Вирджиния Хенли
Графиня робиня (16)

Глава 16

Даяна се събуди и седна в леглото. Когато видя Маркус на бюрото му, каза:

— Помислих си, че си ме изоставил.

Маркус се качи по стъпалата и приседна в края на леглото. Взе ръката й в своята.

— Не исках да те будя и все пак не можех да изляза…

— Хубаво е да се събудя и да те видя тук.

Той я прегърна и я целуна. Гърдите й опряха в нагръдника му.

— По дяволите, не мога да усетя нежната ти кожа до моята. Как ще изкарам целия ден, без да те видя? — Свали през главата си златната верига с медальона. — Носи днес моята монета с Цезар. — Той я надяна през главата й и видя златото да се намества в падинката между гърдите й. В същия момент се възбуди, спомняйки си чувството, което бе изпитал в тази дълбока и великолепна падинка. — Цял ден ще знам, че монетата, която стои до моето сърце, днес ще стои до твоето.

— Все още е топла от тялото ти — погали се Даяна.

— Пази я топла, ще ми я върнеш довечера.

— Маркус, ако имах кон, бих могла да идвам понякога при теб.

— Ти можеш да яздиш? — Не си спомняше да беше виждал жена върху кон. Конете се ползваха от кавалерията и по време на война. — Конят може да бъде опасен. Те са много силни животни, Даяна, и изискват добър контрол. Нека Кел те докара с двуколката си. Трябва да тръгвам…

Кел се намираше в триклиниума и високо повдигна вежди, когато взе туниката на Маркус. Никога преди това генералът не се бе събличал, преди да отиде в банята или спалнята си.

Точно в същия момент Нола вдигна червената препаска от стълбището. Когато двамата се срещнаха, всеки видя какво носи другият и всеки си направи заключение.

Нола си помисли: „Тя го държи в ръцете си“.

А Кел си помисли: „Той си е поискал наградата“.

След като Даяна се бе изкъпала и закусила, Маркус се върна:

— Сложи наметалото си и ела на двора. Имам изненада за теб.

Когато излезе навън, Даяна видя Маркус да води една млечнобяла кобила със седло.

— Тази има сравнително благ характер. Смяташ ли, че можеш да се справиш с такова едро животно?

— О, Маркус, тя е толкова красива! — Даяна взе юздите в ръце и погали кобилата по муцуната. — Нека да ти покажа, че наистина мога да се оправям с конете.

Той я повдигна на седлото и я наблюдаваше как беше седнала странично. Беше много впечатлен, когато тя се поразходи из двора с абсолютна увереност. Върна се заедно с кобилата при него и му подаде ръцете си, за да може да й помогне да слезе. Той я привлече към себе си, за да пошушне на ухото й:

— Не ти доведох кон, защото искам аз да бъда единственото мъжко същество, което можеш да яздиш.

Даяна толкова се изчерви, че цветът на лицето й се доближи до цвета на мантията.

— Благодаря ти за красивия и уместен подарък, Маркус.

— Заповядал съм един от робите в конюшнята да язди през цялото време до теб. Ще дойдеш ли следобед при мен? Ще бъдем на височината при трасето за двуколките.

Тя протегна шията си и му поднесе устни. Когато най-после той намери сили да отлепи устни от нейните, Даяна тихичко добави:

— Знаеш, че не мога да съм далече от теб целия ден! — Наблюдаваше го как се качи на расовия си кон в движение и се понесе с вятъра, а аленочервената му мантия се развяваше след него.

Маркус Магнус беше с огромна жизнена сила и в един момент тя реши, че няма да бъде достатъчна като жена за такъв мощен мъж. Засега изглеждаше омагьосан от нея, но дали това не бе заради нейната девственост? Може би щом извършеше загадъчния ритуал с химена, щеше да загуби интерес към нея?

В този момент от цялото си сърце желаеше да знае повече за сексуалността. Неомъжените жени от времето на крал Джордж преднамерено бяха държани невежи. Може би това бе причината за наличието на толкова нещастни бракове. Повечето от богатите мъже с титли имаха държанки и това вероятно се дължеше на факта, че обществото беше разделило жените на добри и лоши. Ако някой можеше да научи жените как да се държат в определени моменти поне, може би съпрузите им щяха да им останат верни.

Даяна въздъхна и се върна в къщата. Нямаше избор: Маркус трябваше да я научи да опознае себе си като жена. Поне засега той беше щастлив, че има тази възможност. По гърба й полазиха тръпки. Може би довечера щеше да й покаже всичко, на което трябваше да я научи…

— Нола, имам проблем. Искам да яздя коня, който Маркус току-що ми даде, но всичките ми туники са твърде тесни. Някои са с цепки, но така краката ми ще се оголят и ще ми е студено.

— Когато времето застудее, някои от легионерите, особено от кавалерията, носят кожени панталони, но повечето от тях, включително и Маркус, носят къси туники с високи кожени ботуши. Но, страхувам се, тук жените не яздят коне…

— Е, аз пък яздя. Кожените панталони са чудесна идея Накарай някой да ми ушие. Сега все още не е толкова студено, но през зимата ще бъде. Какво да направя, за да не ми изстинат краката днес?

— Имаме чудесни вълнени чорапи — предложи Нола.

— О, много добре. Ще ги обуя с къса туника и някакви боти, ако можеш да намериш такъв малък номер.

Нола й донесе чорапите, но за обувките се обърна към Кел.

— Но външният й вид ще е скандален! — отвърна Кел с явно неодобрение.

Нола премигна.

— Само един мъж може да има възражения за такова облекло, а той одобри рокля, която разголва целите й гърди…

— Не трябва да я насърчаваш да язди наоколо като мъжете. Може би е по-добре да я возя с двуколката.

— Ох, британецо, не ти харесва идеята да бъде придружавана от младия роб.

— Престани с твоите намеци, жено от Галия. Зная, че повечето от жените са неверни кучки, в това число и ти самата, но тази лейди е нещо различно. — Кел погледна към Нола и с чувство на превъзходство добави: — Случайно знам, че е девствена.

— След като намерихме дрехите им разхвърляни из къщата, много се съмнявам в това, британецо.

Кел се усмихна потайно:

— Това, което знам, го знам! — Не й каза, че тази сутрин, когато сменяше чаршафите, ги беше разгледал внимателно.

През това време Даяна обуваше вълнените чорапи. Облече и късата туника. Кел й донесе чифт меки кожени боти, високи до глезените, но с добавка, която обхващаше прасците. Донесе й също така кожени навуща, които обвиваха краката й и се крепяха около тях с връзки. Когато се погледна в огледалото, Даяна възкликна:

— О-о! Приличам на викинг!

— Много ти отива — рече Нола.

— Ужасно! — възрази Кел. — Лейди, ще дойда с теб до конюшнята, за да си кажа няколко думи с роба, който ще те придружава.

Даяна си наметна мантията и последва Кел, като се опитваше да не избухне от смях заради физиономиите, които Нола правеше зад гърба му. Когато влезе в конюшнята и видя роба, Даяна си помисли лукаво: „Ако мъжете, които се грижеха за моите коне бяха като този, може би щях да се изкуша да се търкулна в сеното!“ И тогава забеляза колко свободни и либерални бяха започнали да стават възгледите й за мъжете и секса. Робът носеше къса кожена туника и кожени ленти на ръцете. Кестенявата му коса се спускаше до раменете и бе вързана отзад. Лицето му бе весело, очите му също се смееха.

— Махни тази проклета усмивка от лицето си! На теб са поверили любимката на генерала. Ако нещо й се случи, лично ще наредя да те кастрират.

Младият роб пребледня.

— Ще я наблюдаваш непрекъснато, но ако вятърът развее мантията й, ще обръщаш погледа си настрани.

Младият мъж беше много смутен и на Даяна й стана мъчно за него.

— Кел, всичко ще е наред, благодаря ти. Чувствам се добре, като знам, че се безпокоиш за мен.

— Безпокоя се само защото си собственост на генерала — информира я той, но тя знаеше това по-добре и от него.

Когато тръгна към трасето, където бе започнало невероятното й приключение, Даяна успя да се ориентира къде точно архитектът от времето на крал Джордж — Джон Ууд — щеше да построи Кралския полумесец^[1] и цирка. И двете постройки щяха да бъдат изключително англосаксонски версии на класическия римски стил… Когато премина покрай лозята, видя, че прибират гроздето. Лозите бяха насадени на южния склон и с почитание се сети, че лозовият масив продължаваше да съществува и през осемнадесети век.

Видя прахта, която се дигаше по трасето, още преди да види двуколките. Днес никой не се състезаваше просто за удоволствие. Легионерите наблюдаваха демонстрация как келтите използват своите двуколки за военни действия. Това бяха малки четвъртити двуколки със странични стени от ракита и с отвори от двете страни за по-лесен достъп до вътрешността. Даяна наблюдаваше как мъжете тичаха наравно с двуколките, стъпваха отпред на впряга, за да хвърлят копията си, после се мятаха вътре и препускаха, преди легионерите да могат да им отвърнат.

Само виковете на британците, които смразяваха кръвта, и шумът от колелата, бяха достатъчни, за да всеят ужас у врага. Даяна закри устата си с ръка, когато видя Маркус без никакъв шлем да тича успоредно на двуколката и да хвърля копието си. Ако се подхлъзнеше, щеше да бъде премазан под копитата на тежките коне.

— Не мога да гледам! — извика тя и закри очите си.

— Всичко е наред, лейди. Генералът успя да отскочи настрани от двуколката — информира я робът.

Видя Маркус да разговаря с офицерите:

— Келтите съчетават подвижността на кавалерията със силата на пехотата. Хората, които управляват двуколките им, могат да командват конете при галоп дори и по стръмни наклони. Нападат с пехотата, после се появяват двуколките и се нареждат заедно, за да може пехотата да се оттегли. Преди да е изтекъл денят, ще се научите как да се биете с тях. Първата ви мишена трябва да са конете, които теглят двуколките!

Маркус беше видял Даяна и след като възложи задачи на центурионите, се приближи към нея. Усмихнаха се един на друг с очи. Застана до коня и погали муцуната му. Черната му вежда се изви нагоре като птиче крило, когато видя облеклото й:

— Изглеждаш хубава и сигурно ти е топло.

Тя се наведе от седлото и му прошепна в ухото:

— Краката ми са топли, но дупето ми е замръзнало.

Черните му очи просветнаха.

— Ако имаше по-малко хора, щях да те взема в скута си и да те стопля — промърмори той.

— Ако имаше по-малко хора, щеше да ме стоплиш, като се отъркаш в мен.

— Ти си лукава жена — обвини я той. Взе поводите на кобилата и я отведе малко настрани от придружителя й, за да могат да говорят свободно. — За вечеря ще имаме гост. Пристигна съобщение от прокуратора, че ще бъде днес в Аква Сулис.

— Прокураторът е някакво отговорно лице ли?

Маркус кимна с глава:

— Най-висшестоящият тук в Британия. Той е администратор по финансовата и обща част. Не искам да разбере, че си робиня. Ще измисля някаква правдоподобна история.

— Това няма да е измислена история, защото аз не съм твоя робиня — подразни го тя.

Мощната му ръка обхвана бедрото й с чувство за собственост. В момента, в който я докосна, фалосът му се втвърди като камък.

Тя спря да се закача.

— Трябва ли да остана в стаята си, Маркус?

— Не. Искам да си до мен. Ако трябва да обсъждаме нещо поверително, ще се оттеглиш. Вече изпратих съобщение на Кел. Той ще се погрижи за всичко.

 

Когато Даяна се върна в къщата, Кел бе събрал робите в домакинството и ги беше инструктирал за всичко — от облеклото им до определените им задачи. Нола даваше указания на група робини. Когато робите се оттеглиха, за да се захванат за работа, Даяна съобщи на Кел:

— Маркус иска да вечерям с него довечера, когато ще забавлява прокуратора, но не желае той да разбере, че съм робиня.

— Ясно! — отвърна Кел. Нола обясни на Даяна:

— Прокураторът, Юлиус Класицианус, тук е като император. Има неограничена власт. Ако разбере, че си робиня, би могъл да пожелае да прекараш нощта с него или да останеш с него за постоянно и Маркус ще трябва да му се подчини.

Кел допълни:

— Прокураторът не е толкова похотлив. Никога не е ползвал наша робиня.

— Но все пак е мъж — отбеляза сухо Нола. — Маркус разбира, че тя е голямо изкушение.

Кел не й обърна внимание и каза на Даяна:

— Вечерята ще бъде сервирана по-късно от обикновено, тъй като първо ще се насладят на банята. Ще дойда да те извикам, когато стане време да слезеш долу.

— Какво ще правя? — попита безпомощно Даяна.

— Просто ще красиш триклиниума — отговори Кел кратко. Нямаше никакво време да й обяснява подробностите.

— Хайде да се качим горе! — намеси се Нола. — Ще отговоря на всичките ти въпроси.

 

Маркус и прокураторът пристигнаха заедно. Кел бе поставил роб с факла на пост пред вратата и когато влязоха в атриума, видяха множество съдове, пълни с разцъфнали есенни цветя. Двамата мъже направиха ритуал с огън, посветен на Веста, богинята за здравето, и после Маркус поведе госта към личната си баня.

Тъй като нощта беше хладна, решиха да се изкъпят вътре. Дългата дървена сграда на банята беше доста луксозна.

Състоеше се от калдариум^[2], където беше горещо, тепидариум^[3], където беше умерено топло, и фригидариум^[4]. Съблякоха се, влязоха в стаята и легнаха върху мраморните плочи, за да се изпотят. Когато температурата и парата започнаха да се увеличават, Юлиус заговори:

— Най-накрая Лондиниум бе построен отново. Форумът със залата за съвета и административните помещения е готов. Завършен е и храмът на Юпитер. Олтарите са масивни, а подовете са с пъстри мозайки, каквито са твоите, и е ограден от красиви градини. Този път градът ще има защитна стена, висока десет фута — с назъбен парапет и четири кули с порти.

— Истинска лудост бе да се разруши такъв хубав град, Юлиус. Това беше най-голямото ни търговско пристанище и отново ще бъде. След като бъде завършен, сигурен съм, че ще стане по-голям и дори по-хубав.

— Маркус, получих съобщение от император Нерон. Той преразглежда значението на Британия за империята. Обсъжда оттеглянето на всички римски войници от тази земя, която смята да върне на келтите. Страхува се, че никога няма да успее да ги завладее.

— Това ще бъде огромна грешка, Юлиус. Последният прокуратор бе всъщност един спекулант. Когато убиваше затворници, присвояваше имуществото им. Може би печалбите от среброто и робите са откривали и пътя към неговия джоб.

— Страхувам се, че е било точно така, Маркус. Сега трябва да убеждавам Нерон, че тази страна има всичко: оловни мини, желязо, бронз, дървен материал. Дори злато, за да прави свои собствени монети! Полята са много плодородни, отглеждаме жито за храна на населението и легионите, а ни остава и за износ. Стопанството в селата е много добре организирано и се поддържа от значителна рибна промишленост.

— Тази страна се развива — съгласи се Маркус. — Информирал ли си Нерон за това?

— Ad nauseam^[5] — оплака се Юлиус.

— Сигурно получава негативни доклади от други източници — реши Маркус.

— Знам, че ще помогнеш, Маркус. — Двама роби започнаха да ги масажират с масло и да стържат кожата им, но прокураторът не се разсея от темата, която обсъждаха: — Сигурен съм, че мога да бъда откровен с теб, Маркус, защото мислим по един и същ начин. Мисля, че причината е Паулинус. Начело на армията не стои подходящият човек. Зная, че е готов да потуши всички бунтове на келтските племена, но той изби доста от тях, вместо да бъдат изпратени в Рим като роби. Сега систематично унищожава друидите.

— Мисля, че когато разрушаваме свещените места на друидите и избиваме свещениците им, настройваме местните племена да се противопоставят все повече и повече — отбеляза сухо Маркус.

— Когато Клавдий беше начело на армията, живеехме в мир. Британците имаха желание да станат римски граждани. Възприемаха нашите тоги, говореха на латински, строяха магазини и в резултат на това животът на всички започна да се подобрява. Това се виждаше от заявките за луксозни стоки.

— Аква Сулис остана непроменен, но знам че останалата част от страната е пострадала под командването на Паулинус.

От горещата стая минаха в по-малко топлата.

— Ти си се бил под негово командване, Маркус. Що за човек е?

— Заразен е от римската болест, наречена кръвожадност. Когато го обхване лудостта, убива жени и деца, като че ли са животни. Наказва легионерите, като убива всеки десети за неподчинение. И тези загуби се считат за приемливи.

— Нищо чудно, че никой не смее да говори против него — заключи Юлиус.

После се гмурнаха в хладката вода и бяха завити в големи кърпи. Придвижиха се към съблекалните.

— Трябва постепенно да действам. Първо трябва да убедя император Нерон да задържи Британия в рамките на империята. Последният ми отчет бе придружен от доста пари и сребро, но ще трябва много време, за да го убедя. Искам да представиш отчет за Аква Сулис и то не само по отношение на укрепленията и за обучението на легионерите. Опиши развиващия се град и как местните хора са придобили манталитет на римляни след две поколения — тукашните строители, тъкачи, различните майстори…

— Ще го напиша утре, Юлиус — обеща Маркус.

— Добри човече! Знаех, че мога да разчитам на теб. Нека седнем сега да вечеряме. Стомахът ми сигурно мисли, че са ми прерязали гърлото!…

 

Даяна реши да облече елегантната бяла копринена тога със златната панделка. Нола й бе донесла златната огърлица със смарагдите от колекцията на генерала, а Сила беше оформила светлата й коса в богат кок ниско до врата. Кел я придружи до входа на триклиниума в същия момент, в който се появиха Маркус и неговият гост.

— Юлиус, мога ли да ти представя Даяна, която е чест гост на трапезата ми.

Даяна подаде ръката си на прокуратора и той с финес я поднесе към устните си.

— Извини стария човек за това, че е втренчил очи в теб, мила моя, но имаш необикновена класическа красота.

Маркус забеляза, че прокураторът проявява открито любопитство по отношение на Даяна и затова обясни:

— Бащата на Даяна изпълняваше поръчение на правителството и се е оженил за британка. — Той намекна, че половината й кръв е римска, а Даяна само се усмихна на прокуратора. Той бе облечен в дълга бяла тога с широка виолетова обшивка и върху посивялата си коса носеше лавров венец. Даяна сведе поглед, за да не продължи да го разглежда. Не можеше да повярва, че ще вечеря с високопоставено официално лице на Рим.

Влязоха в триклиниума, където около масата бяха поставени три кушетки.

— Ето това е отличен пример за съединяването на Британия и Рим. Ако Даяна украсяваше масата на императора, тя щеше да е едно съвършено сливане на красотата с културата. Тя е жив пример, че британците са високообразовани…

— Благодаря Ви, Ваша светлост.

— О, моля те, наричай ме Юлиус.

Докато вечерята бавно напредваше, Маркус и Даяна усещаха експлозивно нарастващото напрежение в телата си. На вечерята присъстваха трима, но двама от тях полудяваха от страст. Всеки път, когато черните очи на Маркус я погалваха, в тях се запалваха тъмните искри на очакването. И двамата не можеха повече да чакат гостът им да си тръгне. Когато Юлиус най-накрая се изправи, за да си върни, Даяна се чувстваше изтощена от копнежа си…