Фредерик Форсайт
Четвъртият протокол (9)

9.

Когато Престън кацна на летище „Ян Смътс“ на 13 сутринта, там вече го очакваше шефът на британската база Денис Грей. От терасата го наблюдаваха двама души от НРС, но не се приближиха.

Митническата и паспортната проверка бяха формални и тридесет минути след кацането двамата англичани пътуваха с кола на север, към Претория. Престън наблюдаваше полето с любопитство — никак не приличаше на представите му за Африка. Движеха се по модерна магистрала с шест ленти, от двете страни на която имаше заводи и ферми от европейски тип.

— Запазих ти стая в Бъргърспарк — каза Грей, — в центъра на града. Разбрах, че предпочиташ да не спиш в резиденцията.

— Да — каза Престън. — Благодаря ти.

— Първо ще се настаниш. Имаме среща със „Звяра“ в единадесет.

Немного любезният прякор първоначално принадлежеше на генерал Ван дер Берг — полицейски генерал и шеф на бившето Бюро за държавна сигурност. След така наречения скандал „Мълдъргейт“ през 1979 година нещастният брак между разузнаването и службите за вътрешна сигурност бил разтрогнат за голямо облекчение на професионалните разузнавачи и службата за чужбина, които били непрекъснато поставяни в неудобно положение от боксьорската тактика на бюрото.

Разузнаването било реорганизирано под наименованието „Национална разузнавателна служба“ и оглавено от генерал Хенри Пиенаар, дотогава шеф на военното разузнаване. Макар и да не бил разузнавач през целия си живот като сър Найджъл Ървинг, той бил военен, а не полицай и службата му във военното разузнаване го научила, че има и други начини да убиеш котка, освен да я удариш с тъп предмет. Генерал Ван дер Берг се пенсионирал и останал винаги готов да обясни на тези, които искат да го слушат, че „Божията ръка го води“. Не съвсем любезно англичаните прехвърлили прякора върху генерал Пиенаар.

Престън се регистрира в хотела, взе душ, избръсна се и в десет и половина се срещна с Грей във фоайето. Оттам с колата отидоха до Юниън Билдинг.

Юниън Билдинг е сградата, в която се помещава по-голямата част от управлението на страната. Тя е огромна, дълга, жълтеникавокафява, облицована с варовик. От дългата 400 метра фасада излизат четири издатъка, подпрени на колони. Разположена е в центъра на Претория върху един хълм и е обърната на юг към долината, по продължение на която минава улица „Керк“. От подножието на сградата се вижда цялата долина и пустошта отвъд, увенчана с ниската каменна маса на паметника „Воотрекър“.

Денис Грей се легитимира на входа и каза за срещата. След малко дойде млад служител и ги заведе в кабинета на генерал Пиенаар. Той се намираше на последния етаж в западното крило на сградата. Служителят ги поведе по безкрайни коридори с дървени ламперии и стени, покрити с, изглежда, стандартния за южноафриканските държавни учреждения кафявокремав мотив. Кабинетът на генерала се намираше в края на последния коридор на третия етаж. Отляво имаше стая, в която работеха две секретарки, а отдясно беше кабинетът на двама офицери от службата.

Служителят почука на последната врата и след троснатата команда да влязат ги въведе в един семпъл, строго обзаведен кабинет с изглед към долината и паметника. Срещу вратата имаше голямо и очевидно разчистено бюро, а до прозорците — малка маса с четири кресла. По стените висяха няколко оперативни карти, срамежливо покрити със зелени завеси.

Генерал Пиенаар беше едър, тежък човек. Когато влязоха, той се надигна и отиде при тях, за да се ръкуват. Грей ги представи един на друг и генералът посочи креслата до прозореца. Донесоха кафе, но разговорът се въртеше около дреболии. Грей схвана намека, сбогува се и си тръгна. Генералът се втренчи в Престън.

— Така, мистър Престън — каза той почти без акцент, — да се върнем на въпроса за нашия дипломат Ян Марайс. Както казах на сър Найджъл, той не работи за мен, нито за нашето правителство. Поне не като „контрола“ на агенти в Англия. Вие сте тук, за да се опитате да откриете за кого работи той?

— Да. Ако успея.

Генералът кимна няколко пъти.

— Обещах на сър Найджъл да ви окажа пълно съдействие тук и ще удържа обещанието си.

— Благодаря ви.

— Ще придам към вас един от личните си помощници. Той ще ви помага във всичко, от което се нуждаете — ще ви предоставя документи, ще превежда… Разбирате ли африкаанс?

— Не, нито дума.

— Тогава ще ви е необходим преводач.

Той натисна един звънец на масата и след секунда вратата се отвори и влезе човек с ръст като на генерала, но много по-млад. Престън му даде тридесет и няколко. Имаше пясъчни вежди и рижа коса.

— Да ви представя капитан Андрис Вилоен. Анди, това е мистър Джон Престън от Лондон. С него ще работиш.

Престън стана и се ръкува. Долови едва прикрита враждебност, може би огледало на по-добре контролираните чувства на шефа му.

— Отделил съм стая за вас по-надолу по коридора — каза генерал Пиенаар. — Е, нека не губим повече време, господа. Започвайте.

Когато останаха сами в стаята, отделена за тях, Вилоен попита:

— С какво ще започнете, мистър Престън?

Той сподави една въздишка. С разговорите на „ти“ в Гордън се чувстваше много по-добре.

— Личното досие на Ян Марайс, ако обичате.

Капитанът явно тържествуваше, когато го извади от едно чекмедже.

— Разбира се — каза той, — ние вече го прегледахме. Взех го лично от архива на външното министерство преди няколко дни. — Постави папката пред Престън — дебела папка с кожени корици. — Нека ви кажа с две думи какво научихме от нея, това ще ви помогне. Марайс е започнал работа за външното министерство в Кейптаун през 1946 година. Досега има етаж малко повече от четиридесет години, трябва да се пенсионира през декември. Произхожда от безукорно африканерско семейство и никога не е давал повод и за най-малкото подозрение. Ето защо поведението му в Лондон е такава загадка.

Престън кимна. Нямаше нужда да му се каже по-ясно. Тук бяха убедени, че в Лондон грешат. Той отвори папката. Най-отгоре имаше лист, изписан на английски език.

— Това — каза капитанът — е саморъчната му автобиография, необходима за постъпване в министерството. Тогава, когато на власт е била Обединената партия на Ян Смътс, английският език се е използвал значително повече отсега. Днес подобен документ би бил на африкаанс. Разбира се, кандидатите трябва да знаят перфектно и двата езика.

— Тогава да започваме — каза Престън. — Докато чета, бихте ли подготвили едно кратко описание на кариерата му, особено постовете в чужбина: къде, колко време и така нататък.

— Добре. Ако наистина се е вмирисал, това трябва да е станало някъде в чужбина.

Начинът, по който Вилоен произнесе „ако“, ясно показваше съмнението му — думата „чужбина“ подсказваше за лошото влияние, което чужденците оказват на добрите африканери.

Престън започна да чете.

Роден съм през август 1925 г. в Дювелсклууф — малко фермерско градче в Северен Трансваал. Аз съм единствен син на един фермер от долината Моцеки, намираща се непосредствено до градчето. Баща ми, Лорънс Марайс, беше чист африканер, но майка ми, Мери, беше англичанка. По онова време това се смятало за необикновен брак, но благодарение на него научих много добре и двата езика.

Баща ми беше значително по-възрастен от майка ми, но тя беше болнава и почина при една тифусна епидемия, когато бях десетгодишен. Когато аз съм се родил, баща ми е бил на четиридесет и шест, а майка ми — на двадесет и пет. Той отглеждаше преди всичко картофи и тютюн, но също малко жито, кокошки, пуйки, овце и добитък. През целия си живот той беше привърженик на Обединената партия и аз съм кръстен на името на маршал Ян Смътс.

Престън вдигна глава:

— Предполагам, че това не би навредило на кандидатурата му?

— По никакъв начин. Тази партия е била на власт тогава. Националната партия пое властта през 1948 година.

Престън продължи.

На седемгодишна възраст постъпих в местното фермерско училище, а на дванадесет години отидох в средното училище в Меренски. От началото на войната през 1939 г. баща ми, който се възхищаваше от Англия и Империята, слушаше по радиото всички военни комюникета. След смъртта на майка ми с него се сближихме още повече и аз скоро започнах силно да желая да взема участие във войната.

Два дни след осемнадесетия ми рожден ден през 1943 г. се сбогувах с баща си и се качих на влака за Претория. Баща ми дойде с мен до Питсбърг и за последен път го видях, когато ми махаше от перона за сбогом. На следния ден се явих в Министерството на отбраната в Претория, атестираха ме и се записах, след което ме изпратиха в базата „Робъртс“ за първоначалната подготовка — оборудване, маршировки, стрелба с леко оръжие. Там аз се записах доброволец за червен петлик.

— Какво значи „червен петлик“? — попита Престън.

Вилоен вдигна глава:

— През онези дни само доброволци е можело да бъдат изпращани да се бият извън страната. Никой не е бил задължен. Тези доброволци са носели червени петлици.

От базата „Робъртс“ бях зачислен в полка „Уитуотърсранд/Де Ла Рей“, който след загубите край Тобрук беше попълнен и наречен „Уитс/Де Ла Рей“. С влак заминахме до един временен лагер в Хай Падък, близо до Питърмарицбърг, след което бяхме включени като попълнения в Шеста южноафриканска дивизия, с която очаквахме да бъдем транспортирани до Италия. Накрая от Дърбан се качихме на „Дукесата на Ричмънд“ и през Суецкия канал пристигнахме в Таранто през януари.

През пролетта напредвахме към Рим. В състава на Шеста дивизия, в която още влизаха 12-а моторизирана бригада и 11-а бронетанкова бригада, завзехме Рим и продължихме към Флоренция. На 13 юни излязох на разузнавателна акция с хора от рота „С“, близо до Монте Беничи, в планината Чианти. В една горска местност се откъснах от групата и скоро бях заобиколен и пленен от войници на дивизията „Херман Гьоринг“. Бях, както се казва, „хванат в чувал“.

Имах късмет, че оцелях. С други съюзнически военнопленници бяхме закарани с камион в една „клетка“ — временен лагер за пленници близо до Флоренция. Най-старшият от южноафриканските пленници, помня, беше подофицер Снаймън. Там не останахме дълго. Със завземането на Флоренция от съюзниците бяхме подложени на брутална нощна евакуация. Беше истински хаос. Някои се опитаха да избягат и бяха застреляни. Оставиха ги на пътя и камионите минаваха през телата им. От камионите ни натовариха на товарни вагони за добитък и пътувахме на север с дни през Алпите, докато накрая стигнахме до Мусберг — във военнопленнически лагер на двадесет и пет километра на север от Мюнхен.

Там също не стояхме дълго. Само след четиринадесет дни ни натовариха отново на вагони. Без храна и вода пътувахме шест дни и нощи през Германия и в края на август 1944 г. бяхме затворени в друг, много по-голям лагер. Научихме, че се казва „Сталаг 344“, в Ламсдорф, до Бреслау, в тогавашната германска Силезия. „Сталаг 344“ трябва да е бил един от най-лошите лагери. В него имаше към 11 000 съюзнически пленници, оставени на дажби, гарантиращи гладна смърт. Поддържахме живота си главно от пратки на Червения кръст.

Тъй като бях само ефрейтор, бях принуден да работя и всеки ден заедно с много други заминавахме с камиони в една петролна рафинерия на дванадесет мили от лагера. Тази зима беше много студена. Един ден, точно преди Коледа, нашият камион се повреди. Двама от нас се опитаха да го поправят, а войниците ги държаха на прицел. На нас ни позволиха да слезем от камиона. Един млад южноафриканец погледна боровата гора, само на тридесетина метра, после мен и повдигна вежда. Дори не знам защо го направих, но след миг ние вече бягахме през сняг до колене, а другите пленници бутаха войниците, за да не могат да се прицелят. До гората стигнахме невредими, след това потънахме дълбоко навътре.

— Искате ли да отидем да обядваме? — попита Вилоен. — Имаме стол в сградата.

— Не може ли да вземем по един сандвич с кафе тук?

— Разбира се. Ще позвъня да донесат.

Престън продължи да чете.

Скоро разбрахме, че от тигана сме скочили в огъня — само дето не беше огън, а замръзващ ад, с температури, през нощта достигащи до минус 30°С. В ботушите краката ни бяха увити с хартия, но шинелите не ни пазеха от студа. След два дни бяхме толкова отслабнали, че бяхме готови да се предадем.

Втората нощ спахме в една полуразрушена плевня, където по едно време ни събудиха с ритници. Мислехме, че са германци, но понеже разбирах малко немски, се убедих, че не са. Бяха поляци. Бяхме открити от група полски партизани. За малко щяха да ни разстрелят като германски дезертьори, но аз изкрещях, че сме англичани, и единият от тях като че ли ме разбра.

Изглежда, докато повечето от градските жители на Бреслау и Ламсдорф са етнически германци, в селата живеят повече поляци, които с напредването на руската армия образуваха партизански групи, за да пречат на отстъплението на германците. Имаше две партизански движения — на комунистите и на католиците. Ние имахме късмет да попаднем в ръцете на католици. Тази тежка зима, когато руските оръдия вече се чуваха в далечината, ние останахме при партизаните. През януари обаче другарят ми се разболя от пневмония, опитах се да му помогна, но без лекарства той почина. Погребахме го е гората.

Престън дъвчеше сандвича си замислен. Забеляза, че остават само няколко страници.

През март 1945 г. руската армия завзе нашите територии. По пътищата в равнината се чуваха танковете им, отправени на запад. Поляците решиха да останат в планината. Аз не можех повече да издържам и те ми показаха пътя и една сутрин с ръце над главата се предадох на група руски войници.

Първо помислиха, че съм германец, и за малко да ме убият. Но поляците ме научиха да крещя „английски“, което и направих. Насочиха пушките си към мен и извикаха офицер. Той не знаеше английски, но видя военните ми знаци и се усмихна. Надявах се скоро да мога да се прибера у дома, но останах излъган, защото ме предадоха на НКВД.

Следващите пет месеца прекарах във влажни и студени единични килии и с мен се отнасяха брутално. Бях подложен на усилени разпити с цел да призная, че съм шпионин, но не признавах и те ме хвърляха обратно в килията съвсем гол. Към края на пролетта войната в Европа свършваше, но аз не знаех това; здравето ми се влоши и ме оставиха да спя на сламеник, като малко подобриха и храната ми, която въпреки това според нормалните разбирания не ставаше за ядене.

Тогава, изглежда, се бяха споразумели по върховете, през август 1945 г. ме качиха на един камион и след дълго пътуване ме предадоха на английската армия в Потсдам. Не мога да опиша колко добре се отнесоха с мен англичаните. Настаниха ме във военната болница в Билефелд и след престоя ми там ме изпратиха в Англия. Прекарах още три месеца в болницата „Килърн“ на север от Глазгоу и накрая, през декември 1945 г., се качих на кораб за Кейптаун, където пристигнах към края на януари тази година.

В Кейптаун научих за смъртта на баща ми, единствения ми роднина. Новината толкова ме потресе, че здравето ми отново се влоши и прекарах още два месеца в болница — военната болница „Уинбърг“ в Кейптаун.

Сега съм изписан от болницата и имам документ за нормално здраве, който прилагам към кандидатурата си за работа във външното министерство на Южна Африка.

Престън затвори папката и Вилоен го погледна.

— Е — каза южноафриканецът, — оттогава кариерата му се развива нормално и безупречно, макар и немного бляскаво. Достигнал е ранг първи секретар. Бил е на служба в осем страни, до една прозападни. Не са малко, но той е ерген и това улеснява преместванията му. Само от посланиците малко или много се очаква да имат съпруга. Все още ли смятате, че се е „вмирисал“?

Престън повдигна рамене.

Вилоен се наведе напред и потупа папката:

— Нали виждате какво са му направили руските копелета? Ето защо мисля, че грешите, мистър Престън. Той обича сладолед и е набрал номера погрешно. Съвпадение.

— Може би — каза Престън. — Все пак има нещо странно в биографията му.

Капитан Вилоен поклати глава:

— Проучваме тази папка още откакто сър Найджъл Ървинг се свърза с генерала. Прегледахме я многократно. Данните са абсолютно точни. Всички имена, дати, места, военни лагери, военни части, всички подробности съвпадат. Дори това, което са отглеждали в долината Моцеки преди войната. Местните хора го потвърдиха. Сега там отглеждат домати и авокадо, но тогава са гледали тютюн и картофи. Никой не би могъл да съчини такава история. Така че, ако е бил завербуван, в което се съмнявам, това трябва да е станало в чужбина.

Престън беше мрачен. Навън се спускаше здрачът.

— Добре — каза Вилоен, — аз съм тук, за да ви съдействам. Къде искате да отидем след това?

— Искам да започнем от началото. Дювелсклууф. Далече ли е?

— На около четири часа с кола. Искате да отидем там?

— Да, моля. Можем ли да тръгнем рано? Да кажем в шест?

— Ще взема кола от гаража и ще бъда пред хотела ви в шест.

 

 

Шосето на север към Зимбабве е дълго, но модерно и с колата без отличителни знаци взеха пътя през Нилструм и Потгитерсус до Питсбърг за три часа. Престън се впечатли от безкрайните африкански хоризонти, твърде необичайни за европееца, свикнал с по-малки мащаби.

При Питсбърг тръгнаха на изток и изминаха петдесет километра през равна степ, отново безкрайните хоризонти и синьото африканско небе, докато достигнаха до възвишението Бъфалоу Хил, откъдето надолу почваше долината Моцеки. Когато се заспускаха по серпантината надолу, Престън бе зашеметен от красотата на гледката.

Далеч долу се простираше долината, богата и сочна, осеяна с хиляди подобни на кошери африкански колиби, селца, кошари и отрупани с плод градини. На отсрещния склон също имаше колиби, но повечето бяха в подножието. От покривите им струеше дим и дори от толкова далече ясно можеха да се различат негърчетата, които се грижеха за добитъка, и жените, приведени над градините.

Най-накрая, мислеше Престън, африканска Африка. Сигурно малко се е променила от времето, когато импите на Мзиликази, основателя на нацията матабеле, са се отправили на север, за да избягнат гнева на Шака Зулу, да пресекат Лимпопо и създадат кралството на дългите щитове. Шосето се извиваше надолу към долината. В центъра и се намираше клисурата, Дяволската клисура — Дювелсклууф.

След десет минути навлязоха в нея, покрай началното училище и по авеню „Бота“ — главната улица на малкото градче.

— Къде ще отидем? — попита Вилоен.

— Когато е умрял старият Марайс, трябва да е оставил завещание — разсъждаваше Престън. — Това означава изпълнител, тоест адвокат. Искам да разберем дали в градчето има адвокат и дали ще го намерим в събота сутринта.

Вилоен вкара колата в двора на сервиза „Кирстенс“ и посочи едно кафене на другата страна на улицата:

— Влезте там и поръчайте кафе и за двама ни. Аз ще заредя и ще разпитам.

След пет минути той отиде при Престън.

— Има един адвокат. Англичанин. Казва се Бенсън и живее през две къщи оттук. По всяка вероятност си е у дома. Да вървим.

Адвокатът наистина си беше вкъщи. Вилоен показа картата си, поставена в пластмасов калъф, на секретарката, което подейства веднага. Тя каза нещо на африкаанс по интеркома и незабавно ги въведе в кабинета на адвоката, добродушен човек с червендалесто лице и сивобежов костюм. Поздрави ги на африкаанс. Вилоен отговори на английски със силния си акцент:

— Това е мистър Престън, от Лондон, Англия. Той би желал да ви зададе няколко въпроса.

Мистър Бенсън ги покани да седнат и зае мястото си зад бюрото.

— Разбира се — каза той, — на вашите услуги.

— Може ли да ми кажете на колко години сте, мистър Бенсън? — попита Престън.

Адвокатът се втренчи в него изумен:

— Идвате от Лондон, за да попитате това? На петдесет и три съм.

— Така че през 1946 сте били на дванадесет?

— Да.

— Можете ли да ми кажете кой е бил адвокат тук тогава?

— Разбира се. Баща ми. Седрик Бенсън.

— Жив ли е?

— Да. Той е на повече от осемдесет. Поех работата преди петнадесет години. Но е доста жизнен.

— Дали ще е възможно да поговоря с него?

Вместо отговор мистър Бенсън набра един телефонен номер. Изглежда, отговори баща му, защото той обясни, че има посетители от Англия, които искат да разговарят с него. После постави слушалката.

— Живее на шест мили оттук, но още кара кола, за ужас на останалите хора по пътищата. Каза, че ще дойде веднага.

— Междувременно дали е възможно да вземем папките от 1946 година, за да проверим дали баща ви е бил изпълнител на завещанието на един местен фермер, Лорънс Марайс, починал през януари същата година?

— Ще се опитам. Възможно е да е имал адвокат от Питсбърг, макар че през онези години малко ползваха външни услуги. Тези папки трябва да са някъде тук. Извинете ме.

Той излезе, а секретарката им поднесе кафе. След десетина минути в предната стая се чуха гласове и двамата Бенсън влязоха заедно. Младият държеше прашна картонена кутия. Старецът имаше пухкава бяла коса и изглеждаше нащрек като ястреб. След като го представиха, Престън обясни проблема си.

Без да каже дума, старецът седна зад бюрото, така че синът му трябваше да вземе друг стол. Сложи си очилата и изгледа посетителите си над тях.

— Спомням си Лорънс Марайс — каза той — и наистина ние изпълнявахме завещанието му. Аз лично се занимавах с това.

Синът подаде един прашен документ, завързан със синя лента. Бащата издуха прахта, развърза лентата и разтвори листа. После зачете наум.

— Да. Сега си спомням. Беше вдовец и живееше сам. Имаше един син, Ян. Трагедия. Момчето се беше върнало току-що от войната. Лорънс тъкмо беше тръгнал към Кейптаун, за да се видят, когато умря. Трагедия.

— Кажете ми за условията на завещанието.

— Остави всичко на сина си. Фермата, къщата, инвентара… Е, също и обикновените дребни суми за работниците и така нататък…

— Някакви неща, завещани лично на някого?

— Хм. Ето нещо тук… „На стария ми добър приятел Юуп ван Ренсберг, комплекта за шах от слонова кост, за спомен от многото хубави вечери, когато играехме заедно във фермата.“ Това е всичко.

— Когато бащата почина, синът му беше ли се прибрал в Южна Африка?

— Трябва да е бил. Старият Лорънс беше тръгнал да го види. В онези дни това беше дълго пътуване. Нямаше самолети. Пътуваше се с влак.

— Вие ли се занимавахте с продажбата на фермата и другата собственост, мистър Бенсън?

— Продаде се на търг. Всичко отиде у Ван Зил. Сега земята е собственост на Бърти ван Зил. Но аз присъствах на търга като главен изпълнител на завещанието.

— Дали останаха някои лични вещи непродадени?

Старецът сбърчи вежди.

— Не остана много. Всичко се продаде. А, спомням си, че имаше някакъв албум със снимки. Нямаше търговска стойност. Мисля, че го дадох на Ван Ренсберг.

— Какъв беше той?

— Главният учител — намеси се младият Бенсън, — преподаваше ми, докато отидох в Меренски. Той поддържаше и старото училище, преди да построят сегашното. След това се пенсионира. Тук, в Дювелсклууф.

— Жив ли е още?

— Не. Почина преди десет години. Бях на погребението — каза старият Бенсън.

— Но той има дъщеря — каза синът. — Сиси. Ходехме заедно на училище. На моята възраст.

— Знаете ли какво стана с нея?

— Естествено. Омъжи се преди години за един мелничар. Нагоре по пътя за Цанийн.

— Един последен въпрос. — Престън се обърна към стария: — Защо продадохте фермата? Синът не я ли искаше?

— Очевидно не. Той беше във военната болница „Уинбърг“ и ми изпрати телеграма. Поисках адреса му от военните власти и те гарантираха самоличността му. Изпрати телеграма да продам всичко и да му изпратя парите.

— Не дойде ли на погребението?

— Нямаше време. Януари тук е лято. В онези дни нямаше много обзаведени морги и погребенията се извършваха веднага. Мисля, че той никога не се върна тук. Разбираемо е. Когато почина баща му, той нямаше за какво да се връща.

— Къде е погребан Лорънс Марайс?

— В гробището. Горе на възвишението. Това ли е всичко? Тогава ще вървя да обядвам.

Климатът на изток и на запад от планините при Дювелсклууф се различава драстично. На запад валежите са около 50 сантиметра годишно. На изток дъждовните облаци от Индийския океан преминават над Мозамбик и парка „Кругер“ и се спират в склоновете, които се напояват от около 160 сантиметра валежи. От тази страна населението се препитава от горите и каучуковото дърво. На шест мили нагоре по шосето към Цанийн, Вилоен и Престън откриха мелницата на мистър Дю Плесис. Отвори жена му, дъщерята на учителя — кръглолика, закръглена жена на около петдесет, с ръце и престилка, изцапани с брашно. Изглежда, щеше да пече хляб.

Тя ги изслуша внимателно и поклати глава.

— Спомням си като дете как ходеше във фермата и играеше шах със стария Марайс. Помня шаха от слонова кост, но не помня албум. Сигурно е било 1944 — 1945 година.

— Когато почина баща ви, вещите му не останаха ли при вас? — попита Престън.

— Не. Майка ми почина през 1955 и татко овдовя. Аз се грижех за него, докато се омъжих през 1958, когато бях на двадесет и три. След това той не можеше да се справя. Къщата му винаги беше в ужасно състояние. Опитвах се да ходя да чистя и готвя, но след като се родиха децата, вече нямаше как. През 1960 овдовя и леля ми, сестра му. Тя живееше в Питсбърг и беше разумно да дойде при баща ми, както и направи. Преди той да умре, аз го помолих да завещае всичко на нея — къщата, мебелите и всичко останало.

— Какво стана с леля ви?

— О, тя още живее там. Една малка къща зад кафенето в центъра.

Тя се съгласи да отиде с тях. Леля й, мисис Уинтър, си беше вкъщи — жива, подобна на врабче старица с оцветена в синьо коса. След като чу за какво става дума, тя отиде до един бюфет и извади оттам една плоска кутия.

— Бедният Юуп обичаше да играе с това — каза тя. Държеше шаха от слонова кост. — Това ли искате да видите?

— Не съвсем. По-важен е албумът — каза Престън.

Тя беше озадачена.

— Горе на тавана има една кутия със стари боклуци. Качвах се там, след като той умря. Документи и неща от учителстването му.

Андрийс Вилоен се качи и след малко я донесе. На дъното, под пожълтелите хартии, беше семейният албум на семейство Марайс. Престън го разгледа бавно. Всичко беше на мястото си — и хубавата младоженка през 1920 година, и срамежливо усмихнатата майка през 1930, намръщеното момче, яхнало първото си пони, а до него бащата, стиснал лула между зъбите и едва прикриващ гордостта от сина си, а пред тях на тревата един ред зайци. Накрая имаше снимка на момче в екип за крикет, хубаво момче на седемнадесет, готово да вкара топката във вратичката. Имаше надпис: „Яни, капитан на отбора по крикет. Меренски, 1943 г.“ Последната снимка.

— Може ли да задържа това? — попита Престън.

— Разбира се — каза мисис Уинтър.

— Покойният ви брат говорил ли ви е за Марайс?

— Понякога. Дълги години те бяха добри приятели.

— Казвал ли ви е от какво е починал?

Тя се намръщи:

— Не ви ли казаха адвокатите? Старият Седрик трябва да си е загубил акъла. Блъснало го е нещо и виновният е избягал. Юуп ми каза. Бил спрял да смени спукана гума и го блъснал камион сигурно. Навремето се смяташе, че е бил някой пиян „брикет“. Ооо, вече не трябва да казвам такива думи… — Ръката й се издигна към устата и тя погледна Вилоен смутено. — Е, никога не откриха кой го е направил.

По пътя назад те минаха покрай гробището. Престън помоли Вилоен да спре. Мястото беше спокойно и тихо, високо над града, осеяно с борчета и кипариси и оградено от жив плет. В средата растеше голямо дърво с разцепен ствол. На единия край намериха покрития с мъх надгробен камък. Престън изчисти мъха и прочете надписа: „Лорънс Марайс, 1879 — 1946. Обичан съпруг на Мери и баща на Ян. Вовеки с Бог.“

Престън отиде до цъфналия плет, откъсна едно цвете и го постави пред плочата. Вилоен го гледаше учудено.

— Претория, мисля — каза Престън.

Докато се изкачваха нагоре, Престън се обърна назад. Тъмни сиви облаци се бяха събрали над дефилето и вече скриваха градчето и неговата зловеща тайна, известна само на един англичанин на средна възраст, седнал в отдалечаваща се кола. Облегна се и заспа.

 

 

Тази вечер Харолд Филби беше придружен до всекидневната на Генералния секретар, където той го очакваше. Постави пред него няколко документа.

Съветският лидер ги прегледа и ги остави на масата.

— Не участват много хора — каза той.

— Позволете да отбележа две неща, другарю Генерален секретар. Първо, поради абсолютната поверителност на плана „Аврора“ реших, че е разумно да сведем броя на участниците до възможния минимум. Тъй като всеки ще знае само колкото е необходимо, истинските ни намерения ще са известни на още по-тесен кръг. Второ, поради крайно ограниченото време ще трябва да съкратим някои неща. Седмиците, дори месеци, нужни за подготовка за такава важна операция, ще трябва да се сведат до дни.

Генералният секретар кимна бавно:

— Обясни защо са тези хора.

— Ключът на цялата операция е „Изпълнителя“. Това е човекът, който ще влезе в Англия, ще прекара там няколко седмици като англичанин и накрая ще приведе в изпълнение плана „Аврора“.

Необходимите му неща ще прекарат дванадесет куриери. Те ще трябва да ги пренесат през границата — през пропускателен пункт или в отделни случаи — не. Никой няма да знае какво пренася и защо. Всеки ще запомни място и време на среща и на още една резервна — в случай на неуспех първия път. Всеки ще предаде пратката лично на „Изпълнителя“ и незабавно ще се върне на наша територия, където ще бъде поставен незабавно под карантина. Ще има и още един човек освен „Изпълнителя“, който няма да се завърне. Никой от двамата няма да знае това.

Куриерите ще ръководи „Изпращача“, който ще отговаря за доставката на вещите в страната и ще осигури получаването им от „Изпълнителя“. На него пък ще помага „Снабдителя“, който ще осигури материалите. Той ще има четирима подчинени, всеки с тясна специалност.

Единият ще осигури документи и превоз за куриерите, вторият ще се сдобие с технологиите, третият ще осигури произведените детайли и четвъртият ще отговаря за комуникациите. От основно значение е да имаме връзка с „Изпълнителя“, който трябва да ни информира за работата си, проблемите и преди всичко за момента, в който ще бъде оперативно готов. Ние от своя страна трябва да сме в състояние да му съобщим за евентуални промени в плана и, естествено, да дадем заповед за изпълнението му.

Във връзка с комуникациите трябва да отбележа и следното. Тъй като времето ни е силно ограничено, няма да можем да използваме нормални канали — писма или лични срещи. Връзката може да се осъществи чрез закодирани морзови сигнали, изпращани на честотите на Радио „Москва“, но по метода на „уплътняване във времето“. Ако обаче на него му се наложи да се свърже с нас спешно, ще трябва да използва предавател там. Това е старомодно и рисковано, удобно главно по време на война. Но няма как. Ще видите, там съм го споменал.

Генералният секретар прегледа документите още веднъж, като определяше бъдещите участници. Накрая вдигна поглед и каза:

— Ще имаш тези хора. Ще ги открия един по един. Най-добрите, които имаме. Ще бъдат прехвърлени на специален режим.

— Още едно нещо, другарю Генерален секретар. Не ми се иска никой, свързан с плана „Аврора“, да влиза в какъвто и да било контакт с резидентурата на КГБ в посолството. Не знаем кой може да се окаже под наблюдение или… — Той не доизказа опасението си. — Това е всичко.