Фредерик Форсайт
Четвъртият протокол (6)

6.

Престън беше в кабинета на много разтревожения Бърти Капстик и внимателно проучваше десетте ксерокопирни листа, разстлани на бюрото пред него.

— Колко души са пипали плика? — попита той.

— Очевидно пощальонът. Бог знае още колко при разпределението на пощата. Тук при нас — човекът на рецепцията, куриерът, който качва сутрешната поща, и аз. Не мисля, че пликът ще те зарадва особено.

— А самите документи?

— Само аз, Джони. Естествено не знаех какво е, преди да ги извадя.

Престън се замисли:

— Освен отпечатъците на човека, който ги е изпратил, по тях би могло да се намерят и отпечатъците на този, който ги е изнесъл. Ще трябва да помоля в Скотланд Ярд да ги проверят за отпечатъци. Нямам големи надежди. А сега за самите документи — май са от много високо място.

— Най-високото! — Капстик беше мрачен. — Най-строго секретни материали, всичките. Някои от тях са от особена важност — засягат съюзниците ни от НАТО. Планове на НАТО за париране на различни възможни нападения от Съветския съюз — такива неща.

— Добре — каза Престън, — да видим какви са възможностите. Следи мисълта ми. Може да са били изпратени от съвестен гражданин, който по една или друга причина не е искал да се знае името му. Случва се. Хората не искат да се замесват в такива неща. Къде би могъл такъв човек да попадне на тях? Забравени в такси, клуб, ресторант?

Капстик поклати глава:

— Незаконно, Джони. Тези документи по никакъв начин не могат да се изнасят от сградата, освен може би запечатани в плик, за да се занесат до външно министерство или до секретариата на правителството. Не сме получавали сигнал, че някой си е играл със секретната кореспонденция. Освен това документите не са маркирани като подлежащи на изнасяне от сградата, както би било редно. Хората, които имат достъп до такива материали, научават правилата още в самото начало. Никой, абсолютно никой не може да занесе такива документи у дома си, за да работи с тях. Това отговаря ли на въпроса ти?

— Повече от „донякъде“ — каза Престън. — Пристигнали са отвън. Значи преди това са били изнесени. Незаконно. Груба небрежност или умишлено изтичане на информация?

— Погледни датите. Тези десет документа са съставени в продължение на цял месец. Няма възможност да се окажат всички едновременно на едно и също бюро. Трябвало е известно време, за да се съберат накуп.

Престън мушна листата обратно в плика, като ги държеше с носната си кърпа.

— Ще трябва да ги занеса на Чарлс стрийт, Бърти. Може ли да използвам телефона?

Свърза се с „Чарлс“ и поиска да говори със сър Бърнард Хемингс. Главният директор беше на работното си място и след известно време и настояване от страна на Престън се обади лично. Поиска среща с него след минути и получи съгласие. Затвори телефона и се обърна към Капстик:

— Бърти, засега не предприемай нищо и не казвай на никого. Прави се, че нищо не се е случило. Ще те държа в течение.

И дума не можеше да става да излезе от сградата с тези документи без охрана. Капстик му даде един от своите хора, едър бивш бодигард.

Престън излезе от министерството с документите, взе такси до Кларджис и след като изчака колата да изчезне надолу по улицата, извървя последните двеста метра до Чарлс стрийт пеша. Там освободи придружителя си. Сър Бърнард го прие след десет минути.

Старият ловец на шпиони изглеждаше посивял, сякаш го измъчваше болка, което се случваше често. Болестта, която се развиваше в него, не беше видима за околните, но медицинските изследвания не оставяха съмнение. Една година, казваха лекарите, и не може да се оперира. Трябваше да се пенсионира на 1 септември, което заедно с отпуската му означаваше, че може да напусне в средата на юли, шест седмици преди шестдесетия си рожден ден.

Той би си тръгнал и по-рано, ако не бяха отговорностите, които беше поел. Беше се оженил втори път и имаше доведена дъщеря, която бездетният мъж обичаше силно. Момичето беше още ученичка. Едно ранно пенсиониране би намалило силно пенсията му и щеше да остави жена му, когато овдовее, и дъщеря му с много ограничени средства. Разумно или не, той искаше да се пенсионира в законния срок, за да вземе пълна пенсия. След цял живот, прекаран в службата, той буквално нямаше какво друго да им остави.

Престън разказа накратко какво се беше случило в Министерството на отбраната тази сутрин и предаде мнението на Капстик, че това не може да е друго освен умишлено изнасяне на информация.

— Боже мили, пак ли?! — промърмори сър Бърнард. След години споменът за Васал и Прайм още го мъчеше и не беше забравил киселата реакция на американците, когато ги уведоми. — Добре, Джон. Откъде искаш да започнеш?

— Казах на Бърти Капстик да мълчи засега. Ако в министерството има истински предател, възниква друга мистерия. Кой ни върна документите? Обикновен минувач, крадец, съпруга, искаща да си отмъсти? Не знаем. Но ако намерим този човек, бихме могли да разберем откъде ги е взел. Така ще спестим много работа. За плика нямам големи надежди — най-обикновен, можеш да го купиш навсякъде, нормални марки, адрес с печатни букви, флумастер и вече е пипан от не знам колко си неизвестни хора. Но самите документи могат и да имат отпечатъци. Искам Скотланд Ярд да ги провери всичките — естествено под наблюдение. След това може и да знаем какво да правим.

— Добра идея. Заеми се с това. Аз ще трябва да кажа на Тони Плъм и вероятно на Пери Джоунс. Ще се опитам да се срещна на обяд и с двамата. Зависи какво ще каже Пери Джоунс, но май ще трябва да уведомим СКР^[1]. Джон, заеми се с твоята работа и ме дръж в течение. Ако открият нещо, искам да знам.

В Скотланд Ярд бяха много услужливи и отделиха един от най-способните си специалисти. Докато цивилният техник покриваше с прах листата, Престън не се отдели от него. Нямаше как той да не прочете надписа „СТРОГО СЕКРЕТНО“.

— Някой да не би да не е слушкал долу, в Уайтхол? — попита шеговито специалистът.

Престън поклати глава:

— Глупаци и мързеливци. Тези неща трябваше да са унищожени, а не да се търкалят в кошчето за боклук. Чиновникът, който го е направил, ще получи здрав удар през ръцете. Ако успеем да го идентифицираме, разбира се.

Човекът загуби интерес. Когато свърши, поклати глава:

— Нищо. Чисто като свирка. Но ще ти кажа нещо. Изтрити са. Има само едни чисти отпечатъци. Сигурно твоите.

Престън кимна. Нямаше нужда да му казва, че са на генерал Капстик.

— Това е съществено. На тази хартия отпечатъците остават непроменени със седмици, даже месеци. Би трябвало да има поне още едни, на чиновника, който ги е пипал преди теб например. Но няма нищо. Преди да попаднат в кошчето, са били внимателно избърсани с кърпа. Власинките личат. Но отпечатъци няма. Съжалявам.

Престън въобще не му даде плика. Който е избърсал документите, не би оставил следи на плика. Освен това пликът би издал, че лъже за кошчето. Той взе документите и си тръгна. Капстик е прав, помисли той, това е изтичане на информация, при това лошо. Беше три следобед. Той се върна на Чарлс стрийт и зачака сър Бърнард.

 

 

Сър Бърнард след известно настояване беше получил съгласие от сър Антъни Плъм, председател на СКР, и сър Перегрийн Джоунс, постоянен подсекретар на Министерството на отбраната, да се срещнат за обяд. Срещата се състоя в една уединена стая на клуба „Сейнт Джеймс“. И двамата висши държавни служители бяха обезпокоени и поръчаха обяда си, обзети от неприятни мисли. Когато сервитьорът излезе, сър Бърнард им каза за случилото се. То развали апетита и на двамата.

— Защо Капстик не ми е казал нищо? — каза сър Пери Джоунс с раздразнение. — Сега ми идва като студен душ.

— Мисля, че моят човек — Престън — му е казал да мълчи, защото изнеслият документите може да разбере, че знаем.

Сър Перегрийн изсумтя малко умилостивен.

— Как мислиш, Пери? — попита сър Антъни Плъм. — Има ли някакъв невинен начин тези фотокопия да се окажат извън министерството?

Служителят на министерството поклати глава.

— Изтичането не е непременно от високо място. Всички ръководни фигури си имат личен персонал. Често се правят копия. Понякога се налага трима, четирима души да видят даден документ. Но копията се описват и по-късно се унищожават. Лошото е, че един висш служител не винаги може да унищожи сам всичките си материали, и се налага да възложи това на някой от подчинените си. Естествено, подчинените са проверени хора, но нищо не може да бъде абсолютно сигурно. Работата е там, че тези документи, съставяни в продължение на цял месец, не може да са напуснали сградата на министерството случайно или поради небрежност. Изнасяни са умишлено. Дявол да го вземе… — Той остави ножа и вилицата си върху чинията с почти недокосната храна. — Съжалявам, Тони, но мисля, че това е голяма неприятност.

Сър Тони Плъм беше мрачен:

— Струва ми се, че ще трябва да съставим един ограничен подкомитет при СКР. На този етап — много ограничен. Само вътрешното министерство, външното министерство, отбраната, правителствения секретар, директорите на „Пет“ и „Шест“ и някой от ръководството на правителствените комуникации. Няма как по-малко хора.

Решиха да свикат подкомитета на следващата сутрин, когато Хемингс ще ги информира докъде е стигнал Престън в Скотланд Ярд. След това се разделиха.

 

 

СКР е доста голям комитет. Освен няколкото министерства и агенции, трите рода войски и двете разузнавателни служби в него влизат още представителите на Канада, Австралия, Нова Зеландия и, естествено, американското ЦРУ.

Пленарните съвещания са, общо взето, редки и доста формални. Вместо това по-често се образуват ограничени подкомитети, в които участват само страните, които даден проблем засяга, и така може да се свърши повече работа за по-малко време.

Кодовото название на подкомитета, организиран от сър Антъни Плъм в качеството му на председател на СКР и личен координатор по разузнаването на министър-председателя, беше „Парагон“ и първата среща се състоя в десет часа сутринта на 21 януари в конферентната зала на секретариата на правителството. Наричат я КОБРА и се намира на втория подземен етаж в сградата на секретариата на Уайтхол. Има климатична инсталация, звукоизолацията е пълна и всеки ден се „чисти“, за да няма подслушвателни устройства.

Формално домакин беше сър Мартин Фланъри, секретар на правителството, но той отстъпи председателското място на сър Антъни. Министерството на отбраната се представяше от сър Пери Джоунс, външното министерство от сър Патрик (Пади) Стриклънд, а вътрешното министерство, което ръководи политически MI5 — от сър Хюбърт Вилиърс.

ПКЦ, или Правителственият комуникационен център, базиран в Глостършир, една невероятно важна служба във времето на техниката, почти колкото и самото разузнаване, се представяше от заместник генералния си директор, тъй като генералният беше в отпуск.

От Чарлс стрийт дойде сър Бърнард Хемингс, като със себе си доведе Брайън Харкорт-Смит.

— Реших, че ще е по-добре, ако Брайън е напълно в играта. — Това каза Хемингс на сър Антъни. Всички бяха наясно, че го прави в случай, че по-нататък не може да участва сам.

Последният от присъстващите, седнал невъзмутимо на другия край на дългата маса срещу сър Антъни Плъм, беше сър Найджъл Ървинг — шеф на MI6.

Странно, но докато MI5 има главен директор, MI6 няма. Тя има шеф, който в разузнаването и в правителствените кръгове беше известен като „С“, независимо от името му. Още по-странно е, че „С“ не е първата буква на английската дума CHIEF (Шеф), а произлиза от името на първия шеф на MI6, Мансфийлд Къмингс (Cummings). Йън Флеминг, както винаги с ирония, в романите си за Джеймс Бонд говори за „М“, взето от малкото име, а не от фамилното.

Всичко присъстваха девет души, седем от които посветени в рицарско звание, които държаха в ръцете си повече власт, отколкото които и да е било други седем души в страната. Всички се познаваха добре и се обръщаха един към друг на малко име, без, разбира се, заместник-директорите, които използваха почтителното „сър“.

Сър Антъни Плъм откри заседанието с кратък разказ за разкритията от предния ден, който предизвика смайване, и даде думата на сър Бърнард Хемингс. Ръководителят на „Петицата“ добави още подробности, като спомена и неуспеха в Скотланд Ярд. Сър Пери Джоунс само добави, че не е възможно излизането на фотокопията от министерството да е резултат на случайност или небрежност. Очевидно ставаше дума за обмислено и конспиративно деяние.

След като свърши, около масата се възцари тишина. Две думи бяха надвиснали като призрак над всички. Оценка на вредата. Колко време е продължавало това? Колко документа са предадени? На кого? (Въпреки че почти няма съмнение.) Какви документи са предадени? Какви са вредите, нанесени на Англия и съюзниците от НАТО? И как, по дяволите, да им се съобщи за това?

— Кого си натоварил със случая? — попита Хемингс сър Мартин Фланъри.

— Името му е Джон Престън — каза Хемингс. — От „С1 (А)“. Шефът на охраната в министерството, Капстик го е повикал, когато по пощата е пристигнал пакетът.

— Бихме могли да натоварим някой, ъъъ, по-опитен — вметна Брайън Харкорт-Смит.

Сър Бърнард Хемингс се намръщи:

— Джон Престън е късно постъпил. При нас е от шест години. Имам му пълно доверие. Има и още нещо. Ние трябва да приемем това за умишлено деяние. — Сър Пери Джоунс кимна свъсено. — Можем да приемем също — продължи Хемингс, — че този, който го е извършил, ще го наричам „приятелче“, е разбрал за изчезването на документите. Можем да се надяваме, че приятелчето не знае, че са ни ги изпратили по пощата. Въпреки всичко той е разтревожен и се спотайва. Ако по следите му насъскам една глутница копои, той ще разбере, че е дошъл краят. Най-малко от всичко ни трябва спасително бягство и централна роля в някоя пресконференция в Москва. Предлагам да не вдигаме много шум и да се опитаме да го открием колкото се може по-рано. Като новоназначен, Престън може да обикаля министерствата и да проверява процедурите, без това да прави впечатление. По-добро прикритие от това няма да имаме. С малко късмет „приятелчето“ няма да усети нищо.

Сър Найджъл Ървинг кимна от далечния край на масата:

— Звучи разумно — каза той.

— Има ли шанс да се доберем до него чрез твоите източници, Найджъл? — попита сър Антъни Плъм.

— Ще пусна някои пипала — отговори той неангажиращо. Андреев, помисли си, ще трябва да уреди среща с Андреев. — А какво ще стане с галантните ни съюзници?

— Уведомяването им, или на част от тях, вероятно ще се падне на теб — припомни му сър Плъм, — ти какво мислиш?

Сър Найджъл заемаше поста си от седем години и тази беше последната му година, преди да се пенсионира. Той беше опитен, проницателен и хладнокръвен, за което съюзните разузнавателни служби го ценяха високо. И все пак да съобщиш тези новини, не беше шега. Нито пък добър финал преди излизането от играта.

Мислеше за Алън Фокс, сприхавия и от време на време саркастичен представител на ЦРУ в Лондон. От това той щеше да устрои банкет с поне шест блюда. Сър Найджъл повдигна рамене и се усмихна.

— Съгласен съм с Бърнард. „Приятелчето“ сигурно се тревожи. Можем да приемем, че няма да се втурне да краде нов пакет секретни материали през следващите няколко дни. Би било добре, ако можем да отидем при съюзниците с някои разкрития, с някакви сведения за вредите. Бих искал да изчакам и да видя какво ще направи този човек, Престън. Поне няколко дни.

— Най-важно е да оценим вредата — кимна сър Антъни. — И това, изглежда, е невъзможно, преди да хванем „приятелчето“ и да го убедим да отговори на няколко въпроса. Засега всичко зависи от напредъка на Престън.

— Звучи като заглавие на книга — каза някой от групата, когато се разотиваха. Постоянните подсекретари щяха да уведомят съответните министри при пълна конфиденциалност, а сър Мартин Фланъри щеше да има неприятен разговор с респектиращата госпожа Маргарет Тачър.

 

 

На следващия ден в Москва се състоя учредителната среща на един друг комитет.

Майор Павлов се беше обадил малко след обяд, за да каже, че ще дойде да вземе другаря полковник в шест часа. Другарят Генерален секретар на КПСС желаеше да се срещне с него. Филби предполагаше (с право), че петчасовото предупреждение му се дава, за да е трезвен и за да може да се облече както трябва.

По това време улиците, затрупани със сняг, са задръстени от едва движещ се трафик, но чайката с номера, на който пише „МОС“, премина съвсем бързо по централното платно, запазено за „властите“, елита, за охранените тузове на това, което е останало от мечтаното безкласово общество на Маркс — едно, строго структурирано общество, с ясно отграничени слоеве и толкова класи, колкото може да има само в една огромна бюрократична йерархия.

Когато минаха покрай хотел „Украйна“, Филби мислеше, че ще отидат до дачата в Усово, но след половин километър те завиха към заградения вход на масивната осеметажна сграда на Кутузовски проспект № 26. Филби беше изумен — да посетиш жилището на някой от Политбюро, беше рядко оказвана чест.

На тротоара имаше цивилни служители от Девето управление, но при желязната порта те бяха униформени — дебели сиви шинели, кожени ушанки със спуснати наушници и сините отличителни знаци на кремълската гвардия. Майор Павлов се легитимира и портата се отвори. Чайката влезе в квадратния двор и спря.

Без да каже дума, майорът го поведе във входа. След още две проверки на самоличността, проверка с металотърсач и рентгенов скенер те влязоха в асансьора. На третия етаж слязоха — той целият принадлежеше на Генералния секретар. Майор Павлов почука, вратата се отвори и един прислужник, облечен в бяло, покани Филби с жест да влезе. Поеха палтото и шапката му и го въведоха в голяма всекидневна, много добре отоплена, тъй като възрастните хора са чувствителни към студа, но изненадващо просто мебелирана.

За разлика от Леонид Брежнев, който имаше слабост към украшенията, натруфеното и луксозното, сегашният Генерален секретар беше известен с аскетизма в личния си живот. Мебелите бяха от шведско или финландско бяло дърво, малко на брой, стилни и функционални. Освен двата без съмнение безценни килима от Бухара в стаята нямаше нищо антично. Около една ниска маса бяха наредени четири стола, като от едната страна беше оставено свободно място за пети стол. Трима мъже стояха все още прави — никой нямаше право да седне без разрешение. Филби ги познаваше и кимна за поздрав.

Единият беше професор Владимир Илич Крилов. Той преподаваше съвременна история в Московския университет. Най-много го ценяха, защото беше жива енциклопедия по въпросите на социалистическите и комунистическите партии в Западна Европа, специализирал в Англия. Също така той беше член на Върховния съвет — еднопартийния съветски парламент, изпълняващ функциите на печат за подпечатване на решения, взети другаде — и на Академията на науките. Съветите му често се търсеха от Международния отдел на Централния комитет, който някога беше оглавяван от Генералния секретар.

Човекът в цивилни дрехи, но с военна стойка беше генерал Пьотър Сергеевич Марченко, когото Филби познаваше само бегло, но знаеше, че е старши офицер в ГРУ — собствената разузнавателна служба на армията. Марченко беше експерт по въпросите на вътрешната сигурност и съответно — на дестабилизацията. Половината си живот той беше изучавал западните демокрации — силите им за вътрешна сигурност и полицейски апарат.

Третият беше Йосиф Викторович Рогов — също академик, физик, но славата му беше другаде — беше гросмайстор, шахматист. Той беше един от личните приятели на Генералния секретар, човек, чийто забележителен ум той беше използвал в миналото при планирането и осъществяването на различни операции.

Четиримата останаха сами в продължение на две минути. Тогава вратата се отвори и влезе безспорният владетел на Съветска Русия, доминионите и сателитите й.

Беше в инвалиден стол, бутан от висок прислужник с бяло сако. Столът беше закаран до празното място, предвидено за него.

— Моля, седнете — каза Генералният секретар.

Филби беше изненадан от промените у него. На седемдесет и пет, лицето и ръцете му бяха покрити със старчески петна. Сърдечната операция, прекарана през 1985 година, явно беше успешна и моторчето му работеше добре. И все пак изглеждаше нездрав.

Бялата коса, загладена и гъста на първомайските портрети, на които приличаше на любимия семеен доктор, беше почти изчезнала. Около двете му очи имаше кафяви кръгове. Една миля нагоре по Кутузовски проспект, близо до старото селце Кунцево, в центъра на огромна територия, заградена с двуметрова ограда, сред една брезова горичка, се намираше суперлуксозната болница на Централния комитет. Това беше разширената и модернизирана стара клиника на Кунцево.

На територията на болницата беше и старата дача на Сталин, една изненадващо скромна постройка, в която тиранинът е прекарвал голяма част от времето си и в която накрая е умрял. Тази дача беше превърната в най-модерното в страната интензивно болнично отделение заради един човек, който сега ги изучаваше един по един.

На постоянно разположение на дачата в Кунцево бяха шестима специалисти, при които всяка седмица отиваше Генералният секретар и които едва го поддържаха жив.

Но умът беше още на мястото си — зад студения поглед през златните очила. Той мигаше рядко и когато го правеше, то беше бавно, като хищна птица.

Не загуби нито секунда за въведение. Филби знаеше, че винаги прави така. Кимна на другите трима и каза:

— Другари, вие всички сте чели двата меморандума на другаря полковник Филби.

Това не беше въпрос, но всички кимнаха в знак на потвърждение.

— При това положение няма да се изненадате, ако ви кажа, че смятам победата на Лейбъристката партия, следователно на ултралявото крило, в предстоящите избори за първостепенен съветски интерес. Желая вие четиримата да формирате един много дискретен комитет, който да ме съветва за възможните начини, напълно секретни, разбира се, по които бихме могли да съдействаме за тази победа. За това няма да говорите на никого. Документите, ако има такива, ще се изготвят персонално. Всички записки ще се изгарят. Срещите ще се провеждат в частни жилища. Няма да се срещате на публични места. Няма да се консултирате с никой друг. Ще докладвате лично на мен, като се обадите по телефона тук, или чрез майор Павлов. След това аз ще организирам срещи, на които ще изслушвам предложенията ви.

За Филби беше ясно, че съветският лидер приема конфиденциалността крайно сериозно. Той би могъл да ги събере в сградата на ЦК, големия сив блок на „Новая площадъ“, където от Сталин насам работят съветските ръководители. Но там другите членове на Политбюро можеха да ги видят или да чуят за плана. Очевидно Генералният секретар искаше да създаде комитет, за който никой друг да не знае нищо.

Имаше и още едно странно нещо. Освен него, а той беше пенсионер, нямаше друг представител на КГБ, въпреки че в Първо управление имаше огромна информация за Англия и съответните експерти. Поради някакви лично негови съображения хитрият лидер беше решил да държи службата, на която някога беше председател, настрана.

— Имате ли някакви въпроси?

Филби вдигна ръка несигурно. Генералният секретар кимна.

— Другарю Генерален секретар, преди аз шофирах сам. След удара ми миналата година лекарите ми забраниха да карам кола и това правеше съпругата ми. В този случай поради поверителността…

— Ще ви дам шофьор от КГБ, докато трае всичко — каза Генералният секретар меко. Той знаеше, че останалите трима имаха шофьори, тъй като им се полагаше.

Други въпроси нямаше. След кимване прислужникът изтегли инвалидния стол и седящия в него през вратата. Четиримата съветници станаха и се приготвиха да тръгват.

Два дни по-късно в дачата на единия от академиците комитетът „Албион“ се събра на първото си интензивно съвещание.

 

 

Независимо от всичко Престън наистина напредваше. Дори по време на първото съвещание на комитета „Парагон“ той се беше заровил в регистратурата, дълбоко под Министерството на отбраната.

— Бърти — каза той на Капстик преди това, — ако някой от хората пита, аз съм само един новобранец, който се прави на интересен пред началниците. Рутинна проверка на процедурите за сигурност, нищо особено. Поредният досадник.

Капстик беше разтръбил навсякъде, че новият началник на „С1 (А)“ се завира във всички министерства, за да покаже колко усърден натегач е. Чиновниците от регистратурата въртяха очи към тавана и му помагаха със зле прикрита досада. Но това му осигури достъп до сведенията за взетите и върнати документи и най-вече за датите, на които това е ставало.

Имаше един пробив. Всички документи освен един би трябвало да са на разположение във външното министерство и в секретариата на правителството, тъй като касаеха съюзниците от НАТО и евентуалните реакции на Съюза при различни възможни съветски инициативи. Един документ обаче не би трябвало да излиза от сградата на министерството. Постоянният подсекретар, сър Перегрийн Джоунс, наскоро се беше върнал от Вашингтон, където бе водил разговори с Пентагона. Ставаше дума за съвместното патрулиране на английски и американски атомни подводници в Средиземно море, Атлантическия и Индийския океан. Той беше подготвил доклад за тези разговори и го беше предоставил на различни високопоставени служители от министерството. Фактът, че този документ също се беше оказал навън, показваше, че информацията изтича само оттам.

Престън започна да анализира разпределението на строго секретните материали от месеци. Изпратените им обратно документи покриваха, от първия до последния, период от четири седмици. Също така беше ясно, че служителят, който има достъп до всички тях, е имал достъп и до други. Така че ставаше дума за подбор.

Всичко на всичко съществуваха двадесет и четирима души, които имат достъп и до десетте документа — това Престън установи на края на втория ден. След това провери отсъствията от работа, командировките в чужбина, заболяванията, като отдели тези, които не биха могли да имат достъп през периода на кражбата.

Затрудняваха го две неща — трябваше да преглежда и цял куп други изтегляни документи, за да не насочва вниманието към десетте, които го интересуват. Чиновниците от регистратурата също могат да клюкарстват, а не беше изключено информацията да е изтекла на ниско ниво, от машинописка или секретарка, която да дочуе клюката през обедната почивка. Второ, той не можеше просто да се качи на горните етажи и да провери колко копия са направени от оригиналите. Знаеше, че е обикновена практика да се зачисли даден документ на служител, който, ако иска да се консултира с колега, трябва да направи друго номерирано копие, което после се унищожава или както в този случай — не. Оригиналът след това се връща в регистратурата. Но няколко чифта очи при всички случаи ще видят копията.

Втория проблем разреши, като прекара с Капстик две нощи по горните етажи, където нямаше никой освен безразличните чистачки. Още хора бяха елиминирани в случаите, когато от получавани оригинали не са правени никакви копия. На 27 януари той докладва в „Чарлс“ за напредъка си.

Прие го Брайън Харкорт-Смит. Сър Бърнард отсъстваше отново.

— Радвам се, че имаш какво да докладваш, Джон — каза Харкорт-Смит. — Сър Антъни Плъм се обажда два пъти. Изглежда, стават нетърпеливи. Казвай.

— Първо — каза Престън, — документите. Били са внимателно подбрани, сякаш е изпълнявана нечия поръчка. Това изисква познания. Това изключва най-дребните служители. Те биха действали по метода на свраката — грабвай каквото ти падне. Това не е абсолютно сигурно, но все пак намалява бройката. Смятам, че е някой, който има опит и разбира значението на съдържанието на документите. Това изключва чиновниците и куриерите. Във всеки случай не са изтекли от регистратурата. Не е имало счупени печати, незаконно вземане на материали или неразрешено копиране.

Харкорт-Смит кимна:

— Значи смяташ, че е от горните етажи.

— Да, Брайън. Смятам. Ето още една причина за това. В продължение на две нощи проверих всички направени копия. Няма несъответствия. Остава да не са унищожавани. Някой е трябвало да унищожи три копия, а е унищожил само две и е изнесъл третото. А сега за старшите служители, които е било възможно да го свършат. До всичките десет документа са имали достъп двадесет и четири души. Мисля, че можем да елиминираме дванадесет, които са получавали само по едно копие, за да дадат консултации. Правилата са ясни. Който получи документ по този начин, трябва да го върне на този, който му го е дал. Ако това не стане, веднага ще се събудят подозрения. Да се задържат цели десет документа е невъзможно. Така че остават дванадесетте, взели оригиналите от регистратурата. От тях трима са отсъствали по различни причини в датите на получаването на нашите документи. Тези хора са получавали въпросните материали на други дати и също трябва да се елиминират. Остават девет. От тези девет четирима изобщо не са получавали копия, а да направят такива, без това да се впише в дневника, е невъзможно.

— Остават пет — промърмори Харкорт-Смит.

— Точно така. Това е само предположение, но засега не разполагам с нищо по-добро. Трима от тези пет през този период са имали на бюрата си документи, до голяма степен подобни на откраднатите, а и много по-интересни, но не са сред десетте. Така че остават двама. Нищо сигурно. Просто силни подозрения.

Той бутна към Харкорт-Смит две папки и той ги погледна с любопитство.

— Сър Ричард Питърс и Джордж Беренсън — прочете той. — Първият е помощник-подсекретар, отговорен за международната и икономическата политика, а вторият е заместник-началник на Военното снабдяване. И двамата имат екипи от сътрудници, разбира се.

— Да.

— Но ти не подозираш тях. Мога ли да попитам защо?

— Те са заподозрени — каза Престън. — Те двамата биха натоварили помощниците си да правят копията и после да ги унищожават. Това разширява възможностите до една дузина хора. Ако елиминираме двамата шефове, би било детска игра да хванем подчинените им с тяхна помощ. Искам да започна с двамата шефове.

— Какво искаш от нас?

— Напълно тайно наблюдение и на двамата за определен период. Проверка на кореспонденцията и подслушване на телефоните.

— Ще поставя въпроса в комитета. Но имай предвид, че става дума за старши служители. По-добре е да не грешиш.

Втората среща на комитета „Парагон“ се състоя в КОБРА късно същия следобед. Харкорт-Смит заместваше сър Бърнард Хемингс. Той предостави на всички копие от доклада на Престън. Прочетоха го в тишина. Когато свършиха, сър Антъни Плъм каза:

— Е?

— Изглежда логично — каза сър Хюбърт Вилиърс.

— Мисля, че Престън се е справил добре за времето, с което разполагаше — каза сър Найджъл Ървинг.

Харкорт-Смит се усмихна леко:

— Разбира се, може да не е никой от двамата. Една чиновничка, натоварена да ги унищожи, би могла лесно да изнесе копията навън.

Брайън Харкорт-Смит беше продукт на частното образование в много ограничен кръг. Готовността му да се заяжда беше значителна и съвсем ненужна. Зад лъскавата му фасада се криеше голяма способност да изпитва неприязън. През целия си живот той беше ненавиждал на пръв поглед безпроблемната лекота, с която живеят хората около него. Ненавиждаше безкрайната и преплетена мрежа от приятелства, изтъкана преди години в училища, университети, в армията, на която всички разчитаха при нужда. Наричаха я „мрежата на старите момчета“ или „магическия кръг“. Най-много ненавиждаше факта, че не е част от нея.

Един ден, често си мислеше той, когато стане главен директор и рицар на Британската империя, ще седи сред тези хора като сред равни и те наистина ще го слушат.

Сър Найджъл Ървинг, човек с изострени възприятия, долови нещо в погледа на Харкорт-Смит, което го обезпокои. В този човек има злоба, мислеше той. Сър Найджъл беше връстник с Бърнард Хемингс и двамата бяха преживели много неща. Чудеше се кой ли ще заеме мястото му през есента. Учудваха го злобата и прикритите амбиции на Харкорт-Смит и не знаеше докъде може да доведе или вече е довело това.

— Е, чухме какво иска Престън — каза сър Антъни Плъм. — Пълно наблюдение. Ще го осигурим ли?

Ръцете се вдигнаха.

 

 

Всеки петък в MI5 се провежда така нареченото „наддаване“. То се председателства от директора на „К“, общия отдел. На него директорите на другите отдели правят заявките си за нужните им финансови средства, техника и хора за следене на обекти. Обикновено най-големият натиск е върху шефа на „А“, който контролира „наблюдателите“. Този петък, поне що се отнася до тях, въпросът беше решен предварително. Тези, които имаха нужда от тях, останаха с празни ръце, защото два дни преди това Харкорт-Смит беше дал на Престън необходимите му хора.

При групи от шест души (четирима, оформящи така наречената „кутия“, и двама в паркирани коли наоколо), при четири групи, за да покрият двадесет и четири часа, и при два обекта за наблюдение общо четиридесет и осем души бяха свалени от други задачи. Имаше възмущения, но никой не можеше да направи нищо.

— Има два обекта — обясниха на инструктажа в Корк, — единият е женен, но жената е в провинцията. Живее в апартамент в Уест Енд и обикновено ходи до министерството пеша, около миля и половина. Другият е ерген и живее близо до Идънбридж, в Кент. Всеки ден пътува с влак. Започваме утре.

Техническата служба пое подслушването на телефоните и проверката на кореспонденцията и сър Ричард Питърс заедно с Джордж Беренсън се оказаха под лупите на микроскопа.

 

 

Започнаха твърде късно и не забелязаха, че във Фонтеной Хаус на ръка бе донесен един пакет. Получателят го взе от портиера, когато се върна от работа. В него имаше копие на комплекта „Глен“, направено от циркониеви камъни, и на следващия ден беше депозирано в банка „Каутс“.