Дейвид Балдачи
Тотален контрол (6)

6.

Джейсън Арчър погледна дисплея на пейджъра си и номера, изписан на него. Разтри брадичката си, после свали очилата и ги избърса със салфетката, която му бяха сервирали с обяда. Беше прекият служебен телефон на жена му. Както и самолетът на жена му, DC 10, на който летеше той, също беше оборудван с телефони за пътниците. Протегна ръка, за да вземе слушалката, но я отдръпна. Знаеше, че жена му днес е в нюйоркския офис на фирмата, и му се стори странно, че иска от него да позвъни в кабинета й във Вашингтон. Мисълта, че нещо може да се случило с Ейми, го ужаси за миг. Отново погледна пейджъра. Повикването беше направено в девет и половина източно време. Поклати глава. По това време жена му трябваше да е в самолета, по средата между Вашингтон и Ню Йорк. Нямаше как да се обажда заради Ейми. Тя трябваше да е в детската градина доста преди осем. Да не би да му се обаждаше, за да му се извини, задето бе затворила телефона? Това, заключи той, не бе възможно. Случилото се сутринта не би могло да бъде квалифицирано дори като дребно скарване. Не можеше да си обясни. Защо, по дяволите, ще му се обажда от самолета и ще остави служебния си номер във Вашингтон?

Изведнъж пребледня. Оставаше възможността да не се е обадила жена му. Предвид особените обстоятелства реши, че е по-вероятно да не е била тя. Огледа се инстинктивно. На екрана отпред се въртеше някакъв филм.

Стюардесите прибираха остатъците от храната и предлагаха възглавници и одеяла. Ръката на Джейсън се сви импулсивно около дръжката на коженото куфарче. Хвърли поглед към металната кутия с компютъра, мушната под предната седалка. Може би бяха отменили пътуването й? Но Гембъл вече беше в Ню Йорк, а никой не би се осмелил да не се яви на среща с него. Освен това сделката със „Сайбърком“ бе в критична фаза.

Облегна се на седалката си и ръката му започна да мачка пейджъра като топка маджун. Какво щеше да стане, ако се обади в службата на жена си? Щяха ли да го препратят в Ню Йорк? Или пък да позвъни у дома и да провери за съобщения на телефонния секретар? За да го направи обаче, трябваше да използва клетъчния телефон. Имаше нов, подобрен модел, с разширени възможности за засекретяване, но авиокомпаниите забраняваха ползването на клетъчни телефони по време на полет. Можеше да се обади единствено по телефона в самолета, но в този случай трябваше да използва кредитна или телефонна карта. И линията не беше защитена от подслушване. Това даваше възможност да открият местонахождението му. Най-малкото щеше да остави следа. Знаеше се, че се е отправил към Лос Анджелис. Вместо това летеше над Денвър, Колорадо, на път към Северозападното крайбрежие. След като всичко бе обмислено толкова внимателно, това неочаквано събитие го смути дълбоко. Надяваше се то да не вещае усложнения.

Джейсън погледна пейджъра отново. Устройството предлагаше новинарска услуга и по няколко пъти на ден показваше последните събития. Политическата и финансовата информация в момента не го интересуваше. Продължи да разсъждава за предполагаемото съобщение от жена си още няколко минути, след което го изтри и отново си сложи слушалките, за да продължи да гледа филма. Но умът му бе твърде далеч от движещите се по екрана образи.

Сидни се втурна през тълпата на летище Ла Гуардия, двете чанти се удряха в краката й. Не видя младия мъж, докато едва не се блъсна в него. Още нямаше трийсет, беше с черен костюм и вратовръзка, с шофьорска фуражка, кацнала върху къдравата кестенява коса. Сидни спря и го загледа глупаво, занемяла в очакване на жестоката новина. След това забеляза табелата с името й, която държеше в ръка, и цялото й тяло се отпусна от облекчението. Фирмата беше изпратила кола, за да я посрещне и откара до офиса в Манхатън. Беше забравила. Кимна бавно и кръвта й отново започна да циркулира.

Младежът взе едната от чантите й и тръгна към изхода.

— Обадих се във Вашингтон и получих описанието ви. Предпочитам да го направя, вместо да рискувам да не забележите табелата. Тук всички бързат и никой не гледа какво става наоколо. Човек трябва да се подсигури. Колата е пред входа. Може би ще е добре да закопчаете палтото си. Навън е ужасно студено.

Когато минаха покрай гишетата за регистрация, Сидни се поколеба. Навсякъде имаше огромни опашки от пътници, които се опитваха да се надпреварват с един свят, чиито изисквания все повече и повече надвишаваха човешките възможности. Тя бързо се огледа за служител на авиолиния, останал без работа. Видя единствено униформени носачи, които спокойно мъкнеха багаж сред истерията на трескавите пътници. Хаосът беше пълен, но това беше нормалният хаос.

Шофьорът я погледна.

— Всичко наред ли е, мисис Арчър? Не се ли чувствате добре? — През последните няколко секунди бе пребледняла още повече. — В колата имам тиленол. Ще ви ободри. И на мен ми призлява в самолет… с този рециклиран въздух… Все едно, когато излезете навън, ще се почувствате по-добре. Ако, разбира се, въздухът в Ню Йорк може да се смята за свеж. — Усмихна й се.

Усмивката му внезапно изчезна, защото Сидни се втурна нанякъде.

— Мисис Арчър! — Забърза след нея.

Сидни настигна една униформена жена, чиито отличителни знаци показваха, че е служител на „Американ Еърлайнз“.

Трябваше да минат няколко секунди, докато Сидни успее да формулира въпроса си. Очите на младата жена се разшириха.

— Не съм чула нищо такова. — Каза го много тихо, сякаш за да не обезпокои някои от хората наоколо. — Откъде научихте? — Когато Сидни й обясни, жената само се усмихна. По това време шофьорът вече беше при тях. — Вижте, току-що излизам от инструктаж. Ако се бе случило нещо подобно, щях да го знам, повярвайте ми.

— Ами ако се е случило току-що? Искам да кажа… — Сидни повиши глас.

— Госпожо, всичко е наред, разберете. Наистина. Няма защо да се безпокоите. Това е най-безопасният начин за пътуване. — Жената улови едната й ръка здраво, усмихна се на шофьора окуражително, обърна се и се отдалечи.

Сидни остана на място още няколко секунди, загледана след нея. След това пое дълбоко дъх, озърна се и поклати отчаяно глава. Тръгна към изхода и погледна шофьора, сякаш го виждаше за първи път.

— Как се казваш?

— Том Ричардс. Хората ме наричат Томи.

— Томи, откога си на летището тази сутрин?

— Ами… около половин час. Предпочитам да идвам малко по-рано. Бизнесмените… хм… хората нямат нужда от транспортни главоболия, нали?

Стигнаха до изхода и леденият вятър блъсна Сидни по зачервеното лице. Тя се олюля за момент и Томи я улови за лакътя, за да я подкрепи.

— Не изглеждате много добре, мисис Арчър. Искате ли да ви заведа на лекар?

Сидни възвърна равновесието си.

— Добре съм. Да се качваме в колата.

Томи сви рамене и я отведе при блестящ линкълн. Отвори й вратата и изчака да се качи.

Сидни се облегна на седалката. Дишаше трудно, виеше й се свят. Томи седна зад волана и запали двигателя. Погледа я в огледалото.

— Слушайте, не искам да ставам досаден, но все пак… добре ли сте?

Тя кимна и успя да се поусмихне.

— Добре съм, благодаря.

Пое пак въздух, разкопча палтото, оправи роклята си и кръстоса крака. Купето на лимузината беше много топло и след краткия престой на студа Сидни си даде сметка, че всъщност никак не се чувства добре. Погледна тила на шофьора.

— Томи, чу ли нещо за самолетна катастрофа днес? Докато беше на летището или по новините?

Томи повдигна вежди учудено.

— Катастрофа? Не, не съм чул. Цяла сутрин слушах новини по радиото. Кой казва, че се е разбил самолет? Това е налудничаво. Имам приятели в повечето авиолинии. Щяха да ми кажат.

Погледна я боязливо, сякаш изведнъж се бе усъмнил в душевното й здраве.

Сидни не отговори, а се отпусна назад. Взе клетъчния телефон от мястото му и набра офиса на „Тайлър, Стоун“ в Ню Йорк. Погледна часовника си. Беше рано. Срещата нямаше да започне преди единайсет. Тя наруга мислено Джордж Биърд. Знаеше, че шансовете мъжът й да е загинал при самолетна катастрофа са едно на милион, при това предполагаема катастрофа, за която засега знаеше само един примрял от страх старец. Поклати глава и най-накрая се усмихна. Цялата история беше абсурдна. Джейсън сигурно работеше на компютъра си, пиеше второто кафе след закуска или, още по-вероятно, гледаше филма в самолета. Пейджърът му, изглежда, събираше прах на нощното му шкафче. Щеше да му даде да разбере, когато се върне. Джейсън щеше да й се смее, но все едно — в момента страшно й се искаше да чуе тъкмо този смях. Свърза се.

— Обажда се Сидни. Кажете на Пол и Харолд, че пристигам. — Погледна равномерния поток от коли навън и добави: — Най-много след трийсет и пет минути.

Прекъсна линията и пак се загледа през прозореца. Дебелите облаци бяха натежали от влага и вятърът успя да разклати дори тежката лимузина, докато минаваха по моста над Ийст Ривър и навлизаха в Манхатън. Томи я погледна в огледалото отново.

— Казаха, че щяло да вали сняг днес. Много. Мен ако питате, пак лъжат. Не помня някога да са познавали какво ще е времето. Ако обаче познаят, ще си имате проблеми с прибирането. В наши дни затварят Ла Гуардия и при най-малкото нещо.

Сидни продължи да гледа през затъмнения прозорец, към армията от небостъргачи в Манхатън. Солидните, внушителни сгради, достигащи небето, сякаш повдигнаха духа й. В мислите си отново видя коледната елха в гостната, топлината на огъня в камината, прегръдката на Джейсън. И най-хубавото — блесналите, омагьосани очи на двегодишната Ейми. Горкият Джордж Биърд! Би трябвало да се пенсионира от тези директорски бордове. Явно му идваше много. Каза си, че дори не би обърнала внимание на нелепото му твърдение, ако мъжът й не летеше днес.

Погледна напред и си позволи да се поотпусне.

— Всъщност — каза на Томи — смятам да се прибера с влака.