Вирджиния Хенли
Графиня робиня (30)

Глава 30

Хардуик Хол камериерката сменяше бельото, а Нора подготвяше банята за Даяна.

— Благодаря, Нора. Това не е твоя работа. Ще се оправя и сама.

— Нищо подобно няма да правиш. Кой друг ще го свърши, ако не аз. Господин Бърк обича да мисли, че върти цялата работа тук. Но какво може да свърши той, когато гостенка е такова младо момиче като Вас, което трябва да лежи в леглото…

— Съжалявам, че ти създавам допълнителна работа.

— Не ми създаваш работа въобще. Ще ти донеса чиста нощница и можеш да се върнеш пак в леглото.

— Чии нощници обличам? — запита любопитно Даяна.

— Мои, разбира се. Имам няколко много красиви. От Франция са. Дадох ти бялата, защото ще дойде лекарят. Имам и нощници с дантела, а материята на някои е тънка като паяжина. Ще взема няколко по-красиви и ще се върна.

В момента, в който тя излезе, влезе господин Бърк. Той донесе кана с вино и чаши.

— Ако мога да направя нещо, за да се почувствате удобно, лейди Даяна, кажете ми. Мой пропуск е, че нямам сред прислугата жени прислужнички.

— Нора е много мила с мен.

Погледът на господин Бърк не беше истински презрителен — такова държание бе под неговото равнище:

— Знаете, че тя е французойка.

Даяна отвори широко очи. Господин Бърк й напомняше за Кел. И изведнъж се сети. Разбира се, Нора приличаше на Нола, жената от Галия. Тръпки я побиха. Всичко беше толкова необичайно, че се почувства неловко.

Нора се върна с нощницата веднага след като господин Бърк излезе и я подаде на Даяна.

— Цветът ще отива на очите Ви.

— О, чудесна е! — Бледолилавата нощница беше с дантела около врата и на ръкавите, което я правеше красива, а прозрачната материя — предизвикателна. — Едновременно е палава и много приятна.

— Да, французите имат вкус за тези неща. Сега лягайте, а когато вечерята стане готова, ще Ви я донеса тук.

Даяна вече чувстваше, че компанията на Марк Хардуик й липсва.

— Негова Светлост вкъщи ли ще вечеря?

— В това студено време отиде да поязди. Отвъд поляните, на гърба на имението, Археологическото дружество има „разкопки“ — така ги наричат. Понякога прекарва часове там, но сутринта специално подчерта, че за вечеря ще се прибере.

Даяна се пъхна в леглото, очаквайки завръщането на Марк, обаче единственото нещо, за което мислеше, бе какво ще каже на Прудънс.

 

Когато графът енергично влезе в спалнята й, настроението на Даяна се развали. Демонстрираше пълно безразличие, разбира се. Не беше дошъл да вечерят заедно — когато влезе, тя почти привършваше. Даяна отпи от водата, като разказваше за храната в Аква Сулис. Когато Марк не й възрази, че е била там, тя си отдъхна. Беше доволна, че не трябва да подбира думите, които използва.

Въпреки че му беше приятно да е в нейната компания, знаеше, че е по-добре да се занимава с нещо друго. Защото мислите му се въртяха само около огромното желание да я обладае.

— Играете ли шах? — попита той учтиво.

— Да, играех с баща ми.

Когато Марк сложи дъската между тях, тя каза:

— Последния път, когато ходих на пазар в Аква Сулис, купих дъска за римската игра, наречена „Робърс“^[1].

Марк моментално се заинтересува.

— Чувал съм за нея, но не успях да разбера точно как се играе.

— Не съм много добра. Подобна е на шаха, но много по-абстрактна и с по-сложни ходове. Фигурите се наричат войници и офицери. Моите бяха кристални.

— Знаете й… — започна замислено Марк.

— Какво? — подсказа тя.

— От време на време намирам по една или две сребърни фигурки на войници, но си мислех че са детски играчки. Може би са именно от тази игра.

— Нора ми каза, че тук наблизо във Вашето имение има разкопки.

— Да, и не са единствените. Има още на две-три места в околността. Ще създам музей. В Хардуик Хол притежавам малка колекция от предмети на изкуството, но вече съм събрал доста неща. Мисля, че трябва да бъдат изложени в музей, за да могат да ги видят повече хора.

— Това е чудесна идея. Бих искала да видя тези предмети, както и разкопките.

— Днес следобед ходих там. Исках кучетата да потичат. Един приятел преди няколко седмици ми даде двойка млади кучета порода дог.

— О! — възкликна Даяна, като вдигна ръка към устата и. — Не ми казвайте какви са имената им — предупреди го. — Аз ще Ви ги кажа.

В момента, в който тя докосна устните си, страст обля ялото му като разтопена лава. Кръвта му забушува разгорещена, желанието му се увеличи…

— Ромул и Рем! — каза тя, доволна от себе си.

— Откъде знаете? — запита той. — Не, не ми казвайте. Маркус е имал кучета със същите имена.

— Точно така!

Той вдигна високо вежди.

— Господин Бърк е могъл да Ви каже. Той много им се възхищава.

— Но не ми е казал — настоя тя. — Господин Бърк всъщност е Вашият Кел.

— Онзи с камшика ли? — попита той развеселен.

— Същият. Сега мога да се смея, когато говоря за него, но в началото ме ужасяваше.

— Бърк има това качество. Понякога ужасява и мен.

Тя се засмя.

— Лъжец! Не мисля, че бихте могли да се ужасите от нещо.

Явно мислите му не бяха насочени към шаха, но все пак й взе офицер и пешка.

— Когато се върнахте назад във времето — започна той внимателно, — в какъв период попаднахте?

— В 61 година от новата ера. Бодис бе оглавила въстанието на келтите и бе запалила Лондон преди по-малко от година. В резултат на това Паулинус, който предвождаше римската армия, масово избиваше британците, племе след племе. — И двамата забравиха за играта, когато тя се задълбочи в разказа си. — Юлиус Класицианус, прокураторът на Британия, искаше да се отърве от Паулинус. Имаше нужда от водач с държавническа мисъл, за да извоюва подкрепа за британците. Маркус и Юлиус имаха еднакво мнение по въпроса. Юлиус го помоли да отиде с него в Рим, за да говори пред Сената. — Гласът й заглъхна и очите й се изпълниха с тъга. — Трябваше да го спра…

Той не желаеше да я разплаква и за да я разведри, реши да провокира разказа й:

— Всъщност историята звучи доста правдоподобно.

Даяна погледна към дъската с фигурите и като видя, че няма начин да победи, размърда краката си под завивката и фигурите се разпиляха.

Тъмните очи на Марк се разиграха.

— Ах, Вие малка заядливке! — измърмори той. — Искате да играете, но не искате да губите.

— Аз не играя, казвам истината.

— Отношенията между мъжа и жената са винаги игра, Даяна.

— О, Боже всемогъщи! Това аз Ви го казах. Трябваше да изминат близо хиляда и седемстотин години, за да чуя собствените си думи от Вас.

За по-малко от секунда той изпита чувството, че наистина ги с чул от нея, но веднага отхвърли мисълта. Въпреки това му се искаше да вярва, че са били любовници. Щом беше чакал толкова векове, трябваше да й даде нещо повече от думи. Трябваше да прояви желязна воля, за да възпре желанието си да я сграбчи в прегръдката си. Нейният аромат — нещо неясно и въпреки това познато — се прокрадваше край него и Марк не можеше да му устои. Трябваше да я притисне до себе си, да почувства гърдите й в ръцете си, да се влее дълбоко в нея и да възбуди дивата страст, на която знаеше, че тя е способна.

„Спри се!“, повтаряше си той. „Това момиче те е омагьосало“. Втренчи се в нея.

— Любопитен съм какво направи този Маркус Магнус, когато Ви видя за първи път. Със сигурност не е повярвал, Даяна, че идвате от бъдещето.

— Точно така. Спомням си, че бях облечена в онази отвратителна рокля с банели и носех точно толкова отвратителна напудрена перука. По грешка той ме бе взел за възрастна жена, докато…

„Докато не те видя гола“, добави той мислено.

— Доста дълго време беше убеден, че съм друидски свещеник, изпратен да го шпионира.

— В това има смисъл, като се вземе предвид странното Ви облекло — подразни я той.

— Това има смисъл, като се вземе предвид моята изявена интелигентност — контрира го тя.

— Вие сте добре образована, в това няма съмнение.

Тя сви рамене.

— Видяхте сам библиотеката на баща ми и бих добавила, пожелахте да я притежавате.

— Между другото — измърмори той многозначително. Даяна се изчерви и с това доказа, че знае точно какво друго бе желал да притежава.

— Вероятно сте изучавали римския период задълбочено, както и аз — предположи той.

— Не, точно това е странното. Никога не съм се интересувала много от него. Често фантазирах за други исторически периоди. Предпочитах времето на кралица Елизабет или Средновековието вместо нашето време на крал Джордж.

— Защо? — полюбопитства Марк.

Погледна го унищожително.

— Защото нямате и най-малка представа колко ограничаващ е животът на една млада, неомъжена дама. Нямах свобода да избирам дрехите си, приказките си, мислите си. Прудънс го правеше вместо мен.

„Аз самият съм фанатик по отношение на свободата си“, помисли той, „Това е най-ценното, което човек може да има“.

— Ако сравните нашите феминизирани мъже, които подражават на Прини, с тези от периода на Елизабет или от Средновековието, няма да има нужда да ме питате защо предпочитам тези времена.

— Е, много благодаря.

— О, това не се отнася до Вас. Вие сте това, което трябва да бъде един истински мъж, но такива рядко се срещат.

„Значи привличането ни е взаимно“, реши той.

— Кажете ми — започна тя многозначително, — как поддържате тази изключителна физическа форма?

Устните му трепнаха в незабележима усмивка. Беше поласкан, че е забелязала този факт.

— Упражнявам се, плувам, яздя, понякога работя на кариерите. Нищо не помага така добре за физическото и умствено състояние на един мъж, както труда.

Тя му хвърли предизвикателен поглед.

— Поне за Вас това действително е вярно.

— Нещата, които казвате, са необикновени. Харесвам изказа Ви.

— Е, не само това, което казвам… Мога да Ви покажа неща, за които само сте сънували.

— Вие не само че флиртувате с мен — обвини я Марк, — но и определено ме съблазнявате.

Тя се изсмя в лицето му.

— Ако си вярвате, лорд Бат, значи че не познавате така добре жените, както си въобразявате.

„Боже Господи, какво удоволствие ще бъде, когато я обладая!“

Тя мерна тъмната сила, нахлула в очите му, и си помисли със страх, че бе отишла твърде далече.

— Тъй като утре възнамерявам да изляза от тази стая, може би ще е добре да си почина.

— Можете да станете само ако доктор Уентуърт и аз сме съгласни — възрази той решително.

— Ще видим — отговори тя весело и го изпрати до вратата.

— Ако смятате, че ще Ви разреша всичко да става така, както Вие желаете, значи не ме познавате.

— Зная за Вас повече, отколкото всяка друга жена има право да знае — отговори тя тихо, изкушавайки го отново, преди да затвори вратата под носа му.

 

Когато остана сама, Даяна отиде до високия прозорец. Дръпна тежката завеса и се загледа в пейзажа навън. Фина снежна дантела покриваше земята и всяко клонче на изправените тъмни силуети на дърветата. Бледата луна хвърляше загадъчни сенки на всички посоки. Красивата нощ излъчваше студенина. Тя не знаеше как изглежда Аква Сулис през зимата и се почувства някак си измамена. Бяха тръгнали за Рим, преди да падне снегът, но времето бе вече застудило. Усмихна се, когато си спомни за кожените наколенки. Маркус ги намираше за особено еротични.

Маркус… Маркус. Именно той бе причината, поради която тя се чувстваше измамена. Сезонът нямаше нищо общо, нито Аква Сулис. Как щеше да прекара остатъка от живота си без него? Как щеше да мине тази нощ? Пръстът й изписа името му върху изпотеното стъкло. Въздъхна тежко. Дневната светлина бе прогонила страховете й, но тъмнината сега ги връщаше. Даяна започна да трепери. Бързо се върна в леглото и дръпна завивките нагоре, за да потърси сигурност.

 

Марк Хардуик лежеше на леглото си с ръце под главата. Опитваше се да се отпусне, но беше невъзможно. Очите му се насочиха към слабините. Беше толкова възбуден! Дявол да я вземе, нямаше нищо чудно, че все още беше в това състояние. И все пак не само желанието го бе напрегнало толкова много…

В момента, в който бе влязъл в стаята си, се бе разровил сред историческите книги за римско време, за да намери периода, за който бяха говорили. Книгите потвърдиха всичко, което тя бе споменала. Сеутониус Паулинус е бил губернатор на Британия, а Юлиус Класицианиус — прокуратор. Тя бе нарекла британската кралица от онова време, която бе известна в историята с друго име, с истинското й — Бодис. Потърси в енциклопедията справка за играта „Робърс“, но не намери нищо.

И без книги знаеше, че Нерон е бил император на Рим точно по това време. Въпреки че всичко римско го очароваше, възмущението му се надигна, когато си помисли за жестокостите, които Нерон бе извършил спрямо християните. Според хрониките при откриването на Колизеума девет хиляди животни са били принесени в жертва. Нерон бе един луд човек, който се бе самоубил, но не достатъчно рано…

Марк извади карта на Аква Сулис, която бе правил сам, и започна да я разглежда. Когато работеше върху римските си проекти, те го поглъщаха изцяло. Докато тялото му започваше да се отпуска, мислите му се връщаха към онези въпроси, на които никога не бе могъл да намери отговор. Откъде тази всеобхватна страст към всичко, свързано с Рим? Дали бе живял по времето, когато Британия е била окупирана от Рим? Винаги е бил достатъчно свободомислещ, за да го приеме като една възможност.

Сега обаче възникваха нови въпроси. Дали е бил римлянин? Дали е бил генерал с името Маркус Магнус? Името му харесваше. Някак си му прилягаше. Захвърли перодръжката и прекара ръце през косата си. Въобразяваше си. Искаше му се да повярва в тази фантазия, защото Даяна бе част от нея. Искаше му се да вярва, че са били любовници, за да могат отново да бъдат… любовници. Мъжкият му нагон го бе завладял напълно.

Беше в състояние на възбуда толкова дълго, че вече тестисите го боляха. Погледна към леглото и си я представи легнала в басейна, а златистата й коса плуваше около гладките рамене, докато тя сапунисваше наполовина показващите се гърди.

Всичко това бе в резултат на един дълъг ден на отрицание и въздържание, а как ли щеше да се чувства след подобна нощ. Знаеше, че единственото решение бе да се люби с нея. Беше полунощ. Цялата къща спеше. Можеше да слезе долу до стаята й и да я отнесе съпротивляваща се в леглото си. Беше го предизвикала толкова много, че стана от бюрото си и погледна към вратата. Желанието му бе почти непреодолимо.

 

Легнала под завивките, Даяна започна да се затопля.

Размишляваше за дългата самотна нощ пред нея, изпълнена със страх. Но после й хрумна успокояваща мисъл. Ако можеше да заспи, може би щеше да сънува Маркус. Не можа да устои и се унесе в дрямка. Накрая заспа. Потъна дълбоко в пропастта и спа почти до полунощ, когато започна да се мята в леглото.

Къде се намираше? Мили Боже, беше се върнала в затвора за роби. Беше окована във вериги, както и останалите, но толкова близко до тях, че можеха да я докоснат. Отчаяно се сви, не можеше да понесе отвратителния им допир. Успявайки да се отдалечи от един, попадаше на друг…

Когато огромният палач дойде, за да я отведе в Максимус, не можа да спре да трепери. Мили Боже, не разрешавай това да се случи отново! Защо трябваше пак да се връща назад във времето? Беше минала веднъж по този път, а сега трябваше да се изправи с лице срещу всичко отново. Този път обаче бе по-страшно. Този път знаеше какво я очаква на арената! Обезумяла от страх, тя започна да крещи, а после, като по някакво чудо, успя да се отскубне от палача и да побегне.

Марк чу обезумелия писък и се втурна към нея. Даяна тичаше по тъмния коридор към него. Попадна в прегръдките му.

— Върнах се, върнах се! — викаше тя и цялата се тресеше така, че зъбите й тракаха. Тялото й бе ледено, чувстваше го под тънката нощница.

Силните му ръце я притиснаха и тя се вкопчи в него.

— Даяна, ти си в безопасност. Това бе само кошмарен сън. — Изпита дълбока нужда да я покровителства, да я защитава с цената на живота си, макар и само от заобикалящата ги тъмнина.