Вирджиния Хенли
Графиня робиня (35)

Глава 35

Даяна прекара нощта свита до стената. На сутринта вече дишаше много трудно. Усмирителната риза, с която бяха привързали ръцете й, бе прекалено стегната. Имаше чувството че се задушава. Закле се, че ако я свалят, няма да се държи дръзко, за да не се възползват от поведението й и отново да й я сложат.

Същите две жени, които я бяха посетили предишната нощ, отключиха вратата и донесоха вода, за да се измие. Свалиха ризата и я оставиха гола. Даяна ги изчака да излязат и се изми с гъбата. Спомни си модерната баня в Аква Сулис и изживя отново смеха и радостта, които изпитваха Маркус в басейна. В сравнение с римските, банските съоръжения от епохата на крал Джордж бяха почти жалки.

Жените бяха отнесли усмирителната риза и тя се молеше да не я види повече. Предпочиташе да остане гола. За повечето хора това би било унизително, но Даяна се беше научила да приема голото си тяло като красиво. Нейната собствена голота или тази на другите хора вече не я смущаваше.

Когато се върнаха, жените донесоха широка кафява роба чифт платнени обувки.

— Къде се намирам? — осмели се да попита тя с тих глас.

Жените си размениха внимателни погледи, после едната промълви:

— Частна лудница.

„Лудница ли? Боже Господи, вкарали са ме в лудницата!“

— Колко други пациенти има?

— Повече от петдесет, но на тебе няма да ти разрешат да е виждаш с останалите, докато не се научиш как да се държиш. През първите няколко седмици ще си изолирана, сама в килия.

— Седмици ли? Господи Боже, дето си на небето, не допускай да остана тук седмици! — изплака тихо тя. Даяна си даваше сметка, че шансовете й да избяга бяха изключително малки, докато я държат изолирана. Изведоха я от стаята и я вкараха в друго помещение — надолу по дълъг коридор. Беше обзаведено спартански — с болнично легло, нощно гърне, маса и стол.

Коленете на Даяна се подкосиха, като видя подноса на масата. На него имаше кана с вода, купа каша и дебела филия хляб. Беше изтощена и толкова жадна, че гърлото й гореше. Чу превъртането на ключа в ключалката и жените излязоха. Храната беше всичко, за което Даяна можеше да мисли.

След като изяде кашата и облиза лъжицата, я обзе летаргия. Беше й трудно да мисли и постепенно осъзна, че бяха сложили опиум в храната й, за да я държат покорна. Примъкна се към леглото, легна и впери поглед в тавана.

— Марк… Моля те! Ти си единственият, който може да ми помогне — прошепна тя. Сънят напираше. Опита се да не затваря очи, опита се да се пребори с упойката, но загуби битката.

 

Марк нямаше намерение да губи ценно време в сън, след като имаше още неизследвани пътеки. Господин Бърк приготви куфара му, докато Марк се преоблече. Само след час той вече беше отново на път за Лондон. Взе със себе си един от кочияшите, за да се сменят по време на дългото пътешествие от сто мили.

На Гросвънър Скуеър спряха пред елегантната къща на Девънпорт, където графът на Бат качи тичешком стъпалата и даде картичката си на иконома. Наблюдателното му око забеляза, че прислужникът не е същият човек, който му беше отворил вратата преди около година, когато дойде да купи библиотеката.

Въведоха го в салона и минутите се заточиха, докато прислужникът отиде да информира семейство Девънпорт за посетителя им. Марк Хардуик си спомни срещата с Даяна, когато за пръв път искрите прескочиха помежду им. Присъствието й в стаята почти се усещаше и в него се породи надежда, че е тук наблизо.

Споменът му бе прекъснат от влизането на мистър и мисис Девънпорт.

— На Вашите услуги съм, Ваше благородие? — обяви Ричард официално.

— Дойдох да видя лейди Даяна — заяви Марк Хардуик, потискайки желанието си да сграбчи Девънпорт за гърлото.

Ричард размени поглед с жена си преди да отговори:

— Боя се, че не е тук. Тя не се върна с нас в Лондон.

— Мога ли да попитам къде е? — Предизвикателният тон на Марк Хардуик ясно говореше, че не би позволил да го отпратят.

— Лорд Бат — обади се студено Прудънс, — не искам да се разправя наляво и надясно за това, но поверително ще Ви кажа, че тя отново замина.

— Къде замина, госпожо? — продължи той упорито.

— Ами, замина там, където беше отишла и предишния път, когато изчезна, предполагам.

Жената лъжеше! Даяна никога не би го оставила по свое собствено желание. Нямаше намерение да си играе на котка и мишка с тези двама измамници.

— Предполагам, че я криете тук някъде! — категорично заяви той.

— Това е лъжа! — извика Прудънс. — Това момиче ми е голям проблем, откакто почина баща й. Опитвам се да преживея скандала след първото й изчезване. Защо ми е да си създавам неприятности отново?

— Ако тя не е тук, не бихте имали нищо против да огледам къщата, нали?

Ричард повдигна рамене.

— Лорд Бат, моята професия е правото. В тази страна домът на всеки е неприкосновен!

— Но това не е Вашият дом, сър. Тази къща е на лейди Даяна и Вие явно искате да я заграбите!

— Да я заграбя! — Ричард изглеждаше засегнат. — Мога да Ви съдя за обида.

— Направете го. Вероятно бихте могли да обясните на съдията защо в къщата на Куин Скуеър мирише на опиум.

— Опиум! — Прудънс беше толкова шокирана, че щеше да припадне. — За Бога, сър, страдам от силни болки в ставите и точно това е причината, поради която и отидох в тоя Ваш проклет град Бат. Замирисало ви е на лауданум. Не мога да спя без тази опиева тинктура.

„Лауданум! Господи, тя има отговор за всичко.“

Граф Бат разбра, че е безсмислено да разговаря с тях повече. Напусна къщата, но не и околността. Поразпита съседите за Даяна. Всички до един отговаряха, че не са виждали младата жена почти една година. Марк Хардуик престоя там почти цял ден с надеждата да разпита прислужниците, които работеха у семейство Девънпорт. Най-сетне забеляза кочияша им, Джеймс, и го отведе в една кръчма на „Шепърдс маркет“ да го почерпи с няколко чаши от най-хубавата бира.

— Работата ми е в конюшнята, разбирате ли, а не в къщата, така че разчитам само на клюките от другите слуги. Когато младият Питър дойде и им каза, че сте намерили лейди Даяна, аз ги закарах в Бат. Валеше като из ведро и затова пренощувахме в една странноприемница в Чипънхем на около двадесет мили оттук.

— Закара ли ги на следващия ден до Хардуик Хол? — попита го Марк.

— Да, Ваше благородие. Това стана, след като наеха къщата на Куин Скуеър и ако съдя по това, което говореха, възнамеряваха да вземат лейди Даяна от Вашето имение. Бяха побеснели, когато тръгнаха без нея.

— Когато лейди Даяна дойде на Куин Скуеър два дни по-късно, ти вози ли ги някъде?

— Дори и да е била там, изобщо не съм я видял.

Марк беше съвсем отчаян.

— Тя не се върна с вас в Лондон, така ли?

Джеймс поклати отрицателно глава.

— Ами прислужницата на лейди Даяна? Мислиш ли, че знае къде може да е тя?

Джеймс се наведе поверително към Марк Хардуик.

— Лейди Мък освободи Биди, когато лейди Даяна избяга първия път. Биди смяташе да отиде в Бат и да провери дали би могла да си върне старата работа.

Графът разбра, че повече нямаше никакъв смисъл да издирва прислужниците. Плъзна една банкнота от десет лири към Джеймс и се упъти към студиото на Алегра, което беше съвсем наблизо.

След като графът си тръгна, Джеймс се позачуди дали не трябваше да му каже, че е върнал Ричард Девънпорт обратно до Чипънхем в Уилшир. Сви рамене. Господарят е бил сам! Разбира се, че не е взел племенницата си със себе си. Джеймс реши, че от тази информация не би имало никаква полза.

 

Докато граф Бат минаваше покрай железните перила пред високата къща, госпожа Лайтфут се приближаваше от противоположната страна. Стигнаха до входната врата едновременно и графът повдигна шапката си за поздрав.

— Бих искал да видя Алегра. Тя все още ли живее тук, мадам?

— Аз съм госпожа Лайтфут. За Бога, влезте и седнете! Дамата, която търсите, ще дойде веднага.

Марк предполагаше, че драконът с посивялата коса и големия бастун е родственица на Алегра, но си и помисли каква странна комбинация бяха двете. След десетина минути започна да губи търпение. Тези проклети жени не разбираха ли, че той не разполагаше с време за губене.

Накрая Алегра се появи — цяла в къдрици и руж, с огромно деколте.

— Марк, скъпи — възкликна дрезгаво тя, — не си бил в Лондон от цяла вечност!

— Алегра, ще загубя разсъдъка си. Издирвам лейди Даяна Девънпорт. Изчезнала е!

— Най-малко отпреди десет месеца — отбеляза сухо Алегра.

— Не, не. Намерих я, но отново е изчезнала. Имаш ли някаква представа къде може да е?

Алегра му се усмихна.

— Какво прелестно създание е тя. Очевидно аз не съм единствената. Непредсказуема, непредубедена и напълно спонтанна. Доколкото виждам, ти си поласкан и щастлив, че не са й безразлични парите ти!

— По дяволите, Алегра, аз съм превъртял. Страхувам се, че й се случило нещо лошо.

Алегра повдигна вежди.

— Вярвам, че тя е напълно в състояние да се погрижи за себе си. Знаеш, че беше ученичка по танци при госпожа Лайтфут. Дори тя не можа да пречупи желязната й воля…

— Тогава може би трябва да говоря с възрастната дама?

Алегра започна да се смее. Звукът беше гърлен и неподправен.

— Марк, ама ти не знаеш ли?

— Какво да знам? — попита нетърпеливо той.

— Госпожа Лайтфут и аз сме едно и също лице!…

Той я гледаше тъпо.

— Като госпожа Лайтфут аз имам достъп до домовете на всички дами и техните невинни дъщерички. Като Алегра държа джентълмените в джоба си…

На Марк Хардуик не му беше до забавление. Черните му очи я огледаха от глава до петите. „Точно тогава когато си мислиш, че знаеш всичко, което трябва за жените, се намира една от тях, която те прави за посмешище. А може би и повече от една.“

На Алегра й дожаля за него.

— Ще бъда нащрек, скъпи. Всъщност и двамата ще бъдем.

 

Граф Бат нямаше къде да отиде освен на улица Джермин. Не беше спал от тридесет и шест часа и притеснението вече се отразяваше на нрава му.

Използва собствения си ключ, за да отвори вратата на градския си дом и се сблъска с иконома, когото държеше на работа, независимо от това дали беше в резиденцията си или не.

— Добър вечер, Ваше благородие! — Погледът, който хвърли към графа, беше изпълнен с учудване и примесен с облекчение.

— Случило ли се е нещо, Джеферсън? — попита Марк раздразнено.

Прислужникът се поколеба, после каза, че брат му е вкъщи.

На Марк не му беше до среща с Питър. Канеше се да мине през библиотеката, когато чу нещо, което приличаше на стенание, идващо от горния етаж. Мили Боже, нима тази млада свиня е принудила Даяна да се омъжи за него? Като се взираше нагоре към стълбището, безпогрешно различи ридаене на жена. Яростта на Марк избухна. „Ще го убия!“

Тичешком изкачи по три стъпала и широко отвори вратата на спалнята. Призля му от това, което видя. Млада пачавра беше привързана към леглото, а Питър беше яхнал голата й плът. Сексуалният нагон на Питър секна, когато срещна изпълнените с презрение черни очи на омразния си брат. Нямаше нужда графът да говори, погледът му казваше всичко. Остана там, докато Питър не отвърза проститутката — тя започна да се облича.

Марк отиде в спалнята и заключи вратата, за да не излее докрай обзелата го ярост. Взе брендито и седна на кожения стол. Вдигна шишето и отпи голяма глътка. Усети как течността пари в гърдите му. Винаги бе знаел, че Питър има и друго, тъмно лице. Младият негодник очевидно бе привикнал към жестокостите и очевидно не се задоволяваше само с измъчването на животни…

Черни мисли обзеха Марк, докато поднасяше кристалното шише към устните си. Всеки ли си имаше тайна, срамни страни от своята собствена природа? Питър, Алегра… Даяна?

Събу ботушите и разкопча жилетката си. Целият дяволски свят беше просто помийна яма. „По дяволите и светът, и всички в него!“, цинично си мислеше той. Имаше намерение да пресуши шишето и се постара да го направи.

 

На следващата сутрин го мъчеше махмурлук. Реши да пропусне закуската и слезе в библиотеката, за да напише няколко чека. Когато Питър се вмъкна при него, Марк стисна зъби. Безгрижието бе изкуство, присъщо на Питър.

— Не мисля, че го направи, за да ми спестиш някоя пара. Добре бях платил на момичето за услугата.

— Когато връхлетях при тебе, мислех, че е Даяна.

— Даяна ли? — сви вежди Питър. — Само не ми казвай, че отново е отвлечена? Чакай, чакай, друг ли Хардуик седи тук? — Видя, че лицето на Марк е посърнало. — Добре де, проклет да съм!

Питър приседна на края на бюрото и залюля крак.

— Ако това може да ти прозвучи успокоително, смятам, че си имал късмет да се отървеш и избягаш от нея. Дарена е с красота на богиня, но е напълно студена. Повече от студена, тя е една дяволска ледена кралица. Аз не съм от тия, които приемат „не“-то за отговор, но тя винаги ме е държала на ръка разстояние с нейната недосегаема девственост.

Независимо от махмурлука си, Марк изведнъж се почувства по-добре. Наблюдаваше Питър изпитателно и смени темата.

— Идвало ли ти е някога наум да заработиш някакви пари?

— Не, никога — отвърна с абсолютно спокойствие Питър.

— Ще ти дам работа в каменната кариера или на един от шлеповете, които притежавам.

Питър сви устни.

— Брат ми, реформаторът. Не, благодаря, Ваше благородие. Довечера съм ангажиран в Алмак, посещение с танци при лейди Едуина Фарнсуърт-Пенистън, наследница на Железниците Пенистън. А ти си мислиш, че си губя времето само с курви и комар…

След като Питър излезе, Марк беше убеден, че брат му не проявява повече интерес към Даяна. Денят се проточи безкрайно. Освен да проследи Ричард Девънпорт, нищо по-блестящо не му хрумна. Беше убеден, че настойниците й знаят къде се намира. Сега обаче не беше толкова сигурен. Ами ако Даяна беше просто решила да си отиде? Тя беше изключително привлекателна млада красавица, която със сигурност можеше да оцелее, докато навършеше пълнолетие. Тогава щеше да се появи отново, да вземе наследството си и да вирне предизвикателно носа си към света.

Болката в сърцето беше почти непоносима. Не й обърна внимание и взе сутрешния брой на „Таймс“. Погледът му попадна на написаното за археологическа находка. Масивни каменни стени, считани за римски по произход, били открити под избите на Буш Лейн, встрани от Кенън Стрийт. Веднага отиде да разузнае. Много от приятелите му от Лондонското археологическо дружество бяха там. Това беше една от най-вълнуващите находки, откривани дотогава.

Без да може обаче да сподели всичко това с Даяна, Марк усещаше целия следобед тъп и безсмислен. Остана в Лондон още три дни. Следваше Ричард Девънпорт всеки път, щом той пристъпеше извън Гросвънър Скуеър. През деня адвокатът ходеше в кантората си, а вечер отиваше в публичния дом Мейфеър. Накрая Марк Хардуик прие факта, че Девънпорт няма да го отведе до Даяна. На четвъртия ден, загубил всякаква надежда, графът се завърна в Бат.

 

Даяна лежеше на тясното легло, вперила очи във високото прозорче с решетки. Свободата беше почти толкова необходима, колкото и въздухът. Празните часове се влачеха бавно, правейки дните и нощите безкрайни. Вяло си мислеше, че ако не е била луда, когато е пристигнала, сигурно е, че ще полудее, преди някога да може да излезе оттук.

Молеше надзирателките за някаква работа, като се надяваше да я пратят в кухнята или някъде другаде, но те не обръщаха внимание на молбите й. Искаше нещо за четене, но това беше като да говориш на стените и накрая й втръсна да ги моли. Започна да живее затворена в свой собствен свят, докато той стана по-истински от действително заобикалящия я. Често беше отново с Маркус в Аква Сулис, но много по-често бленуваше за Марк и за красивия град Бат.

Даяна нямаше представа откога бе затворена. По едно време отбелязваше дните върху стената с лъжицата си, но после се отказа… Ядеше много малко, тъй като слагаха опиум в храната. Отслабна, беше бледа и немощна, но дълбоко в себе си хранеше надежда. Боеше се, че ще умре без надеждата.

Марк щеше да дойде. Сега го обичаше дори повече, от когато и да било. Беше мъжът на нейните мечти. Той щеше да е нейното спасение! Затваряше очи и се отнасяше, плувайки от сън в сън, от милувка към целувка, винаги мечтаейки да се събуди и да се озове на безопасно място отново в силните му ръце. Но това никога не ставаше.

Даяна беше изпаднала в състояние на транс, но един ден внезапно започна да повръща. След като три дни подред беше повръщала непрекъснато, нейните надзирателки уведомиха за това д-р Богнър.

Той се уплаши. Лекарствата, които слагаха в храната й, за да я дрогират, очевидно действаха като отрова за организма й. И преди го беше наблюдавал при дребни жени. Нареди да спрат веднага лекарствата. Богнър знаеше, че настойниците й едва ли щяха да се разтревожат от смъртта на момичето, но той трябваше да отговаря за смъртния случай пред Графската управа на Уилшир и пред следователя.

Постепенно стомахът на Даяна се успокои и тя повръщаше само понякога. Разбра, че са престанали да слагат опиум в храната й и апетитът й се увеличи. Въпреки че не й прилошаваше вече, все още всяка сутрин й се гадеше и някакво страшно подозрение се загнезди в съзнанието й.