Дейвид Балдачи
Тотален контрол (4)

4.

Бързо настъпващата утрин скоро щеше да разпръсне тъмнината, покрила международно летище Дълес. Докато новият ден се протягаше, за да се разбуди, пред терминала спря такси. Задната врата се отвори и Джейсън Арчър слезе. В едната си ръка носеше коженото куфарче, а в другата черната метална кутия, в която беше преносимият му компютър. На главата си сложи широкопола шапка с кожена лента.

Джейсън се усмихна, когато си спомни как бе правил любов с жена си. След това и двамата взеха душ, но ароматът на секс все още бе в стаята и той би го направил още веднъж, ако имаше време.

Остави компютъра за момент, протегна ръка към задната седалка и извади голямата брезентова чанта, която метна през рамо.

На гишето на „Уестърн Еърлайнз“ Джейсън показа шофьорската си книжка, получи бордна карта, регистрира брезентовата чанта. Пооправи яката на палтото си от камилска вълна. Панталоните му бяха тъмносиви, широки. Едва ли някой би забелязал, но чорапите му бяха бели, спортни, а черните обувки всъщност бяха маратонки. Няколко минути по-късно Арчър си купи вестник и чаша кафе. След това мина през портала на охраната.

Автобусът, който ги отведе до терминала, беше почти пълен. Джейсън стоеше сред мъже и жени, облечени почти като него — тъмни костюми, нещо цветно около шията, чанти, стиснати в уморени ръце. Самият той не пусна брезентовата чанта нито за миг. Кутията с компютъра беше в краката му. От време на време вдигаше очи и оглеждаше сънливите си спътници. Отново се вторачваше във вестника.

Настани се в голямата чакалня пред изход 11 и провери колко е часът. Приемането на пътниците щеше да започне скоро. Погледна през стъклото и видя редицата самолети с познатата емблема на авиокомпанията, които се подготвяха за ранните полети. Слънцето бавно се издигаше над Източното крайбрежие и багреше небето в розово. Вятърът навън блъскаше дебелото стъкло. Хората от персонала на летището свиваха глави в яките, за да се предпазят от поривите на природата. Зимата съвсем скоро щеше да е в разгара си и чак до следващия април щяха да царуват ветрове и снеговалежи.

Джейсън извади бордната карта от вътрешния джоб на палтото — „Уестърн Еърлайнз“, полет 3223 от международно летище Дълес, Вашингтон, до международно летище Лос Анджелис, без междинно кацане. Джейсън бе роден и отраснал в Лос Анджелис, но не бе стъпвал там повече от две години. В другия край на чакалнята бяха пътниците за Сиатъл — също полет на „Уестърн Еърлайнз“, с кратък престой в Чикаго. Джейсън облиза устните си. Нервите му бяха леко изопнати от безпокойство. Преглътна няколко пъти, за да премахне сухотата в гърлото си. Докато допиваше кафето си, прелисти вестника, отбелязвайки вяло болките и страданията на света, които се изливаха към него от всяка страница.

Докато преглеждаше заглавията, Джейсън забеляза някакъв мъж, който крачеше енергично по пистата. Висок, строен и с руса коса. Беше облечен с палто от камилска вълна и широки сиви панталони. На шията му се виждаше вратовръзка, съвсем същата като на Джейсън. Като Джейсън, той също носеше кожено куфарче и черна кутия за преносим компютър. В ръката, която държеше компютъра, се виждаше бял плик.

Джейсън се изправи бързо и отиде в тоалетната. Току-що я бяха отворили след почистването.

Влезе в последната кабинка, заключи вратата и окачи палтото си на куката. После отвори коженото куфарче и извади голям сгънат найлонов сак. Измъкна огледало и залепи магнитния му гръб за ламаринената стена. След това взе големи тъмни очила, за да смени своите, и изкуствени черни мустаци. Перуката, с не много дълга коса, бе същата на цвят. Свали вратовръзката, сакото и панталоните, натъпка ги в найлоновия сак и облече анцуг с емблемата на „Уошингтън Хъскис“. Сега черните маратонки не изглеждаха толкова неподходящи. Обърна палтото наопаки и то стана тъмносиньо. Погледна се още веднъж в огледалото. Коженото куфарче и металната кутия изчезнаха в сака. Остави шапката си на куката на вратата. Отключи, излезе и отиде до умивалника.

След като изми ръцете си, Джейсън огледа новата очилата физиономия в огледалото. В отражението видя как високият рус мъж, когото бе зърнал преди малко, влиза в тоалетната, как отваря вратата на последната кабина и влиза. Джейсън подсуши ръцете си внимателно и среса новата си коса. Високият излезе, нахлупил широкополата му шапка на главата си. Ако Джейсън не беше дегизиран, с този мъж биха могли да минат за близнаци. Когато излизаха, двамата за момент се сблъскаха. Джейсън веднага се извини, мъжът го изгледа, после се отдалечи със самолетния му билет в джоба си. Джейсън прибра белия плик в джоба на палтото си.

Когато тръгна към мястото си, видя редицата телефонни автомати. Поколеба се за миг, после отиде до тях и набра номера.

— Сид?

— Джейсън? — Сидни се обличаше, хранеше Ейми и тъпчеше куфарчето си с папки едновременно. — Какво има? Да не би полетът ти да закъснява?

— Не, не. Летим след няколко минути. — Замълча за момент, защото зърна отражението на променения си външен вид в блестящата повърхност на телефона. Почувства се неловко да разговаря с жена си така.

Сидни се бореше с палтенцето на Ейми.

— Е, случило ли се е нещо?

— Не, просто реших да ти се обадя. Да видя какво става при теб.

Сидни изпъшка отчаяно.

— Окей, слушай какво става. Закъснявам както обикновено, дъщеря ти не желае да ми помага и току-що разбрах, че съм забравила самолетния билет и някои документи, които ще ми трябват, в службата. Това означава, че вместо половин час излишно време, имам по-малко от десет секунди…

— Съжалявам, Сид. Аз… — Ръката му стисна найлоновия сак. Днес беше последният ден. Последният ден, повтаряше си наум. Ако нещо се случеше с него, ако поради някаква причина, въпреки предпазните мерки, не успееше да се върне, тя нямаше да разбере, нали?

Сидни вече беснееше. Ейми току-що беше изляла паничката върху палтенцето си, а голяма част от млякото бе попаднало в натъпканото с документи куфарче.

— Джейсън, трябва да затворя.

— Сид, почакай, недей. Трябва да кажа на някого…

Сидни стана. Огледа пораженията, нанесени от двегодишната й дъщеря, която сега гледаше непокорно към майка си, с брадичка, която силно напомняше нейната собствена. Тонът й не търпеше възражения.

— Джейсън, това ще почака. Аз също трябва да гоня самолет. Дочуване.

Затвори, грабна дъщеря си подмишница и хукна към вратата.

Джейсън остави слушалката бавно и се обърна. Въздъхна дълбоко и за стотен път се помоли денят да приключи така, както бе планирано. Не забеляза мъжа, който погледна към него небрежно и се обърна на другата страна. Малко по-рано, преди Джейсън да се преобрази в тоалетната, същият мъж бе минал покрай него, достатъчно близо, за да прочете какво пише на етикета на чантата му. Това бе малък, но съществен пропуск от страна на Джейсън, защото на етикета бяха записани истинското му име и адрес.

Няколко минути по-късно Джейсън застана на опашката, за да се качи на своя самолет. Извади белия плик, който бе взел от русия мъж, и измъкна отвътре самолетния билет. Зачуди се що за град е Сиатъл. Погледна към другия край на салона и видя как „близнакът“ му се отправя към изхода за Лос Анджелис. След това Джейсън видя още един от пътниците за Лос Анджелис. Висок и строен, плешив, с квадратно лице, половината от което бе скрито зад гъста брада. Изразителната физиономия му се струваше позната, но Джейсън не беше в състояние да си спомни нищо конкретно. Мъжът изчезна през вратата към чакащия самолет. Джейсън сви рамене, подаде чинно бордната си карта и тръгна през прохода.

Само половин час по-късно, когато самолетът, в който беше Артър Либерман, се разби на земята и нагоре към белите облаци се понесоха кълба черен дим, на стотици мили северно от мястото на катастрофата Джейсън Арчър отпи от кафето си и отвори капака на преносимия компютър. Усмихна се и погледна през прозореца. Първата част от пътуването му бе минала без проблеми, а главният пилот обяви, че времето позволява спокоен полет.