Включено в книгите:
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Злото идва! SF Трилър 22

Най-доброто от SF трилър 1–6

ИГ „Неохрон“ и ИК „Орфия“, 1998


От нощния мрак изникна смътна, почти човешки бой висока фигура и съвсем безшумно, като в зъл сън, премина между малките огньове-пазачи. Както винаги Дънкан очакваше опасността да се появи откъм вятъра. Наблюдаването не беше лесна работа. Умората бе притъпила вниманието на младия шестнадесетгодишен овчар. Освен това летните нощи го изпълваха с тревожни мисли за смисъла на живота, нещо естествено за неговата възраст.

Дънкан размаха копието си и завика със страшен глас да пропъди вълка. За секунда-две светещите като въглени очи се втренчиха право в него, след което звярът глухо изръмжа, обърна се и изчезна извън светлината на огньовете.

Момчето въздъхна с облекчение. Ако хищникът се беше нахвърлил, най-вероятно, щеше да го разкъса. Но животните от тази порода се бояха да нападат хора при светлината на пламъците.

Той усети върху себе си погледите на стотиците проблясващи очи. Уплашените овце се бяха сбили на купчина и проблейваха жално.

Дънкан забрави и сън и юношески проблеми и се захвана да обикаля стадото. В легендите за далечната Земландия се споменаваха интересни животни, които заедно с пастирите са пазели овцете. Наричаха ги кучета. Ако наистина са съществували, то хората много лекомислено са напуснали родината си без тях.

Всъщност нямаше време за празни мисли. Неканеният гост се появяваше всяка нощ и неизменно удушваше по една овца. Трябваше да направи нещо. Сега е време да се помоли на боговете.

Дънкан вдигна очи към нощното небе.

— Дайте ми знак, Небесни богове — изрече той добре заучената фраза.

Висшите сфери мълчаха. Само мигащите светулки, следвайки тържествено неизменните си и непонятни пътечки, навлизаха в появяващата се зора и някъде към средата на източната част на небето изчезваха безследно. Разположението на звездите показваше, че три четвърти от нощта е преминала. Там някъде, сред тях, ако се вярва на легендите, се намира далечната Земландия. Впрочем младите свещеници твърдяха, че тя е само символ на напуснатия рай.

Дънкан забрави за вълка и отново мислите му се понесоха към тежките проблеми на живота. Вече две години усърдно се молеше и очакваше да се появи небесната поличба, онзи тайнствен знак, който намекваше за бъдещето на всеки юноша. Разбира се, бе присъствал на доста, проведени шепнешком, разговори между млади хора, че много юноши сами си измислят тези знаци. Нещо напълно възможно за пастирите и дори ловците. Но как човек да претендира за нещо значително в живота, ако не му се яви истинско мистично видение? На такива мястото им е сред овцете! А той мечтаеше да стане свещеник и да изучава чудните предмети, донесени някога от далечната Земландия…

Неволно Дънкан отново погледна нагоре и направо ахна. Точно над него се беше появил блестящ небесен знак. Отначало това бе ярка точка, която бързо се превърна в ослепително светещо облаче. Юношата забрави за овцете, застина като статуя и до болка стискаше копието си.

Облачето бавно потъмняваше, докато накрая изчезна.

* * *

Корабът-берсерк[1] съвсем наскоро бе изскочил от подпространството. Примами го светилото от слънчев тип. Такава звезда и кръжащата към него планета предполагаше наличието на органически живот. Но бездушната машина знаеше, че подобни места се пазят надеждно, затова укроти бликналото нетърпение и започна предпазливо да се приближава по плавна спирала.

В пространството наоколо не се забелязваха военни звездолети, но телескопите засякоха край планетата ту се скриваха в нейната сянка, ту се показваха. Компютърът реши да изстреля разузнавателна сонда.

Механичният шпионин се стрелна към повърхността и се зае да провери ефективността на защитната система. Някъде близо до границата между нощта и деня той изведнъж изчезна, като на мястото му се разгоря огнено кълбо.

Отбранителните спътници не представляваха опасност за берсерка. Енергичният му щит спокойно можеше да погълне целия им нападателен заряд и тях самите, когато ги приближи. Компютърът обаче се страхуваше от подземни отбранителни съоръжения и това го удържаше от незабавна атака.

Беше необяснимо и странно, че тази планета, която разполагаше с гъста мрежа отбранителни спътници изглеждаше ненаселена — никакви радиосигнали, осветени градове и автомагистрали, големи изкуствени съоръжения и други белези на развита цивилизация. Все пак берсеркът потегли натам, където загина разузнавачът с предпазливостта на съвършен убиец.

* * *

На сутринта, при първите слънчеви лъчи, Дънкан навъсено преброи овцете. После се зае да търси изчезналото агне и скоро откри това, което бе останало от него. Значи вълкът не беше си отишъл с празни зъби.

За утешение му остана надеждата, че нощното знамение предвещава живот, пълен с велики дела и успехи. Само че овцете все още значеха много и не само заради това, че стопаните им няма да бъдат прекалено щастливи.

Докато мислеше за това, изправен край разкъсаната на парчета кожа, с крайчеца на очите си видя местния свещеник, облечен в кафявото си расо да изкачва тревясалия хълм, яхнал кроткото си магаренце. Очевидно отиваше да се помоли в пещерата в подножието на планината, която се извисяваше в началото на долината.

Дънкан нямаше възможност да остави стадото затова отчаяно размаха ръце. Свещеникът го забеляза и измени посоката си.

— Да те благослови Земландия — произнесе той традиционното приветствие. След това с видимо облекчение слезе от магарето, разтърка гърба си и като забеляза объркването на младежа се усмихна. — Май, не ти харесва самотата, чадо мое?

— Да, свети отче. Но не за това Ви повиках. Миналата нощ ми се яви знамение. Чакам го вече две години и накрая имах щастие.

— Наистина ли? Това е приятна новост. — Свещеникът погледна Слънцето и пресметна колко време може да изгуби за този разговор. — Е, млади момко, разкажи ми всичко, ако разбира се желаеш.

Но когато чу какво е видял Дънкан, той се намръщи.

— Този знак е видян от много хора, сине мой. Старейшините от близките села се събраха тази сутрин в Храма — затова именно съм тръгнал към пещерата, — да се помоля и да разбера, какво точно означава небесната поличба.

Той с пъшкане качи дебелото си туловище на магарето и отвисоко със съжаление погледна младежа:

— Не се разстройвай от факта, че знамението не било лично за тебе. Все пак ти си от избраните. Бъди търпелив и примерен във вярата и нов знак ще ти се яви.

Свещеникът продължи пътя си, а разочарованият Дънкан се затътри към стадото си. Как си бе позволил да мисли, че избухването е било предназначено за някакво си там овчарче, след като се е виждало над половината свят? Поличбата се появи и изчезна.

Вълкът остана!

Следобед видя да идва нов посетител. Някой се насочваше право към стадото. Дънкан пристегна пояса на вълнената туника и оправи с пръсти непокорната си коса, в която се бяха вплели множество тревички. Прекара длан по брадичката си и със съжаление разбра, че още не е започнала да расте. Той бе уверен, че идва Колин и се постара да си придаде солиден и делови вид. Вятърът си играеше с кестенявите коси на девойката и подмяташе роклята й.

— Здравей Дънкан-овчарю!

— А-а, ти ли си Колин — престори се той, че едва сега я забелязва. — Здравей!

— Татко ме прати да попитам, как са нашите овце.

Разтревоженият поглед на Дънкан отново обходи стадото. Слава на Небесните и Земландски богове!

— Овцете на баща ти са невредими и добре охранени.

Колин почти се опря у него.

— Вземи си сладки. Сама ги направих. А как са другите овце?

Колко красива беше! Но за простият овчар е излишно да мечтае за такава богата и знатна девойка.

— Пак ни нападна вълк — разтвори виновно ръце Дънкан. — Аз запалвам огньове, цяла нощ обикалям стадото, но той ме дебне, минава от противоположната страна и грабва плячката си преди да го достигна.

— Явно, трябва да сте двама. Дано пратят един мъж на помощ или поне момче. Сам овчар не може да се справи с голям вълк.

Той кимна. Приятно беше, че Колин го смята за равностоен на възрастен селянин. След това попита:

— Видя ли тази нощ избухването на небето?

— Не успях, но цялото село само за това говори… Като се върна, ще им кажа за вълка, но след два-три дни, когато страстите се успокоят. Сега всички обсъждат поличбата. — Тя учудено повдигна вежди. — Погледни!

Като пришпорваше безпощадно магарето, свещеникът в галоп се носеше в обратна посока, от пещерата към селцето.

— Може би е срещнал твоя вълк — наивно предположи Колин.

— Не вярвам, тогава би се оглеждал назад. По-вероятно в пещерата е получил знак от боговете на Земландия.

Те седнаха в тревата и дълго време си приказваха, като от време на време похапваха от сладките и поглеждаха към стадото. Слънцето приближаваше хоризонта и скоро щеше да се стъмни.

— Ой, време е да си тръгвам! — изплашено скочи Колин.

— Добре, бягай. През нощта вълкът сигурно пак ще дойде.

Момичето бързо се отдалечи. Дънкан гледаше след нея и усещаше как кръвта му играе в жилите му, сякаш в него се беше вселил вълк. Навярно и Колин усети това, защото се обърна и го изгледа със странен поглед. След малко фигурата й изчезна зад облия връх на хълма.

* * *

След като събра достатъчно клони за нощните огньове, Дънкан се помоли в посока на залязващото слънце:

— Небесни богове, помогнете ми — погледът на момчето беше искрен. — И Вие велики богове на Земландия чуйте молбата ми. Вълкът ще Ви се подчини. И ако не ми дадете небесен знак, поне ме избавете от него.

След това той легна на пръстта и сложи глава върху намиращия се там камък. Всеки ден юношата молеше боговете за знамение, но досега нищо…

И изведнъж той чу глас!

В първия миг не повярва. Може би долавяше звука на далечен водопад или тропота на изплашен табун диви коне?

Но грешка нямаше. Без съмнение от дълбините на земята се носеше тътнещ повелителен глас. Думите не успяваше да различи, но явно ги произнасяше само подземният бог.

Дънкан скочи на крака и очите му се напълниха със сълзи. Какъв невероятен знак! Сигурно е изпратен специално за него. А той се съмняваше, че ще го получи някога.

Сега оставаше да изтълкува правилно посланието. Напрегна докрай слуха си, но отново нищо смислено не разбра. Тогава той притича до съседния камък, който бе на няколко крачки в страни и прилепи ухо към него.

Тук се чуваше по-добре и ясно се различаваха думите „отбрана“ и „заповед“, макар и произнасяни с непознат акцент.

 

 

Изведнъж момчето се сети за овцете. Нощта почти беше дошла и трябваше да се запалят огньовете. Иначе вълкът като нищо щеше да удуши половината стадо.

Дънкан продължаваше да се колебае, когато видя в полумрака как се мярна силует. Той хвана кривака и… видя Колин.

Тя беше много изплашена.

— Слънцето залязва. Аз реших да се върна… разстоянието до тук е по-малко отколкото до селото.

* * *

Корабът-берсерк се приближаваше до нощната половина на планетата. Той се движеше бързо, но за секунда не намаляваше предпазливостта си. Компютърът, след като прерови масива данни, плод на хилядолетни битки с безброй различни биоформи на живот, откри аналогичен случай. Планета, подобна на тази, била обкръжена от система отбранителни спътници, но липсвали градове и радиосигнали. Войни погубили цивилизацията и малцината останали живи същества не знаели къде са пултовете за управление на планетарната защита, нито как се задействат. Лесна плячка за звездна крепост.

Възможността за капан продължаваше да съществува и затова Берсеркът взе решение за частично нападение. Той изпрати ято разузнавачи, които да разкъсат на едно място спътниковата мрежа, да кацнат на планетата и там да унищожават всичко живо. От вида и силата на отговора ще разгадае скритата същност на отбраната и по-нататъшната съдба на операцията.

* * *

Огньовете ярко горяха. Колин с дълго копие в ръка обикаляше вътрешната страна на защитеното пространство. Вълкът си беше вълк, но Дънкан трябваше да се заеме със знамението. Разбира се, че девойката нарочно се върна при него, да му помогне в нощното бдение и до дъното на душата си беше щастлив. Но сега най-важното беше подземния глас.

Тръгна нагоре по стръмния склон, като от време на време притискаше ухо към някоя скала. Божественият глас ставаше все по-ясен.

Със затаен дъх момчето се вслушваше в идващите звуци. Вече нямаше нужда да се навежда. Пред него се виждаше струпване на камъни. Приличаше на скрит вход към пещера.

Когато приближи камъните, разбира, че гласът излиза под тях:

— Атаката продължава. Чакам заповеди. Моля за издаването на заповед номер едно. Говори пунктът за планетарната защита. Атаката продължава…

Дънкан разбра някои думи — „атака“, „заповед“, „моля за издаване на заповед номер едно“. Очевидно имаше право да поиска едно желание. Така се разправяше и в легендите. О, вече никога нямаше да им се надсмива!

Спираше го още един проблем. В пещерата имаше право да влезе първо някой свещеник. Но от друга страна боговете му изпратиха лично знамение! Като чувстваше не толкова страх, колкото смущение и неудобство, той пролази през пукнатина и влезе в пещерата.

Под краката му нещо проблесна. Цялата пещера беше метална! Тя бе точно такава, каквато я описват легендите — дълга, с кръгли прозорци, по таваните горяха огнени „очи“, които излъчваха светлина като от десет огньове. На места стените бяха разрушени и през пукнатините на пода се беше изсипала пръст и камъни.

Гласът гърмеше отвсякъде. Дънкан тръгна към вътрешността на пещерата.

* * *

„Ние сме на повърхността на планетата“, — долагаха разузнавателните машини чрез безпристрастни компютърни символи. — „Съществува разумен живот от земен тип. Особите живеят в малки обединения. Досега сме унищожили 839 живоединици. Не срещаме никаква сериозна съпротива“.

Берсеркът наблюдаваше равномерното увеличаване броят на унищожените живоединици, когато според компютърната прогноза, вероятността всичко това да е капан, практически спадна до нула, корабът-убиец почна методично да разстрелва спътниците, които му запречваха пътя към планетата.

* * *

— Това съм аз, Дънкан — промълви овчарят, като подгъна колене пред металическия предмет, от който се чуваше божествения глас. Наоколо лежаха няколко изгнили кошници от върба и празни яйчени черупки. Някога тук свещениците са носили дарове, но вероятно по-късно са забравили този бог.

— Аз съм тук — повтори момчето малко по-силно.

Този път божеството му обърна внимание. Металическият рев стихна.

— Приемам съобщението Ви — прогърмя гласът на бога. — Тук е отбранителен пункт 9–864. Планетарната система за отбрана е под управление на пункт 9–864.

„Как да го помоля, да се изразява по-ясно?“ — помисли момчето.

След къса пауза богът продължи:

— Моля издайте заповед номер едно!

За всеки случай Дънкан уточни:

— Ти ще изпълниш едно мое желание, нали?

— Ще изпълня всяка заповед, изречена от човек. Планетата е в опасност. Мрежата от отбранителни спътници е унищожена в настоящия момент 92%. Наземната защита е активирана изцяло. Чакам заповед номер едно.

Дънкан застина, без да отваря очите си.

Едно желание. Богът ще изпълни едно негово желание! Другите думи изтълкува като предупреждение да направи внимателен и умен избор. Богът може да го направи най-мъдър между вождовете, най-силният мъж и най-храбрият воин. Той можеше да го дари със сто години живот или с десетки млади красавици!

А Колин? Къде е тя?

Там долу, сама, а вълкът сигурно обикаля незагасналите огньове и с пламтящи очи следи крехката девойка. Може би точно сега тя го вика за помощ…

Дънкан усети как сърцето му се сви. Нима вълкът ще го победи? Но ако овчарят може да прежали стадото, той не трябва да забравя човека.

— Унищожи вълка! Убий го! — с труд излезе от устата му.

— Моля да уточните термина „вълк“.

— Убиецът! Унищожи убиеца! Това е единственото ми желание!

След което, не можейки повече да издържа божественото присъствие, побягна навън, като плачеше за изпуснатата възможност да стане велик.

Той тичаше да спаси Колин.

* * *

„Назад!“ — изрева електронният глас на берсерка. — „Всички назад! Капан!“

Разпръснатият отряд машини-разузнавачи веднага заряза смъртоносната си работа и с най-голямата възможна скорост се издигна в небето, да намери защита в металната си майка.

Твърде късно и твърде бавно.

На половината път към кораба, те се превърнаха мигновено в ивици топящ се метал и после се изпариха като празничен фойерверк.

Берсеркът се устреми в космоса. Корабния мозък решаваше задачата за оцеляване и само една малка негова част харчеше ресурси и време да търси отговор на въпроса, защо тези хора пожертваха толкова много живоединици, за да го вкарат в капана?

Скоро той почувства как около него се обвива паяжината от силови полета, която го спираше да не избяга в открития космос. Спасение нямаше!

* * *

Небето пламна изцяло. Хълмовете се затресоха до основи. Върхът на планината при входа на долината изчезна и нещо могъщо и почти невидимо, подобно на бистър и прозрачен поток, се изля в бездънното небе…

Дънкан видя Колин, която се беше притиснала до земята и викаше нещо, но ужасният подземен тътен заглушаваше всичко. Овцете тичаха в кръг, като обезумели. Между тях се мяташе и тъмният силует на вълка, който беше твърде уплашен от гърма и огъня, да се сеща, че е дошъл да убива.

Юношата скочи на крака. Като го видя, вълкът заръмжа. Светлината на небесния огън се отрази в безумните му очи и острите зъби. Дънкан стовари кривака върху него.

След това удари още един път, и още…

И изведнъж в небето пламна синьо-бяло слънце, необикновено слънце, което след минута почервеня, а после бавно се превърна в гаснещ облак.

Земята също се успокои и наоколо стана тихо.

Все още оглушен, Дънкан отиде при Колин, която се беше надигнала и успокояваше овцете.

Вълкът беше мъртъв. Дънкан получи чудодейния знак… Той взе ръцете на Колин в своите.

Земята под краката им беше напълно неподвижна и изглеждаше като вечна.

Бележки

[1] Берсерки — скандинавски воини, обладани от див бяс. Тук програмирани кораби-автомати на изчезнала цивилизация, чиято цел е да унищожават всичко живо.

Край
Читателите на „Знакът на вълка“ са прочели и: