Вирджиния Хенли
Графиня робиня (22)

Глава 22

Даяна се оттегли в спалнята и остави Маркус да се сбогува с прокуратора. Разкопча брошката, с която роклята й бе прикрепена на рамото, но нито се съблече, нито разпусна косите си. Остави тези интимни изкушения за Маркус.

Генералът придружи прокуратора до носилката.

— Утре ще ти съобщя решението си, Юлиус! — Маркус влезе обратно в атриума, вглъбен в себе си. Беше решителен човек. Взимаше решенията си незабавно и рядко бе съжалявал за това. Защо сега се колебаеше да отиде в Рим? Отговорът дойде веднага — Даяна! Даяна бе причината за колебанията му.

Спря се с крак върху първото стъпало. Черните му очи се взираха нагоре, без да виждат. Как щеше да се оправи с предложението си за женитба пред една жена?! Объркан, прекара ръка през косата си. Какъв глупак беше! Преди да й предложи да се ожени за него, трябваше да я освободи от робство. Но ако Даяна откажеше да отиде в Рим? Като негово робиня тя нямаше да има избор. Може би не трябваше да избързва с освобождаването й.

Въпреки това дълбоко в сърцето си знаеше, че трябваше да го направи отдавна. И щеше да го направи, ако не се страхуваше, че тя ще го напусне в момента, когато бъде свободна. Доверие. Ето какво беше нужно. В един брак трябваше да има пълно доверие. Но преди да има взаимно доверие, трябваше да бъде споделена истината. Маркус сви рамене и тръгна нагоре по стълбите.

Защо, в името на Юпитер, трябваше да се тревожи? Като негова робиня тя трябваше да му се подчинява. Като негова съпруга пак трябваше да му се подчинява. Ако се възпротивеше, щеше да я вкара в релсите. И трябваше да си знае мястото като жена. А мястото й бе до него — в мълчание и подчинение.

В момента, в който влезе в стаята и я видя пред огледалото, тялото му, както винаги, реагира веднага. Сърцето му прескочи, чувстваше пулса си така осезателно, като че ли биеше в гърлото му, в слабините му, в краката му… Във вените му кръвта се раздвижи гореща и буйна, напомпвайки стрелата му така, че тя се изправи като хищник, който бе готов да изскочи от пещерата си и погълне нищо не подозиращата плячка. Маркус се из прави лице в лице с тежката истина, че Даяна не бе обикновена жена.

Не само тялото му откликваше на съблазънта й. Умът му се възхищаваше на интелигентността й и когато не любеше, любимото му занимание бе да разговаря с нея. Имаше случаи, когато изпитваше възторженото чувство от контакта между неговия дух и нейния. Маркус не можеше да си представи, че ще прекара живота си с някой друг. Имаше таен подарък за нея, но щеше да чака, докато настъпеше подходящото време. Искаше моментът да бъде много личен, специален и с особено значение. Тогава щеше да й го дари като символ на споделената им любов и техния съвместен живот.

Изпод дългите мигли Даяна му хвърли предизвикателен поглед, който го привлече така силно, както луната привличаше прилива. Ръцете му отстраниха дрехата й, тя потръпна, когато мазолестите му пръсти докоснаха нежната кожа. Когато ръцете му се насочиха към главата, за да извадят фуркетите, прошепна:

— Искаше ми се Юлиус да бе оставил на мен да ти съобщя новината за Рим.

— Маркус, аз…

Пръстите му покриха устните й, спирайки думите.

— Остави ме аз да говоря. Тази вечер имам да ти казвам много неща.

Сърцето на Даяна се сви. „Сбогом. Той ще ми каже сбогом!“

Близостта й го разсейваше. Отиде до камината, за да събуди огъня в тлеещите главни и да се съсредоточи. С гръб към нея той се беше втренчил в пламъците.

— Искам да те освободя, но преди да направя това, трябва истината да възтържествува между нас, Даяна.

Тя застина.

— Мислех си, че между нас няма нищо друго освен истина.

Той се обърна към нея с напрегнати тъмни очи:

— Разказите ти ме забавляват, любов моя, но сега е време за истината. Довери ми се, няма да те накажа.

Гняв се надигна в сърцето й. Арогантността му бе непоносима.

— Да ме накажеш? Всъщност нашите взаимоотношения още са като между господар и робиня! — Само след няколко удара на сърцето й, гневът й прерасна в ярост. — Нека те лиша от илюзиите ти, римлянино. Там, откъдето идвам, робството не съществува. Не можеш да ме освободиш, защото никога не съм била твоя робиня. Не съм твоя робиня и никога няма да бъда!

Само с два бързи скока той я сграбчи за раменете с мощните си ръце, като я разтърси, докато зъбите й започнаха да тракат.

— Тъй като не желаеш да ми кажеш истината, ще го направя аз. Знам, че си друид и са те изпратили тук да шпионираш. Признай ми малко интелигентност. Не се страхувам от тайните ви ритуали, не те са вашата сила. Трябва да се разруши влиянието на друидите над келтската племенна аристокрация, защото друидите са най-мощната обединителна сила в Британия. Знам, че свещениците им обучават децата на келтските крале и благородници и че вие сте влиятелни съветници със силни антиримски чувства, решени да възпрете влиянието на Рим. Изпратили са те тук, защото си красива. Задачата ти е да ме прелъстиш…

Даяна, разтреперана от вълнение, се изчерви силно. Та нали точно това бе планирала да направи.

— Не можеш ли да разбереш, че аз те направих моя робиня, за да те предпазя? Ако Паулинус се осъмнеше макар и за миг в теб, щеше да бъдеш осъдена на смърт. Присъствала ли си някога на публична екзекуция? Врагът на Рим не трябва просто да умре. Смъртта е спасение. Врагът трябва да изстрада мъченията. — Гласът му бе станал дрезгав в желанието му да й опише какво можеше да й се случи, ако не се държеше за него. — Виждал съм затворници, чиято кожа се отделя от костите им на кървави ленти. Виждал съм как ги набиват на кол и ги подпалват. — С по-тих глас, запита: — Наблюдавала ли си някога разпъване на кръст?

— Стига! — Тя се изтръгна от него, а очите й излъчваха искри от гняв. — Аз не съм друид. Аз съм християнка. Римляните разпънаха Христос, така че съм чела за всичките им изстъпления.

— Християнството е непопулярен източен култ, считан за атеизъм. Ти си твърде интелигентна, за да си християнка.

— А ти си твърде необразован дори да проведеш интелигентен разговор за християнството. Ние вярваме в едно висше творение, нашия Господ. Как може това да се счита за атеизъм? — попита тя.

Маркус едва успя да овладее последните си капки търпение, защото знаеше, че ако го загуби, ще го завладее насилието.

— Християните са атеисти, защото отричат всички истински богове — обясни той, като че ли говореше на някакво глупаво дете.

Даяна се втренчи в него и остана за момент безмълвна. После много тихо и гордо допълни:

— Пропастта между нас е толкова широка и дълбока, че никога не може да бъде преодоляна. Времето, Маркус, ни разделя. Във времето между твоето и моето съществуване християнството се е разпространило толкова много, че почти е завладяло цивилизования свят. И най-голямата ирония в тази история е, че най-ортодоксалните християни са римските католици, а Рим е станал сърцето и душата на християнството.

— Рим се слави с висока култура и цивилизация, така че такова нещо не може никога да се случи! — присмя й се той.

— Римляните са толкова културни и цивилизовани, колкото и дивите глигани. Имате интелигентността на магарето, упоритостта на мулето и арогантността на маймуните със син задник^[1]! — Красивите й гърди се повдигаха и спадаха от силното й вълнение. — Никога няма да дойда с теб в Рим!

Маркус отстъпи назад, като че ли насреща си имаше отровна змия. Ако й посегнеше, не можеше да отговаря за пораженията, които би и нанесъл. Нарочно го предизвикваше към жестокост!

— Аз пък никога няма да те помоля за това! — закле се той.

Даяна сграбчи дрехата си и мина покрай него с презрението на кралица, която отминава презрян прокажен просяк.

 

Кел освободи робите, които бяха почиствали в триклиниума. Не искаше и те да чуят как Даяна крещи на генерала.

Нола слезе при него.

— Отново спорят.

— Номерата на Ева, жено от Галия.

Тя не обърна внимание на закачката му:

— Аз ще отида при нея, а ти при него.

Кел кимна в отговор. Когато почука на вратата на Маркус, тя се отвори с такова ожесточение, че Кел отстъпи назад уплашен. Маркус, все още напълно облечен в пурпурната си тога, прокара нервно ръка през къдравите си коси:

— Предложих й свобода и тя я отхвърли. Какво, по дяволите, има сбъркано в тези жени?

— Грешката е моя, генерале. Знаех, че още в деня, в който пристигна, трябваше да бъде набита, но оставих тялото й ненаранено заради теб. Оказах се голям страхливец заради красотата й.

— Но тя е изключително красива, нали? — попита замечтано Маркус.

— Да, наистина. Но казано между нас, създадохме едно чудовище, защото сега е толкова взискателна и разглезена, колкото е и красива.

— Какво предлагаш? Пак ли да я пратя да мие пода?

— Тя ще изпита удоволствие от наказанието, само и само за да го демонстрира в лицето ти. Съветът ми е да не й обръщаш внимание. Нито да я поглеждаш, нито да й говориш. Суетността й няма да приеме това дълго и тя ще отстъпи.

Маркус крачеше из стаята с намръщено лице.

— Събери й нещата и ги занеси в нейната стая.

 

В стаята със стени в кайсиев цвят Даяна споделяше мъката си с Нола.

— Той смята, че съм шпионка, изпратена от друидите, за да го прелъстя. Отказва да повярва, че съм християнка. Отказва да повярва във всичко, което му казвам. Ако ме обича, би трябвало да ми повярва!

— Какво искаше прокураторът? — запита Нола.

— Иска Маркус да отиде в Рим. Добре тогава, желая му щастливо пътуване! Когато остане без мен, ще разбере, че му липсвам, но ще бъде късно…

Нола бе стресната от новината. Дали Кел не бе скрил от нея за посещението в Рим?

— Стой тук. Не му обръщай внимание и в скоро време той ще се предаде.

Кел чукна леко на вратата, преди да влезе в стаята на Даяна.

— Благодаря ти, че сподели с мен новината, че генералът ще пътува до Рим! — обърна се към него саркастично Нола.

Кел беше сложил маската на лицето си, така че шокът от чутото не му пролича. Той постави роклите и украшенията на Даяна върху леглото:

— Генералът ти забранява да отиваш в спалнята му. Помоли ме да ти върна нещата.

Даяна побесня.

— Какво, по дяволите, става с тези мъже?

Нола спокойно й обясни:

— Когато са млади, акълът им е твърде мек, а „патките“ — много твърди. Когато достигнат годините на Кел, страдат от втвърдяване на мозъка и омекване на „патките“.

— Жено от Галия, достатъчно е за един мъж само да те погледне, за да му се отще, независимо на колко години е.

— Това зависи от начина, по който движа езика си — намекна Нола.

— Езикът ти е твърде остър, ще пусне кръв.

— Британецо, езикът ми може да те изцеди — възрази Нола, като му отне възможността последната дума да негова.

Даяна загуби търпение да слуша и двамата.

— Смятах, че това има отношение към моя проблем, но очевидно проблемът е и между вас. И двамата имате нужда да се усамотите и да разтоварите сексуалната си енергия.

Нола и Кел се спогледаха мълчаливи и ужасени от изречената истина. Кел се поклони сковано и се оттегли, а Нола го последва, след като отправи обвинителен поглед към Даяна.

 

През следващите два часа Маркус не спря да крачи из спалнята си. Чувствата му се люшкаха от открита ярост до самообвинения. Беше ясно и просто. Трябваше да се държи по-строго с нея. Не трябваше да й разрешава да му казва какво желае, когато останеха сами. При първия случай, в който тя посмееше да нахалства, трябваше да я постави на колене и да направи така, че никога повече да не дръзне да го предизвиква!

Думите, които бе изрекла в лицето му, бяха като прясна рана. „Никога няма да дойда с теб в Рим!“ Ехото още звучеше в ушите му. В името на великолепния Юпитер, Кел беше прав. Трябваше й бой. Беше си го изпросила и щеше да го получи. Беше точно в подходящото настроение, за да прояви темперамента си!

Маркус избра къс кожен камшик. После се поколеба. Ако отидеше така разярен при нея, щеше да я нарани лошо. Беше толкова нежна, костите й бяха толкова крехки, че ако я удареше, можеше да я убие. Замисли се. Откъде беше дошла Даяна? Беше толкова различна, че той бе готов да повярва, че идва от други времена. Обичаше ли я достатъчно, за да повярва в невъзможното и да приеме това, което тя му разказваше? За негово добро, а и за нейно, той просто нямаше друг избор. Единственият начин да възтържествува истината между тях бе той да приеме нейната истина.

За да уталожи жарта в кръвта си и да се поуспокои, Маркус отиде до бюрото си и разтвори картите, за да проследи пътя, по който щеше да отпътува за Рим. Вероятно щяха да отплуват от най-близкото пристанище Силарум на Сабрина Естуари в Британско море, после щяха да навлизат в Кантабрийско^[2] море — покрай Галия и Хиспанис^[3]. След това щяха да минат през тесния провлак покрай високата скала^[4], за да навлязат в морето Интернус^[5], преди да стигнат до Рим.

Добре ще е да се види с баща си. Въпреки че Титус Магнус бе от благородно потекло, той не се срамуваше да трупа богатството си от търговия. Дори и да останеше само на маслиновите насаждения, те пак щяха да му носят огромни приходи. Баща му винаги се бе проявявал като умен търговец, както и като съвършен тиранин. Маркус се намръщи. Още от най-ранна възраст дисциплината бе закон за него, но във военната кариера му бе послужила добре.

Искаше да представи на баща си своята красива годеница. Въпреки че вече не се нуждаеше от съгласието на баща си, щеше да му е приятно да има неговата благословия. Маркус се изправи и се протегна, после обходи с поглед стаята, търсейки начин да я направи по-привлекателна. Вдигна кожената покривка от леглото и извади малка кутийка от слонова кост изпод възглавницата на Даяна.

Беше се уморил да чака завръщането й. Считаше се за търпелив човек, но търпението му не бе безкрайно. Беше невероятно! Чувстваше как малкото спокойствие, което бе успял да си наложи, се стопяваше. Маркус изпсува под носа си и се отправи към вратата. Повече не можеше да чака!

Даяна лежеше в леглото и бе изпълнена със самосъжаление. Защо беше така прокълната? Защо трябваше да спи самичка? Дори Кел и Нола сега споделяха легло. Потръпна. Очакваше Маркус да дойде, за да я набие, да я бие, докато се превърне в пихтия заради обидите, които му бе нанесла. Защо го нямаше? Защо се бавеше? Защо не идваше, за да свърши всичко това? Внезапно го чу да приближава вратата й и затвори очи, правейки се на заспала…

Маркус видя, че Даяна бе заспала на запалена лампа. Намали светлината и погледна към нея. Стомахът му се сви, когато видя, че по миглите й още имаше сълзи. Какво ли животно се бе сторил на такова малко момиче, каквото беше Даяна. Изпитваше непреодолимо желание да я покровителства. Все още с туниката си, той легна до нея и много нежно я прегърна. Прошепна в ухото й:

— Не мога да заспя без теб!

Преструвайки се, че се пробужда от лек сън, Даяна се обърна в ръцете му, повдигна миглите си и го погледна. От устните й се отрони въздишка.

Съзерцавайки я с обожание, очите му се изпълниха с нежност. С пръста си лекичко отстрани сълзите от миглите й и погали косите около слепоочието й, после наведе устни, за да покрие челото й с ефирни целувки. Устните му докосваха клепачите й, бузите й, ъглите на устата й — така нежно, че гърлото й си сви. Той я докосваше с ръката си толкова леко, сякаш беше направена от най-фин порцелан и можеше да бъде докосвана само изключително внимателно…

Спря да диша. Никога не бе и мечтала, че нейният груб римлянин може да бъде толкова нежен и мил. Посегна с ръка да го погали, после с пръст проследи нежно белега. Когато той реагира на деликатното докосване, тя разбра колко чувствително е лицето му. Никога не си бе представяла, че такъв силен мъж можеше да бъде толкова чувствителен.

Маркус я обгърна с нежни ръце, за да я сгуши до себе си, докато й шепнеше думи на любов. Нежността му й позволи да разбере колко влюбен и чувствителен, с какво нежно сърце можеше да бъде този мъж.

— Обичам те повече от живота си — шепнеше той. Даяна се разтопи до него, обвивайки ръце около врата му. — Когато така нежно се вкопчваш в мен, удвоявам силата си, чувствам се непобедим — допълни Маркус. — Ще ми позволиш ли да те отнеса обратно в нашата стая? Не искам да прекарам дори и една единствена нощ без теб — до края на дните ни.

Шепотът му бе толкова интимен, че тя разбра — не бе произнасял тези думи никога на никого в този свят. В цялата вселена не съществуваше никой друг освен тях двамата, вплетени нежно един в друг. Тя се предаде:

— Занеси ме. Моето място е единствено там.

Маркус я вдигна от леглото и здраво я притисна към сърцето си. Когато я държеше така, в топлия пашкул на любовта, тя разбра, че никога не се бе чувствала по-щастлива и по-защитена. Той я отнесе в спалнята им — огромното легло изглеждаше безкрайно подканящо с отхвърлената кожена постелка.

Маркус се качи по стъпалата, нежно я положи върху леглото и приседна до нея. Не посегна да съблече нито нощницата й, нито своите дрехи. Вместо това взе ръката й в своята и я поднесе към устните си, за да целуне всеки пръст поотделно.

— Отсега нататък ще вярвам на всичко, което ми казваш. Обичам те и ти вярвам, Даяна.

— Маркус, аз също те обичам. Когато се караме, просто се чувствам опустошена.

Той я придърпа към себе си, после с нежни пръсти повдигна брадичката й и я погледна в очите.

— Зная, че ме обичаш, сърце мое, но вярваш ли ми?

— С целия си живот, Маркус! — закле се тя.

— Това е всичко, което искам от теб, мила моя. Моля те да се омъжиш за мен. Моля те да дойдеш с мен в Рим, за да се срещнеш с баща ми, докато получа разрешение от военните власти. Когато произнеса речта си пред Сената за смяната на Паулинус, ще се върнем вкъщи, тук в Аква Сулис, където сме най-щастливи.

Долната й устна потрепери, а тя го гледаше с радостни очи. Сърцето й бе преизпълнено с любовта, която изпитваше към този мъж. Искаше да изживее живота си с него, със сигурност го желаеше за съпруг повече отколкото някога бе пожелавала нещо през цялото си досегашно съществуване. Беше ужасена, че трябва да отиде в Рим, но никога нямаше да го нарани, като му откаже. Той я бе помолил да му повери живота си. Как да не го направи, когато го обичаше й му вярваше с цялото си сърце и душа. Усмихна се, треперейки:

— Да, ще се омъжа за теб и ще дойда в Рим.

Маркус я сложи в скута си и нежно я прегърна:

— О, Даяна, благодаря ти. Толкова се страхувах, че ще ми откажеш. Направи ме най-щастливия мъж на земята. — Устните му проследяваха ухото й, после бавно се прехвърлиха върху бузата, докато намериха устните й. Целувката му не бе всепоглъщаща, напротив, устните му докоснаха нейните с нежност, която караше сърцето й да спре.

Тя се пресегна, за да го погали по лицето, после пръстите й намериха пътя надолу по врата. Нежността му я беше омаломощила. Как беше възможно толкова силен физически човек да притежава такава безгранична нежност? Гърлото й се стегна от неизплаканите сълзи. Притисна лицето си към гърдите му и почувства златната верига под бузата си. Когато я погледна, видя, че нещо се бе случило с неговата цезарова монета.

— Какво е станало? — прошепна тя задавено.

— Разрязах я на две — промълви той. Маркус бръкна под възглавницата й и измъкна кутийката от слонова кост. Постави я в шепата й и затаи дъх.

Даяна бавно я разтвори и ето там, върху копринената повърхност лежеше другата половина на монетата, прикрепена на нежна златна верижка.

— О, Маркус! — това бе всичко, което успя да пророни. По бузите й започнаха да се търкалят едри сълзи.

— Без сълзи, скъпа моя! — умоляваше я Маркус.

— Това са сълзи на щастието. Докато нося това до сърцето си, ти винаги ще си с мен.

Той въздъхна дълбоко, удовлетворен от взаимността на чувствата им. Лекичко провря верижката през главата й и видя как половината монета се намести в свивката между красивите й гърди.

— Носи я като символ на неумиращата ми любов към теб.

Тя взе неговата половинка от безценната златна монета и я допря до своята.

— Допълваме се двамата, за да се превърнем в едно цяло. — Повдигна треперещите си устни към него в красива изкусителна покана и Маркус изпълни желанието й. Целуваха се с такава нежна любов, каквато не бяха изпитвали досега. Когато заспаха прегърнати, и двамата знаеха, че и за добро, и за лошо се бяха отдали изцяло един на друг.