Херман Хесе
Сидхарта (1)

(Индийска повест)

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Siddhartha, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 55 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Charly (2008)
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2013)
Корекция
NomaD (2013)

Издание:

Херман Хесе. Сидхарта. Индийска повест

Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2010

Редактор: Тодор Коруев

Коректор: Валерия Симеонова

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Художествено оформление: Петър Добрев

ISBN: 978-954-09-0466-5


Първа част

На почитаемия приятел Ромен Ролан

Синът на брамина

Под сянката на дома, под слънцето на речния бряг с ладиите, под сянката на върбовата гора, под сянката на смокиновото дърво израсна Сидхарта, красивият брамински син[1], младият сокол, редом с Говинда, неговия другар, брамински син. Слънце помургави светлите му рамене на речния бряг при къпане, при свещените измивания, при свещените жертвоприношения. Сянка изпълни черните му очи в манговата горичка по време на детските игри, по време на майчините песни, по време на свещените жертвоприношения, по време на уроците, давани му от неговия учен баща, по време на разговорите между мъдреците. От доста години Сидхарта участваше в разговорите на мъдреците, упражняваше се с Говинда в словесните битки, упражняваше се с Говинда в изкуството на съзерцанието, в дълга на вглъбяването. Той вече умееше да изрича ОМ, словото на словата, да го изрича безгласно с вдишването, да го изрича безгласно с издишването, съсредоточен, с чело, озарено от сиянието на бистрия ум. Вече умееше да познава в дълбините на гръдта си Атман, ненакърнимия, който бе и вселената[2].

Синът, прилежният, жадният за знания син, изпълваше с радост бащиното сърце: бащата виждаше как той израства като велик мъдрец и жрец, като първенец сред брамините.

Блаженство бликаше в гърдите на майка му, когато го зърнеше, когато го видеше да върви, да сяда и става — него, Сидхарта, снажния, красивия Сидхарта, който крачи със стройните си нозе и със съвършена благопристойност изразява почитта си към всички.

Преливаха от любов сърцата на младите брамински щерки, когато Сидхарта минеше по уличките на града, с озарено чело, с царствен поглед, с широки рамене.

Но повече от всички тях го обичаше Говинда, неговият другар, браминският син. Той обичаше погледа и мекия глас на Сидхарта, обичаше походката му и съвършеното изящество на неговите движения, обичаше всичко, което Сидхарта вършеше или изричаше, но най-много обичаше духа му, неговите възвишени, огнени мисли, неговата пламенна воля, неговото високо призвание. Говинда знаеше: това не ще бъде обикновен брамин, не ще бъде ленив слуга на жертвоприношенията, нито алчен търгаш на заклинания, нито суетен пустословец, нито зъл, лукав жрец, нито пък добродушна, глупава овца в общото стадо. Не, а и той самият, Говинда, не искаше да стане такъв брамин, каквито ги имаше с десетки хиляди. Искаше да следва Сидхарта, любимия, великолепния. Дори Сидхарта някой ден да станеше бог, дори да се присъединеше към Сияйните, Говинда щеше да го следва и тогава — като негов другар, като негов спътник, като негов слуга, като негов копиеносец, като негова сянка.

Всички обичаха Сидхарта. Всекиму създаваше той радост, всекиго изпълваше с доволство.

Ала той самият, Сидхарта, не създаваше радост на себе си, не изпълваше с доволство себе си. Когато вървеше по посипаните с розов пясък алеи на смокиновата градина, когато седеше, потънал в съзерцание, под синкавата сянка на горичката, когато миеше нозете си по време на всекидневната свещена, пречистваща баня, когато принасяше жертви сред тежката сянка на манговата гора с жестове, изпълнени със съвършено достолепие, той бе обичан от всички, бе радост за всички, но не носеше радост в сърцето си. Мечтания и неспокойни мисли струяха към него откъм речните глъбини, просветваха откъм нощните звезди, заливаха го с жаравата на слънчевите лъчи, обгръщаха го мечтания и душевно безпокойство, дошли с дима на жертвите, полъхнали откъм стиховете на Ригведа, влели се от поуките на старите брамини.

В душата на Сидхарта се надигаше недоволство. Започнал бе да чувства, че нито любовта на баща му, нито любовта на майка му, нито пък любовта на другаря му, Говинда, са вечни и ще го изпълват завинаги с щастие, ще го задоволяват, ще го насищат, ще му бъдат достатъчни. Започнал бе да се догажда, че достопочтеният му баща и другите негови учители, мъдрите брамини, вече са споделили с него по-голямата и най-добра част от мъдростта си, вече са я излели в един замрял в очакване съсъд, но той не се бе напълнил, духът не беше задоволен, душата не бе намерила покой, сърцето не бе заситено. Свещените къпания бяха нещо хубаво, но се правеха с вода, не измиваха греха, не лекуваха жаждата на духа, не прогонваха страха на сърцето. Прекрасно нещо бяха жертвите и призоваването на боговете — но нима това бе всичко? Носеха ли жертвите щастие? И как стояха нещата с боговете? Наистина ли светът е бил сътворен от Праджапати[3]? Нима това не бе сторил Атман, единственият, неподражаемият? Нима боговете не бяха като мен и теб, подвластни на времето, преходни? Тогава беше ли добре, беше ли правилно да им се принасят жертви, беше ли такова дело смислено и възвишено? На кого друг трябваше да се принасят жертви, кой друг трябваше да се почита повече от Него, Единствения, повече от Атман? И къде трябваше да се дири Атман, къде живееше той, къде туптеше вечното му сърце освен в собственото Аз, в онези най-съкровени и ненакърними глъбини, които всеки таи в себе си? Ала къде се намираше това Аз, това най-съкровено нещо, това Крайно? То не било плът и кръв, не било ни мисъл, ни съзнание — така учеха мъдреците. И тъй: къде, къде бе то? Да стигнеш до него, до това Аз, до себе си, до Атман — нима имаше друг друм, който си струваше да бъде търсен? Ах, но никой не посочваше този друм, никой не го знаеше — нито бащата, нито учителите и мъдреците, нито свещените жертвени песнопения! Всичко знаеха брамините и свещените им книги, всичко знаеха те, бяха се погрижили за всичко и дори за повече от всичко, знаеха за сътворението на света, за възникването на речта, храната, за вдишването и издишването, знаеха за сетивата, за делата на боговете, знаеха безкрайно много — но нима беше полезно да се знае всичко това, след като онова единствено, онова важно, онова единствено важно си оставаше неизвестно?

Разбира се, много стихове в свещените книги, особено в Упанишадите на Самаведа, разказваха за това най-съкровено и крайно нещо. Прекрасни стихове бяха те. „Душата ти е целият свят“, пишеше в тях, и още, че когато човек спи, когато спи дълбоко, той прониква в най-съкровените си глъбини и живее в Атман. Прекрасна мъдрост съдържаха тези стихове, цялото знание на най-големите мъдреци бе събрано там в магически слова, чисти като меда, събиран от пчелите. Не, не биваше да се гледа пренебрежително на огромното познание, натрупано и съхранено тук от безчислените поколения мъдри брамини. Но къде бяха онези брамини, къде бяха онези жреци, онези мъдреци или покаяници, съумели не само да обладаят това най-дълбоко познание, но и да го живеят? Къде бе онзи, който би могъл да извади присъствието в Атман от съня и да го пренесе в будното състояние, в живота, във всяка крачка, в думите и делата? Мнозина достопочтени брамини познаваше Сидхарта, и преди всичко баща си, неопетнения, учения, най-достопочтения. Баща му беше достоен за възхищение, кротко и благородно бе държанието му, чист бе животът му, мъдро бе словото му, красиви и възвишени бяха мислите му — но дори той, който знаеше толкова много, живееше ли дори той в блаженство, намерил ли бе покой, не беше ли и той самият вечно търсещ, вечно жаден? Не трябваше ли и той отново и отново да утолява жаждата си от свещените извори, от жертвите, от книгите, от разговорите с брамините? Защо и той, безукорният, бе длъжен всеки ден да отмива грехове, всеки ден да полага усилия, за да се пречисти, всеки ден отначало? Не беше ли в него Атман, не бликаше ли в сърцето му първоизворът? Именно той трябваше да бъде открит, първоизворът на собственото Аз, него трябваше да притежава човек! Всичко друго бе само търсене, само ходене по заобиколни пътища, само заблуда.

Такива бяха мислите на Сидхарта, такава бе неговата жажда, такава бе мъката му.

Той често си повтаряше думите от упанишадата Чхандогя: „Брахман се нарича сатиям, сиреч истински, и който знае това, той всеки ден се преселва в небесния свят.“ Този небесен свят често изглеждаше твърде близък, но той никога не бе успявал да го достигне, никога не бе утолявал напълно жаждата си. И сред всички мъдри и премъдри люде, които познаваше и на чиито поуки се наслаждаваше, нямаше ни един, който да бе докоснал съвсем този небесен свят, който напълно да бе утолил своята вечна жажда.

— Говинда — рече Сидхарта на другаря си. — Говинда, скъпи мой, ела с мен под банановото дърво, за да се отдадем на съзерцание.

И отидоха те при банановото дърво, седнаха при него — тук Сидхарта, а двадесет крачки по-нататък Говинда. И докато сядаше, готов за изричането на ОМ, Сидхарта едва чуто повтори стиховете:

ОМ е лък, душата стрела е,

а Брахман е цел на стрелата

и тази цел трябва да се улучва.

Когато времето, определено за упражняване в съзерцание, изтече, Говинда се изправи. Настъпила бе вечерта, вече бе време за привечерното свещено къпане. Той извика Сидхарта по име. Сидхарта не отвърна. Седеше вглъбен, очите му се бяха втренчили в някаква много далечна цел, върхът на езика му се показваше малко между зъбите, той сякаш не дишаше. Седеше така, загърнат в размисъл, вглъбен в ОМ, отпратил душата си като стрела подир Брахман.

Веднъж през града на Сидхарта минаха самани, странстващи отшелници, трима сухи, костеливи мъже, ни стари, ни млади, с прашни и разкървавени рамене, почти голи, обгорели от слънцето, обгърнати от самота, чужди и враждебни към света, чужденци и мършави чакали в царството на хората. Подир тях се носеше горещият аромат на тиха страст, на разрушително служене, на безпощадно самоотречение. Вечерта, след часа за съзерцание, Сидхарта рече на Говинда:

— Утре в зори, приятелю мой, Сидхарта ще иде при саманите. Той ще стане самана.

Говинда пребледня, тъй като чу думите му и съзря в каменното лице на другаря си решение, непоколебимо като стрелата, излетяла от лъка. Тозчас, още от пръв поглед, Говинда разбра: ето че започва, ето че Сидхарта поема по своя път, ето че неговата съдба започва да пуска кълнове, а ведно с нея — и моята. И стана жълт като суха бананова обелка.

— О, Сидхарта — извика той, — а нима твоят баща ще ти позволи?

Сидхарта го погледна като човек, който се пробужда. С бързината на стрела той надзърна в душата на Говинда, съзря в нея уплахата, съзря предаността.

— О, Говинда — тихо продума той, — нека не прахосваме повече думи. От утре, от изгрева на слънцето, ще заживея при саманите. Да не говорим повече за това.

Сидхарта влезе в стаята, където баща му бе седнал на постелка от лико, спря зад гърба му и остана там, докато баща му почувства, че зад него има някой. И рече браминът:

— Ти ли си, Сидхарта? Кажи за какво си дошъл.

Рече Сидхарта:

— Позволи ми да кажа, татко, че съм дошъл да ти известя желанието си утре да напусна твоя дом и да ида при отшелниците. Да стана самана — ето какво желая. И дано моят баща не се възпротиви.

Браминът не отвърна нищо, той мълча толкова дълго, че звездите в малкото прозорче поеха на път и промениха местата си, и чак тогава мълчанието в стаята бе нарушено. Скръстил ръце, синът стоеше безмълвен и неподвижен, безмълвен и неподвижен седеше на постелката и бащата, а звездите се движеха по небосклона. После бащата каза:

— Не подобава на брамина да изрича остри и гневни слова. Ала недоволство изпълва сърцето ми. Не искам втори път да чуя такава молба от устата ти.

Браминът бавно се надигна, а Сидхарта остана все така със скръстени ръце.

— Какво чакаш? — попита бащата.

— Ти знаеш — рече Сидхарта.

Недоволен излезе бащата от стаята, недоволен отиде до своя одър и си легна.

Подир час, понеже сънят не спохождаше очите му, браминът стана, поразтъпка се, излезе от къщата. Надзърна през малкото прозорче на стаята и видя вътре Сидхарта със скръстени ръце така, както го бе оставил. Светлата му връхна дреха се белееше в здрачевината. Изпълнен с безпокойство, бащата отново се върна на одъра си.

Подир час, понеже сънят не спохождаше очите му, браминът пак стана, поразтъпка се, излезе от къщата, видя, че месечината е изгряла. Надзърна през прозорчето на стаята — в нея стоеше Сидхарта така, както го бе оставил, със скръстени ръце, а месечината сипеше светлина върху голите му глезени. Изпълнен с грижа, бащата се върна на одъра си.

И пак дойде подир час, дойде и подир два часа, все надзърташе през малкото прозорче, виждаше там сред здрачевината изправения Сидхарта, озарен от светлината на месечината, от сиянието на звездите. И пак идваше всеки час, без да продума, надзърташе в стаята, виждаше сина си непоколебим, изпълни сърцето си с гняв, изпълни сърцето си с безпокойство, изпълни сърцето си с колебливост, изпълни го с мъка.

И пак отиде там през последния час от нощта, малко преди да се развидели, този път влезе в стаята, видя сина си да стои все така и той му се стори голям и непознат.

— Сидхарта — рече, — какво чакаш?

— Ти знаеш.

— Нима ще стоиш и чакаш така, докато настъпи ден, докато настъпи пладне, докато настъпи вечер?

— Ще стоя и ще чакам.

— Ще се умориш, Сидхарта.

— Ще се уморя.

— Ще заспиш, Сидхарта.

— Няма да заспя.

— Ще умреш, Сидхарта.

— Ще умра.

— Предпочиташ да умреш, но да не послушаш баща си?

— Сидхарта винаги е слушал своя баща.

— Тогава ще се откажеш ли от желанието си?

— Сидхарта ще стори това, което му каже неговият баща.

Първите проблясъци на деня проникнаха в стаята. Браминът видя, че коленете на Сидхарта леко потрепват. Но лицето на Сидхарта не потрепваше, далеч бе зареян погледът му. Разбра тогава бащата, че Сидхарта и сега вече не е при него и в родната си земя, че вече го е напуснал.

Бащата докосна рамото на Сидхарта.

— Ще идеш в гората — каза той — и ще станеш самана. Изпиташ ли блаженство в гората, върни се тук и ме научи на блаженство. Изпиташ ли разочарование, пак се върни и нека заедно принасяме жертви на боговете. Иди сега и целуни майка си, кажи й къде отиваш. За мен обаче е време да ида на реката за първото си свещено къпане.

Свали ръка от рамото на сина си и излезе. Когато се опита да пристъпи, Сидхарта се олюля. Сетне овладя крайниците си, стори нисък поклон на баща си и отиде при майка си, за да направи това, което му бе рекъл неговият баща.

Когато при първата светлина на деня закрачи бавно с изтръпналите си нозе, за да напусне все още смълчания град, при последната градска хижа се надигна сянка, която се бе спотаила там, и се присъедини към друмника — Говинда.

— Ти дойде — каза Сидхарта и се усмихна.

— Дойдох — отвърна Говинда.

Бележки

[1] Брамин или браман (санскр.) — член на кастата на жреците в древноиндийското общество. — Б.пр.

[2] В древноиндийската религиозна философия абсолютната субстанция, първоосновата на всичко съществуващо се нарича Брахман, а проявлението й в индивидуалното човешко съзнание — Атман. Тълкуван в друг аспект, Атман представлява „абсолютното съзнание, всеобщата душа“. — Б.пр.

[3] Първичен бог на древните индийци. — Б.пр.