Камелия Кондова
Неродената ми дъщеря

Тя е още надежда за плод.

Не е още вина или смисъл.

Тя не знае какво е живот.

И си прави, каквото си иска.

Аз я чакам, броя часове,

а пък тя се разсейва по облак.

И ми казва, че Там е добре —

а пък Тук — по предателски обло.

Аз отчаяно драскам слънца —

аз подкупвам детето със светло:

Гледай, толкова чужди деца

не улучиха черния петък.

Имай смелост — и ти се роди.

Нарочи си за празника сряда.

Избери си от всички бащи —

този, който си спомня за кладата.

Този, който горял е веднъж,

ще те пази от всички пожари.

 

Дъщеря ми не вярва на мъж.

Не се ражда. И аз остарявам.