Алфред ван Вогт
Черният хищник (4)

IV

— И Сивър ли е мъртъв? — чу Гросуенър гласа на Мортън и по тона усети, че езикът не му се подчинява напълно. — Как така ще караме без Сивър? И Брекенбридж… И Коултър? О, боже!

В коридора се вълнуваше плътна тълпа. Гросуенър, като живеещ най-далеч, стоеше накрая, два пъти се опита да си пробие път, но и двата пъти го отблъскваха, без да се потрудят дори да погледнат кой е той. Те равнодушно бяха задръстили прохода. Трябваше да прекрати напразните си опити и разбра, че Мортън сега ще заговори. Директорът мрачно гледаше над събралите се хора. Масивната му долна челюст се издаваше напред по-силно от обикновено.

— Ако — започна той — някои от вас имат дори проблясък от някакви идеи, нека ги кажат!

— Космическо умопобъркване!

Гросуенър направо се вбеси — тази безсмислена фраза още намираше място след толкова години космически пътешествия. Фактът, че има хора, които се побъркват от самотата, напрежението и страха, още не означаваше, че съществува и някаква особена болест. По време на продължителните странствувания възникваха определени емоционални проблеми и това бе една от причините за участието му в експедицията, но умопобъркване от самота тук поне бе изключено.

Мортън се поколеба. Беше напълно ясно — той също не придаваше значение на тази версия. Но сега не беше време да изпада в разни тънкости на въпроса. Всички бяха така изнервени и изплашени, че очакваха само действия — искаха да видят, че са взети необходимите мерки. Известно е, че именно в подобни моменти директорите, главнокомандуващите и разните други началници губят доверието на подчинените си.

На Гросуенър се стори, че Мортън също е помислил за това, когато заговори отново, като внимателно подбираше думите си:

— Ние вече разглеждахме тази възможност. Доктор Егерт и асистентите му, разбира се, ще проверят всеки от нас. Сега той разглежда телата на загиналите.

Мощен баритон прогърмя над ухото на Гросуенър:

— Аз съм тук, Мортън. Кажи им да направят път да мина.

Това бе доктор Егерт. Всички се отдръпнаха и му направиха проход да мине. Той се пъхна в тълпата. Гросуенър го последва. Както и очакваше, хората решиха, че той е дошъл заедно с доктора. Когато се приближиха до Мортън баритонът заработи:

— Чух всичко, което казахте, директоре, и ви заявявам направо, че теорията за космическото побъркване не подхожда. На убитите им е разкъсано гърлото — за това са необходими поне десет пъти по големи сили от силите на един човек. Никоя от жертвите дори не е успяла да извика.

Егерт замълча, а после бавно произнесе:

— Какво смятате за нашата огромна котка, а Мортън?

Директорът поклати глава:

— Котката си е в клетката и спокойно се разхожда напред назад. Искам да знам какво ще кажат за нея експертите. Може ли да я подозираме? Тази клетка е изчислена да издържи едновременно четири звяра, които са поне пет пъти по-силни от нея. Наистина, трудно е да се повярва във вината й, освен ако обяснението на случилото се изисква необикновено въображение и засега не е подвластно на науката.

— Мортън — мрачно произнесе Смит, — необходимите доказателства са налице. Боли ме, като го казвам, но нали аз, ако си спомняте, исках да оставят тази твар да живее. Направих няколко снимки с телефлуоресциращата камера и те се оказаха до една неосветени. Нали си спомняте какво каза Хиърли. Този звяр приема и изпуска вибрации с каквато дължина на вълната си иска. Това, че изгаси излъчването на пистолета на Кент, е доказателство, а след останалото, което се случи, няма и сянка от съмнения, че той може да преобразува енергиите.

Някой простена:

— В името на Сатаната и всичките дяволи накуп какво означава това? Щом може да управлява тази енергия и да я изпраща по всяка дължина на вълната, какво му пречи да ни избие всичките?

— Това просто доказва — прекъсна го Мортън, — че той не е толкова всесилен, иначе отдавна да се е справил с нас. — И той с небрежна походка се приближи до механизмите на управление на клетката.

— Да не би да искате случайно да отворите вратата? — задъха се Кент и се хвана за бластера.

— Не, но ако натисна това копче, през пода ще потече ток и ще замая всеки, който се намира вътре. Като предпазна мярка подобни неща има във всяка клетка.

Той отвори люка на превключвателя и със злост натисна копчето. За миг протече силен ток. После от метала изскочи син пламък и блокът на предпазителя над главата на Гросуенър почерня. Мортън протегна ръката си и извади бушона от гнездото му. Погледна го и се намръщи.

— Така — поклати той глава, — тези предпазители не биха могли да изгорят по никакъв начин. А сега ние дори не можем да погледнем в клетката. Аудиоскопът също е вън от строя.

— Да — проговори Смит, — щом е съумял така да повлияе на електроключалката, че да отвори вратата, то е успял да предвиди и другите възможни заплахи от наша страна и е бил нащрек, когато Кент включи тока.

— Най-малкото, това доказва, че той е уязвим в известна степен за нашата енергия — направи мрачно заключение Мортън, — щом е било необходимо да я обезврежда. Засега е прекрасно, че го държим зад дебела стена от най-як метал. Ако ни се наложи, ще отворим вратата и ще използуваме преносим бластер. Но отначало ми се струва възможно да опитаме с ток през телефлуоровия силов кабел.

Шумът вътре в клетката прекъсна разсъжденията му. Нещо тежко със сила се вряза в стената. Последваха продължителни глухи удари, сякаш някакви предмети се сипеха на пода.

Прилича на каменопад — помисли Гросуенър.

— Той се е досетил какво замисляме — обърна се Смит към Мортън, — обзалагам се, че тази котка не е напълно в ред с мозъка. Трябва да си идиот, да се върнеш обратно в клетката, изглежда вече се е раздействал.

Напрежението спадна. Хората нервно се заусмихваха. Някои дори се разсмяха, като си представиха след думите на Смит как беснее разядосаното чудовище. Гросуенър не знаеше какво да помисли. Тези звуци не му харесваха. Най-измамното чувство е слухът. По никакъв начин не можеха да установят какво става или е станало в клетката.

— Как бих искал да зная — заяви Пенънс, главният инженер, — защо стрелката на телефлуорометъра подскочи и се закова на предела на пълното натоварване, когато се вдигна този шум? Уредът се намираше пред очите ми и аз още се опитвам да отгатна какво е станало. — Всичко стихна, както вън от клетката, така и вътре. Изведнъж в коридора зад Смит възникна някакво движение — влязоха капитан Лит и още двама офицери във военна униформа.

Командирът, вече порядъчно възрастен и суховат, заяви на директора:

— Предполагам, че аз трябва да поема сега командването. Доколкото разбирам, между учените възникна конфликт: за и против убиването на чудовището. Не е ли така?

Мортън поклати енергично глава:

— Конфликтът отмина. Всички вече сме съгласни, че звярът трябва да се унищожи.

Капитан Лит доволно кимна:

— Аз отговарям за безопасността на кораба и смятам, че тя е застрашена. — После рязко повиши тон. — Отдръпнете се! Освободете мястото!

Нужни бяха няколко минути, преди всички да излязат от коридора. Гросуенър въздъхна по-свободно. Ако звярът бе изскочил от клетката и хората нямаха място да отстъпят, много от тях щяха да бъдат убити или осакатени. Този риск продължаваше да съществува, но сега в доста по-слаба степен.

— Ама че работа! — възкликна някой. — Корабът сякаш се разшава?

Гросуенър също усети това и си помисли, че на някого се е приискало да провери тягата на двигателите. Огромният кораб трептеше и леко се отпускаше на земята след рязкото усилие.

— Пенънс — обърна се Лит към инженера, — кой се намира в машинното отделение?

Главният инженер побледня:

— Асистентът ми с помощниците си. Не мога да разбера, как те…

Не успя да довърши. Наоколо всичко се разтресе. Огромният кораб се наклони и започна да се свлича на една страна. Гросуенър бе запратен със сила на пода. Падна и от удара за известно време бе оглушен, а после тревогата го накара да се съвземе. Останалите също бяха изпопадали. Някои стенеха от болка. Директорът Мортън извика някаква заповед, на която думите не се разбраха. После капитан Лит с труд се изправи на крака и свирепо започна да призовава дяволите.

— Кой, по дяволите, е включил двигателите?

Ускорението рязко нарасна. Стигна пет, дори шест „g“. Доколкото му стигаха силите, Гросуенър се опита да преодолее чудовищната тежест и като трепереше, се изправи на крака. Напипа най-близкия настенен телефон и набра номера на машинното отделение, но не се надяваше много, че връзката ще бъде изправна. Пред него се раздаде страшен рев. Специалистът по науката нексиализъм рязко и удивено се дръпна. Директорът Мортън погледна през рамото му и възкликна още по-удивен:

— Котката е! Намира се в машинната зала. Ние летим в космоса.

Директорът не успя да изговори напълно думите, когато екранът угасна. А тежестта от ускорението се увеличаваше. Гросуенър се промъкна през вратата в салона и през залата във втория коридор. Той добре помнеше, че там се намира складът за скафандри. Когато стигна до мястото, видя, че капитанът бе вече в скафандър. Когато влезе Гросуенър, той си затягаше шлема и манипулираше с антиускорителното устройство.

Капитанът бързо се обърна и помогна на Гросуенър. Минута по-късно той с облекчение въздъхна — скафандърът намали гравитацията на едно „g“. Досега те бяха само двама, но бавно и мъчително пристигаха и други. За броени минути скафандрите се изчерпаха. Тогава се спуснаха на долния етаж. Но сега им помагаха десетки хора. Капитан Лит изчезна и Гросуенър се досети какво ще последва и побърза към клетката, където беше затворена огромната котка. Той се приближи и видя, че пред току-що разтворената врата се тълпяха доста сътрудници.

Гросуенър се изтласка напред и погледна над главите на намиращите се пред него хора. В задната стена на клетката зееше огромна дупка, през която едновременно биха минали пет души заедно със скафандрите. Металните листи бяха извити, а краищата на отвора — разкъсани. В далечината се виждаше съседният коридор.

— Готов съм — прошепна Пенънс през незатворения си шлем, — готов съм да се закълна, че това не може да бъде! Десеттонният механичен чук оставя само вдлъбнатинка в тази микростомана. А ние чухме само един удар. Атомният дезинтегратор би следвало да се потруди поне десет минути, а после седмици наред не бихме успели да почистим радиоактивността. Мортън, това е свръхсъщество!

Директорът не отговори. Гросуенър видя, че Смит изследва пробива в стената.

— Ех, ако Брекенбридж беше жив!… Тук е нужно око на металург. Погледнете!

Той взе отчупено парченце метал и започна да го мачка с пръстите си. На пода се посипа дъжд дребна прах. Гросуенър разблъска всички и влезе в клетката.

— Аз разбирам малко от металургия — заяви той.

Хората автоматично му направиха път и той се приближи до Смит. Биологът се намръщи.

— Вие сте един от асистентите на Брек?

Гросуенър се направи, че не е чул, наведе се напред и прекара пръст по отломките на пода. Бързо се изправи.

— Няма никакви чудеса — заяви той. — Както ви е известно, такива клетки се правят в електромагнитни пещи и затова се употребява метален прах. Животното е употребило особените си способности — повлияло е на силите, които задържат метала цял. С това трябва да си обясним изтичането на телефлуоровата енергия от кабела, което бе забелязано от мистър Пенънс. Звярът ползва електроенергията, като организмът му играе ролята на трансформатор и пробива стената, после по коридора се отправя към машинното отделение.

Каза това и направо се учуди, че му се удаде да завърши докрай този прибързан анализ. Приели го бяха за асистент на покойния Брекенбридж и това бе така естествено на такъв голям кораб, където бе невъзможно да се запомнят всички техници и лаборанти.

— Следователно, директоре — спокойно обобщи Кент, — на кораба ни се намира свръхсъщество, което владее напълно машинната зала и почти неограничените й запаси от енергия, а заедно с това и ремонтния цех.

Гросуенър забеляза как подействува тази кратка оценка на нещата на останалите — лицата им загрижено се намръщиха. Старшият помощник пръв прекъсна неприятното мълчание:

— Мистър Кент не е прав — заяви той. — Животното не е овладяло напълно машинното отделение. Капитанският мостик е още в наши ръце и от там сме в състояние да управляваме всички машини. Вие, джентълмени, понеже сте теоретици, може и да не знаете напълно тайните на нашата механика. Разбира се, котката ще ни изключи по някое време, но ние ще можем да разединим всички съединители в машинното.

— Боже Господи! — възкликна Кент. — Защо тогава не изключихте енергията, а заставихте хиляди души да навличат космическите скафандри?

Офицерът продължи невъзмутимо:

— Капитан Лит реши, че така ще бъде по-безопасно. Най-вероятно това същество никога преди не е изпитвало подобно ускорение. Не е много умно да се паникьосваме и да се отказваме от това и някои други преимущества.

— И какви са тези други преимущества?

— Аз ще отговоря — намеси се и Мортън. — Ние вече узнахме доста неща. А сега ще предложа на капитан Лит да направи следното… — и той се обърна към офицера, който представяше капитана.

— Не бихте ли могли да попитате командира си съгласен ли е да извърши един не особено сложен експеримент?

— Струва ми се, че ще бъде най-добре, ако сам се свържете с него, сър. Той се намира на мостика.

След няколко минути Мортън се върна.

— Пенънс — обърна се той, — понеже сте офицер и началник на машинното отделение, капитан Лит ви нарежда вие да поемете ръководството на този опит.

Гросуенър усети в тона на Мортън нотка на раздразнение. Очевидно командирът на кораба с цялата сериозност на положението бе заявил, че поема ръководството. Това бе старата история на разделението на властите. Граничната полоса бе достатъчно ясна, но не можеше да предвиди всички изненади. В крайна сметка тези неща зависеха от личните качества на ръководителите. До този момент офицерите и командата на кораба изпълняваха стриктно задълженията си и се подчиняваха на главната задача на този грандиозен по замисъл полет. Въпреки това миналият опит на други кораби бе показал на ръководството, че военните по определени причини нямат прекалено високо мнение за учените. В подобни случаи скритата враждебност излизаше наяве. И наистина, нямаше никакви причини да се откаже на Мортън да извърши експерименталната атака.

— Директоре — отговори Пенънс, — сега не е време да ми обяснявате всичко с подробности. Заповядвайте. Ако не съм съгласен с нещо, тогава ще говорим.

Това бе учтив начин на отказ от старшинство. Впрочем Пенънс бе едновременно и главен инженер, и учен. Мортън предпочете да не губи време.

— Мистър Пенънс — изкомандва той, — изпратете групи от петима техници до всеки от четирите изхода на машинното отделение. Аз ще поведа едната група. Кент — другата. Смит — третата. А вие, мистър Пенънс, естествено — четвъртата. С помощта на преносими нагреватели ще си пробием път през бронираните люкове. Аз забелязах, че те са затворени. Звярът се е затворил отвътре. Зеленски, вие отидете на капитанския мостик и изключете всичко, освен маршрутните двигатели. Прехвърлете управлението на основния пулт и проведете наведнъж изключването. И още нещо. Ускорението да бъде максимално. Никакви антиускорители. Разбрахте ли?

— Тъй вярно, сър!

Пилотът отдаде чест и побягна по коридора. Мортън викна след него:

— Ако някоя машина заработи отново, веднага ми доложете.

Всички хора, които трябваше да помагат, бяха от военизираната команда. Гросуенър и още няколко души се отдръпнаха назад и започнаха да наблюдават приготовленията за опита. С вледенена душа предусещаше приближаването на катастрофата. Представяше си напълно мощта и целта на предстоящия щурм. Можеше дори да повярва, че ще има успех. Но ще го има или не — бе невъзможно да се предскаже. Те бяха започнали решаването на проблема от позициите на старата-прастарата система на човешка организация и нейните познания. Най-много го вбесяваше, че сега можеше само да стои настрани и да критикува.

Подвижните прожектори и защитните екрани заеха определените им места. Мортън завика по високоговорителя:

— Както ви предупреждавах, това е пробен щурм. Ние се базираме на предположението, че звярът е бил в машинното отделение кратко време и не е успял нищо да направи. Това ни дава шанс да го победим сега, преди да се е подготвил за отбрана. Освен реалната възможност бързо да го унищожим, ви предлагам и друга теория. Идеята е следната: тези врати са способни да издържат на мощни взривове, да бъдат пробити ще са необходими поне петнадесет минути. През цялото това време котката ще бъде лишена от приток на енергия. Зелински ще я изключи. Двигателите естествено ще работят, но в тях ще протичат само ядрените процеси. Предполагам, че до такива неща няма да се докосва. Надявам се, че след няколко минути ще видите осъществяването на тези намерения.

После започна да вика, като гласът му премина на фалцет:

— Зелински, готов ли си?

— Готов съм!

— Тогава, изключвай главния прекъсвач!

Коридорът, а с това и целият кораб внезапно потънаха в пълен мрак. Гросуенър включи фенерчето в скафандъра си. Останалите, без да чакат заповед, направиха същото. На всички лицата изглеждаха бледи и изпити.

— Огън! — рязко прогърмя в ушите заповедта на Мортън.

Преместващите се апарати трепнаха. Пламъкът, който излетя от тях, въпреки че не беше атомен, имаше същата природа. Той се плесна върху бронята на люка. Гросуенър забеляза как се появиха първите капчици, после запълзяха надолу и се сляха в десетки струйки. Прозрачният екран се замъгли — какво ставаше с вратата, бе трудно да се разбере. А след това през тази мътилка повърхността засия с яркостта на собствената си топлина. Грееше като в ада. Пламъкът на апарата с отмерена страст прояждаше бронята. Времето минаваше. Накрая Мортън хрипливо произнесе:

— Как е при вас, Зелински?

— Засега няма нищо особено, директоре.

— Но звярът трябва нещо да направи — измърмори Мортън. — Не може той просто да чака като мишка в капан, Зелински?

— Нищо ново, директоре.

Минаха седем минути, осем, девет, после десет, дванадесет…

Гросуенър забави дишането си.

Най-после по високоговорителя зазвуча гласът на Кент:

— Мортън, ние не можем да пробием повече! Очаквахте ли го?

Гросуенър видя как Мортън през екрана се вглежда във вратата. Стори му се, че даже от това място металът вече не изглежда нагорещен до бяло, както преди малко. Вратата пред очите му почервеня и след това стана тъмна и хладна на цвят.

Мортън въздъхна:

— Време е да свършваме. Нека хората от командата да охраняват коридорите! Нагревателите да не се местят!. Началниците на отдели да дойдат на капитанския мостик.

„Край на опита“ — разбра Гросуенър.