Серия
Спейс Бийгъл
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Black Destroyer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

III

Като се върна на кораба, Елиът Гросуенър побърза да отиде в отдела си. На вратата имаше табличка с надпис: „Наука нексиализъм“. Петте стаи заемаха доста площ на този етаж. Голяма част от апаратурата бе дадена от правителството по настояване на Нексиалния фонд. Като резултат, в помещенията имаше малко свободно място. Най-после се намираше в свои владения.

Гросуенър седна на бюрото си и започна да съчинява рапорт до директора Мортън. В него се опитваше да направи анализ на коткоподобното същество. Указваше, че на толкова коварно създание не може да се гледа единствено като на „биологическо съкровище“. Този начин на изразяване криеше в себе си определена опасност: слушателите биха могли да забравят, че звярът може да има свои собствени потребности и стимули, които да се основават на различен от земния начин на обмяна.

— Сега имаме достатъчно данни — диктуваше той в микрофона, — да направим, както се казва при нексиалистите, заключение за целепосочване.

И да доведе до край това заключение, му бяха нужни още няколко часа. Той отнесе доклада в приемната на Мортън. Вторият секретар зарегистрира листовете и едва тогава Гросуенър слезе в лавката и седна да се нахрани, като знаеше, че е направил всичко, което е по силите му. След закуската попита сервитьора къде се намира котката.

— Най-вероятно в библиотеката.

Цял час Гросуенър седеше в библиотеката и наблюдаваше кьорла. През това време животното лежеше проснато на пода и нито веднъж не помръдна. После една врата се отвори и двама сътрудника влязоха, като носеха огромна чиния. Следваше ги Кент. Очите на химика бяха зачервени. Той се спря по средата на помещението и заговори с уморен, но рязък глас:

— Моля, господа, аз искам всички да видите какво сега ще стане.

Въпреки че словата му се отнасяха за всички присъстващи, той гледаше само към групата на водещите учени, които седяха в специално отредените им секции. Гросуенър се надигна и погледна в чинията. Там се намираше някакво кафеникаво желеобразно вещество. Смит също скочи на крака.

— Минутка, Кент. При други обстоятелства не бих се бъркал в работите ви. Но сега имате вид на болен и преуморен човек. Мортън разреши ли ви този опит?

Кент бавно се обърна. Гросуенър отново седна на мястото си и отбеляза мислено, че изразът „болен и преуморен“ е слабоват. Под очите на химика се бяха отпечатали черни кръгове. А лицето бе загубило здравия си вид. Той се напъна и отговори:

— За опита поканих и Мортън. Той отказа да дойде. Но се съгласи, че ако съществото доброволно извърши каквото пожелая, то няма да пострада.

— Какво носите — не отстъпваше Смит — в тази чиния?

— Открих какъв елемент липсва — заяви Кент. — Калият! В тялото на Джарви са останали само две трети от нормалното съдържание. Сигурно ви е известно, че този елемент се съдържа в клетките на организма в комплекс с голяма белтъчна молекула и на тази комбинация се основава електрическият заряд на клетката. За живота това играе първостепенна роля. Когато един организъм загине, клетките отделят калия си и кръвта става отровна. Аз доказах, че част от този калий е изчезнал от клетките на Джарви, но не е стигнал до кръвта му. Засега тук има нещо неясно, но ще успея да го разбера докрай.

— Какво има тогава в чинията? — намеси се някой от присъстващите.

Хората до един оставиха настрани книгите и списанията си и с интерес очакваха продължението на историята.

— Направих суспензия от живи клетки, които да съдържат калий. Както ви е известно, можем да го постигаме и по изкуствен начин. Възможно е именно по тази причина да е отказал за обяд от нашата храна. Калият е бил в неусвояема за него форма. Идеята ми се заключава в това, че той има нюх или нещо подобно…

— Струва ми се, че улавя трептенията — подхвана Хърли. — Понякога, когато размахва тези мустачки, приборите ми реагират отчетливо и регистрират мощен статичен заряд. После отново не реагират. Смятам, че се движи в определен диапазон нагоре или надолу. Изглежда умее да управлява с волята си тези колебания. Освен това самото движение на мустачките още не означава появата на такива вълни.

Кент с нетърпение изчака Хърли да свърши.

— Отлично! Той улавя такива трептения. Когато започне да реагира, ще разберем какво му казват тези трептения. А вие какво ще кажете, Смит?

— Вашият план не взима под внимание три неща — отговори биологът, — първо, изглежда вие сте решили, че това същество е само някакво си там животно. Вие сте забравили, че то може да се е заситило с Джарви, ако наистина го е направило то. И трето, смятате, че му е чужда всяка подозрителност. Но какво пък, оставете чинията. Възможно е да покаже и обратното.

Експериментът на Кент изглеждаше достатъчно достоверен, независимо от съпътстващите го емоции. Звярът бе показал, че може да реагира бурно на внезапна провокация. Не биваше да оставят без внимание поведението му, когато го затвориха в асансьора. Това следваше от анализа на Гросуенър.

Немигащите очички на кьорла проследиха как двамата сътрудника поставиха пред него чинията. Те побързаха да се дръпнат, а Кент пристъпи напред. Звярът разпозна този, който сутринта се бе хванал за оръжието. Мигновено го разгледа, а после се зае с чинията. Ушните му мустачки разпознаха трептящото излъчване на айд. То бе така слабо, че не би го забелязал, ако не беше се съсредоточил. И айдът се намираше във вид на желе, следователно абсолютно непригоден за употреба. Но вибрациите бяха достатъчно силни и кьорлът разбра какво става. С рязко ръмжене се изправи на крака. Едно от пипалата на шията му подхвана чинията със смукалата си и съдържанието й полетя в лицето на Кент.

Той викна и отскочи назад.

Кьорлът захвърли настрана чинията и светкавично обхвана с дебелите си като въжета пипала тялото на дърпащия се и ругаещ Кент. Пистолетът на химика, който висеше на пояса му, изглежда не го плашеше. Той бе успял вече да разбере, че това е просто вибрационен уред, който работи с атомна енергия, но не разлага материята. Звярът замъкна извиващия се химик в ъгъла на помещението и с досада разбра, че би трябвало да обезоръжи човека. Сега трябваше да покаже, че умее да се защитава.

Кент инстинктивно обърса с едната си ръка лицето от потеклото желе, а с другата извади пистолета. Дулото заподскача и белият лъч на трасиращата светлина пламна пред масивната муцуна на кьорла. Ушните мустачки забръмчаха и автоматично неутрализираха насочената енергия. Кръглите черни зеници се стесниха и забелязаха как присъстващите се хванаха за вибраторите си.

Гросуенър се провикна от мястото си до вратата:

— Незабавно спрете! Ние ще съжаляваме, че сме постъпили като нетърпеливи истерици.

Кент прибра оръжието си и погледна с недоумение нексиалиста. Кьорлът приседна на задните си лапи и заръмжа по този, който го накара да разкрие способностите си да укротява външни енергии. Сега му оставаше само едно — да изчака търпеливо последствията.

Химикът отново погледна Гросуенър и този път очите му се присвиха:

— Кой сте вие, че се опитвате да командвате, дявол да ви вземе?

Гросуенър не отговори. Той изигра ролята си в този инцидент. Бе успял да разпознае емоционалната криза и с тон, нетърпящ възражения, произнесе необходимите думи за случая — това бе по-скоро заповед. Това, че подчинените сега се съмняваха в правото му да издава заповеди, вече не беше толкова важно — кризата отмина.

На действията му въобще не повлия възможността кьорлът да бъде виновен или не. Каквото и да става по-нататък, крайният резултат се състоеше в това, че отсега нататък всяко решение относно това животно ще се взема от компетентното началство.

— Кент — студено произнесе Сиедъл, — не мога да повярвам, че вие сте изгубили контрол над себе си. Вие преднамерено се опитахте да убиете котката, въпреки заповедта на директора да запазим живота му. Ще му доложа за всичко и ще настоявам да ви се наложи наказание. Вие знаете какво ще бъде то: ако загубите шефството си в отдела, няма да имате право да се кандидатирате за изборен пост.

От групата сътрудници, в които Гросуенър позна привърженици на Кент, се разнесе сдържано шушукане. Някой подвикна:

— Достатъчно, Сиетъл, престани да се правиш на светец.

Следващата нападка беше още по-нахална:

— Не забравяй, че тук има хора, които не са против Кент.

Кент мрачно произнесе:

— Боже мой, нима тук няма един мъж, който да осъзнае целия ужас на нашето положение? Джарви загина само преди няколко часа, а тази гадина, за която всички знаят, че е виновна, си е легнала тук, сякаш нищо не е било, и замисля следващото убийство. А жертвата може би се намира сега тук, в тази зала. Е, що за мъже сме ние? Глупаци или циници? Кръвопийци? Или тази наша цивилизация толкова е пропаднала, че ние благосклонно възприемаме дори убийството?

Блуждаещият му поглед се обърна към кьорла:

— Мортън е прав. Това не е звяр, а самият дявол от най-дълбокия ад на тази забравена от бога планета.

— Не разигравайте сценки-мелодрами — прекъсна го Сиедъл, — вашият анализ е психологически неверен. Ние не сме нито циници, нито кръвопийци. Ние сме учени и тази котка е предназначена за изследване. Да, ние го подозираме, но сме уверени, че той с никого от нас няма да се справи. Сам против хиляди е направо обречен — той се огледа наоколо. — Понеже Мортън го няма тук, поставям този въпрос на незабавно гласуване. Всички ли са съгласни с мен?

— Само аз не, Сиедъл — намеси се Смит.

Физиологът се огледа изумен.

— Изглежда — продължи Смит, — никой от вас в бъркотията не забеляза, че при изстрела на Кент лъчът попадна право в челото на звяра и не предизвика никакви вреди.

Сиедъл удивено запоглежда ту Смит, ту кьорла.

— Сигурен ли сте, че е улучил? Вие сам казахте, че събитията са протекли много бързо. На мен ми се стори, че Кент просто не улучи.

— Аз напълно съм сигурен, че Кент улучи муцуната му — настоя Смит. — Разбира се, вибрационният пистолет дори човек не убива веднага, но може поне да го рани. А котката, без съмнение, няма никакви следи от рани — тя дори не трепна. Аз не мога да твърдя със сигурност, но в светлината на нашите съмнения… — Сиедъл бързо се съвзе. — Може би кожата му е добър изолатор за топлина и енергия?

— Възможно. Но като не сме наясно с нищо, не е ли по-добре да поискаме от Мортън заповед да го затворим в клетка?

Докато Сиедъл със съмнение се намръщи, Кент побърза да подхване идеята:

— Сега наистина говорите делово, Смит.

— Следователно, Кент — побърза да се присъедини Сиедъл, — ако приберем котенцето в клетка, вие ще се почувствувате ли удовлетворени?

Кент помисли и без особено одобрение се съгласи:

— Да, моля. Ако и четири дюйма микростомана не издържат, то по-добре да предадем кораба доброволно в ръцете… извинявайте, в пипалата му.

Гросуенър нямаше какво да добави. В рапорта си до Мортън бе стигнал до извода, че клетката не става за изолиране на звяра поради елементарната конструкция на ключалката.

Сиедъл се прилепи към стенния микрофон и размени шепнешком няколко думи с някого, след което се върна обратно.

— Директорът казва, че ако го заведем в клетката, без да прилагаме сила, той няма да има нищо против. Ако не успеем, то нека го оставим в помещението, където сега се намира. Какво ще кажете за това?

— В клетката! — отговорът бе дружен и хоров.

Гросуенър почака, докато стане тихо, и заяви:

— През нощта може да го пуснем навън — котката никъде няма да изчезне.

Кент го измери с поглед и ядно каза:

— Изглежда вие самият не сте успели да разберете докрай нещата. Ту му спасявате живота, ту заявявате, че е опасен.

— Звярът сам си спаси живота — сухо отговори Гросуенър.

Кент сви рамене:

— Да го затворим в клетката. Това е най-подходящото място за убиец.

— Сега, когато решихме — заговори Сиедъл, — ни остава само едно — да измислим как да осъществим затварянето.

— Вие непременно ли искате да го затворите в клетката? — запита Гросуенър.

Никой не му отговори, а и той не очакваше отговор. Пристъпи няколко крачки напред и хвана за края едно от пипалата на кьорла. Животното леко се дръпна, но човекът не отстъпи — стисна по-здраво пипалото и посочи с ръка вратата. Котката се поколеба секунда и после беззвучно премина през стаята.

— Трябва съвсем точно да отчетем времето — възкликна Гросуенър. — Включете часовника.

Миг по-късно кьорлът покорно последва нексиалиста през другата врата. Оказаха се в квадратно помещение — на противоположната стена имаше още една врата. Гросуенър влезе в нея. Котката се опита да го последва, но портата хлопна пред носа й. Почти едновременно с това отзад се раздаде метално тракване. Животното се обърна и видя, че и тази врата е затворена. Когато електрическата ключалка заработи, то усети тока през проводниците. По муцуната му премина презрителна гримаса, когато разбра предназначението на този обшит със стомана капан. Стотици години мозъкът му се занимаваше с мисли само за храна и храна. Сега зашаваха спомени от миналото. Организмът криеше способности, които то отдавна не бе прилагало.

Изучи обстановката, разбра как се разпределя енергията в околната среда и седна на задните си крака. Ама че глупаци! В очите му блесна отвращение. Протегна се сладко, прозя се и накрая тялото му се настани удобно на пода. То легна и затвори клепачи.

Измина час и кьорлът чу някой — изглежда беше Смит — да се занимава с някакъв прибор на покрива на затвора. Неволно скочи на крака и затрепера. Първата му мисъл бе, че не е оценил докрай способностите на тези същества и те сега ще го убият. А той бе разчитал, че ще има още време да изпълни замисъла си. Опасността го извади от релсите. И когато усети излъчване, по-ниско от видимото, то напрегна нервната си система, готов да реагира незабавно срещу всяка възможна опасност. Няколко секунди трябваше да минат, преди да разбере какво става — правеха снимки на вътрешните му органи.

Скоро Смит си отиде. Известно време отвън продължи да се донася шум — някъде далеч от него хората продължаваха да се занимават с работите си. Постепенно навсякъде затихна. Кьорлът търпеливо чакаше — нужно бе на кораба да има пълна тишина. Много отдавна, преди още да постигнат относителното си безсмъртие, тези същества също бяха спали през нощите.

Огромният кораб замлъкна, но един звук не стихваше. Равномерно се раздаваше тракането на два чифта обувки. Те преминаваха край килията му, затихваха нейде в далечината и отново се връщаха. Неприятното бе в това, че часовоите не вървяха един до друг. Отначало промаршируваше единият, а после приблизително на тридесетина крачки след него и другият.

Кьорлът проследи внимателно няколко пъти преминаването им и всеки път изчисляваше колко време ще продължи. Полученият резултат го задоволи. Изчака да започне следващият обход.

Този път в мига, когато минаха, той превключи чувствата си от настройката за хора на по-високо ниво. Яростните проблясъци на ядрения реактор в машинното отделение, като се запъваха, разказаха на нервната му система простата си история. Електрическите генератори напевно тананикаха припева на чистата енергия. Той усети този поток да минава през проводниците в стените на клетката и през ключалката на вратата. Застави треперещото си тяло да замре неподвижно и се постара да попадне в тон с тази свистяща буря от енергия. И ушните му мустачки затрепераха в такт с честотата на тока.

Раздаде се рязък удар на метал върху метал. С леко докосване на едното си пипало кьорлът отвори вратата. Веднага излезе в коридора. Мигновено го обхвана отвращение. Последва го тържеството за превъзходството му над тези безмозъчни същества, които се бяха опитали да се състезават по хитрост с него. И на това място си спомни, че на планетата има още няколко сънародници. Мисълта бе неочаквана, защото ги ненавиждаше и когато се срещнеше с тях се биеше до смърт. Сега възприе изчезващата малка група като свои роднини. Ако им даде шанс да се размножават, тези хора не биха успели да им се противопоставят.

Как само са му нужни тези кьорли, колко е самотен — един против хиляди, а на карта се разиграва цялата галактика! Самата Вселена приветствуваше жадните му амбиции, като искреше с милионите си звезди. Ако сега не осъществи плановете си, друга възможност няма да се появи. В този опустошен свят, където няма нищо, не си струва и да опитва да разкрие тайните на междузвездните скитания. Дори Съзидателите не успяха да се освободят от тази планета.

По котешки безшумно кьорлът премина просторния салон и се вмъкна в съседния коридор. Застана до вратата на първата спалня. Безшумно отвори електрическата ключалка и нахълта вътре. Мигновено разкъса гърлото на спящия човек. Безжизнената глава се търкулна и заподскача по пода. Тялото се загърчи и после замря. Излъчването на айда почти го обезуми, но с последно усилие на волята се застави да продължи.

Седем спални — седем мъртви тела!

След това безшумно се върна в клетката и заключи вратата. Времето бе разчел съвършено точно. Часовоите се приближиха, погледнаха в аудиоскопа и продължиха нататък. Кьорлът започна втория тур и за няколко минути опустоши още четири спални. После надникна в кубрика, където спяха двадесет и четири души. Убиваше ги бързо, като точно знаеше кога да се връща в клетката си. Забрави всичко друго на света. От хиляди години правеше само това — убиваше живите същества, които успяваше да залови. Дори в самото начало не хващаше повече от едно айд-същество на седмица. Затова преди никога не беше се сдържал. Той се мяташе по стаята, като огромна котка — такъв си и беше, безшумен, но смъртоносен и се осъзна от чувствената радост от убийствата едва когато никой не остана жив.

Изведнъж разбра, че се е задържал тук прекалено дълго. Грешката не можеше да се поправи и това го накара да настръхне. Той планираше да убива така през цялата нощ, като след всяка акция се връща в клетката и да бъде там, когато часовоите го проверяват. Надеждата да завладее кораба за една нощ сега рухна.

Кьорлът събра на куп разбягващите се остатъци на разсъдъка си. Отчаяно, без да се крие, прелетя през салона. В коридора очакваше да го посрещне залп мощна енергия, с която не би успял да се справи.

Двамата часови бяха един до друг. Те току-що бяха видели отворената врата. Заедно вдигнаха глави и ги парализира кошмарният вид на нокти и пипала, на разярена котешка муцуна и очи, пълни с изпепеляваща злоба. Единият се протегна да докопа бластера, но бе прекалено късно. Другият се вцепени от приближаващият ужасен край. Той се развика от страх. Вопълът се затъркаля по коридорите на кораба и вдигна всички на крак. Викът завърши с отчаяно бълбукане, когато звярът с един скок захвърли двата трупа в самия край на дългия коридор. Не му се искаше да намерят телата край клетката.

Разтърсен до дълбините на съзнанието си, проклинайки се за ужасната грешка, с объркани мисли, кьорлът се пъхна в клетката. Вратата зад него меко хлопна. Енергията отново потече през електрическата ключалка. Сви се на пода и се престори на заспал, когато дочу топуркането на множество бягащи крака и шума на възбудени гласове. Той усети как някой включи аудиоскопа и погледна вътре. Развръзката ще настъпи, когато намерят другите тела.

Без да бърза, започна да се готви за най-великата битка през живота си.