Серия
Спейс Бийгъл
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Black Destroyer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

VI

Грамадната машинна зала бе ярко осветена. Кьорлът усърдно се трудеше и голяма част от позабравения опит се проясняваше в паметта му — появиха се знания за дейности, на които го бяха научили неговите създатели, строителите, и умението да се приспособява към нови видове машини и нови ситуации. Той намери спасителната лодка, окачена на ремонтната люлка, и сега се насилваше да я поправи.

В съзнанието му растеше убедеността, че трябва да избяга. Това бе единствената възможност да се върне на планетата при другите кьорлове. Когато ги обучи на това, което бе научил, те щяха да станат непобедими. Никой не ще успее да им се противопостави. Иначе казано, той бе определил посоката на следващите си действия. Но никак не му се искаше да напуска кораба. Съмняваше се дали опасността, която го заплашваше, бе така силна. Като изследва източниците на енергия в машинната зала и обмисли всичко отново, той стигна до извода, че тези двуноги същества нямат средства да се справят с него.

Тази вътрешна убеденост го терзаеше дори когато работеше. И едва когато се откъсна и погледна стореното, осъзна каква огромна възстановителна работа е извършил. Оставаше му само да натовари на борда на лодката инструментите и приборите, които бе пожелал да вземе със себе си на планетата.

Но въпросът оставаше: Как да постъпи — да си тръгне или да се сражава? Той наостри уши — чу се шум, двуногите се приближаваха. Усети промяна в гръмоподобните трясъци на двигателите. Ритмичният им рев, предизвикан от включванията и изключванията, стана пронизителен и се навираше дълбоко в нервите, нещо съвсем различно от басовото боботене, което бе преди малко. Новите шумове започнаха да го дразнят.

Кьорлът се опита да се приспособи към новата обстановка, целият се стегна и почти успя да постигне желаното, когато се намеси нов дразнител. Пламъкът на мощен подвижен лазер от другата страна на масивните врати се беше впил в здравия метален лист и усърдно го гризеше. Появи се дилема: Да се сражава ли с тези устройства, или да се противопоставя на хаотичните тласъци. Той бързо разбра, че не може да прави и двете неща едновременно.

Тогава се съсредоточи в бягството. Започна да пренася апарати, машини и инструменти и да ги захвърля безпорядъчно по свободните места на лодката. Тежестта на багажа го превиваше и мускулите му направо стенеха от напрежението. Накрая се спря пред люка и каза, по свой начин довиждане, преди да потегли. Той видя, че вратите започнаха да поддават. Няколкото лазерни лъча, концентрирани в една точка, макар и бавно, но сигурно изяждаха оставащите сантиметри.

Няколко мига котката се колеба, после отказа да се съпротивлява. Веднага се съсредоточи във външната стена на огромния кораб, точно в мястото, където бе насочен носът на спасителната лодка. Тялото му се заизвива от импулсите електричество, което се изхвърляше от генераторите. Мустачките на ушите вибрираха и насочваха към преградата колосалния поток енергия. Мозъкът му се разкъсваше от възникналите болки. Усещаше, че е стигнал опасната граница.

Колкото и да се стараеше, стените не поддаваха, металът се оказа по-здрав и твърд от познатите му до този момент. Структурата му се съхраняваше. Молекулите бяха моноатомни, но се разполагаха странно: ефектът на плътната опаковка се постигаше без съпътствуващата го огромна плътност.

Една от вратите на машинното отделение рухна и победните викове заглъхнаха в раздалия се трясък на търкалящото се желязо. Лъчите на лазерите потънаха в дълбочина. Кьорлът чу как подът запротестира със съскане, когато пламъкът го опърли. Този оглушителен и плашещ звук бързо се приближаваше. След миг гадните двуноги ще прегорят хилавите врати, които отделяха машинното отделение от ремонтния цех.

И за този кратък миг звярът удържа победа. Той усети, че устойчивостта на метала започна да пада. Стената загуби здравината си. На външен вид нищо не бе се изменило, но нямаше никакво съмнение. Потокът енергия през организма му запреминава много по-леко. Продължи да го поддържа още секунда-две и реши, че е предостатъчно. С победен рев скочи в малкия съд и издърпа лоста, който затваряше люка.

Едно от пипалата му обви нежно, като любимо същество, скоростния лост. Неговата машина тръгна напред право в стената. Острият й нос блъсна преградата и се посипа искрящ дъжд от прах. Усети се леко забавяне, когато този прах трябваше да се махне от пътя. Но миг по-късно проби димната завеса и неудържимо се понесе в пространството.

Минаха няколко секунди и звярът забеляза, че се отдалечава от кораба под прав ъгъл спрямо курса му. Корпусът бе така близо, че можеше добре да разгледа зеещата дупка. От нея излитаха хора в скафандри, които по странен начин блестяха под лъчите на прожекторите. И те, и корабът се смаляваше пред очите му. После хората изчезнаха и остана само сивата грамада, по която мигаха хиляди илюминатори.

Кьорлът побърза да се отдалечи. Описа дъга на деветдесет градуса и включи максимално ускорение. Така само минута след бягството си пое в обратната посока, откъдето идваше огромният кораб. Право по курса той видя дребно мъждукащо петънце. „Това е слънцето ни“ — съобрази звярът. Там, с помощта на сънародниците си, той ще построи междугалактически космически кораб и ще се отправи към звезди с обитаеми планети. Грандиозността на замисъла го уплаши. Погледна през панорамното стъкло за задно виждане. Дръпна се и отново погледна. Кълбото на кораба беше още там, но премига и изчезна!

За миг възникна инстинктивното усещане, че преди да се стопи, точката бе започнала да се премества. Но той не можеше нищо да различи. Мисълта, че те са изгасили светлините си и го преследват в пълен мрак, го накара да потрепера. Ясно му стана, че ще бъде в безопасност едва когато кацне и се скрие някъде из пустините на планетата.

Тревогата остана, но не знаеше какво да прави. Обърна се към предното панорамно стъкло и направо замръзна. Мъждукащото слънце, към което се отправяше, не искаше да се увеличава. Напротив видимо намаляваше. Превърна се в дребна точка и изчезна. Страхът нахлу в душата на кьорла като вихър на леден вятър. Няколко минути напрегнато се вглеждаше в пространството пред себе си с плахата надежда, че единственият му ориентир отново ще се появи.

Трепна от изненада. Какво бе това? Една светла точка започна да расте и постепенно се превърна в петънце. После се превърна в светещо кълбо и излъчвайки светлина през всеки свой илюминатор, пред очите му се превърна в огромната сфера на космическият кораб, от който преди няколко минути избяга.

В този миг с кьорлът нещо стана. Съзнанието му се завъртя като въртележка: все по-бързо и по-бързо. И се разлетя на милиони виещи от болка парченца! Очите му едва не изскочиха от местата си, когато той като обезумяло животно се замята в малкия отсек. Безсилната ярост го караше да хваща каквото у попадне с пипалата си и да го хвърля. Лапите мачкаха преградите между помещенията. Накрая, за кратко съзнанието проблесна и той разбра, че не може да се противопостави на съкрушителния огън на дезинтегратора, насочен против него от безопасно разстояние.

Колко било просто да се извърши насилствена дезорганизация на клетките и всяка капчица айд да излезе от жизненоважните органи!

Последният прощален рев изкриви устните. Пипалата се размахаха напразно. А после, изведнъж напълно обезсилен, се строполи на пода. Смъртта след многото часове буйна ярост дойде съвсем кротко.

* * *

Капитан Лит не се надяваше на случая. Когато стрелбата спря и можеше да се приближат до останките на лодката, изпратените хора откриха неголеми парчета разтопен метал и тук там по нещичко от това, което бе тялото на кьорла.

— Бедното котенце — проговори Мортън. — Интересно, какво ли е помислило, когато собственото му слънце е изчезнало и когато ние сме се появили пред него? Нищо не разбира от антиускорение. И откъде да знае, че ние бързо спираме в пространството, а той трябва да изразходва цели три часа. Той е имал намерение да се върне на планетата си, но в действителност се е отдалечавал. Вероятно той дори не се е досетил, че когато сме спрели, е преминал край нас и после само сме го следвали, като сме изобразявали неговото слънце, докато не сме се оказали достатъчно близо, да го разстреляме. Сигурно си е представил, че космосът се е обърнал наопаки.

Гросуенър изслуша думите му със смесено чувство. Случилото се някак бързо избледня, загуби острите си форми и се разпълзя в заобикалящия мрак. Никой не бе в състояние точно, миг след миг, да възпроизведе подробностите. Опасността, която успяха да избегнат, започна да им се струва нещо далечно и незначително.

— Още от самото начало нямах някакви симпатии към него — чу Гросуенър гласа на Кент. — Пред нас стои задачата да изтребим всички котки на тази парцалива планета.

Корита меко измърка:

— Това няма да бъде трудно. Те са толкова примитивни. Трябва само да кацнем и те сами ще побягнат към нас и ще се надяват да ни измамят с хитростите си. — Той се обърна към Гросуенър: — Аз продължавам да смятам, че ще успеем — дружелюбно каза той, — дори ако „зверската“ теория на нашия млад колега се окаже правилна. Как считате, мистър Гросуенър?

— Ще отида още по-нататък — отговори Гросуенър. — Като историк, вие сигурно ще се съгласите, че досега не е имало нито един успешен опит за тотално експериментиране. Не забравяйте, че котенцето ни нападна поради отчаяната нужда от храна — ресурсите на тази планета не могат повече да поддържат съществуването на вида му. Роднините на котето не знаят за нас и затова не представляват някаква заплаха. Защо тогава, господа, не им предоставим възможността просто да измрат от глад?

Край
Читателите на „Черният хищник“ са прочели и: