Фредерик Форсайт
Четвъртият протокол (20)

20.

Началникът Робин Кинг никак не беше очарован, че го будят в три часа сутринта, но когато чу, че офицер от MI5 иска помощ от него, дойде небръснат и с несресана коса след двадесет минути.

Слушаше внимателно, докато чу за какво става дума. Чужденец, заподозрян като съветски агент и проследен чак от Лондон, скочил от влака тук и се скрил в една къща на Комтън стрийт, все още неизвестен номер.

— Не знам кой живее в тази къща и защо нашият човек отиде там. Смятам да разбера това, но засега не искам арест. Искам да наблюдавам къщата. По-късно днес ще уредим пълномощията си с началника на полицията в Дарбишър, но сега имаме по-належащ проблем. На улицата имаме четирима души, но когато се съмне, ще стърчат като палци през скъсан чорап. Така че трябва ми помощ незабавно.

— Какво точно мога да направя, мистър Престън?

— Имате ли микробус, товарен, без отличителни знаци?

— Не. Имаме няколко необозначени коли и два микробуса, но отстрани пише, че са полицейски.

— Можем ли да намерим необозначен товарен микробус и да го паркираме на самата улица с моите хора вътре? Като временно решение.

Началникът се обади на дежурния сержант. Зададе същия въпрос и изслуша отговора.

— Събуди го веднага и му кажи да ми се обади тук. — Обърна се към Престън: — Един от нашите има такова нещо. Доста разнебитен е, непрекъснато го подиграват за това.

Половин час по-късно съненият полицай се срещна с Бъркиншоу при главния вход на стадиона, „наблюдателите“ се качиха вътре и паркираха срещу заподозряната къща. Както му беше казано, полицаят излезе от кабината, протегна се и се затътри надолу по улицата като човек, който се прибира от нощна смяна. През задното стъкло Бъркиншоу погледна къщата и се обади на Престън:

— Така е по-добре. Виждаме цялата къща. Между другото номерът е 59.

— Потърпете така за малко. Ще уредя нещо по-добро. Ако Винклер излезе, прати след него двама и остави двама при къщата. Ако тръгне с кола, следвайте го с микробуса.

— Може да се наложи да наблюдаваме тази къща повече време — каза Престън на началника. — Това означава да заемем някоя стая на отсрещната страна, с прозорци към улицата. Има ли някой на тази улица, който би се съгласил на такова нещо?

Полицаят се замисли:

— Познавам един, който живее там. И двамата сме от една и съща масонска ложа. Оттам го зная. Пенсиониран офицер от флота. Той е на № 68 обаче. Това не знам къде се пада на самата улица.

Бъркиншоу потвърди, че № 68 е на отсрещната страна, две къщи встрани. Предният прозорец на горния етаж би бил идеален, това най-вероятно да е спалнята. Кинг веднага се обади на приятеля си.

Той каза на сънения домакин мистър Сам Ройстън, по предложение на Престън, че става дума за полицейска акция и че искат да наблюдават заподозрян, който се е скрил срещу тях, на същата улица. Когато окончателно се разсъни, мистър Ройстън разбра за какво става дума. Като почтен гражданин той без колебание би дал предната стая да се ползва от полицията.

Микробусът тихо се изтегли и зави в първата пряка. Там хората слязоха и през оградите на задните дворове се промъкнаха в къщата на № 68 през задния вход. Малко преди слънцето да изгрее, екипът се беше разположил зад пердетата на все още неоправената спалня и наблюдаваше № 59 отсреща.

Мистър Ройстън, изпънат като струна в халата си от камилска вълна и изпълнен със самочувствието на патриот, от когото офицерите на Нейно величество са поискали помощ, също се взираше към къщата.

— Банка ли са обрали? С наркотици ли търгуват?

— Нещо такова — съгласи се Бъркиншоу.

— Чужденци — ръмжеше Ройстън, — никога не съм ги обичал. Не трябва въобще да ги пускат в страната.

Джинджър, чиито родители бяха от Ямайка, гледаше мълчаливо през прозореца. Мънго, шотландец, донесе два стола от долния етаж. Домакинята, мисис Ройстън, изпълзя отнякъде като мишка, след като беше свалила ролките и фибите от главата си.

— Някой иска ли — попита тя — чаша чай?

Барни, който беше млад и хубав, изпробва най-чаровната си усмивка:

— Би било чудесно, мадам!

В това се състоеше денят й. Тя започна да приготвя първата от безкрайната поредица чаши чай, напитка, с която тя, изглежда, живееше, без да прибягва до храна.

В полицията вече бяха установили самоличността на живеещите на № 59.

— Двама кипърски гърци, сър — съобщи Кинг. — Братя. И двамата са ергени. Андреас и Спиридон Стефанидис. Живеят там от около четири години според кварталния полицай. Имат гръцка таверна тук в града.

Престън говори с Лондон половин час. Първо събуди дежурния офицер в „Сентинел“, който го свърза с Бари Банкс.

— Бари, искам да намериш „С“, където и да е, и да го помолиш да ми се обади тук.

Сър Найджъл се обади след пет минути, спокоен и разбиращ, сякаш не беше току-що събуден. Престън му разказа за събитията през нощта.

— Сър! На Шефийлд е имало посрещачи. Трима от „Специалния“ и трима обикновени, със заповед за арест.

— Това не беше предвидено, Джон.

— И аз мисля така.

— Добре, Джон. Аз ще се занимая с това нещо. Смяташ ли да влизаш в къщата, знаеш коя е?

— Знам, че има къща. Не знам дали е тази, която ми трябва. Няма да се намесвам, защото не мисля, че дирята свършва дотук. И още нещо, сър. Ако Винклер реши да си отиде у дома, искам да му се позволи да си отиде спокойно. Ако е куриер или ако само проверява нещо, неговите хора ще го очакват във Виена. Ако не се появи, ще минат на резервни варианти от началото до края.

— Да — каза сър Найджъл внимателно, — ще поговоря с Бърнард за това. Ти там ли искаш да стоиш, или предпочиташ да се върнеш в Лондон?

— Бих искал да остана тук, ако е възможно.

— Добре, ще поискам от името на „Шестицата“ да ти се осигурява всичко, което ти е необходимо. А сега подсигури си гърба и изпрати доклад за операцията в „Чарлс“.

След като затвори телефона, сър Найджъл се обади на сър Бърнард Хемингс у дома му. Директорът на MI5 се съгласи да се срещнат за закуска в клуба.

 

 

— Така че виждаш, Бърнард, може би „Центърът“ разработва наистина голяма операция в страната — каза сър Найджъл, докато мажеше втора препечена филийка с масло.

Сър Бърнард Хемингс беше силно разтревожен. Храната пред него стоеше недокосната.

— Брайън трябваше да ми каже за инцидента в Глазгоу. Защо, по дяволите, още държи този доклад на бюрото си?

— Всички правим грешки от време на време. Errare humanum est^[1]. В края на краищата хората ми от Виена мислеха, че Винклер е куриер на голям шпионски пръстен, и аз сметнах, че Марайс може да е един от тях. Сега вече изглежда, че става дума за две отделни операции.

Той предпочете да не му казва, че сам е написал „телеграмата“ от Виена, за да го накара да направи, както той иска, да включи Престън в операцията „Винклер“. За него имаше времена за искреност и времена за дискретно мълчание.

— А втората операция? Тази, свързаната със засечката в Глазгоу?

Сър Найджъл вдигна рамене.

— Не знам, Бърнард. Движим се опипом в тъмното. Брайън очевидно не вярва, че има такова нещо. Може и да е прав. В този случай да ме замерват с яйца заслужавам аз. И все пак… Историята в Глазгоу, мистериозният предавател в Централна Англия, пристигането на Винклер… За нас той е шанс, може би последният, който ще имаме.

— Тогава какви са заключенията ти, Найджъл?

Той се усмихна със съжаление. Това беше въпросът, който очакваше.

— Няма заключения, Бърнард. Само някои внимателни предположения. Ако Винклер е куриер, очаквам да осъществи контакта си, да предаде или получи това, за което е дошъл, на някое публично място. Паркинг, крайбрежна улица, парк, пейка край езеро… Ако става дума за голяма операция, това означава, че тук действа „нелегален“ от висока класа. Този, който дърпа конците. Ако ти беше на негово място, би ли искал куриерите да идват до прага на вратата ти? Разбира се, не. Ще имаш резервни възможности, една, може би две. Пийни малко кафе.

— Добре, съгласен. — Сър Бърнард изчака, докато колегата му напълни чашата.

— Ето защо, Бърнард, струва ми се, че Винклер не може да е едрата риба. Той е дребен — куриер или нещо друго. Същото важи и за двамата кипърци в Честърфийлд. Те не са активни в момента, не смяташ ли?

— Да — съгласи се сър Бърнард, — при това са от много малък калибър.

— Затова ми се струва, че къщата в Честърфийлд може би служи за депозиране на пратки, за пощенска кутия, тайна квартира или може би там е укрит предавателят. В края на краищата и двата сигнала бяха засечени в района, съвсем кратък път с кола.

— А Винклер?

— Какво може да се мисли, Бърнард? Техник, дошъл да поправи предавателя, ако има проблеми, някой изпратен да провери как вървят нещата? Каквото и да е, мисля, че трябва да го оставим да докладва, че проблеми няма.

— Мислиш ли, че едрата риба ще се появи лично?

Сър Найджъл повдигна рамене отново. Той лично се страхуваше, че Харкорт-Смит, ядосан от неуспешния арест, ще се опита да щурмува къщата в Честърфийлд. За него това изцяло беше преждевременно.

— Мисля, че трябва да очакваме контакт. Или някой ще дойде при кипърците, или те ще отидат някъде.

— Знаеш ли, Найджъл, мисля, че тази къща трябва да се наблюдава известно време. Поне за малко.

Шефът на MI6 изглеждаше мрачен.

— Бърнард. Аз съм съгласен с това. Но твоят Харкорт-Смит изглежда достатъчно безразсъден, за да се намеси и да ги арестува. Наистина, арестът звучи добре до известно време, но после…

— Найджъл, остави Брайън на мен — сър Бърнард гледаше навъсено. — Може и да съм взел-дал, но кучето все още може да лае. Знаеш ли, ще се заема с тази операция лично.

Сър Найджъл се наведе и сложи ръка върху лакътя на сър Бърнард.

— Наистина ми се ще, Бърнард.

 

 

Винклер излезе от къщата на Комтън стрийт в девет и половина, пеша. Мънго и Барни излязоха от задния вход, минаха през дворовете и поеха чеха на ъгъла на Ашгейт Роуд. Той се върна на гарата, взе влака за Лондон и на гарата там го пое друг екип. Мънго и Барни се върнаха в Дарбишър.

Винклер не се върна повече в къщата. Ако беше донесъл нещо със себе си, той го остави, както и чантата във влака, в която имаше пижама и риза, след това отиде направо на летището. Взе следобедния самолет за Виена. Резидентът на MI6 във Виена по-късно съобщи, че е бил посрещнат от двама души, работещи в съветското посолство.

 

 

Престън прекара остатъка от деня затворен в полицейския участък, където имаше много административни неща за оправяне, както обикновено, когато се провежда операция в провинцията.

Бюрократичната машина се задвижи. „Чарлс“ информира вътрешното министерство, оттам се обадиха на началника на полицията в графство Дарбишър, който от своя страна се обади на началника на полицията в Честърфийлд Кинг и му нареди да оказват всяческо съдействие на Джон Престън. Мистър Кинг би го правил и без това, но документите трябваше да са в ред.

Лен Стюарт пристигна заедно с още един екип и ги настаниха в едно полицейско общежитие. На двамата кипърци бяха направени снимки с дългофокусен обектив, когато тръгваха към таверната си преди обяд, и веднага бяха изпратени с мотоциклет в Лондон. Други специалисти дойдоха от Манчестър и започнаха да подслушват и двата им телефона — в таверната и у дома им. В колата им беше поставен радиомаяк, за да може да се установява местонахождението им.

До края на работното време в Лондон бяха установили кои са кипърците. Не бяха истински кипърци, но бяха братя. Ветерани гръцки комунисти, някога активисти на движението ЕЛАС, те бяха отишли в Кипър преди двадесет години. От Атина любезно съобщиха, че истинското им име е Костадопулос, а от Кипър — че са напуснали острова преди осем години.

Емигрантската служба ги информира, че братята Стефанидис са влезли в страната като законни кипърски емигранти преди пет години и им е било позволено да останат.

Документите в града показваха, че са се установили там преди три и половина години, дошли са от Лондон, взели са на дългосрочен наем заведението и са наели къщата на Комтън стрийт. След това са живели като порядъчни граждани. Таверната отваряха шест дни от седмицата за обяд, когато нямаше много клиенти, и работеха до късно, като доставяха храна и в квартала.

Никой в полицията освен Кинг не знаеше истинската причина за наблюдението им, а всичко на всичко знаеха шест души. На останалите беше обяснено, че това е операция срещу наркотиците в национални мащаби. Хората от Лондон са дошли, защото познават лицата.

След залез-слънце Престън излезе от полицията и отиде при екипа на Бъркиншоу.

Преди да напусне участъка, той благодари дълбоко на Кинг за оказаната помощ.

— Тук ли ще стоиш през цялото време? — попита го полицаят.

— Да, тук. Защо?

Кинг се усмихна тъжно:

— Снощи тук имаше един много посърнал железничар. Изглежда, някой го съборил от моторетката му и се е изпарил с нея. Намерихме мотора, съвсем здрав. Даде много добро описание на нападателя. Нали няма да излизаш много-много?

— Мисля, че няма.

— Това е умно — каза полицаят.

Помолиха мистър Ройстън да спазва дневните си привички, сутрин да ходи на пазар, а следобед да играе боулинг. Допълнително храна се носеше вечер, за да не се чудят съседите на неочаквано нарасналия апетит на семейството. Донесоха малък телевизор за „момчетата горе“, както ги наричаше госпожата, и те седяха, чакаха и гледаха.

Семейство Ройстън се премести в задната спалня, откъдето взеха едно единично легло и го вкараха в предната. Там спяха на смени. Също така донесоха мощен бинокъл на триножник и фотоапарат с дългофокусен обектив за дневни и инфрачервени нощни снимки. Две коли, заредени с гориво, бяха паркирани наблизо, а хората на Лен Стюарт се занимаваха със стаята за свръзки в полицейския участък, чрез която ръчните радиостанции на екипа в къщата се свързваха с Лондон.

Когато Престън пристигна, четиримата „наблюдатели“ се чувстваха почти като у дома си. Барни и Мънго, върнали се от Лондон, дремеха, единият в леглото, другият на пода, Джинджър в едно кресло отпиваше прясно приготвен чай, а Хари Бъркиншоу, седнал като Буда, наблюдаваше през дантеленото перде празната къща отсреща.

Той беше прекарал половината си живот навън, на дъжда, и сега беше съвсем доволен. Беше топло, сухо, имаше неограничени запаси от ментови бонбони и можеше да стои без обувки. Можеше и да е много по-лошо, както добре знаеше. Дори и къщата се опираше на висока бетонена стена, поради което не се налагаше никой да прекарва нощта клекнал в храсталака. Престън седна на свободния стол и взе чаша чай от Джинджър.

— Ще повикаш ли хора за таен обиск? — попита Хари. Той имаше предвид екипа от умели взломаджии, които техническата служба поддържаше за всеки случай, когато се налага някъде да се влезе тайно.

— Не — каза Престън. — Защото ние дори не знаем дали вътре няма още някой. Освен това може да има устройства, които да предупреждават, ако някой е влизал, и ние да не успеем да видим всичките. Освен това аз очаквам някой да дойде. Когато това стане, ще се качим на колите и ще го проследим. Лен ще остане тук.

Седяха, без да говорят. Барни се събуди:

— Има ли нещо по телевизията?

— Нищо. Вечерните новини. Нормалните боклуци.

Двадесет и четири часа по-късно, в четвъртък вечерта, новините по телевизията бяха по-интересни. На малкия екран видяха министър-председателката, застанала на стъпалата пред Даунинг стрийт 10 в елегантен син костюм пред тълпа журналисти и телевизионни екипи.

Тя обяви, че се връща от Бъкингамския дворец, където е поискала разпускането на парламента. Това означаваше общи избори, които щяха да се проведат на 18 юни.

Останалата част от вечерта беше посветена на сензацията, като водачите на партии и поддръжниците им обявяваха убедеността си в изборната си победа.

— Гръм от ясно небе — отбеляза Бъркиншоу.

Престън не отговори. Гледаше екрана, потънал в мисли. Накрая каза:

— Мисля, че ми дойде.

— Добре де, но не в нашия кенеф — каза Мънро.

— За какво говориш, Джон? — попита Хари, когато смехът утихна.

— За крайния срок.

Но отказа да каже повече.

 

 

През 1987 година много малко европейски коли бяха запазили старомодните кръгли фарове. Един от тези модели е вечно модерният Остин-мини. Една от многото коли, пристигнали на 2 юни с ферибота на Саутхемптън, беше именно такава.

Колата беше купена в Австрия преди месец, беше закарана в нелегалния гараж в Германия и после върната в Залцбург. Имаше перфектни австрийски документи, както и туристът, който я караше, макар че всъщност той беше чех, вторият и последен принос на чешките колеги към плана на майор Волков, чрез който той доставяше нужните на Валерий Петровски компоненти.

Колата беше проверена на митницата и нищо нередно не беше открито. Шофьорът тръгна по посока Лондон, но когато стигна края на града, зави в един паркинг и спря. Мястото беше голямо и в тъмнината никой от пътя не можеше да го види на самия край. Слезе и с отвертка започна да развинтва фаровете.

Най-напред махна външния никелиран пръстен. С по-голяма отвертка отви самия рефлектор. Когато свърши, той внимателно го извади навън и откачи съединителните кабели, влизащи в цокъла на крушката. Постави целия фар, който беше много тежък, в една чанта отстрани.

Почти час му отне да извади и двата фара. Когато свърши, малката кола стоеше като сляпа с празните дупки вместо фарове. Агентът знаеше, че сутринта ще се върне с чисто нови фарове от Саутхемптън и ще замине.

Засега той повдигна тежката чанта, отиде на шосето и се върна около триста метра назад към пристанището. Автобусната спирка беше там, където му бяха казали, че ще я намери. Погледна часовника си. До срещата оставаха десет минути.

Точно след десет минути на спирката дойде човек в черни кожени дрехи. Нямаше никой друг. Новодошлият погледна празното шосе и каза:

— Последният автобус винаги се чака много.

Чехът въздъхна облекчено.

— Да — отговори той, — но, слава Богу, трябва да се прибера едва в полунощ.

Изчакаха автобуса, без да разговарят. Чехът остави чантата на земята и се качи. Когато задните светлини на автобуса се отдалечиха, мотоциклетистът взе чантата и се върна нагоре по шосето в жилищния квартал, където беше оставил мотора си.

До сутринта се беше прибрал вкъщи, в Ипсуич, след като смени превозното си средство и дрехите си в Тетфърд. Носеше последните необходими компоненти, които беше очаквал толкова много време.

Куриер № 9 беше доставил пратката си.

 

 

Два дни по-късно наблюдението на къщата в Честърфийлд беше вече на една седмица, а нямаше нищо ново.

Двамата гърци живееха безупречно монотонен живот. Ставаха около девет, свършваха някоя и друга работа около къщата, изглежда, сами си чистеха и миеха, а малко преди обяд отиваха с колата си в таверната. Там прекарваха почти до полунощ и след това се прибираха да спят. Никой не ги посещаваше и почти нямаше телефонни обаждания. Колкото имаше, се отнасяха за поръчки на месо, зеленчуци и други провизии, напълно безопасни.

От самата таверна Лен Стюарт докладваше почти същото. Тук телефонът звънеше по-често, но отново това бяха поръчки за храна, за запазване на маса или доставки на вино. Нямаше как някой от „наблюдателите“ да вечеря там всяка вечер — гърците явно бяха професионалисти, прекарали в конспирация целия си живот и биха забелязали клиент, който идва прекалено често или се заседява по-дълго. Все пак Стюарт и екипът му правеха всичко възможно.

За другите, в къщата на Ройстън, главният проблем беше скуката. Дори мистър и мисис Ройстън вече бяха уморени от присъствието им след първоначалния ентусиазъм. Той се беше съгласил да агитира за Консервативната партия — решително не би подпомагал който и да било друг — и на прозорците беше поставил плакати с лика на местния кандидат на партията.

Това даваше възможност в къщата да влизат и излизат повече хора със значката на партията на ревера си, без да привличат вниманието на съседите. Сега Бъркиншоу и екипът можеха да си позволят да излизат от време на време, докато гърците бяха в ресторанта. Това донякъде нарушаваше монотонността. Единственият, на когото, изглежда, скуката не влияеше, беше самият Хари Бъркиншоу.

За останалите главното забавление беше телевизорът, пуснат тихо, особено когато домакините ги нямаше, а главната телевизионна тема бяха предстоящите избори. След една седмица предизборна кампания ставаха ясни три неща.

Съюзът на либералите и социалдемократите не успяваше да подобри рейтинга си и все повече се очертаваха двата главни претендента — консерваторите и либералите. Второ, проучванията на общественото мнение показваха, че двете партии са много по-близо, отколкото би могло да се предвиди през 1983 година, когато консерваторите спечелиха пълна победа. Ставаше ясно, че резултатите в осемдесетте района, в които силите бяха най-изравнени, ще определят цвета на бъдещото правителство. Всички изследвания показваха, че балансът се определя от „плуващите“ гласове, вариращи между 10 и 20 процента.

Трето, въпреки всички икономически и идеологически въпроси и усилията на партиите да се възползват максимално от тях, кампанията започваше да се доминира от много по-емоционалния проблем за едностранно разоръжаване. Във все повече и повече изследвания се открояваше фактът, че ядрената надпревара се превръща в основна загриженост.

Пацифистките движения, повечето леви и за първи път обединени, провеждаха своя собствена кампания. Почти ежедневно се организираха големи демонстрации, за които в пресата и телевизията имаше изобилен информационен поток. Тези движения, въпреки че нямаха явна организация за набиране на средства, бяха в състояние да наемат стотици автобуси по пазарни цени, с които да превозват демонстранти из цялата страна.

Твърдолинейните фаворити на Лейбъристката партия, до един агностици и атеисти, не пропускаха случай да се появят по телевизията или другаде рамо до рамо с представителите на по-популярните крила на Англиканската църква, като събеседниците и от двете страни мрачно кимаха в знак на съгласие с мнението на другия.

Независимо че Съюзът на либералите и социалдемократите също не беше за едностранно разоръжаване, главна мишена на пацифистите беше Консервативната партия, а техен естествен съюзник — лейбъристите. Лидерът им, подпомогнат от изпълнителния комитет, публично подкрепяше всички техни искания.

Друга важна част от кампанията на левицата беше антиамериканизмът. Постепенно ставаше все по-невъзможно за интервюиращите или водещите програми да измъкнат макар и един упрек към Съветския съюз — повтарящата се тема беше омразата към САЩ, най-често характеризирани като подпалвач на войни, империалист и заплаха за мира.

В четвъртък, 4 юни, кампанията беше активизирана от неочакваното съветско предложение цяла Западна Европа — членките на НАТО и неутралните страни — да бъдат „гарантирани“ за вечни времена като зона, свободна от ядрено оръжие, ако инициативата се приеме и от САЩ.

Опитите на британския министър на отбраната да обясни, че съкращаването на западноевропейските и американски отбранителни средства подлежи на контрол, докато за СССР това е невъзможно, и че конвенционалните оръжия на Варшавския договор са четири пъти повече, отколкото на НАТО, бяха освиркани два пъти само за една сутрин и се наложи министърът да бъде отведен от трибуната от телохранители.

— Като че ли — мърмореше Хари Бъркиншоу — това не са избори, а национален референдум за ядреното разоръжаване.

— Точно така е — каза Престън.

 

 

Петъчният ден завари майор Петровски да пазарува в центъра на Ипсуич. Той купи една количка на две колела и с къси дръжки, като тези, с които се пренасят куфари или тежки чували. От магазин за строителни материали купи две дъски по три метра всяка.

След това взе метален шкаф, 70 сантиметра висок, 40 широк и 30 дълбок, с предна врата, която можеше да се заключва здраво.

Освен това взе различни летви, трупчета, комплект инструменти, сред които и високоскоростна бормашина с набор бургии за стомана и дърво, болтове, гайки, пирони и чифт дебели работни ръкавици.

От един склад за опаковъчни материали купи пореста гума за изолация и приключи в магазин за електроматериали, откъдето взе четири правоъгълни деветволтови батерии и многоцветни едножични проводници. Всичко това той докара с колата на два пъти и го складира в гаража. След като се стъмни, повечето неща пренесе в къщата.

Тази нощ по радиото му съобщиха подробностите около пристигането на „Конструктора“, нещо, което не бяха го накарали да запомни. Това беше „среща X“, а денят — понеделник, осми. Скоро, мислеше той, дяволски скоро, но ще бъда там навреме.

 

 

Докато Петровски дешифрираше посланието от Москва, гърците сервираха кебап и мусака на хората, излезли от околните барове малко преди да затворят. Престън беше в полицията и разговаряше по телефона със сър Бърнард Хемингс.

— Джон, въпросът е колко време ще стоим в Честърфийлд, без да имаме никакви резултати.

— Тук сме само от една седмица, сър. Такива операции са продължавали значително повече.

— Знам това, Джон. Но обикновено имаме повече основания да го правим. Тук все повече гласове се чуват, че трябва да извършим обиск и да видим какво толкова крият, ако изобщо крият нещо. Защо не си съгласен да влезем вътре тайно, докато са на работа?

— Защото според мен са професионалисти и ще разберат, че сме влизали. Ако това се случи, сигурен съм, че имат безопасен начин да предупредят техния човек и той никога повече няма да се появи.

— Предполагам, че си прав. Много е хубаво да стоиш там, вързан като коза в Индия, и да чакаш да дойде тигърът, но я си представи, че той не се появи?

— Ще се появи. Рано или късно, сър Бърнард. Дайте ми още време!

— Добре — съгласи се той след кратка пауза, за да се консултира с някого, — една седмица, Джон. Следващия петък ще трябва да взема момчетата от „Специалния“ и да изтърбушим това място. Този, когото търсиш, може и да е бил вътре през цялото време.

— Не ми се вярва. Винклер никога не би посетил леговището на звяра. Той е някъде тук и вярвам, че скоро ще се появи.

— Добре. Една седмица. Значи — следващия петък.

Сър Бърнард затвори телефона. Престън се загледа в слушалката. Изборите щяха да са след тринадесет дни. Започваше да се чувства обезнадежден, да му се струва, че е сгрешил от самото начало. Никой освен може би сър Найджъл не вярваше на предчувствието му. Един полониев диск и куриер чех не беше кой знае какво в края на краищата. Дори можеше и да нямат нищо общо помежду си.

— Добре, сър Бърнард — каза той в писукащата слушалка, — една седмица. След това зарязвам и бездруго.

 

 

Самолетът на „Финеър“ от Хелзинки кацна на летище Хийтроу, както обикновено навреме, в понеделник следобед и пътниците преминаха през формалностите без излишни проблеми. Един от тях беше висок, брадат човек на средна възраст, в чийто финландски паспорт се твърдеше, че името му е Урхо Нуутила и чието перфектно владеене на езика се обясняваше отчасти с произхода на родителите му, които бяха от Карелия. Всъщност той бе руснак на име Василиев и по професия ядрен инженер, на служба в съветската армейска артилерия, в научноизследователския институт. Както и повечето финландци, говореше английски приемливо.

След като премина през митническата проверка, той се качи на автобуса и слезе при хотел Пента, към летищния комплекс. Влезе вътре, премина покрай рецепцията и излезе през задния вход, водещ към паркинга. Там изчака, без никой да му обърне внимание, докато една малка кола комби спря до него. Прозорецът на шофьора беше отворен.

— Тук ли автобусът от летището оставя пътниците? — попита шофьорът.

— Не — отговори мъжът, — мисля, че отпред.

— Откъде сте?

— От Финландия.

— Сигурно е много студено там?

— Не. По това време е много топло. Комарите са най-големият проблем.

Шофьорът кимна, а Василиев заобиколи и се качи в колата.

— Името ви? — попита Петровски.

— Василиев.

— Това стига. Нищо повече. Аз съм Рос.

— Далече ли отиваме?

— На около два часа.

През останалия път мълчаха. Петровски направи три отделни маневри, за да избегне евентуални преследвачи. Такива нямаше. При залез-слънце те пристигнаха в къщата на улица Черихейз. Съседът му мистър Армитидж косеше тревата пред къщата си.

— Гости? — каза той, когато Василиев слизаше от колата и отиваше към входната врата.

Петровски извади отзад куфара на пристигналия и намигна на съседа си:

— От главното управление — прошепна той. — Може да ме повишат. Трябва да пазя поведение.

— Точно така — ухили се Армитидж. Той поклати окуражително глава и продължи да коси.

Вътре Петровски дръпна пердето, както винаги, преди да запали лампата. Василиев чакаше неподвижен в тъмнината.

— Добре — каза той, когато Петровски запали осветлението, — на работа. Тук ли са и деветте пратки?

— Да, и деветте.

— Да проверим тогава. Една детска топка, около двадесет килограма?

— Да.

— Чифт обувки, кутия пури, гипсова превръзка?

— Да.

— Един транзистор, електрическа самобръсначка, стоманена тръба, много тежка?

— Трябва да е това — Петровски показа продълговат предмет, обвит в термоизолиращ материал.

— Това е. И накрая, един ръчен пожарогасител, много тежък, и два фара от кола, също тежки.

— Да.

— Ако имаш и останалите дреболии от тукашните магазини, ще започна работа утре.

— Защо не сега?

— Слушай, млади момко. Първо, по това време рязането и бормашината няма да се харесат особено на съседите. Второ, уморен съм. С такива играчки човек не прави грешки. Утре ще започна отпочинал и ще завърша до вечерта.

Петровски кимна.

— Вземи задната спалня. В сряда ще те закарам до Хийтроу за сутрешния полет.