Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Total Control, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Германов, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 53 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Обсидиан, София 1997
ISBN 954-8240-51-3
Худ. оформление: Кръстьо Кръстев
История
- — Добавяне
- — Корекция
34.
Двете коли на ФБР се движеха на половин пресечка след таксито. Още две коли ги следваха по успоредни преки, за да поемат следенето на подходящо място, така че да не събудят подозрения. Тази, която следяха, махна кичур коса от очите си, въздъхна и се загледа през прозореца. Припомни си подробностите около предстоящото пътуване още веднъж и се зачуди дали на мястото на единия кошмар не бе започнал друг.
— След възпоменателната служба се върна в къщата, после дойде такси и я взе. Ако съдя по посоката, насочва се към летище Дълес — каза Рей Джаксън по телефона в колата. — Спря само веднъж, пред една банка. Вероятно, за да изтегли пари.
Лий Сойър притисна слушалката към ухото си, за да чува по-добре сред рева на следобедния трафик.
Джаксън му каза къде се намират и добави:
— Не би трябвало да имаш проблем, Лий. Пълзим като мравки.
Сойър започна да търси подходяща пряка.
— Ще мога да ви настигна след около десет минути. Какъв багаж носи?
— Средно голям куфар.
— Значи заминава за кратко.
— Вероятно… — Джаксън вдигна очи към таксито. — По дяволите!
— Какво става? — изрева Сойър по телефона.
Джаксън видя как таксито се насочва към спирка „Виена“ на метрото.
— Изглежда, дамата промени намеренията си. Качва се на метрото.
Сидни Арчър слезе от колата.
— Рей, пусни двама души след нея.
— Ясно, изпращам двама веднага.
Сойър запали фаровете и се понесе по пряката, за да изпревари задръстването. Телефонът иззвъня отново и той грабна слушалката.
— Слушам, Рей. Не ми съобщавай гадости.
Джаксън дишаше по-спокойно.
— Изпратихме двама души с нея.
— Намирам се на минута от спирката. Накъде тръгва? Чакай малко, „Виена“ е в края на оранжевата линия, значи се връща към центъра.
— Може би, освен ако не смята да се качи на друго такси, когато слезе от метрото, за да ни изиграе. Дълес е в обратна посока. Ще имаме и проблем с връзката, защото радиостанциите не работят добре в метрото. Ако се прехвърли на друга линия и нашите хора я изпуснат, няма да я открием повече.
Сойър се замисли за момент.
— Рей, тя взе ли багажа си?
— Какво? По дяволите! Не!
— Две коли да продължат да следват таксито, Рей. Не смятам, че мисис Арчър ще зареже така лесно чистото си бельо и несесерчето с гримовете.
— Аз го следвам, Лий. Искаш ли да дойдеш и ти?
Сойър щеше да се съгласи, но изведнъж промени решението си и профуча на червено.
— Дръж таксито, Рей. Аз ще направя нещо друго. Обаждай се на всеки пет минути и да се надяваме, че няма да се измъкне.
Сойър направи обратен завой и подкара на изток.
Сидни смени линията на спирка „Рослин“ и се качи на синьото влакче в южна посока. На спирка „Пентагон“ вратите се отвориха и от вагоните слязоха близо хиляда души. Сидни носеше бялото си палто в ръка, за да не бие на очи сред тълпата. Синият пуловер, с който беше отдолу, се забелязваше много по-трудно.
Двамата агенти на ФБР отчаяно се опитваха да я открият. Не забелязаха, че тя се качи на същото влакче, няколко вагона по-надолу, за да продължи към летището. Огледа се няколко пъти, но във вагона нямаше хора, които да приличат на преследвачи.
Сойър спря пред главния терминал, показа значката си на изненадания пазач на паркинга и се втурна в сградата. Няколко секунди след това спря стъписан пред стената от хора.
— По дяволите!
След още секунда се залепи за стената, защото видя Сидни Арчър да минава на няколко метра от него.
Когато го подмина, тръгна след нея. Спря на опашката пред гишето на „Юнайтед Еърлайнз“, на която чакаха поне двайсет души. Малко по-нататък, без Сойър и Сидни да могат да го видят, Пол Брофи тикаше количката с багажа си към изхода на „Америкън Еърлайнз“. Във вътрешния му джоб се намираше схемата на цялото пътуване на Сидни, така, както я бе описал Джейсън Арчър. Не бързаше. Можеше да си позволи това удоволствие сред околния хаос. Дори щеше да има време да се обади на Голдман.
След четирийсет и пет минути Сидни най-накрая получи билета и бордната си карта. Сойър, който я наблюдаваше от разстояние, забеляза дебелата пачка пари, която извади, за да плати. Веднага щом тя изчезна, извади служебната си значка и си проби път през тълпата гневни пътници.
Служителката на гишето погледна значката, след това него.
— Жената, на която току-що продадохте билет, Сидни Арчър, висока, хубава, руса, със син пуловер и бяло палто под мишница… — Добави го в случай, че е решила да използва друго име. — За кой полет взе билет? Бързо!
Жената замръзна за миг, но се съвзе от изненадата и затрака с пръсти по клавиатурата.
— Полет 715 за Ню Орлиънс. Самолетът излита след двайсет минути.
— Ню Орлиънс? — каза Сойър повече на себе си, отколкото на служителката. Вече съжаляваше, че бе разпитвал Сидни лично. Щеше да го познае веднага, а беше късно да извика друг агент. — На кой изход?
— Единайсет.
Сойър се наведе напред и заговори съвсем тихо:
— Кое е нейното място?
Служителката погледна екрана.
— Двайсет и седем, С.
— Някакъв проблем ли има? — Беше шефката на смяната, която се бе приближила тихо. Сойър й показа служебната си значка и й обясни ситуацията набързо. Тя вдигна телефона и уведоми колегите си на изхода и охраната, която на свой ред щеше да предупреди екипажа на самолета. Трябваше да го направи, защото, ако някоя стюардеса случайно зърнеше пистолета му, полицията на Ню Орлиънс щеше да го чака още на пистата.
Няколко минути по-късно Сойър нахлупи оръфаната шапка, която му дадоха хората от охраната, вдигна яката си и тръгна към изхода, придружен от служител по сигурността. Преведоха го покрай детектора за метал, а той през цялото време се озърташе, за да види Сидни Арчър. Откри я край изхода за излитане, на опашката от пътници. Веднага застана с гръб към нея. Сойър се отправи към самолета, когато всички се качиха. Настани се в първа класа, защото само там имаше свободни места, и се усмихна — за първи път си позволяваше подобен лукс. Затършува в портфейла си и извади фонокарта. Случайно видя визитката на Сидни — имаше директен номер в кантората, пейджър, факс, мобилен телефон. Поклати глава. Ето ти частен сектор — трябва да знаят къде си всяка минута. Измъкна слушалката на телефона и мушна картата в гнездото.
Полетът до Ню Орлиънс беше директен и два часа и половина по-късно самолетът започна да се снишава за кацане. Сидни Арчър не бе помръднала от мястото си през целия полет, за което Сойър беше много благодарен. От самолета бе успял да се обади където трябва и на летището вече го очакваше екип от ФБР. Щом отвориха вратата, той слезе от самолета първи.
Когато Сидни излезе от сградата на летището, не обърна внимание на черната кола с тъмни прозорци, паркирана на отсрещната страна на алеята пред входа. Седна в таксито, разнебитен стар кадилак, разкопча яката на блузата си и избърса капчиците пот от челото си.
— Хотел „Лафит“, моля. Бърбън Стрийт.
Таксито потегли, черната кола го последва след малко. Сойър обясняваше ситуацията на местните агенти, без да отделя очи от мръсния кадилак. Сидни гледаше приближаващите светлини на града през прозореца.
Бърбън Стрийт беше тясна, с натруфени постройки и се намираше в „стария“ — по американските разбирания — Френски квартал. По това време на годината шейсет и шестте пресечки на квартала бяха тихи, макар че по тротоарите се усещаше миризма на бира и се виждаха залитащи минувачи, понесли големи чаши с пенливата течност. Сидни слезе пред хотел „Лафит“ и бързо се огледа. По улицата не се виждаха коли. Изкачи се по стъпалата и отвори входната врата.
Вътре я обгърна уютната миризма на старинни вещи. Вляво видя голяма, стилно обзаведена трапезария. Служителят на рецепцията вдигна вежди в недоумение, когато разбра, че няма багаж, но се усмихна с разбиране, след като му обясни, че багажът й ще пристигне по-късно. Посочи й асансьора, с който да се качи на третия етаж, но тя предпочете стълбите. В стаята й имаше голямо легло, три стени, покрити с рафтове за книги, и викторианско кресло.
Черната кола спря на половин пресечка от хотела. От нея слезе мъж по яке и джинси и влезе в сградата. След пет минути се върна при колата.
— Какво става там? — попита Сойър нетърпеливо.
Мъжът разкопча якето си и се показа мушнатият в колана пистолет.
— Казала е, че ще остане два дни. Стаята й е на третия етаж, срещу стълбата. Багажът й щял да пристигне по-късно.
Шофьорът се обърна към Сойър.
— Мислиш, че ще се срещне с Джейсън Арчър?
— Слушай, драги… ще бъда адски изненадан, ако се окаже, че е дошла на почивка.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще наблюдаваме мястото дискретно, от всички страни. Проверете дали в стаята до нейната можем да сложим подслушвателна апаратура. Закачете се за телефона й. Изпратете мъж и жена, за да не будят подозрения. Сидни Арчър не бива да се подценява. — В гласа на Сойър се прокрадна възхищение. — Да се махаме оттук. Не искам да дам на Джейсън Арчър основание да не се появи.
Колата бавно се отдалечи.
Сидни Арчър седеше на стола край леглото, гледаше през прозореца и очакваше мъжа си. От време на време ставаше и започваше да крачи нервно. Беше почти убедена, че се е отървала от агентите на ФБР в метрото, но не можеше да е абсолютно сигурна. Ако все пак бяха успели да я проследят? След телефонния разговор, който я бе хвърлил в ужас за втори път, имаше чувството, че от всички посоки я притискат невидими стени.
Инструкциите на Джейсън обаче бяха съвсем ясни и тя щеше да ги спази точно. Все още вярваше, че мъжът й не е направил нищо нередно, както я бе уверил и самият той. Нуждаеше се от помощта й — затова беше в тая хотелска стая в най-известния град на Луизиана. Все още вярваше на мъжа си и въпреки множеството събития, които я бяха разтърсили, само смъртта би й попречила да му помогне. Смъртта? Джейсън бе успял да се измъкне от заплетените й пипала. Тонът му обаче я караше да се съмнява в безопасността му понастоящем. Не бе й казал кой знае колко подробности — не било за телефон. Щял да й обясни лично. Тя искаше да го види, да го докосне, да се увери, че не е призрак.
Отново седна на стола и се загледа през отворения прозорец. Свежият вятър прогонваше влагата. Сидни не чу, когато младата двойка се настани в съседната стая. Някъде към един сутринта, когато всеки звук от стаята й се регистрираше и към телефона й бе свързано подслушвателно устройство, тя най-накрая заспа на стола. Джейсън Арчър все още го нямаше.
Къщата беше тъмна. Пълната луна осветяваше тънката покривка току-що навалял сняг. Мъжът излезе от близката горичка и приближи към къщата отзад. След няколко минути старата ключалка поддаде. Човекът свали мокрите от снега ботуши и ги остави пред вратата. Лъч на фенерче проряза тъмнината. Родителите на Сидни се бяха върнали у дома си заедно с Ейми малко след като Сидни бе заминала.
Мъжът влезе направо в кабинета на Джейсън. Прозорецът гледаше към задния двор, а не към улицата, така че си позволи да запали настолната лампа. В продължение на няколко минути претърси бюрото и извади всички дискети. След това включи компютъра и прегледа файловете на твърдия диск, а после и на дискетите. Извади от джоба си друга дискета и я мушна в устройството. След минута всичко беше готово — „надушващата“ програма, която сега бе инсталирана на компютъра, щеше да улови всичко, което пристига по мрежата. След още пет минути къщата отново беше празна. Следите от горичката до задната врата бяха заличени.
Без нощния посетител да знае, преди да замине, Бил Патерсън бе направил нещо, макар и да не си даваше сметка за значението му. Когато се канеше да извади колата от алеята, пред къщата на дъщеря му спря познатия пощенски пикап. Бил Патерсън реши да спести на дъщеря си усилията, взе един найлонов плик и прибра пристигналата поща в него. Тръгна към къщата, но си спомни, че е заключил и че ключовете са в чантата на жена му. Вратата на гаража обаче не беше заключена. Патерсън влезе, отвори джипа и сложи плика с писмата на предната седалка. Заключи джипа, заключи гаража и се върна при своята кола.
В найлоновия плик остана тънък пакет, специално направен за безопасно транспортиране на чупливи предмети. Ако Сидни Арчър бе видяла написания на ръка адрес, щеше да познае почерка веднага.
Джейсън Арчър беше изпратил компютърната дискета на собствения си адрес.