Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fourth Protocol, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Преводач: Владимир Германов, 1992

Художник: Борис Драголов, 1999

История

  1. — Добавяне

11.

Сър Бърнард Хемингс и Харкорт-Смит изслушаха доклада на Престън, без да го прекъсват.

— Боже мили — каза Хемингс накрая, — значи все пак е била Москва! Ще трябва да си плащаме за това. Щетите сигурно са огромни! Брайън, двамата още ли са под наблюдение?

— Да, сър.

— Наблюдавайте ги през почивните дни. Не правете нищо, докато комитетът не чуе доклада на Престън. Джон, знам, че си уморен, но би ли могъл да напишеш доклада си до неделя вечерта?

— Да, сър.

— Тогава остави го на бюрото ми още сутринта в понеделник. Аз ще се обадя на останалите у дома им и ще свикам спешно събиране.

 

 

Майор Валерий Петровски беше много притеснен, когато го въведоха във всекидневната на елегантната дача в Усово. Той никога не беше срещал лично Генералния секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз и никога не беше мислил, че ще го срещне.

Предните три дни за него бяха неясни, дори ужасни. Откакто собственият му шеф го отдели за специална задача, бяха го оставили в един апартамент в центъра на Москва и отвън през цялото време го охраняваха двама души от Девето управление, кремълската гвардия. Съвсем естествено, той се страхуваше от най-лошото, без да има каквато и да било представа в какво могат да го обвинят.

Тогава дойде внезапната заповед да се облече в най-хубавия си цивилен костюм и да последва пазачите си до чакащата долу чайка, след това мълчаливото пътуване до Усово.

Той разбра къде е едва когато майор Павлов му каза:

— Другарят Генерален секретар ще ви види сега.

Когато влизаше в стаята, гърлото му беше сухо. Опита се да се овладее, каза си, че на всички обвинения трябва да отговаря уважително и да казва само истината.

Вътре застана „мирно“. Старият човек върху инвалидния стол го проучи с поглед в продължение на няколко минути, после му махна да се приближи. Петровски направи четири стегнати крачки и пак се скова. Когато обаче съветският ръководител заговори, в гласа му нямаше нотки на обвинение. Говореше тихо и меко:

— Майор Петровски, вие не сте манекен от витрина. Излезте напред, в светлината, така че да мога да ви виждам. И седнете най-после.

Петровски беше вцепенен. Да седне в присъствието на Генералния секретар беше немислимо за един млад майор. Той изпълни каквото му се каза — седна на ръба на стола, гърбът му беше изопнат, коленете прибрани.

— Имате ли представа защо ви повиках тук?

— Не, другарю Генерален секретар.

— Не, разбира се. Никой не трябваше да знае. Ще ви кажа. Трябва да се изпълни една мисия, чиито резултати ще бъдат от неоценима важност за Съветския съюз и за революцията. Ако успеем, страната ни ще спечели невъобразимо много. Ако не успеем, ще понесем катастрофа. Аз лично избрах вас, Валерий Алексеевич, за изпълнението на тази мисия.

Умът на Петровски се завъртя във вихрушка. Първоначалният страх, че ще бъде опозорен и изпратен на заточение, се смени от неконтролируема радост. Още откакто като блестящ учен в Московския университет той беше откъснат от предначертаната дипломатическа кариера, за да стане един от умните млади хора на Първо главно управление, още откакто кандидатства и го приеха в елитния отдел „Нелегални“, той си беше мечтал за важна задача. Но и в най-смелите си мечти не му се беше привиждало нещо като това. Най-накрая си позволи да погледне Генералния секретар право в очите.

— Благодаря ви, другарю Генерален секретар.

— С подробностите ще ви запознаят други — продължи той. — Времето ще бъде много малко, но вие сте достатъчно добре обучен, а и ще разполагате с всичко необходимо.

Пожелах да се срещнем поради една причина. Има нещо, което трябва да ви се каже, и аз реших да го направя лично. Ако успеете, а аз не се съмнявам в това, когато се завърнете, ще получите повишение и почести, каквито не можете и да си представите. Лично ще се погрижа за това.

Но ако нещо се обърка, ако полицията или армията на страната, в която ви изпращаме, тръгнат по следите ви, вие ще трябва без никакво колебание да предприемете действия, гарантиращи, че няма да ви заловят жив. Разбирате ли това, Валерий Алексеевич?

— Да, разбирам, другарю Генерален секретар.

— Да ви заловят жив, да ви разпитват интензивно, да ви пречупят — о, да, днес всичко е възможно, няма човек, който да издържи на химикалите, — да ви изправят пред международна пресконференция и бездруго е ад. Но вредата от този спектакъл за Съветския съюз, за нашата страна, ще бъде непоправима и непредвидима.

Майор Петровски пое дълбоко дъх:

— Аз няма да се проваля. Но ако се стигне дотам, никога няма да ме заловят жив.

Генералният секретар натисна един бутон под масата и на вратата се появи майор Павлов.

— Тогава вървете, млади човече. Тук, в тази къща, ще ви кажат в какво се състои задачата ви. Ще ви го каже човек, когото може би сте виждали преди. Същинският инструктаж ще се проведе на друго място. Няма да се срещаме повече. До завръщането ви.

Когато вратата се затвори зад двамата майори от КГБ, Генералният секретар се загледа в трептящите пламъци в камината. Такъв хубав млад човек, мислеше той, колко жалко.

 

 

Докато Петровски следваше майор Павлов през двата дълги коридора към крилата за гости, чувстваше, че сякаш гръдният му кош няма да издържи нетърпението и гордостта, които го изпълваха.

Майор Валерий Алексеевич Петровски беше роден войник. Владеещ перфектно английски език, той беше чувал фразата „да умреш за Бог, Крал и Отечество“ и разбираше значението й. Той нямаше Бог, но лично ръководителят на страната му беше оказал доверие и той беше изпълнен с решимост, още там, в коридора в Усово, когато дойде времето, да не се уплаши и да изпълни дълга си.

Майор Павлов спря пред една врата, почука и я отвори. Дръпна се настрана, докато влезе Петровски. След това затвори и се отдалечи. Един човек с бяла коса стана от мястото си до една маса, покрита с бележки и карти, и излезе напред.

— Значи вие сте майор Петровски — той се усмихна и подаде ръка.

Майорът се изненада от заекването. Познаваше лицето, въпреки че не се бяха срещали лично. В легендите на КГБ, както разказваха на по-младите колеги, този човек бе известен като един от „петте звезди“, човек, достоен за уважение, човек, олицетворяващ един от големите триумфи на съветската идеология над капитализма.

— Да, другарю полковник — каза той.

Филби се беше запознал детайлно с досието му. Петровски беше едва на тридесет и шест и повече от десет години беше обучаван да се представя за англичанин. Беше ходил два пъти в страната, за да я опознае, и двата пъти дълбоко законспириран, без дори да припарва до посолството, без да предприема нищо.

Тези пътувания се правеха само за да се запознаят бъдещите „нелегални“ с нещата, които един ден щяха да видят пак, най-обикновените неща — откриването на сметка в банката, изучаването на метрото в Лондон, да се научат какво да правят, когато някой шофьор одраска колата им, и най-вече за да поддържат езика си на ниво.

Филби знаеше, че човекът пред него не само говори без никакъв акцент, но още умее да имитира четири местни диалекта и безпогрешно владее уелски и ирландски. Той самият заговори на английски:

— Седнете. Аз само ще ви опиша задачата в най-общи линии. Подробностите ще ви разкрият други. Времето ще бъде малко. Отчайващо малко. Ще трябва да възприемате по-бързо от когато и да било досега.

Докато разговаряха, Филби осъзна, че той самият, след тридесет години отсъствие от страната си, въпреки че четеше всички английски вестници и списания, има нужда от практикуване на езика, че говори старомодно и сковано. Младият руснак говореше като съвременен англичанин.

На Филби му трябваха два часа, докато опише плана „Аврора“ и нещата, които той включва. Петровски попиваше подробностите. Дързостта на начинанието го изумяваше и вълнуваше.

— Следващите няколко дни ще прекарате с един екип от четирима души. Те ще ви съобщят много имена, дати, места, часове за свръзка и срещи, резервни варианти и така нататък. Ще запаметите всичко. Единственото нещо, което можете да вземете, е кочан бланки за еднократно закодиране. Е, това е.

Петровски кимна:

— Казах на другаря Генерален секретар, че няма да се проваля. Ще стане според изискванията и навреме. Ако пристигнат компонентите, ще стане.

Филби се изправи:

— Добре тогава. Сега ще ви закарат до мястото в Москва, където ще бъдете до заминаването.

Докато Филби прекосяваше стаята, Петровски се стресна от едно силно „гууу“, което дойде откъм ъгъла. Той погледна и видя един голям кафез, в който имаше красив гълъб с шиниран крак и ги гледаше. Филби се обърна с извиняваща се усмивка.

— Наричам го Скок-подскок — каза той, докато набираше номера на майор Павлов. — Миналата зима го намерих на улицата със счупено крило и крак. Крилото се оправи, но кракът още не.

Петровски отиде до кафеза и прекара нокът през металните пръчки. Гълъбът отиде в далечния край. Влезе майор Павлов. Както обикновено, той не каза нищо, просто прикани с жест Петровски да го последва.

— До нови срещи. Желая ви щастие — каза Филби.

 

 

Членовете на комитета „Парагон“ прочетоха доклада на Престън.

— Така — каза сър Антъни Плъм, за да открие дискусията. — Вече знаем какво, къде, кога и кой. Все още не знаем защо?

— Нито колко — намеси се сър Патрик Стриклънд. — Дори не сме започнали да преценяваме вредите, а ще трябва да уведомим съюзниците, независимо че от януари досега нищо съществено не е изнесено с изключение на фиктивния документ.

— Съгласен — каза сър Антъни. — Господа, ще трябва всички да признаем, че повече време за разследване няма. Какво ще правим с този човек? Някакви идеи? Брайън?

Брайън Харкорт-Смит представляваше MI5 сам. Подбираше думите си внимателно.

— Ние сме на мнение, че с Беренсън, Марайс и свръзката Беноти кръгът се затваря. На нашата служба й се струва, че в този кръг не може да участват повече лица. Смятаме, че поради важността на Беренсън самият кръг е изграден само заради него.

Около масата кимнаха в знак на съгласие.

— Някакви препоръки? — попита сър Антъни.

— Да ги арестуваме и да приключим дейността им — каза Харкорт-Смит.

— Тук е намесен чужд дипломат — противопостави се сър Хюбърт Вилиърс от вътрешно министерство.

— Мисля, че Претория ще вдигне имунитета в този случай. Досега генерал Пиенаар сигурно е докладвал на господин Бота. Те несъмнено ще искат да си поприказват с Марайс, след като ние свършим.

— Това, изглежда, решава въпроса — каза сър Антъни. — Ти какво ще кажеш, Найджъл?

Сър Найджъл Ървинг гледаше тавана, потънал в мисли. Въпросът сякаш го сепна.

— Чудя се — каза той. — Ще ги арестуваме, а после какво?

— Разпит — каза Харкорт-Смит. — Можем да оценим щетите и да информираме съюзниците за унищожаването на канала, това ще подслади малко хапката.

— Да — каза сър Найджъл, — добре. А след това?

Той се обърна към секретарите на трите министерства и на кабинета:

— Според мен имаме четири възможности. Можем да арестуваме Беренсън и да го обвиним официално в нарушаване на закона за държавната тайна, което и ще трябва да направим, ако използваме този вариант. Но всъщност дали имаме обвинение, което ще издържи в съда? Ние знаем, че сме прави, но можем ли да защитим правотата си пред една първокласна правна защита? Освен всичко останало един арест и обвинение ще предизвикат скандал, който няма как да не се отрази на правителството.

Сър Мартин Фланъри, секретарят на кабинета, разбра за какво става дума. За разлика от останалите присъстващи той знаеше за намерението на министър-председателката за провеждането на скорошни избори. Като дългогодишен държавен служител от старата школа сър Мартин беше абсолютно лоялен на сегашното правителство, както навремето е бил и на предните три, две от тях лейбъристки. Той би бил лоялен на всяко демократично избрано правителство. Сега присви устни.

— След това — продължи сър Найджъл — бихме могли да оставим Беренсън и Марайс на местата им и да им пробутваме обработени документи. Но това не би продължило дълго. Беренсън има достатъчно опит и знания, за да се заблуди толкова лесно.

Сър Перегрийн Джоунс кимна. Знаеше, че тук сър Найджъл е прав.

— Или можем да хванем Беренсън и да го накараме да сътрудничи при оценката на щетите, като му гарантираме съдебен имунитет. Аз лично мразя този тип сделки с предатели. Човек никога не знае дали са казали цялата истина или само част от нея, както Блънт. И винаги в края на краищата избухва дори по-лош скандал.

Сър Хюбърт Вилиърс, към чието министерство са съдиите на Нейно величество, се смръщи в знак на съгласие. Той също мразеше гарантирането на имунитет, а както и всички останали, знаеше, че министър-председателката е на същото мнение.

— Изглежда, че остава възможността да бъде задържан без съд и подложен на интензивен разпит — продължи шефът на MI6. — С една дума — трета степен. Може би съм старомоден, но никога не съм имал доверие в такива неща. Той може да признае за петдесет документа, но и до смъртта му можем да не разберем дали не е имало още петдесет.

За малко настъпи тишина.

— Всички тези възможности са доста неприятни — съгласи се сър Антъни Плъм. — Струва ми се, ще трябва да приемем предложението на Брайън, ако няма други.

— Може би има още една възможност — каза сър Найджъл меко. — Беренсън да е бил вербуван под „фалшив флаг“.

Повечето присъстващи знаеха какво означава фразата, но сър Хюбърт Вилиърс от вътрешното министерство и сър Мартин Фланъри присвиха вежди в недоумение.

Сър Найджъл обясни:

— Става дума за вербуване, при което на разработвания се обяснява, че ще работи за една държава, а всъщност сведенията му ще се използват от друга. Израелците са особено добри в този подход. Сред тях има хора, които могат да минат за принадлежащи към всякакви националности. Досега са осъществили доста забележителни „ужилвания“.

Например някой лоялен западен германец, който работи в Близкия изток, се прибира в отпуск и за него се лепват двама, също германци, които по безспорен начин му доказват, че работят за германското разузнаване. Разказват му например история, според която французите, работещи на същия обект в Ирак, предават технологични линии, изрично засекретени от НАТО, с цел да получат по-големи търговски поръчки в бъдеще. Ако нашият човек иска да помогне на страната си, ще трябва да съобщава какво става там. Като патриот той се съгласява и продължава с години да работи за Ерусалим. Случвало се е много пъти.

— Ние всички сме чели досието на Беренсън, докато ни призлее, но от него е ясно, че подобен подход е възможно да му е приложен.

При споменаването на досието няколко души кимнаха в знак на съгласие. Беше започнал кариерата си във външното министерство веднага след университета. Беше получавал три поста в чужбина и кариерата му в дипломатическия корпус беше протекла нормално, макар и не бляскаво.

В средата на шестдесетте се беше оженил за лейди Фиона Глен и скоро след това беше получил назначение в Претория, където съпругата му го последвала. Вероятно там, обкръжен от традиционното и безгранично гостоприемство на страната, у него се е развило чувството за привързаност и възхищение от Южна Африка. Тези неприкрити чувства едва ли са били приети добре тогава — в Англия е имало лейбъристко правителство, а в Родезия е бушувало въстание.

Когато през 1969 година се е завърнал в Англия, вероятно е дочул, че се канят да го изпращат в някоя, по-небудеща противоречия страна, например Боливия. Мъжете около масата можеха само да предполагат, но имаха основание за това, че лейди Фиона, вече свикнала със страната, е тропнала здраво с крак при мисълта, че може да изостави любимите си коне и нови приятели, за да прекара три години някъде из Андите. Независимо от причината Джордж Беренсън беше поискал да бъде прехвърлен в отбраната, което се счита за понижение. При състоянието на жена му обаче му е било все едно. След като от него са били премахнати ограниченията на Форин офис, той е станал член на няколко проюжноафрикански общества, в които обикновено членуват хора от десницата.

Сър Перегрийн Джоунс поне знаеше, че известните и твърде явни симпатии на Беренсън към десницата го бяха накарали да се въздържи да го предложи за удостояване с рицарско звание. Сега осъзнаваше, че това може би е дало храна на недоволството му.

В началото всички бяха приели, че симпатиите на Беренсън към Южна Африка са само прикритие за истинската му дейност в служба на Съветския съюз. Сега предположението на сър Найджъл Ървинг поставяше нещата в нова светлина.

— Фалшив флаг… — разсъждаваше сър Пади Стриклънд. — Мислиш, той е смятал, че работи за Южна Африка?

— Аз съм озадачен — каза „С“. — Ако е бил таен съветски агент или комунист, защо „Центърът“ не го е ръководил чрез съветска „контрола“? В посолството им има поне пет души, които биха се справили чудесно.

— Е, признавам, че не знам — каза сър Антъни Плъм. Той погледна към другия край на масата и улови погледа на сър Найджъл Ървинг, който бързо спусна клепача на едното си око надолу и пак го повдигна. Сър Антъни насочи погледа си обратно към папката с досието на Беренсън.

Лукаво копеле си, Найджъл, мислеше той, ти не си предполагал. Ти си бил сигурен.

Всъщност Андреев му беше съобщил нещо преди два дни. Не много, просто дрънканици от столовата на посолството. Той пиел с човека от „Направление N“ и си приказвали за занаята въобще. Той споменал за ползата от „фалшиво“ вербуване, а представителят на управление „Нелегални“ се усмихнал, смигнал и почукал с пръст върха на носа си. Според Андреев жестът означавал, че всъщност в момента в Лондон има операция с „фалшиво“ вербуван агент, за която събеседникът му е информиран. Сър Найджъл се беше съгласил.

Още една мисъл мина през главата на сър Антъни: „Ако си знаел наистина ти, стара лисицо, сигурно имаш «източник» в тяхната резидентура.“ И после още една, този път неприятна: „Защо не ни каза веднага?“ Присъстващите са напълно надеждни, нали? У него се събуди червейчето на притеснението. Той вдигна очи.

— Смятам, че трябва сериозно да разгледаме предположението на Найджъл. Струва ми се логично. Как мислиш да действаш, Найджъл?

— Той е предател. В това няма съмнение — каза „С“. — Ако му връчим документите, които получихме по пощата, без съмнение ще се смути доста. Ако след това му дадем доклада на Престън от Южна Африка и ако той е смятал, че работи за тази страна, не би бил в състояние да прикрие чувствата си. Ако е комунист, той щеше да знае за възгледите на Марайс и не би се изненадал. Според мен един опитен наблюдател би могъл да познае реакцията му.

— Ами ако наистина е бил „фалшиво“ вербуван?

— Тогава той ще ни съдейства безусловно и напълно при установяването на вредите. И нещо повече — мисля, че ще се съгласи да съдейства в една обемна операция за дезинформиране на Москва. Ето това вече ще бъде голям плюс за пред съюзниците.

Сър Пади Стриклънд беше спечелен. Постигнаха съгласие да следват тактиката на сър Найджъл.

— Един последен въпрос. Кой ще говори с него? — попита сър Антъни.

Сър Найджъл Ървинг се прокашля.

— Всъщност това е работа на „Петицата“, а, от друга страна, операцията за дезинформиране е работа на „Шестицата“. Освен това аз случайно го познавам отпреди. Бяхме в едно училище.

— Но той е доста по-млад от теб, нали? — учуди се Плъм.

— С пет години. Тогава ми чистеше обувките.

— Добре. Съгласни ли сте всички? Против? Добре, Найджъл, твой е. Дръж ни в течение.

 

 

В четвъртък, 27, на лондонското летище Хийтроу кацна един южноафрикански турист, който премина през митницата без никакви проблеми.

Когато се появи на изхода с багажа си в ръка, към него се приближи млад човек и прошепна нещо в ухото му. Едрият южноафриканец кимна утвърдително. Младият пое багажа му и го поведе навън към чакащата кола.

Вместо да кара към града, шофьорът пое по околовръстното шосе М–25, а след това по М–3 към Хемпшир. След около час спряха пред една хубава къща в покрайнините на Бейсингсток. Южноафриканецът, след като се освободи от палтото си, беше въведен в библиотеката. От стола до камината се изправи англичанин с костюм от туид и на същата възраст като неговата. Той го поздрави:

— Хенри Пиенаар, колко се радвам, че те виждам пак! Толкова време мина! Добре дошъл в Англия!

— Найджъл, как я караш?

Шефовете на двете разузнавателни служби имаха на разположение цял час преди обяд, така че след обикновената размяна на любезности те седнаха, за да обсъдят проблема, заради който генералът беше дошъл в тази извънградска къща, поддържана от MI6 за високопоставени гости, пътуващи инкогнито.

До вечерта сър Найджъл Ървинг беше получил съгласието, което търсеше. Южноафриканците щяха да оставят Ян Марайс на мира, за да може сър Найджъл да проведе операцията си чрез Джордж Беренсън, при положение че той поеме топката.

Англичаните щяха да поставят Марайс под пълно наблюдение — те поемаха отговорността да не допуснат агентът да се спаси с бягство в Москва, тъй като в Южна Африка също имаха да оценяват щети — с четиридесетгодишна давност.

Споразумяха се още, че след приключването на операцията Ървинг ще информира Пиенаар. Марайс ще бъде повикан у дома, англичаните ще го „настанят“ в южноафриканския самолет, а хората на Пиенаар ще го арестуват, след като той излети, тоест на тяхна суверенна територия.

След вечеря сър Найджъл се извини — колата му го очакваше. Генералът щеше да прекара нощта, да направи някои покупки в Уест Енд на следващия ден и да вземе вечерния полет обратно.

— Само не го изпускай — каза Пиенаар, когато изпращаше сър Найджъл на вратата. — Искам това копеле при мен до края на годината.

— Ще го имаш. Само не го подплашвай междувременно.

 

 

Докато шефът на НРС обикаляше Бонд стрийт, за да купи нещо за жена си, Джон Престън беше в кабинета на Брайън Харкорт-Смит в „Чарлс“. Заместник-директорът беше преизпълнен със стремеж да му достави удоволствие.

— Е, Джон, смятам, че поздравленията бяха заслужени. Комитетът беше силно впечатлен от разкритията ти в Южна Африка.

— Благодаря, Брайън.

— Наистина. Отсега нататък комитетът ще поеме нещата. Не знам какво точно ще бъде направено, но Тони Плъм ме помоли да ти предам личните му поздравления. Сега… — той разтвори широко ръце и се подпря на плота на бюрото — към бъдещето.

— Бъдещето ли?

— Виждаш ли, аз имам малка дилема… Ти се занимаваш с този случай вече осем седмици, част от времето прекара на улицата с „наблюдателите“, част — в мазето на „Корк“, а сега и в Южна Африка. През това време с отдела ти се занимаваше твоят заместник, младият Марч, и трябва да отбележа, че се справяше много добре. Та сега се питам — какво да правя с него? Не мисля, че ще е много честно да го върна отново на втора позиция — в края на краищата той обиколи всички министерства, направи някои много ценни препоръки и една-две положителни промени.

Естествено, мислеше Престън. Марч беше млад натегач, едно от протежетата на Харкорт-Смит.

— Както и да е. Ти си в този отдел от десет седмици и това е много малко време, но сега, след като се покри със слава от операцията, мисля, че е време да те придвижа по-нататък. Разговарях с „Кадри“ и, за щастие, Кранли от „С.5 (С)“ ще се пенсионира преждевременно в края на седмицата. Знаеш, жена му е болна от известно време и той иска да я заведе в провинцията. Така че той си отива. Смятам, че мястото ще те удовлетвори?

Престън се замисли. „С.5 (С)“?

— Пристанища и летища? — попита той.

Пак допълващи функции. Емиграционната служба, митницата, специалният отдел, отделът за тежки престъпления, отделът за борба с наркотиците — те всички патрулираха по пристанищата и летищата и се стремяха да предотвратят проникването на нежелани особи или на незаконни товари в страната. Престън подозираше, че „С.5 (С)“ се занимава с тези, които не попадат в обсега на горните служби.

Харкорт-Смит вдигна поучителен пръст:

— Службата е отговорна, Джон. Главната задача е да се следи за проникване на агенти и куриери от съветския блок и така нататък. Ще бъдеш непрекъснато в движение, ти обичаш това, нали?

И настрана от главната квартира, докато продължава борбата за директорския пост, помисли Престън. Знаеше, че е човек, подобен на Бърнард Хемингс, и че Харкорт-Смит осъзнава това. Помисли си да протестира, да поиска среща със сър Бърнард, да защити оставането си там, където е.

— Както и да е, искам да опиташ. Управлението е в „Гордън“, няма да се местиш далеч.

Престън разбра, че са го надиграли. Харкорт-Смит повече от половината си живот беше отработвал системата на управлението. Поне отново ще се занимавам с истинска работа, пък била тя и „полицейска“, мислеше той.

— Ще започнеш в понеделник сутринта — каза Харкорт-Смит.

 

 

В петък майор Валерий Петровски влезе тихомълком в Англия. От Москва той взе самолет за Цюрих, с шведски паспорт, там го изпрати в запечатан плик на адреса на една квартира на КГБ, прие швейцарско поданство, осигурено му в един плик, оставен в пощата на летището. От Цюрих излетя за Дъблин.

В същия самолет се намираше придружителят му, който нито знаеше, нито се интересуваше от задачата му. Двамата се срещнаха в една стая на хотела при летището. Петровски се съблече и предаде европейските дрехи на придружителя, а облече английските, които той беше донесъл в куфара си, до най-дребните подробности, като взе и пътната чанта, в която се намираше обикновената бъркотия — пижама, гъба за баня, полупрочетен роман и дрехи за смяна.

Придружителят вече беше прибрал от таблото за съобщения на летището един плик, окачен там четири часа преди това от човека в посолството. Вътре имаше билет за театър от предната вечер, квитанция за нощта от хотел Ню Джърси, издадена на съответното име, и остатъка от билет за отиване и връщане „Лондон — Дъблин — Лондон“ на компанията „Еър Лингус“.

Накрая Петровски получи и новия си паспорт. Когато се върна на летището и се регистрира за полета, никой не му обърна никакво внимание. Той беше англичанин, връщащ се от еднодневна командировка в Дъблин. При полетите между Дъблин и Лондон няма паспортна проверка. При пристигането си пътниците е достатъчно да покажат бордовата си карта или кочана от билета. Те също така преминават покрай двама души от специалния отдел, които имат празни погледи и се правят, че нищо не забелязват, но всъщност не пропускат нищо. Никой не беше виждал лицето на Петровски, защото досега той не беше влизал в страната през летище Хийтроу. Но дори и да поискаха, той щеше да покаже перфектен британски паспорт на името на Джеймс Дънкан Рос. Дори паспортният отдел не би открил нередности по него по простата причина, че той беше издаден там, от него.

Без да преминава през митническа проверка, руснакът взе такси до гара Кингс Крос. Там отиде до един багажен сейф. Ключът вече беше у него. Този сейф беше един от многото, които се държат постоянно от хората на „Направление N“, акредитирани към съветското посолство, и отдавна беше направен втори ключ. От сейфа Петровски извади запечатан пакет, точно както беше пристигнал по дипломатическия куриер в посолството преди два дни. Там никой не беше видял съдържанието, нито пък проявяваше желание да го види. Агентът не се интересуваше защо трябва да го остави в сейфа на главната лондонска гара. Това не беше негова работа.

Петровски пусна пакета в чантата си, без да го отваря. Щеше да направи това на спокойствие по-късно. Вече знаеше какво има вътре. След това той взе друго такси до гара Ливърпул стрийт и се качи на вечерния влак за Ипсуич в графство Съфолк. Регистрира се в хотел „Големият бял кон“ точно навреме за вечеря.

Ако някой полицай бе проявил любопитство и беше настоял да провери пакета в чантата на Петровски, щеше да се изуми. Част от съдържанието беше един финландски автоматичен пистолет „Сако“ с пълен пълнител и „X“, изрязан върху всеки куршум. „Х“-ът беше пълен със смес от желатин и калиев цианид. Тези куршуми не само се разцепват при удара в човешкото тяло, но и оцеляването от отровата е немислимо.

Другата част от съдържанието беше остатъкът от „легендата“ Джеймс Дънкан Рос.

В професионалния жаргон „легенда“ се нарича фиктивната биография на несъществуващ човек, подкрепена от всички възможни нефалшиви документи. Обикновено „легендите“ се базират на биографиите на реално съществували хора, умрели без следа и непредизвикали раздвижване на духовете. Тогава на самоличността им се придава плът — под формата на различни документи от миналото и настоящето, — така както със скелета на мъртвеца не може да се постъпи.

Истинският Джеймс Дънкан Рос гниеше от години в пустошта на Замбези. Той беше роден през 1950 година в Килбрайд, Шотландия, син на Ангъс и Кърсти Рос. Уморени от беднотията в следвоенна Англия, през 1950 година заедно с малкото си бебе заминали за Южна Родезия, както тогава се наричала. Бащата бил по образование инженер и успял да си намери работа в областта на селскостопанската техника. През 1960 година успял да основе собствена фирма.

Той забогатял и успял да изпрати малкия Джеймс в добро начално училище и после в Майкъл Хаус. През 1971 година, след като отбил военната си служба, младежът се присъединил към фирмата на баща си. Но това вече била Родезия на Ян Смит и войната срещу партизаните от групировките на Джошуа Нкомо и Робърт Мугабе ставала все по-жестока.

Всеки здрав мъж се числял към запаса и времето, прекарвано от всеки в армията, непрекъснато растяло. През 1976 година Джеймс, който служел в леката пехота, попаднал на засада във вътрешността на страната, на южния бряг на река Замбези. Партизаните съблекли трупа и изчезнали в базите си в Замбия.

Джеймс не е трябвало да носи със себе си никакви документи, но точно преди групата им да тръгне, той получил писмо от приятелката си, което сложил в джоба си. Това писмо достигнало до Замбия и попаднало в ръцете на КГБ.

По онова време съветски посланик в Лусака бил старшият офицер от КГБ Василий Солодовников, който поддържал много шпионски мрежи из цялата южна част на континента. В една от тези мрежи попаднало и писмото, изпратено на домашния адрес на Джеймс Рос, първите проверки донесли резултат — той и баща му никога не били изоставяли британските си паспорти. Така КГБ съживил Джеймс Дънкан Рос за втори живот.

Когато Родезия получила независимостта си и станала Зимбабве и семейство Рос заминало за Южна Африка, очевидно синът им решил да се прибере в Англия. Невидими ръце се сдобили с копие от акта му за раждане от Съмърсет Хаус в Лондон. Други ръце попълнили и изпратили по пощата заявление за нов паспорт. След необходимите проверки паспортът бил издаден.

При подготовката на една добра „легенда“ вземат участие десетки хора и са необходими месеци, дори години. На КГБ никога не са липсвали хора или търпение. Откриват се и се закриват банкови сметки, внимателно се удължава срокът на шофьорски книжки, купуват се и се продават автомобили, така че името да се регистрира в централния компютър на Центъра за регистрация на транспортни средства, намират се служби и се издействат повишения, подготвят се препоръчителни писма и се набират пенсионни фондове. Една от задачите на младшия състав на КГБ е да поддържа в ред тази огромна документация.

Други екипи се заравят в миналото: какъв е бил прякорът на детето? Къде е ходило на училище? Как са викали на учителя по физика зад гърба му? Как се е казвало кучето у дома?

Когато „легендата“ е готова (понякога след години) и когато е научена наизуст, може да са необходими разследвания със седмици, за да се разобличи, ако това изобщо стане. Точно това имаше Петровски в паметта си и в чантата. Той беше Джеймс Рос и можеше да го докаже. Джеймс Рос, който отива от Западна в Източна Англия, за да поеме представителството на швейцарска фирма, търгуваща с програмни продукти. В „Барклиз Банк“, Дорчестър, той имаше солидна сметка, която щеше да прехвърли в Колчестър. Сложния подпис на Рос той бе усвоил до съвършенство.

Англия е страна с много силен индивидуализъм. Почти няма държави в света, в които не е нужно да носиш със себе си някакъв документ за самоличност. В Англия е достатъчно да покажеш писмо, адресирано до теб самия, като че ли това доказва нещо. Шофьорската книжка, макар че в страната те са без снимка, също се приема за доказателство. Предполага се, че човекът е този, за когото се представя.

Тази вечер, докато вечеряше в Ипсуич, Валерий Алексеевич Петровски беше напълно уверен, и с право, че никой няма да се усъмни, че той е Джеймс Дънкан Рос. След вечеря той разтвори „Жълтите страници“, фирмения справочник и намери раздела с агентите на недвижима собственост.