Вирджиния Хенли
Графиня робиня (28)

Глава 28

Сътресението, което тялото на Даяна изпита, й подейства като мълния. За момент имаше чувството, че изгаря, а после се вкочани, като че ли студен вятър премина покрай нея. Тъпанчетата на ушите й щяха да се пръснат. Изпита чувството на полет надолу и се събуди с вик на ужас, като трепереше неконтролируемо.

Първото нещо, което видя, бе кремавите завивки на леглото, в което лежеше. Помисли, че се е върнала в стаята си в Аква Сулис. После почувства силните ръце на Маркус и осъзна, че е в безопасност. Чувството на облекчение беше толкова сладостно…

— Марк… Марк… Маркус! — изхлипа тя. — Имах ужасен кошмар, че ме убиват в Цирка Максимус. Благодаря на Бога, че се събудих!

— Хайде, хайде, успокой се! — дочу тя дълбок успокояващ глас.

— О, Господи, беше невероятно истинско. Само ме хвани, в… ръцете ти се чувствам в безопасност.

Когато усети прегръдката му, потърка бузата си в мускулите на гърдите. Чувстваше ги като твърда скала и се вкопчи отчаяно в него. Дори познатият аромат на тялото я успокояваше. Ръцете му галеха косите й, докато треперенето затихна. С дълбока въздишка прошепна:

— Скъпи, не мога да дойда с теб в Рим! Моля те не искай това от мен, Маркус. Моля те да ме разбереш…

— Лейди Девънпорт, знаете ли къде сте, знаете ли кой съм аз?

Очите на Даяна се разшириха. Погледът й обиколи помещението и бавно осъзна, че това бе стаята на Елизабет в Хардуик Хол. Затвори отново очи, за да се съвземе. Когато пак ги отвори, все още се намираше в стаята с боядисаните в кремаво стени.

— Господи Боже, върнала съм се! — прошепна Даяна. Мъжът, който я държеше, отслаби прегръдката си и се дръпна назад, за да я погледне. Черните му очи пронизваха нейните, като че ли се опитваха да прочетат мислите й.

— Да, наистина се върнахте. Въпросът е откъде? — запита графът на Бат.

Даяна не искаше да е в нейното време, но определено не желаеше да бъде и в Рим. Беше се отървала като по чудо. После разбра, че времето или мястото нямаха нищо общо с нейните копнежи. Това, което не можеше да понесе, бе раздялата с Маркус. Но разбира се, тя не се бе разделила с него. Той бе тук и я държеше в прегръдката си. Марк Хардуик бе Маркус Магнус. Беше убедена в това така, както бе убедена, че тя самата е Даяна Девънпорт. Единственият проблем бе, че той не го знаеше.

Потърси лицето му. С изключение на белега, той изглеждаше абсолютно по същия начин. Познаваше този човек по-интимно, отколкото всяка друга жена имаше право да го познава. Със сигурност той нямаше да повярва на историята й. Даяна пое дълбоко дъх…

— Всичко започна, когато отидох в магазина за антики и намерих римския шлем. Когато го сложих на главата си, се върнах назад във времето, когато римляните са били окупирали Бат. Наричаха го Аква Сулис…

— Зная, че се е казвал Аква Сулис — каза той сухо. — Занимавам се с археология.

Тя му се усмихна.

— Всичко римско Ви очарова, защото всъщност Вие сте живели в Аква Сулис. Вашето име е било Маркус Магнус. Били сте генерал, който обучавал легионерите, преди да ги изпратят да се бият в Уелс.

Графът я гледаше недоверчиво, като че ли имаше работа с лъжец или с някой луд. Изправи се и извиси над нея заплашително.

— Липсвахте месеци наред. Имате ли някаква идея за тревогата и за скандала, които предизвика Вашето изчезване? — Тъмното му лице стана сериозно. — Когато сте готова да ми кажете истината, бих искал да я чуя. — Той тръгна към вратата.

— Ах, Вие, безчувствен, рогат дяволе! Бихте могъл да проявите учтивост поне да изслушате историята ми, преди да ме обявите за луда! Къде отивате? — извика тя.

— Да повикам лекаря, който се грижи за Вас. Цяла нощ бяхте в безсъзнание.

Даяна заби лице във възглавницата. Шокът от всичко, което се бе случило с нея през последните часове, съчетан с факта, че бе откъсната от Маркус така жестоко, беше твърде много, за да го понесе. Очите й се напълниха със сълзи и потекоха по бузите, докато тя тихичко хълцаше:

— Маркус… Маркус.

 

Когато графът на Бат стигна до вратата, жалният плач на Даяна го спря. Копнежът и тихото отчаяние в нейния глас докосна струна дълбоко в него и като я слушаше да плаче, се върна в детството си — спомни си, че неговата баба го наричаше Маркус…

Лекарят пристигна веднага. Той често посещаваше Марк Хардуик и двамата мъже се познаваха добре. Марк го посрещна на вратата.

— Чарлз, тя дойде в съзнание. Стана съвсем неочаквано. Лежеше като умряла, после така рязко се размърда и бе толкова разстроена, че не знаех какво да правя. Когато се поуспокои, я попитах къде е била и тя ми разказа някаква странна история. Каза, че била върната назад във времето.

— Наистина ли? — запита Чарлз Уентуърт с голям интерес.

— Плаче за някой на име Маркус.

— Това не е ли твоето име, стари приятелю?

— Да, но мога да те уверя, че не плаче за мен. Всеки път, когато се срещнем, имаме големи търкания помежду си.

— Е, нека я погледна. Мисля, че е по-добре да вляза сам. Не трябва да я притесняваме.

Марк кимна разбиращо.

— Ще те чакам долу, Чарлз.

 

Когато отвори вратата на стаята, той се усмихна на красивото момиче в леглото.

— Добро утро! Аз съм доктор Уентуърт. Не се плашете. Просто искам да се уверя, че сте добре след изпитанието, което имахте.

Още когато я беше видял в безсъзнание, я оцени като красива, но сега, щом съзря очите й с цвят на виолетки, пълни със сълзи, реши, че е поразително красива. Преди да я прегледа, искаше да поговори с нея. Ако можеше да спечели доверието й, може би щеше да му каже къде е била и какво й се е случило.

— Изпитание? Разбирам, че сте ме намерили снощи?

— Да. Марк отишъл в античния магазин горе на хълма снощи, за да вземе римския шлем, който му бяха запазили, и заедно със собственика Ви намерили на пода в безсъзнание. Тъй като сте сгодена за брат му, графът Ви качил в каретата си и Ви докарал в Хардуик Хол. Веднага след това ме извикаха. Прегледах Ви, не открих нищо счупено и посъветвах да Ви сложат в леглото, да Ви затоплят и някой да остане при Вас. Казах им да ми се обадят веднага след като дойдете в съзнание.

След това много внимателно запита:

— Спомняте ли си какво правехте, когато изпаднахте в безсъзнание?

— Спомням си всичко абсолютно точно, докторе. Разхождах се из магазина за антики, когато видях истински римски шлем. Изпитах голямо желание да го разгледам, да го докосна. Не устоях на изкушението да го сложа на главата си. Бях забравила, че съм с перуката си и той се закачи така, че не можах да го извадя. Спомням си, че се почувствах зле, като че ли щях да припадна, но когато политнах, не паднах на пода, просто продължих да падам. Чувствах вятъра да профучава край мен. Всъщност не мога да опиша усещането, не мога да намеря точните думи, но бях върната назад във времето, когато римляните са били окупирали Британия…

Лекарят внимателно я слушаше и наблюдаваше.

— Вчера ли отидохте в антикварния магазин?

— Не. Страхувам се, че не, доктор Уентуърт! — Тя се усмихна замечтано. — Беше през лятото, преди месеци може би. Виждам снежинките как минават покрай прозореца, значи сега е зима.

— Всъщност е ранна пролет. Значи Вие сте припаднали в антикварния магазин през един летен ден, а Марк Ви намира в безсъзнание следващата пролет и нямате никакви спомени за това, което се е случило през тези месеци, така ли?

— О, не, докторе. Спомням си всеки момент! Върнах се във времето, когато римляните бяха окупирали Аква Сулис. Живеех в къщата на Маркус Магнус, генерал на римските легионите. — Тя спря, преди да изрече, че Маркус Магнус и Марк Хардуик са едно и също лице. — Сигурно ме мислите за луда и всичко Ви звучи невероятно!…

— Не, не, лейди Девънпорт. Въобще не Ви мисля за луда. Вие сте убедена, че това Ви се е случило и аз няма да Ви насилвам да го потискате в себе си. Единственият начин да се отървете от тези мисли, е да говорите за тях. Очевидно сте претърпели голяма травма. Чувствате ли се зле?

— Не. Чувствам се доста добре, само може би малко неустойчива. Косата ми как е? — Ръката й посегна към главата. — Цялата ли е изгоряла или само отчасти?

— Няма такова нещо. Косата Ви е много красива. Само ще чуя сърцето Ви. — Той разкопча колосаната бяла нощницата с висока яка, с която беше облечена, за да може да я преслуша.

Даяна гледаше втренчено бялата, абсолютно здрава плът. Пръстите й докосваха рамото и гърлото, където лъвът я бе разкъсал. После продължиха надолу към сърцето, където Маркус бе забил сабята си, за да сложи край на страданията й.

— Като че ли съм цяла! — прошепна разстроено.

— Да, цяла сте — потвърди докторът. — Пулсът Ви е ускорен, но съм сигурен, че ще се нормализира, ако се опитате да се успокоите и да си почивате повече. — Затвори черната си чанта и й се усмихна насърчително: — Утре ще дойда пак.

Когато лекарят слезе долу, намери Марк Хардуик да крачи из хола.

— Не мога да намеря никакъв физически проблем, но очевидно преживява някаква травма.

— Даде ли ти някакво обяснение къде е била от лятото до сега?

— Убедена е, че е била тук в Бат, или в Аква Сулис, както се е наричал градът по римско време.

— Добри Боже, човече, и теб ли се опита да заблуди с тази невероятна история?

— Марк, зная, че ти звучи невероятно, но за нея тази история е истинска. Може би това е бил нейния начин да избяга от някакво положение, което е било непоносимо за нея. Нека да говори. Насърчавай я да го разказва с всички подробности. Това е единственият начин да се отърве от натрапчивите си мисли. Ако някой може да слуша, без да й се подиграва, ще бъде особено целебно. Щом като съзнанието й се освободи от товара, който носи, ще започне да си спомня какво се е случило реално и къде е била през последните девет месеца.

— Ако това е същността на медицината, радвам се, че моята страст е археологията. Не бих имал търпението да бъда лекар!

— Да, но с лейди Даяна трябва да проявяваш именно търпение, Марк. И забрави твоята принудителна, аристократична тактика.

— Аз да принуждавам някого? Та аз съм образец на джентълмен.

Чарлз обърна очи към втория етаж:

— Ще дойда утре.

Когато Марк се насочи към стълбите, срещна готвачката си с поднос храна в ръце.

— Защо не казахте, че младата лейди се е събудила? От вчера не е яла нищо, Ваша светлост. Защо мъжете са толкова недосетливи?

— Никакви лекции, Нора, моля те. Току-що изслушах една от доктор Уентуърт. Аз ще занеса подноса. Благодаря за загрижеността.

Когато графът влезе в стаята, улови върху лицето на Даяна израз на безкрайна тъга, като че ли копнееше за любовта, която бе загубила завинаги.

Болката от загубата на Маркус бе толкова остра, че Даяна мислеше, че ще умре. Всъщност толкова много страдаше за него, че й се искаше да бе умряла. И тогава вратата на стаята се отвори и той влезе. Не можа да си поеме дъх и сърцето й започна да бие лудо.

Защо не можеше Марк Хардуик да си спомни, че едно време е бил Маркус Магнус? Едно време — звучеше като в приказка. Сигурно е нещо повече от приказка? Маркус беше Марк. Той просто не си спомняше. Въпросът бе дали тя искаше той да си спомня?

Обичаше Маркус Магнус с цялото си сърце и душа. Не обичаше Марк Хардуик. Не беше сигурна дори дали го харесва! Седемнадесет века цивилизация бяха заличили добрите му качества и бяха увеличили лошите…

— Сигурно сте гладна — каза той, като остави подноса до нея.

— Жадна съм. Гърлото ми е сухо. Благодаря!

Седна на един стол до леглото и протегна дългите си крака.

Даяна опипа високата яка на нощницата, в която беше облечена. Погледна в черните му очи и попита направо:

— Вие ли ме съблякохте?

Внезапно графът на Бат почувства устните си пресъхнали. Думите й и образът, който предизвикаха, го накараха да се размърда на стола, за да прикрие възбудата си.

— Нора Ви съблече! — Той се изкашля. — Повечето хора от прислугата в Хардуик Хол са мъже. Нора е моята готвачка.

Тя започна да отпива от бульона, който й бе донесъл. Той проследяваше движението на устните й.

— Тя ли го е приготвила? Превъзходен е.

— Тя е французойка. Щастлив съм, че я имам вкъщи. — Докато я наблюдаваше как се храни, мислите му се върнаха към предишната вечер, когато я бе намерил в безсъзнание. Когато я бе вдигнал, леден страх бе обхванал сърцето му. Вътре в него се беше надигнало всеобземащо го чувство на покровителство, което все още беше там. Беше си помислил, че причината е нейната уязвимост и безпомощност, но сега вече не беше сигурен в това.

Мислите му се върнаха към първия път, когато я беше видял, облечена като богиня. Моментално бе привлечен от красивото младо момиче — това беше странно, защото той предпочиташе по-възрастни жени с опит. Вероятно защото бе облечена в римски стил! Винаги бе имал необяснима страст към всичко римско.

Веднага бе разбрал, че я желае. Когато й предложи тялото си, тя бе лиснала шампанското в лицето му. Устата на Марк Хардуик се изкриви в усмивка, щом си спомни, че я бе взел за лека жена. Как се бе случило това, така и не можа да разбере. Около нея витаеше такъв облак от невинност, че един човек с опит би трябвало да може да разпознае девицата в нея…

Мисълта, че я желае, го бе заслепила и той не бе могъл да види непогрешимия израз на възпитанието й. Ако трябваше да бъде честен, не бе само мисъл, бе просто страст! Когато й предложи компанията си, тя му бе отговорила: „Вие сте твърде арогантен, твърде сигурен в себе си и твърде стар за мен, лорд Бат!“

Живо си спомняше чувството на ярост, което го бе обзело, когато бе влязъл в стаята си и я бе видял в ръцете на Питър. Когато брат му каза, че са сгодени, той изпита такова остро чувство на загуба, че разбра — беше на ръба да се влюби в нея. В този момент мразеше брат си и безсрамно я желаеше.

Проблемът беше, че все още я желаеше. Когато я бе намерил в безсъзнание в магазина, с неприязън я бе донесъл при Питър в Хардуик Хол. Тайно се надяваше, че Питър ще се откаже от една годеница, която бе липсвала в продължение на девет месеца. Но брат му се зарадва неописуемо, че Даяна се бе намерила. Веднага отпътува за Лондон, за да уведоми леля й и чичо й.

Това, което никой не знаеше освен него и Нора беше, че посред нощ, Марк бе дошъл в тази стая. Бе казал на готвачката, че ще остане с лейди Даяна. Тайно се надяваше, че тя ще дойде в съзнание, докато той е там…

Наблюдавайки я да лежи неподвижна и бледа, красотата й го поразяваше. Само мисълта за нея бе достатъчно силно изкушение, за да го доведе до леглото й. И когато остана с нея в стаята, желанието стисна гърлото му. Някаква принудителна сила, която се подиграваше с волята му, го влечеше към нея. Ръката му сякаш по свое собствено желание се бе протегнала, за да я докосне. Той отметна златните къдрици от челото й и в този момент вече бе загубен…

Желанието пламна в него, изпълни съзнанието, сърцето, слабините му. Копнежът да я направи негова го поглъщаше. Оттегли ръката си от нейната, като че ли изгорена и дръпна стола настрани от леглото й. Но това не намали желанието му. Беше напълно готов за любов и така беше цялата нощ…

Имаше чувството, че я бе притежавал, че тя му бе принадлежала и после я бе загубил. През цялата дълга тиха нощ в съзнанието му се бяха прокрадвали случки от… какво? Друго време, друго място? Усещанията му бяха толкова реални, и все пак ефимерни — не можеше да ги задържи за дълго. Беше имал тези усещания и преди, всеки път когато беше държал в ръцете си нещо от епохата на Рим.

Къде, по дяволите, се беше губила тя цели девет месеца? Ревност го изпълни целия. Лейди Девънпорт бе сгодена за брат му Питър. Дали не беше избягала, защото не желаеше да се омъжи за Питър? Изведнъж разбра, че силно желаеше наистина да е така.

Когато приключи със супата, Даяна изпи цяла чаша вода, после посегна към чая. Марк Хардуик се покашля:

— Съжалявам, че бях толкова рязък!

Даяна му хвърли кос поглед:

— Май се задушихте, докато го изречете.

Той се ядоса, а Даяна изпита чувство на задоволство. С усилие овладя яда си и отговори почти разумно:

— Ако ми разкажете за Вашето изпитание, обещавам да Ви изслушам. Трябва да го разкажете на някого.

— И този някой трябва да сте Вие? Колко снизходително от Ваша страна. И когато завърша разказа си, ще ме погалите по главата и ще ми дадете бучка захар в устата. После ще разкажете всичко на Вашия приятел Чарлз Уентуърт и двамата добре ще се посмеете!

— За Бога, Даяна, повярвайте ми поне малко. Способен съм да Ви разбера!

— Даяна, така ли? Какво стана с лейди Даяна?

— Точно това най-много искам да узная! Каквото й да е случило, то Ви е лишило от Вашата сладка невинност.

Даяна се засмя:

— Невинност? — едва пое дъх тя. — Това бе първото нещо, което загубих. Живях с римляните, а те са порочни. Бях пленена от генерал Маркус Магнус. Когато ме видя гола, заповяда да ме изкъпят, да ме парфюмират и да ме изпратят в леглото му. И аз станах негова робиня!