Вирджиния Хенли
Графиня робиня (8)

Глава 8

Кел влезе в стаята с робата, която беше подбрал. Очите им се срещнаха. Дрехата, която бе избрал, излъчваше вибрираща жизненост, беше в цвят, за който Даяна бе копняла. Той я подаде на едно от момичетата и застана със скръстени на гърдите ръце, изчаквайки да я облекат.

Даяна се бореше с неудоволствието да бъде наблюдавана от мъж, докато се облича. Знаеше, че никакви протести няма да я отърват от присъствието му. Трябваше да мисли за него просто като за роб, а не като за мъж. Мисълта я накара да се почувства виновна. Вече ставаше покварена.

Робата от сурова коприна бе пурпурночервена. Даяна никога не бе посмяла дори да се надява да има дреха в този великолепен нюанс. Той подсилваше красотата й, като превръщаше косата й в лунна светлина, кожата и беше перлена. По ирония на съдбата не носеше никакво долно облекло. Колко пъти бе пожелавала тялото и да бъде свободно от ограничаващите я долни дрехи?!

Една от робините се наведе към краката й и я обу в сандали с висок корков ток. Когато Даяна се изправи, за да види дали ще може да върви с тях, забеляза че полата на копринената дреха бе преметната на едната страна, за да открива бедрото й, когато се движи. На високите токчета кракът й изглеждаше необикновено дълъг.

Кел я наблюдаваше с притворени очи.

— Египетски мускус! — нареди той. Този специален парфюм бе толкова скъп, че момичето донесе флакона от алабастър и му го подаде, вместо тя самата да я парфюмира.

Когато той посегна да пръска от ароматната течност между гърдите й, очите й, очите им се вкопчиха. Докосването му беше безкрайно ефирно и безлично. Даяна разбра, че предприемат първите стъпки по пътя на разбирателството.

Беше запомнила думите генерала, който притежаваше тази великолепна къща. Сега те се промъкнаха в съзнанието й: „Изкъпете я и я доведете в покоите ми“. Е, първата заповед беше изпълнена. Бяха я изкъпали и разкрасили. Вече нямаше да може да я нарече мръсна купчина дрипи и благодареше на Бога за това. Жената имаше повече доверие в себе си и по-голяма власт, когато знаеше, че изглежда неотразимо.

Сега щяха да я заведат при римлянина, където и да беше той. Вече беше готова за него! Изведнъж значението на думата „стая“ се избистри. Означаваше леглото му! Господи, колко неука бе. Ето защо беше всичко това. Бяха я превърнали в предмет за удоволствие и наслаждение за него.

Зениците на очите й потъмняха, когато сърдито обърна поглед към Кел.

— Жестоко се лъжете, ако смятате, че доброволно ще отида в спалнята на генерала! Може да заповядва колкото си иска на робите в тази къща, но аз не съм негова робиня и няма да се подчиня на волята му! — Тя наблюдаваше как ръката на Кел се насочва към камшика и нарочно вирна брадичката си. — Няма да отида, без да се боря за себе си. Ще наруша спокойствието на този дом. Ще се бунтувам и ще вдигна такава врява, че ще събудя и мъртвите! — Стоеше решително с ръце на бедрата си, дразнейки Кел с горещия си нрав. — Ще съборя тази къща камък след камък, преди да му се подчиня…

Кел имаше избор на оръжията, с който да я накара да се подчини:

— Какво ще стане между Маркус Магнус и теб е твоя лична работа. Приемам възвишените ти принципи и съм сигурен, че няма да повлечеш и другите по нанадолнището заради тази случка. Ако робините не те заведат в стаята му, ще бъдат бичувани за неподчинение. Като човек, който отговаря за робите в това домакинство, аз ще заповядам тези млади момичета да бъдат бити. А скъпоценната ти кожа ще остане ненаранена. Имаш остър език. Предлагам да изчакаш Примус Пилус в спалнята му и там сама да му обясниш как ще сринеш къщата камък по камък.

Даяна едва преглътна. Това, което предлагаше Кел, изискваше голяма смелост. И все пак нямаше друга алтернатива. Разбираше отлично, че Кел бе използвал ума си за ля я убеди да изпълни нарежданията му и въпреки това не можеше да не изпита чувство на възхищение от умната му тактика.

Даяна наклони глава:

— Води ме!

Качиха се на втория етаж на къщата и той я въведе в голяма стая.

— След като вечеря, господарят отиде с брат си в амфитеатъра. Може да минат часове, преди да се прибере. Предлагам да останеш тук, докато желаеш.

Съветът му засегна нейния морал, тя преглътна възражението си и той излезе.

 

Маркус Магнус искаше да прекара вечерта с по-малкия си брат. Не бяха се виждали цели пет години. Сега легионът му бе дошъл тук, в Британия, и щеше да премине активна подготовка в Аква Сулис, преди да нахлуе в дивите местности на Западна Британия, която все още не беше завладяна.

Маркус чакаше в преддверието, готов да посрещне Петриус, когато той влезе в къщата. Вместо да го прегърне, постави ръка на рамото му:

— О, Юпитер, изглеждаш силен. Доста си наедрял, откакто беше на седемнадесет години, когато те оставих в Рим.

Петриус бе тръгнал по стъпките на брат си. Маркус бе подписал договор за двадесет и шест годишна служба, когато беше само на четиринадесет години, превръщайки се в професионален войник. Петриус трябваше да стане на седемнадесет, тъй като нямаше конструкцията и мускулите на Маркус. Това обаче, което липсваше на физика му, той допълваше с жестокост, издигайки се до центурион на кохорта, ръководейки над петстотин войника. Командваше мъжете чрез страх и беше винаги готов да смени красивото си лице с Маркус. Лицето на брат му бе както по-тъмно на цвят, така и по-грубо. Извивката на носа му и широките скули го правеха да изглежда по-твърд, по-суров и непобедим. Белегът на слепоочието до бузата добавяше черта на диво насилие, което Петриус желаеше.

Като разглеждаше къщата на брат си, пожелаваше не само лицето му. Беше голяма почти колкото имението на баща им извън Рим. Преддверието имаше стъклен покрив, през който се виждаха звездите. Имаше и мраморен фонтан, където златни и сребърни рибки се стрелкаха между зеленината на водните растения.

Минаха между мраморните колони, за да влязат в трапезарията, където Маркус можеше да се храни сам или да забавлява гостите си. Цялата стая бе украсена в злато и сребро.

Стените бяха обградени от мраморни колони, а мраморните маси бяха разположени между накланящи се тапицирани легла, затрупани с възглавници и подлакътници в златисто и бяло.

— Много впечатляващо. Колко стаи имаш? — попита Петриус, решен да прикрие чрез гласа си завистта, която изпитваше.

— Доста може би — сви рамене Маркус.

— И колко роби?

— Тридесет в къщата — отговори Маркус, като пропусна градинарите и останалите, които се грижеха за живия плет, превръщайки дома в красива обител. Не искаше да се хвали пред Петриус.

— Имаш ли други?

И тъй като Петриус нямаше да го остави на мира. Маркус му каза цялата истина:

— Стотици. Взех ги в битка, когато дойдох в Британия, Бих се тук четири години, преди да стана Примус Пилус. Титлата дава право на много затворници.

— Аз не взимам затворници. Тръпката на битката окървавява сабята ми, когато посичам враговете на Рим.

— Когато ръководиш умело, враговете се превръщат в съюзници. Моите роби са добри работници. Строят пътища, акведукти и баните тук. Някои от тях са инженери. Придобиват умения, които могат да използват, когато възвърнат свободата си.

— Свободата си? Ти си глупак, Маркус. Когато няма да са ти необходими, можеш да ги изпратиш в галериите или в Рим да се бият на арената. По-скоро би трябвало да ги унищожиш, отколкото да им позволиш да те прободат в гърба в някоя тъмна нощ.

Маркус смени темата на разговора. Петриус се наслаждаваше на страстта към кръвта, както много от римляните и така се издигаше в ранг. Може би щеше да има нужда от това там, където отиваше. Маркус беше ходил там… Дивите келтски племена бяха ловци на глави. Планините на запад и Остров Мона приличаха на ада.

— Променил ли се е Рим през тези пет години?

— Сигурно се шегуваш? От времето, когато ти замина, за да лекуваш раните си, бяха построени толкова много сгради, че няма да познаеш града. Откакто Нерон е император, забавленията станаха зрелищни. Целият свят ни завижда. Борбите стават не само в цирка, но и във всяка друга част на града. Дълбоко се възхищавам на Нерон.

— Той изнасили майка си и после я отрови — безцеремонно заяви Маркус.

Петриус се изсмя:

— Съдба, която всички жени заслужават!

Мислите на Маркус литнаха към красивата робиня, с която току-що бе придобил. Вече нямаше търпение да я притежава. С усилие се върна към разговора:

— Бих се радвал да видя състезанията с колесници в цирк Максимус. Дори бих искал да си опитам късмета.

— Не ходя често там. Предпочитам гладиаторите и най-вече екзекуциите.

Тъй като Маркус не виждаше никакво забавление в екзекуциите, помисли, че Петриус се опитва да го предизвика, но бе изненадан от комплимента, който получи:

— Ако се състезаваш там, ще спечелиш. Така, както спечели днес.

— Не съм много сигурен, Петриус. Британците са най-добрите в света. Именно от тях усвоих това изкуство.

— Нерон внася всичко, което може да вземе. Защо са по-добри от римляните?

— Защото все още използват колесници по време на битките. Ние се отказахме от тях отдавна. Това е грешка по мое мнение. Пехотинците ни са много бавни, за да се бият с тях. Появяват се и изчезват като светкавици. Почакай да влезеш в битка с тях и няма да повярваш какво могат да правят.

Докато разговаряха, те се бяха настанили върху леглата, а безупречно обучени роби им сервираха разнообразие от вкусно приготвени ястия. Между всяко от тях се поднасяха купи с ароматизирана вода и кърпи. Петриус почти се задушаваше от завист. Чинията, в която се хранеше, бе от масивно злато.

— Независимо от това, загубите ни са колосални. Но не се притеснявай. Ще те науча на всички трикове. Нали затова са те изпратили в Аква Сулис.

— Приемливите загуби са част от цената, която плащаме, за да завладеем света.

— Така е — отговори мрачно Маркус.

— Как понасяш всичко тук толкова години далече от Рим? — запита любопитно Петриус.

Мислите на Маркус се понесоха назад във времето, когато бе дванадесетгодишен. Император Клавдий току-що бе нахлул в Британия и това бе запалило амбицията му да стане римски генерал и да завладее нови земи. Заради ръста и силата си беше постъпил в армията на четиринадесет години.

— Харесвам Британия, особено Аква Сулис. При Клавдий тук се стичаха хора от целия свят. Ставаха смесени бракове и британците се цивилизоваха. Говорят латински, както ти и аз. Обличат се като римляни. Търговци от далечни кътчета отварят тук магазини, така че може да се намери всяка стока, всеки лукс. Тук е съсредоточена най-високата култура, амфитеатрите, храмовете. Близко е до морето и не е толкова населено, както в Рим. Далеч сме от покварата на политиката, а най-хубавото от всичко са минералните извори, които бълбукат от земята с постоянна температура.

Храната бе прибрана, поднесоха им вино.

— Е, може би аз не се възхищавам на местата, които ти харесваш, но няма никаква грешка при стридите и виното! — отвърна високомерно Петриус.

— Хайде да излезем! Как би искал да прекараш вечерта?

— Какво ще кажеш да отидем на театър? Но не и отегчителната поезия на Софокъл, благодаря. Всяка цинична пиеса ще свърши работа. После посещение в някое луксозно място би било стимулиращо. Тук имате ли такива заведения?

— Тук са известни като публични ломове. Има проститутки от Азия и Арабия.

— Мислиш ли, че има нубийки? Бих ли могъл да си купя услугите на някой мъж или жена?

— Идеята да ти сервирам стриди тази вечер беше добра — отбеляза сухо Маркус. Искаше да прекара вечерта с брат си, но сега, когато бяха излезли навън, той сто пъти предпочиташе да бе останал вкъщи. Мислите му се връщаха към красивото същество, което беше поръчал в леглото си. Влечението му към грубата и пошла проституция намаляваше с всяка изминала минута.

Петриус избра театъра на мимиката. Гледаха страхотен фарс, в който любовникът е изненадан от завръщането на ревнивия съпруг и е принуден да се скрие под леглото. После показваха страданията му, когато съпругът изпълняваше многобройни сексуални актове с жена си върху същото легло, под което лежеше любовникът. Езикът беше изключително пошъл. Позите, които актьорите и актрисите заемаха, бяха неописуемо вулгарни. И всичко това бе придружено от висока музика и от танци. Театърът бе пълен с мъже, повечето от тях римски войници, но имаше и търговци и множество младежи от Аква Сулис.

Маркус беше отегчен до смърт, но беше благодарен, че Петриус се смееше от сърце. Беше единствено недоволен, че по време на антрактите не въодушевяваха публиката с борба на мечки или бикове.

Пиесата като че ли нямаше край, най-вулгарните части предизвикваха най-много аплодисменти. Най-после свърши и когато напускаха театъра, Маркус търсеше извинение, за да не отиде в публичния дом тази вечер.

— Трябва да видиш специалните заведения, които изникнаха около Цирк Максимус. Проститутките приканват клиентите си от сутрин до вечер.

— Това е така, защото садистичните удоволствия от игрите пораждат сексуална възбуда до най-висока степен — обясни Маркус, като се опитваше да скрие отвращението, което изпитваше.

— Всеки собственик на пекарна или ресторантче в Рим сега си има робини за сексуални цели, които да забавляват клиентите му. За две пени можеш да имаш всяка жена.

— Тук, в Аква Сулис, живеем назад във времето — отговори Маркус, като благодареше на Бога, че е така. Мислеше си, че Рим колкото повече деградираше, толкова повече губеше славата си.

Поеха по една от съмнителните улички на Аква Сулис. Магнус заведе брат си в публичен дом, където задоволяваха извратени желания. Плати пет златни монети на съдържателя и пожела лека нощ на Петриус. Усмихвайки се, каза:

— Сигурно остарявам. Състезанията днес изчерпаха цялата ми излишна енергия, а утрото настъпва бързо.

— Забавлявай си, братко, можеш да се наспиш, когато умреш! — настояваше Петриус. — Или може би някоя от твоите робини те тегли към къщи? Помисли си. Цялата вечер беше разсеян. Ще се върна да видя какво толкова те привлича там.

Маркус се засмя.

— Заповядай, когато пожелаеш, Петриус. Къщата ми е твоя, докато си в Аква Сулис.

— Приемам щедростта ти. Но предпочитам да спя в казармата с хората си. Трябва да ги наблюдавам, обаче бих могъл да ползвам твоя перистил^[1] и частната ти баня.

Когато си тръгна, Маркус почувства облекчение. Утрешният ден щеше да бъде труден. Предстояха уроци по бой със сабя. После направи гримаса. Маркус не се заблуждаваше и за миг. Това, което го влечеше към къщи, бе очарователната жена, нарекла се лейди Даяна.

 

Въпреки че се страхуваше от пристигането на звяра, чиито заповеди я правеха негова заложница, Даяна бе омаяна, когато огледа спалнята на генерала. Беше толкова голяма, че сигурно заемаше цяло едно крило на къщата. Капаците бяха разтворени, за да разкрият прозорци със стъкла, което я изненада. Смяташе, че първите замъци и наблюдателни кули, построени векове след като римляните бяха напуснали Британия, използваха прикрития, за да се пазят от стрелите.

На най-дългата стена бе разположено мраморно огнище. Над него цялата стена бе изрисувана във фрески. Даяна се приближи, за да ги изучи по-подробно и видя, че фигурите представляваха римски богове и богини, повечето от които бяха голи! Беше очарована. Никога преди не беше виждала художествено изображение на голи тела.

Най-големият бог на върха, хванал златна светкавица, сигурно бе Юпитер. Жената отдясно под него, която беше бременна, бе Юнона, богинята на жените и раждането. Имаше и много други, които Даяна не можа да познае. Наляво под Юпитер бе изобразено пиршество, на което всички бяха невероятно пияни, като се съдеше по начина, по който крайниците на телата бяха преплетени едни в други! Даяна се изчерви и реши, че художникът е изобразил Бакхус, а пиршеството представлява вакханалия. Мъжките тела бяха прекрасни — с широки гърбове и гърди и с невероятни мускули, крайниците им бяха като стволове на дървета. Жените бяха с доста излишни килограми, с големи гърди, кореми и бедра.

Само едната имаше стройно тяло. Стоеше на пътека между дървета, а ръката й галеше елен. Имаше златиста коса, дълги голи крака, едната й гърда беше разголена. Цялата картина бе обезпокояваща. Сведе очи към мраморното огнище. Черният мрамор бе изпъстрен със златни нишки. Вътре в огнището имаше огромен бронзов мангал под формата на тиган. Даяна беше озадачена за какво ли се използва.

После погледът и попадна върху леглото, което доминираше в стаята. Беше масивно и поставено върху висока платформа със стъпала. Беше обвито с балдахин, подпорите представляваха високи до тавана римски колони, чиито горен край бе украсен с извити рога от овен. Самото легло бе покрито с кожи от животни с дълги блестящи косми. Върху кожите бяха поставени множество възглавници, избродирани в черно, златно и пурпурно. Това също беше обезпокояващо. Тя нарочно се обърна с гръб към него.

В нишата на задната стена се намираше бюро от кехлибар и масивен стол от същия материал. Върху бюрото имаше пергаменти и документи, които бяха направени от някакъв тежък текстил. Но това, което изпълни Даяна с почит, бяха плочите — едната дървена, а другата восъчна — и калемите. С благоговение прокара пръсти по тях. Беше чела за тези вещи, но не беше и сънувала, че ще ги види и докосне.

Зад бюрото, върху стената, бяха наредени карти. Три от тях бяха на Бат, или Аква Сулис, както го наричаха. Тя ги разгледа и видя, че една от картите показваше как е изглеждал градът, другата — как изглежда сега, а третата изобразяваше планираните подобрения. Пръстът й проследи Римския път, известен като Фос Уей. Друга, по-голяма, изобразяваше Северна Англия и част от Шотландия, докато най-малко други четири карти рисуваха Уелс. В момента, в който Даяна видя ръкописите, вниманието й се насочи към тях. Очевидно Маркус четеше гръцките философи. Тук имаше текстове на Омир и Софокъл, преведени на латински от някой си Сутониус. Избра една кожена кутия, в която имаше ръкопис на „Сатирите“ от Хораций. Разтвори го и прочете наслуки:

И когато похотта Ви се разпали, сигурен съм,

няма да избирате с кого да правите любов —

с младеж или с девойка…

Защото аз не бих избирал!

Харесвам евтина и лесна любов!

Даяна остави ръкописа да се навие сам. Каква отвратителна философия! Намери разказ на Юлий Цезар, когато Рим е била по-скоро република, отколкото империя. Седна в големия стол и започна да чете. Толкова се задълбочи, че изгуби представа за времето.

Изведнъж чу дълбок мъжки глас. Боже мои, той идваше!