единайсет куршума с кух връх в повече от необходимото, за да умре. Това разточителство на олово дълбоко безпокоеше агента на ФБР. При убийството на Райкър бяха налице всички белези на професионалното изпълнение. Професионалистите рядко се нуждаеха от втори изстрел. Според патоанатома в този случай първият куршум беше предизвикал почти мигновена смърт. Когато останалите бяха разкъсали тялото, сърцето вече не бе изпомпвало кръв.

Кървавите петна по масичката, огледалото и стола показваха, че Райкър е бил застрелян отзад, докато е седял там. Убиецът го бе завлякъл в ъгъла на стаята и бе изпразнил пълнителя в тялото му от около метър разстояние. Защо? Сойър не беше в състояние да отговори на този въпрос. Мислите му се насочиха другаде.

Въпреки многобройните разпити и проверки по възможни следи за дейността на Райкър през последните осемнайсет месеца не бе открито нищо. Никакви адреси, никакви приятели, никаква работа, никакви кредитни карти и платени сметки, нямаше абсолютно нищо. Комуникационният център ежедневно обработваше тонове информация около самолетната катастрофа, но специалистите не успяваха да се доберат до нищо безспорно. Знаеха какво и как е станало, бяха открили трупа на безумеца, който го бе извършил, но нямаше начин да стигнат по-далеч от това.

Сойър свали крака от масата и запрелиства друг доклад. Освен всичко останало Райкър се бе подложил на множество пластични операции. Физиономията от снимките, правени при последния му арест, нямаше нищо общо с физиономията на открития труп.

Сойър се намръщи. Предположението му за псевдонима Синклер също се бе оказало вярно. Райкър не бе заел мястото на друг човек. Синклер бе скроен от съвсем нов плат и компютърни архиви. В резултат той бе нает като жив, реален човек с чудесни препоръки от почтена компания, която зареждаше с гориво самолетите на няколко големи авиокомпании на летище Дълес. Но тази компания бе допуснала няколко грешки. Не беше проверила телефонните номера на предишните му работодатели, а само бе позвънила на тези, които бе дал той. Това бяха малки фирми в щатите Вашингтон, Калифорния и една в Аляска. Нито една от тях не съществуваше. При проверката се бе оказало, че телефонните постове са закрити. Предишните адреси на Синклер също се бяха оказали фалшиви. Все пак номерът на социалната му осигуровка се бе оказал валиден.

Отпечатъците от пръстите му също бяха проверени. Райкър бе прекарал известно време в затвора и се предполагаше, че отпечатъците му трябва да се пазят в архива на полицията във Вирджиния. Там обаче ги нямаше. Това можеше да означава само едно — че администрирането на социалните осигуровки и данните на полицията във Вирджиния са компрометирани, което бе равносилно на унищожаване на цялата система. Сега никой не би могъл да бъде сигурен в данните. Без стопроцентова гаранция те бяха безполезни. А след като някой бе успял да направи това във Вирджиния, значи би могъл да го направи и навсякъде другаде. Сойър захвърли ядосано докладите, наля си чай и заснова из стаята.

Джейсън Арчър беше много по-напред от тях. Можеше да има само едно обяснение за пътуването на Сидни Арчър до Ню Орлиънс. Всъщност би могла да замине за всеки друг град. Целта явно е била да напусне дома си. Агентите на ФБР я бяха последвали. Къщата й бе останала без наблюдение. Съседите го бяха осведомили, че родителите на Сидни заедно с дъщеря й са заминали малко след нея.

Сойър сви юмруци. Бяха ги отклонили. Той се бе хванал на въдицата като някой новак. Не можеше да го докаже безспорно, но бе сигурен, че през това време някой е влизал в къщата и вероятно е взел нещо оттам. И цялата тази сложна операция означаваше, че това нещо е било много важно. Беше позволил да го измъкнат под носа му.

Денят не бе започнал добре и имаше всички изгледи да продължи още по-зле. Не беше свикнал да му погаждат номера на всяка крачка. Беше говорил с Франк Харди за резултатите досега. Харди се бе заинтригувал от тайното посещение на Брофи в стаята на Сидни Арчър и се бе заел да проучи миналото на Пол Брофи и Филип Голдман.

Сойър отвори вестника и прочете заглавието. Тъй като Джейсън Арчър определено беше един ход по-напред от ФБР, единодушно беше решено предполагаемите му престъпления — кражба на поверителна фирмена информация и банкова измама — да бъдат разгласени. В материалите не се споменаваше, че може би е пряко отговорен за самолетната катастрофа, но не се премълчаваше фактът, че е бил в списъка на пътниците, а не е бил на борда. Всички щяха да разберат колко гнила е цялата работа. Последните действия на Сидни Арчър също не бяха спестени.

Сойър погледна часовника си. Трябваше да посети Сидни Арчър още веднъж. Въпреки съчувствието си към тази жена нямаше да си тръгне, преди да я накара да проговори.

 

 

Хенри Уортън стоеше пред прозореца и мрачно гледаше облачното небе навън. На бюрото зад гърба му беше захвърлен сутрешният вестник, така че да не се вижда неприятното заглавие. Филип Голдман седеше на стола от другата страна на бюрото. Беше забил поглед в тила му.

— Хенри, не виждам друг изход. — Голдман замълча и на иначе непроницаемото му лице за миг се изписа задоволство. — Разбрах, че Нейтън Гембъл е много ядосан. Има право. Говори се дори, че може да се откаже от услугите ни.

Уортън направи кисела физиономия. Обърна се към Голдман и заби поглед в пода. Очевидно беше готов да се огъне. Голдман реши да се възползва от ситуацията.

— За доброто на фирмата е, Хенри. За много хора ще е болезнено. Включвам и себе си в тази група, защото оценявам професионалните й качества, независимо че с нея в миналото сме имали сериозни различия. — Този път успя да скрие усмивката си. — Тук обаче става дума за бъдещето на фирмата, за бъдещето на всички нейни служители. Не можем да го пожертваме заради един човек. — Голдман се облегна, сложи ръце в скута си и въздъхна примирено. — Хенри, мога аз да се погрижа за това, ако предпочиташ. Знам колко близки са отношенията ви.

Уортън най-накрая вдигна очи. Кимна едва забележимо, но категорично. Голдман излезе.

 

 

Телефонът иззвъня, когато Сидни излезе, за да вземе вестника от алеята. Втурна се обратно в къщата. Беше почти сигурна, че не се обажда Джейсън, но все пак… Захвърли вестника върху другите вестници и списания, които още не беше чела.

В слушалката прогърмя гласът на баща й. Чела ли е пресата? Какво, по дяволите, си позволяват да пишат? Какви са тези обвинения? Заяви, че смята да ги съди. Всички, свързани с тази история, включително „Трайтън“ и ФБР. Докато го успокояваше, Сидни успя да разгърне вестника. Видя заглавието и дъхът й секна, сякаш някой я бе ударил в гърдите. Рухна на стола в полутъмната кухня и прочете уводната статия, която обвиняваше мъжа й в кражба на ценна фирмена информация и милиони долари от работодателя си. Като капак на всичко имаше ясен намек, че Джейсън е свързан със свалянето на самолета, за да убеди властите, че е загинал. Сега, както твърдеше ФБР, било установено, че е жив и се укрива.

Когато към средата на страницата прочете собственото си име, Сидни Арчър почувства спазъм в стомаха. Малко след възпоменателната служба за мъжа й заминала за Ню Орлиънс, пишеше вестникът, което едва ли е било случайно. Всеки, включително и самата Сидни Арчър, би признал, че мотивите за подобно пътуване не може да не са съмнителни. Целият им живот, безкрайно честен и почтен, бе безвъзвратно ликвидиран. В отчаянието си тя затвори телефона на баща си. Отиде в банята и наплиска лицето и шията си със студена вода.

Успя да се добере до масата в кухнята и захлипа. Никога не се бе чувствала толкова безпомощна. Изведнъж я обзе гняв. Изтича в спалнята, облече се набързо и след малко отвори вратата на джипа.

— По дяволите!

Пощенските пликове се разпиляха в краката й и тя машинално се наведе, за да ги вдигне. Напипа пакета, адресиран до Джейсън Арчър. Позна почерка на мъжа си и коленете й омекнаха. Напипа тънкия предмет вътре. Погледна клеймото. Беше изпратен от Сиатъл, в деня, когато Джейсън бе тръгнал за летището. Сидни потрепери. В кабинета си мъжът й имаше много такива пликове. Бяха специално направени за изпращане на компютърни дискети по пощата.

Сега нямаше време да мисли за всичко това. Хвърли пликовете в джипа, качи се и подкара.

 

 

След около половин час Сидни Арчър влезе в кабинета на Нейтън Гембъл, придружена от Ричард Лукас. Зад тях крачеше Куентин Роу. Беше стъписан. Сидни отиде до бюрото на Гембъл и хвърли вестника.

— Надявам се да имаш добри адвокати, защото ще те съдя за клевета. — Гневът й накара Лукас да се спусне бързо към нея, но Гембъл го спря с жест. Шефът на „Трайтън“ вдигна гнусливо вестника и я погледна.

— Не съм го писал аз.

— Така ли?

Гембъл изгаси цигарата си и стана.

— Извинявай, но защо си мисля, че аз съм човекът, който трябва да е ядосан?

— Мъжът ми взривява самолети, продава поверителна информация, обира банки… всичко това са куп лъжи и ти много добре го знаеш!

Гембъл заобиколи бюрото и застана пред нея.

— Ще ти кажа какво знам аз, Сидни. Липсва ми огромна сума пари. Това е факт. Мъжът ти е дал на „Ар Ти Джи“ всичко, което им е необходимо, за да закопаят фирмата ми. Това също е факт. Какво очакваш от мен, да ти дам медал?

— Не е вярно!

— Така ли? — Гембъл завъртя един стол към нея и нареди: — Седни.

След това отвори едно чекмедже на бюрото си и извади видеокасета. Хвърли я на Лукас и натисна някакво копче. Част от стената се премести и откри голям телевизор и видеомагнетофон. Лукас отиде дотам, за да мушне касетата, а Сидни се отпусна на стола. Вдигна очи към Куентин Роу, който стоеше неподвижно в ъгъла и я гледаше.

Когато видя мъжа си, сърцето й едва не спря. След онзи кошмарен ден бе чувала само гласа му и имаше чувството, че си е отишъл завинаги. Най-напред видя познатите му плавни движения, после лицето му и изохка. Никога не беше виждала Джейсън толкова разтревожен, толкова напрегнат. Предаването на куфарчето, ревът на самолета, документите — всичко оставаше назад. Очите й бяха приковани в Джейсън. Видя датата и часа на записа и осъзна какво означават те. Когато записът свърши, всички погледи бяха приковани в нея.

— Размяната е направена в един склад на „Ар Ти Джи“ в Сиатъл дълго след като самолетът се е разбил. — Гембъл застана зад нея. — А сега, ако все още искаш да ме съдиш за клевета, моля. Разбира се, ако изпуснем „Сайбърком“, може и да не получиш никакви пари — добави той мрачно.

Сидни стана. Гембъл взе вестника и й го подхвърли.

— Вземи си го.

Въпреки че едва се държеше на краката си, тя успя да го улови. После хукна навън.

 

 

Сидни вкара джипа в гаража и изчака вратата да се затвори. Сграбчи вестника с разтреперана ръка и неволно погледът й спря на долната половина на първа страница. Кръвта й замръзна.

Снимката на мъжа беше отпреди няколко години, но не беше възможно да обърка лицето му. Сега разбра и името му — Едуард Пейдж. Беше станал частен детектив, след като бе работил десет години в нюйоркската полиция. В съобщението се казваше, че работел сам, че фирмата му се наричала „Прайвит Солюшънс“. Пейдж станал жертва на въоръжен грабеж на паркинга на летище Дълес. Бил разведен, оставил две деца.

Познатите очи я гледаха от снимката настойчиво. По тялото й пробяга тръпка. Веднага й стана ясно, че този човек не е умрял заради няколко долара или кредитните си карти. Беше умрял малко след като бе разговарял с нея. Би трябвало да е много глупава, ако приеме това за съвпадение. Изскочи от джипа и се втурна в къщата. Измъкна от металната кутия в гардероба пистолет „Смит и Уесън“ и го зареди. Патроните с кух връх биха спрели всеки, който се опита да предприеме нещо. Провери портфейла си. Разрешителното й за носене на оръжие все още беше валидно.

Когато се надигна на пръсти, за да върне кутията на горния рафт, пистолетът се измъкна от джоба й, удари се в нощното шкафче и падна на пода. Добре, че предпазителят беше спуснат. Вдигна оръжието и забеляза, че парченце от твърдата пластмаса на дръжката се е отчупило. Иначе всичко беше наред. Върна се в гаража с пистолет в ръка и се качи в джипа.

Изведнъж замръзна. Откъм къщата долетя звук. Тя освободи предпазителя и насочи пистолета към вътрешната врата. Опита се да мушне ключовете в стартера, но един от тях се заплете и разрани пръста й. Натисна копчето на устройството за отваряне на гаражната врата, което беше закрепено за сенника. Имаше чувството, че проклетията се отваря цяла вечност.

Припомни си статията за смъртта на Едуард Пейдж. Двете му деца, останали сираци. Тя доби мъртвешки вид. Нямаше да позволи дъщеря й да остане сама. Стисна дръжката на пистолета. Натисна бутона и отвори десния прозорец. Можеше да стреля към вътрешната врата безпрепятствено. Никога не бе стреляла извън учебното стрелбище. Сега обаче беше готова да убие всеки, осмелил се да влезе в къщата й.

Не забеляза мъжа, който се наведе и се промъкна под отварящата се врата на гаража. Приближи бързо, с изваден пистолет, до джипа. В този момент вътрешната врата започна да се отваря. Сидни стисна оръжието още по-силно, готова да го използва. Пръстът й обви спусъка.

— По дяволите, мисис Арчър! Веднага махнете това! — изрева мъжът до колата и опря пистолета си до стъклото.

Сидни се обърна и съзря агент Рей Джаксън. Вътрешната врата се отвори с трясък и се блъсна в стената. Сидни се извъртя мигновено натам и видя масивната фигура на Лий Сойър. Той също стискаше пистолет. Сидни се отпусна на седалката, по челото й изби пот.

Рей Джаксън отвори рязко вратата на джипа и огледа Сидни и пистолета, който за малко щеше да простреля колегата му.

— Полудяхте ли? — Наведе се и измъкна оръжието от ръката й. Пусна предпазителя. Сидни не направи опит да му попречи, но изведнъж на лицето й се изписа гняв.

— Защо влизате така в къщата ми!? Можех да ви застрелям!

Лий Сойър прибра оръжието си в кобура на колана и пристъпи към джипа.

— Вратата беше отворена, мисис Арчър. Почукахме и никой не отговори, затова решихме, че нещо може да се е случило.

Това просто обяснение накара гнева й да се изпари. Когато се бе втурнала, за да вдигне телефона, бе оставила вратата отворена и след това я бе забравила. Опря глава на волана. Напрегна сили, за да се овладее. Цялото й тяло бе плувнало в пот. Потрепери, защото през отворената врата на гаража нахлу студен въздух.

— Отивахте ли някъде? — попита Сойър и я огледа.

— Исках да се поразходя — отговори тя тихо. Не го погледна. Плъзна ръце по волана и по гладката повърхност останаха мокри следи.

Сойър кимна към купчината писма на задната седалка.

— Винаги ли носите пощата в колата си?

Сидни погледна назад и отговори:

— Не знам как се е оказала тук. Може би баща ми я е оставил, преди да тръгнат.

— Така е. Веднага след като заминахте. Между другото, как беше в Ню Орлиънс? Добре ли прекарахте?

Сидни го изгледа безизразно.

— Хайде да поговорим, мисис Арчър — каза Сойър и я улови за лакътя.