Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fourth Protocol, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Преводач: Владимир Германов, 1992

Художник: Борис Драголов, 1999

История

  1. — Добавяне

23.

Да се свържеш със Специалните военновъздушни сили, британския елитен многофункционален полк от специалисти по тилово разузнаване, проследяване и от време на време градски нападения, не е толкова лесно, колкото изглежда от приключенските филми по телевизията.

Те никога не действат по своя инициатива. Според конституцията, както и останалите въоръжени сили, в Англия те можеха да оказват помощ само по настояване на полицията. Така, поне на външен вид, местната полиция държи положението в ръцете си, но в действителност, когато „Специалните“ са получили заповед за действие, полицаите получават мъдрия съвет да се дръпнат назад.

Според закона СВС могат да бъдат поискани от местния началник на полицията, в чийто район има произшествие, с което той не може да се справи без помощ отвън, чрез Министерството на вътрешните работи. Може да се случи и така, че полицейският началник да получи „съвет“ от много високо място, че е необходимо формално да изиска СВС, и да се иска много смелост да не се приеме този съвет.

Формалното изискване се препраща от вътрешното министерство във военното министерство, откъдето директорът на отдел „Военни операции“ се обажда в базата на СВС в Хиърфорд.

Тази процедура може да отнеме само минути, тъй като е отработвана многократно. Другата причина за това е, че мрежата от познанства, опасваща британската система, позволява всичко да се извърши на устно ниво, като неизбежната документация се оформя по-късно. Британската бюрокрация може да се струва на самите британци бавна и тромава, но тя е като добре смазана светкавица в сравнение с европейската и американската си посестрима.

Повечето от началниците на полицията са посещавали базата на „Полка“ и са се запознали с видовете помощ, които могат да очакват. Много малко от тях са оставали невпечатлени.

Тази сутрин от Лондон уведомиха началника на полицията в графство Съфолк, че в Ипсуич се е прикрил чужд агент, вероятно въоръжен с бомба. Той се обади на сър Хюбърт Вилиърс в Уайтхол, където вече очакваха обаждането му. Сър Хюбърт уведоми министъра и секретаря на правителството, който информира министър-председателя. След получаването на съгласие оттам, сър Хюбърт препрати сега вече политически съгласуваната заявка на сър Перегрийн Джоунс в Министерство на отбраната, който и без това знаеше за нея и вече беше говорил със сър Мартин Фланъри. Шестдесет минути след обаждането на началника на полицията в Съфолк директорът на „Военни операции“ вече говореше по засекретена линия с командира на СВС в Хиърфорд.

Бойната единица в СВС се състои от четирима души. Тя се нарича „патрул“. Четири патрула оформят взвод, а четири взвода — ексадрон. Те се редуват на различните места, където са ангажирани — Северна Ирландия, Близкия изток, тренировки в джунглата, специални задачи и освен това непрекъснатите задачи на НАТО. В страната има само един дежурен ескадрон.

На дадено място се престоява от шест до девет месеца. Този месец в Хиърфорд беше ескадрон „В“. Както обикновено, имаше един взвод, носещ половинчасово дежурство, и друг в готовност в продължение на два часа. Четирите взвода във всеки ескадрон са винаги „Въздушен“ (парашутисти), „Воден“ (водолази и десантчици), „Планински“ (алпинисти) и „Моторизиран“ (въоръжени пехотинци).

Когато от Лондон се обади генерал Джереми Крипс, задачата в Ипсуич се падна на седми взвод, парашутен, от ескадрон „В“.

 

 

— Какво обикновено правите по това време на деня — попита Престън домакина на къщата. Името му беше Адриан. Той току-що беше провел разговор с началника на полицията, така че и последните му съмнения относно самоличността на неочаквания му гост отпреди половин час сега бяха разсеяни. Престън му предложи сам да се обади и той получи уверенията им, че подкрепят действията на офицера от MI5.

Също така му казаха, че мъжът отсреща може да е въоръжен и опасен и че ще се наложи да го арестуват по-късно през деня.

— Отивам с колата на работа в девет без петнадесет, след десет минути. Около десет жена ми завежда детето да си играе в детската градина. След това отива на пазар и я прибира към обяд. Тя ходи пеша. Аз се връщам от работа към шест и половина. С колата, разбира се.

— Бих желал да не ходите днес на работа. Обадете се и кажете, че не сте добре. Ще излезете оттук в обикновеното време. На разклона от главния път ще ви чака полицейска кола.

— А жена ми и детето?

— Тя също ще излезе в обичайното време с чанта за пазар. Ще дойде при вас. Има ли къде да прекарате деня?

— Майка ми във Филикстоу — каза Мисис Адриан нервно.

— Може ли да прекарате деня там? Евентуално и нощта?

— Какво ще стане с къщата ни?

— Уверявам ви, мистър Адриан, че нищо няма да й се случи — каза Престън оптимистично. Би могъл да добави, че би могло да изчезне, ако нещата се объркат. — Налага се да ви помоля да ни позволите да я използваме като наблюдателен пункт днес през деня. Ще влизаме и излизаме отзад. Няма да ви причиним никакви щети.

— Какво ще кажеш, мила? — попита той жена си.

Тя кимна:

— Просто искам да се махна оттук със Саманта.

— След час, обещавам ви. Мистър Рос не е спал цяла нощ. Знам, защото го следихме. Сега най-вероятно е заспал, но и без това преди следобеда, дори рано довечера, няма да предприеме никакви действия.

— Добре — каза Адриан, — ще направим каквото казвате.

Той се обади в службата си, за да се извини, че няма да отиде, и потегли с колата в девет без петнадесет. От прозореца на спалнята Валерий Петровски го видя да тръгва. Руснакът се готвеше да поспи няколко часа. По улицата нямаше нищо необичайно. Адриан винаги отиваше на работа по това време.

Престън забеляза, че зад № 9 има пустееща земя. Обади се на Хари Бъркиншоу и Барни, които дойдоха през задната врата и кимнаха с извинение на обърканата мисис Адриан. Качиха се на горния етаж и се заеха с това, което им е професия — да наблюдават. Джинджър беше намерил едно възвишение на около четвърт миля, от което с бинокъл можеше да следи задния двор на къщата.

— Отзад граничи с двора на друга къща — обади се той, — няма движение нито в къщата, нито в двора. Всички прозорци са затворени. Странно е в това време.

— Продължавай да гледаш — му каза Престън, — аз ще съм тук. Ако се наложи да изляза, ще поеме Хари.

След един час мисис Адриан и Саманта излязоха спокойно от къщи.

В самия град се провеждаше друга операция. Началникът на полицията предаде подробностите на началника на криминалния отдел, Питър Лоу.

Лоу изпрати двама детективи в градската община и те откриха, че къщата е собственост на някой си Джонсън, но наемът се изплаща в компанията за недвижими имоти „Оксбъроу“. След телефонен разговор с тях се установи, че сегашен наемател е мистър Джеймс Дънкан Рос, а собственикът е в Саудитска Арабия на работа. Изпратиха им по телефакс снимката на Тимоти Донъли, направена в Дамаск, и те потвърдиха, че това е мистър Рос.

Чрез общината също така се свързаха с архитектите, проектирали жилищния комплекс, и се снабдиха с подробни планове на къщата на № 12. Те дори помогнаха повече — на други места в Ипсуич имаше построени къщи от същия тип и една такава се оказа празна. Това щеше да е от полза за хората на СВС — те щяха да се запознаят подробно с разположението на къщата.

Друго задължение на Питър Лоу беше да намери „резиденция“ за СВС. Това място трябваше да е усамотено, покрито, вътре да се влиза с транспортно средство и да има телефон. Откри един склад и собственикът му се съгласи да го заеме на полицията за един ден, за да проведе „учение“.

Имаше големи плъзгащи се врати, които можеха да се затворят след влизането на конвоя, за да предпазват от любопитни погледи, достатъчно място, за да се построи макет на къщата от летви и зебло, а също и малка стъклена стаичка, която можеше да се използва за команден пункт.

Малко преди обяд един армейски хеликоптер „Скаут“ кацна в най-отдалечения край на летището в Ипсуич и от него слязоха трима мъже. Единият беше командващият „Полка“ генерал Крипс, другият беше оперативен офицер, майор от щаба на СВС, а третият беше началникът на екипа, който щеше да проведе операцията, капитан Джулиън Линдхърст. И тримата бяха цивилни и носеха униформите си в ръчни чанти. Посрещнаха ги с необозначена кола и ги откараха направо в „резиденцията“, където полицаите вече подготвяха командния център.

Питър Лоу съобщи на тримата това, което знае, тоест това, което му бяха казали от Лондон. Беше говорил по телефона с Джон Престън, но още не беше го виждал.

— Има някакъв Джон Престън, доколкото разбрах — каза генерал Крипс, — който е ръководител на операцията от MI5?

— Мисля, че е още в наблюдателния пост — къщата, която е заел срещу целта. Мога да се свържа с него и да му кажа да дойде тук.

— Мисля, сър — каза капитан Линдхърст, — дали не е по-добре да отида дотам веднага. Ще огледам положението и ще се върна с този Престън.

— Нищо не пречи, кола и без това ще трябва да ходи дотам.

Петнадесет минути по-късно полицаят посочи задната врата на № 9. Все още в цивилните си дрехи, двадесет и девет годишният капитан прескочи оградата на двора и влезе в къщата. Вътре попадна на Барни, който правеше чай на кухненската печка.

— Линдхърст, от „Полка“ — каза капитанът, — тук ли е мистър Престън?

— Джон — просъска Барни, — един „кафяв“ те търси.

Линдхърст се изкачи в спалнята на втория етаж, където беше Престън, и се представи. Хари Бъркиншоу промърмори нещо за пиене на чай и излезе. Капитанът впи очи в № 12 отсреща.

— Има някои пропуски в информацията, която имаме. Кой според вас се крие там?

— Това е съветски агент — отговори Престън. — „Нелегален“, използва името Джеймс Дънкан Рос. Около тридесет и пет, среден ръст, нормално телосложение, вероятно много силен, суперпрофесионалист.

Той подаде снимката от Дамаск. Капитанът я разгледа с интерес.

— Има ли някой друг освен него?

— Възможно е. Не знаем със сигурност. Рос е вътре — това знаем. Не можем да разпитваме съседите — в такъв квартал след това всички ще увиснат по оградите да зяпат. Хората, които живеят тук, твърдят, че е сам. Но не можем да го докажем.

— Според нашите сведения той е въоръжен, може би опасен. Голяма хапка за местните момчета, дори ако и те са въоръжени?

— Да, имаме основание да смятаме, че разполага с взривно устройство. Трябва да го спрем, преди да го използва.

— Бомба, а? — каза Линдхърст с видима липса на интерес. Той беше служил на два пъти в Северна Ирландия. — Колко голяма? Колкото за къщата или за цялата улица?

— Малко по-голяма — каза Престън, — смятаме, че има малко ядрено устройство.

Офицерът премести поглед от къщата отсреща и се втренчи в Престън.

— Впечатлен съм.

— Това е плюс. Между другото, искаме го жив.

— Хайде да слезем в града и да поговорим с командващия.

 

 

Докато Линдхърст говореше с Престън на улица Черихейз, на летището кацнаха още два хеликоптера — „Пума“ и „Чинук“. В първия беше щурмовият отряд, а във втория — разнообразната им екипировка.

Отрядът беше под временното командване на ветерана сержант Стив Билбоу. Той беше нисък, мургав и жилест, загрубял като кожа на стар ботуш, с черни, жизнерадостни очи и винаги готова усмивка. Както повечето подофицери, той беше служил дълго време в „Полка“ — цели петнадесет години.

В СВС има още едно необичайно нещо — почти всички офицери са изпратени там временно от съответните им части и служат по две или три години, след което се връщат обратно. Само другите чинове се задържат по-дълго, при това само най-добрите от тях. Дори самият командващ, макар че най-често е служил в „Полка“ преди това, не се задържа дълго на тази длъжност. По-дълго остават, при това много малко на брой, офицерите от техническите и тиловите служби към щаба.

Стив Билбоу беше дошъл от парашутните войски, беше прослужил известно време и за заслуги беше оставен за допълнителен срок. След време се издигна до звание сержант. Беше участвал в сражения, беше живял в джунглата, беше мръзнал по безбройни нощни засади и беше обучавал млади войници.

Познаваше както еднообразната мелница на обучението, което довежда до абсолютния професионализъм, така и бойните операции — беше изпитал бунтовническия огън на партизаните в Оман, беше командвал тайна група срещу републиканските терористи в Източен Белфаст, зад гърба му имаше повече от петстотин скока, повечето от голяма височина и с късно отваряне на парашута.

За негово разочарование, когато през 1980 година колегите му щурмуваха иранското посолство в Лондон, той беше в резервния отряд, от който се оказа, че няма нужда.

В групата имаше още и един фотограф, трима разузнавачи, осем снайперисти и девет щурмоваци. Стив се надяваше и желаеше той да ръководи атаката. На летището ги посрещнаха няколко необозначени полицейски камионетки, които ги закараха в „резиденцията“. Когато Престън и Линдхърст се върнаха там, те бяха вече пристигнали и пред смаяните погледи на няколко местни полицаи подреждаха екипировката си на пода.

— Здрасти, Стив — каза капитан Линдхърст. — Всичко наред ли е?

— Здрасти, шефе. Наред. Подреждаме се.

— Видях обекта. Малка частна къща. Един, най-много двама души вътре. И бомба. Ще бъде малка операция. Няма място за голяма. Искам да влезеш първи.

— Опитай да ме спреш, шефе!

В СВС ударението пада върху самодисциплината, а не върху наложената отвън дисциплина. Всеки, който не може да си наложи такава самодисциплина, каквато е нужна, за да изпълни поставените задачи, и бездруго не се задържа дълго. Тези, които могат, нямат нужда от формалните отношения, характерни за обикновените военни подразделения.

Офицерите се обръщат към подчинените си на малко име, а те към тях с „шефе“, въпреки че към командващия всички се обръщат със „сър“. Войниците помежду си наричат офицерите „рупърт“.

Сержант Билбоу видя Престън и на лицето му светна усмивка.

— Майор Престън! Боже мили, колко време мина!

Престън подаде ръка и се усмихна в отговор.

За последен път беше видял Стив Билбоу в Северна Ирландия, когато след престрелката в Богсайд се беше укрил в квартира на СВС, от която действаха четирима души под негово ръководство. Освен това и двамата бяха парашутисти.

— Сега съм в „Петицата“ — каза Престън, — отговарям за тази операция. Поне от наша страна.

— Какво са ни приготвили?

— Руснак. КГБ. Професионалист от класа. Сигурно е минал през курс „Спецназ“, така че е опитен, бърз, вероятно въоръжен.

— „Спецназ“, а? Ще ги видим колко струват.

И тримата знаеха какво е „Спецназ“ — съветският еквивалент на СВС, елитни части за саботажни операции.

— Съжалявам, че ви развалям компанията, но трябва да започваме с инструктажа — каза Линдхърст.

Той и Престън отидоха в командната стая, където вече бяха генерал Крипс, майорът от щаба, Питър Лоу и разузнавачите от СВС. В продължение на един час Престън изложи всичко, което знаеше, и накрая всички станаха мрачни.

— Имаш ли някакво доказателство, че разполага с атомно устройство? — попита Питър Лоу.

— Не, сър. В Глазгоу заловихме компонент, предназначен за човек, който действа вътре в страната. Специалистите казват, че този компонент не може да се използва за нищо друго. Знаем, че този човек е съветски „нелегален“ — бил е заснет от Мосад по улиците на Дамаск. Връзката му с тайния предавател в Честърфийлд потвърждава това. Останалото са умозаключения. Ако компонентът от Глазгоу не е бил предназначен за такова устройство, тогава за какво им е въобще? Тук няма никакво друго разумно обяснение. Що се отнася до Рос, освен ако не съществува и друга мащабна операция, компонентът е бил предназначен за него.

— Да — каза генерал Крипс. — Ще трябва да приемем, че той разполага с бомбата. Ако не, ще трябва да проведем интензивни разговори с него.

На Питър Лоу му се привиждаха кошмари. Той трябваше да се съгласи, че единственият възможен вариант е да се щурмува къщата. Мъчеше се да си представи какво би станало, ако все пак устройството се взриви.

— Не можем ли да евакуираме хората — попита той без надежда.

— Ще забележи — каза Престън рязко. — Мисля, че ако разбере, че е разкрит, ще ни отнесе заедно със себе си.

Войниците кимнаха. При подобни обстоятелства те биха постъпили по същия начин.

 

 

Времето за обяд отмина, но никой не забеляза това. Храната щеше да е излишна. Следобедът беше посветен на проучвания и подготовка.

Стив Билбоу отиде на летището с фотографа и един полицай. Излетяха с хеликоптер и направиха кръг над града. Далеч от жилищния комплекс, но все пак така, че да го виждат. Фотографът направи снимки на мястото, а Стив засне всичко с видеокамера, за да може да покаже месторазположението на хората в „резиденцията“.

Всички, облечени в цивилни дрехи, бяха закарани да огледат празната къща, построена по същия проект. Когато се върнаха, вече можеха да разгледат и заснетия материал.

До вечерта се упражняваха с макета, който заедно с полицаите бяха направили в самия склад. Той беше само от греди и зебло, но размерите му бяха точни, при което се изясни много важният факт — пространството вътре е много ограничено. Тясна входна врата, тясно коридорче и малки стаи.

Капитан Линдхърст реши да използва само шестима щурмоваци. Освен тях щяха да участват и трима снайперисти — двама на втория етаж в къщата на Адриан и един на възвишението, от което се виждаше задният двор.

В задния двор щеше да има двама от шестте нападатели. Щяха да са с пълно снаряжение, но прикрито под цивилни шлифери. До улицата отзад щеше да ги закара кола. Оттам, без да искат разрешение от собствениците, щяха да се прехвърлят през двора на къщата непосредствено зад целта и щяха да заемат позиции в задния двор.

— Може би в двора ще има опъната жица или въдичарска корда, за сигнализация — предупреди капитан Линдхърст, — но тя сигурно ще е по-близо до къщата. Ще стоите до оградата. При сигнала искам да хвърлите две шокови гранати в спалнята и в кухнята. След това ще заемете позиции с автоматите. Не стреляйте в прозорците — Стив и момчетата ще са вътре.

„Задните“ кимнаха. Капитан Линдхърст нямаше да участва в самото нападение. Той беше за първи път в СВС и беше капитан само защото там няма по-ниски чинове. При завръщането си в своята част той отново щеше да бъде лейтенант, но се надяваше по-късно да се върне пак като командир на ескадрон.

Също така известна му беше традицията в СВС, която се отличаваше от тази в обикновените войски — офицерите никога не участваха в акции в градове — тези акции се провеждаха от войници и сержанти.

Беше решено главният удар да бъде през предната врата. Четирима души щяха да бъдат докарани тихо с товарен микробус — двама щяха да разбият входната врата — единият със специалната пушка, а другият, при нужда, с големия чук и ножиците за метал.

Когато разбият вратата, първи щяха да влязат сержант Билбоу и един ефрейтор. След тях щяха да дойдат другите двама, вече оставили инструментите за разбиване и с насочени автомати.

Стив Билбоу трябваше да влезе в дневната на първия етаж, а ефрейторът трябваше да изтича по стълбите и да заеме предната спалня. Единият от другите двама трябваше да се качи горе, в случай че „Джо“ е в банята, а другият да отиде след сержанта.

Сигналът за двамата отзад щеше да бъде гърмежът на пушката за вратата. При това положение, когато нападателите от предната врата вече са вътре, намиращите се в стаите щяха да бъдат зашеметени от хвърлените шокови гранати.

Престън, който реши да се върне в наблюдателния пост, слушаше подробностите.

Той знаеше, че само на СВС е позволено да подбират оръжието си без ограничения. За близък бой те използваха германските „Хеклер и Кох“ — късоцевни, деветмилиметрови скорострелни автомати със сгъваем приклад — малки, удобни и надеждни.

Те се носеха отпред, на гърдите, прикрепени с метална скоба, така че ръцете оставаха свободни за други действия — отваряне на врати, влизане през прозорци, хвърляне на гранати и подобни. Автоматът може да се освободи само с едно движение и да влезе в действие за по-малко от секунда.

При разбиването на врати, както беше показала практиката, е по-бързо да се разбият пантите, а не ключалката. За това се използваше специална ловна пушка „Ремингтън Уингмастър“, но със специални куршуми.

Освен тези играчки понякога се налагаше да се използва и тежък чук или резачки за метал — ако вратата е залостена с резе или има окачена верига. Те също така имаха на разположение и шокови гранати — те не убиваха, а само зашеметяваха с гърмежа си и силния блясък. Накрая, всеки имаше личен автоматичен пистолет „Браунинг“.

Линдхърст подчерта, че при нападението от най-голяма важност ще бъде времето. Той реши да започнат в 21,45 — тъмнината по това време е достатъчна, за да обърка, но нощта все още не се е спуснала напълно.

Самият той щеше да бъде в къщата на Адриан и да наблюдава оттам цялата операция. Там щеше да има връзка с хората си по радиото. Ако малко преди това по улицата се появеше пешеходец, той щеше да предупреди и нападението да се забави, докато улицата се освободи. В колата, която щеше да докара хората за задния двор, също щеше да има радиостанция, настроена на същата вълна, така че те щяха да слязат от колата точно деветдесет секунди преди разбиването на предната врата.

Измисли и още нещо — когато микробусът се приближава по улицата, той щеше да позвъни по телефона на Рос. Телефонът във всички тези къщи се намираше на малка масичка в антрето. Целта беше да се отдалечи агентът от бомбата, където и да се намира тя, и да се даде възможност на хората му да стрелят първи.

Както обикновено, те щяха да дават по два автоматични изстрела, в две бързи серии. Въпреки че автоматите им могат да изпразнят тридесетте патрона в пълнителя за две секунди, те можеха съвсем прецизно да изстрелват само по два патрона, което освен икономиите увеличаваше шансовете за оживяване на атакувания.

Веднага след атаката улицата щеше да бъде заета от полицията, за да се избегне събирането на обикновената в такива случаи тълпа. Полицията щеше да заеме и къщата, докато хората от СВС вече щяха да са се изтеглили с микробуса, очакващ ги на задната улица. Освен това един екип от шест души трябваше да пристигне късно следобед от „Алдермастън“.

В шест Престън се върна в наблюдателния пункт, където влезе през задната врата.

— Току-що запали лампата — каза му Бъркиншоу, когато влезе в предната спалня. Той видя светлината зад спуснатите пердета и отблясъците под входната врата.

— Стори ми се, че някой се движи зад пердетата на горния етаж, точно след като ти тръгна — каза му Барни. — Беше малко след обяд. Но не е излизал.

Престън се обади на Джинджър, но и от своя пост той не бе забелязал никакво движение.

— След час-два ще започне да се стъмва. След това видимостта ще се влоши — каза му той.

 

 

Валерий Петровски не спа добре. Малко преди един часа той се разсъни окончателно, изправи се в леглото и се втренчи в къщата точно срещу прозореца. След още малко стана, отиде до банята и взе душ.

Приготви си лек обяд и го изяде в кухнята към два часа. От време на време поглеждаше през прозореца към задния двор, където беше опънал тънък и незабележим найлонов рибарски конец от единия до другия край. През една макара той влизаше в задната врата и там беше завързан за няколко окачени консервени кутии. Когато го нямаше, той отпускаше конеца, а го опъваше, когато си беше вкъщи. Досега никой не беше разклащал консервените кутии.

Следобедът беше към края си. Той се чувстваше напрегнат, сетивата му бяха нащрек и съвсем естествено, като се има предвид какво имаше във всекидневната си. Опита се да чете, но не можеше да се съсредоточи. Москва трябваше да е получила съобщението му преди дванадесет часа. Послуша малко музика по радиото и в шест часа се установи във всекидневната. Фасадата на къщата му беше на изток и беше в сянка, макар че къщите отсреща бяха все още огрени от вечерното слънце. Отсега нататък мракът щеше да се сгъстява все повече. Той спусна пердетата, както винаги, преди да запали лампите, и понеже нямаше какво да прави, пусна телевизора. Както обикновено, преобладаваше предизборната кампания.

 

 

Напрежението в „резиденцията“ нарастваше. Извършваха се последните приготовления на микробуса, обикновен фолксваген със странична плъзгаща се врата. Двама цивилни щяха да бъдат на предната седалка, шофьорът и другият — на радиостанцията. Проверяваха многократно цялото оборудване.

Микробусът щеше да бъде отведен до изхода за комплекса от обикновена кола. След това щеше да влезе в радиообсега на наблюдателния пункт. Задната част на товарния микробус беше покрита с дунапренови плоскости, за да се избегне удрянето на метал в метал.

Войниците се обличаха и оборудваха. Всеки от тях облече най-напред гащеризон от огнеупорна материя. Най-накрая щяха да сложат и специални качулки от същата материя, които оставяха само носа и очите открити. След това се поставяше бронираната жилетка. Нейната задача беше да поеме енергията от удара на куршума и да я насочи встрани и навън от посоката на удара. Под нея се слагаха добавъчни подплънки, които допълнително ликвидираха всякаква опасност. Над всичко това се поставяха каишите, на които се окача нападателното оръжие и гранатите. На краката си носеха традиционните „пустинни“ ботуши — високи до глезените и с дебели гумени подметки. Цветът им можеше да бъде определен само като „мръсен“.

Капитан Линдхърст размени по една дума с всеки от хората, а най-много със заместника си, Стив Билбоу. Естествено, думата „късмет“ не се споменаваше — пожелаваше се всичко, но не това. После Линдхърст тръгна за наблюдателния пост.

Влезе в къщата на Адриан малко след осем часа. Престън чувстваше напрежението му. В осем и тридесет звънна телефонът. Обади се Барни, който беше в антрето. Днес през деня бяха звънили няколко души. На всеки от тях обясняваха, че семейство Адриан са при родителите си и че те са бояджии. Всички приемаха обясненията. Когато Барни вдигна телефона, от кухнята излизаше капитан Линдхърст с чаша чай в ръце.

— За теб е — каза той и се качи отново горе.

След девет часа напрежението постепенно нарасна. Повечето време Линдхърст прекара в разговори с „резиденцията“, откъдето в 21,15 часа потегли товарният микробус, воден от колата. В 21,33 те бяха на разклона към комплекса, на около двеста метра от целта. Наложи се да спрат и изчакат. В 21,41 мистър Армитидж излезе, за да остави празните бутилки с мляко пред вратата си. След това за ужас на всички се спря, за да огледа каменното корито с цветя в центъра на двора. Сетне поздрави съсед от отсрещната страна на улицата.

— Прибирай се вътре, стар глупак — прошепна Линдхърст, който стоеше до прозореца и гледаше осветените пердета отсреща.

В 21,42 другата кола спря на задната улица. След още десет секунди мистър Армитидж каза лека нощ на съседа си и се прибра.

В 21,43 товарният микробус тръгна по улицата, водеща в комплекса. Престън от антрето до телефона чуваше разговора между Линдхърст и микробуса. Той се приближаваше бавно към Черихейз.

Нямаше никакви пешеходци. Капитанът нареди на двамата зад задния двор да излизат от колата и да тръгват.

— Влизане в Черихейз след петнадесет секунди — се чу от микробуса.

— Забави. Имате още тридесет секунди.

След двадесет секунди Линдхърст изкомандва:

— Влезте сега.

Микробусът излезе иззад ъгъла, съвсем бавно, на габарити.

— Осем секунди… — промърмори Линдхърст в микрофона, след това просъска към Престън: — Набирай сега!

Микробусът отмина входа на № 12 и спря малко по-нататък. Искаха да атакуват малко отстрани. Смазаната странична врата се отвори безшумно и навън излязоха четирима мъже в черно. Нямаше тичане, нямаше викове и тропащи крака. В уговорения ред те изминаха необходимото разстояние, заобиколиха колата на Рос и застанаха пред входната врата. Човекът с пушката знаеше от коя страна са пантите. Преди още да спре на място, пушката беше готова за стрелба. Той внимателно намери пантите и се прицели. Зад него един друг силует очакваше с вдигнат във въздуха чук. Зад тях бяха Стив и ефрейторът, с насочени автомати…

 

 

В стаята майор Валерий Петровски беше неспокоен. Не можеше да се съсредоточи и върху телевизора. Сетивата му долавяха твърде много — чу как дрънкат бутилки, мяукането на котка, рева на мотоциклет някъде в далечината, сирена на кораб.

В девет и половина имаше още едно предаване за текущите събития. Още интервюта с министри и обещаващи кандидати за министри. Изнервен, той превключи на Би Би Си–2, но там имаше документален филм за птиците. Въздъхна. Поне е по-добре от политиката.

След около десет минути чу как съседът му изнася бутилките си за мляко. Винаги толкова и винаги по това време, помисли си той. След това старият глупак се заприказва с някого. В това време нещо по телевизията привлече вниманието му и той загледа изумено. На екрана се беше появил издължен човек, чието хоби очевидно бяха гълъбите. В ръцете си пред камерата той държеше един — хубаво животно с характерно оцветяване на главата и човката.

Петровски седеше скован, насочил почти цялото си внимание към птицата. Думите възприемаше с останалата част. Беше сигурен, че е виждал този гълъб някъде.

— Тази прекрасна птица предназначена ли е за състезание или не? — Журналистката явно беше нова и искаше да направи по-хубаво интервю, отколкото си струваше.

— Боже, не — отговори мъжът, — това е Уесткът. Не е декоративен гълъб.

В паметта на Петровски проблесна стаята за гости във вилата на Генералния секретар в Усово. „Намерих го на улицата, миналата зима…“ Това бяха думите на състарения англичанин, птицата беше там, в един кафез и го гледаше с умните си очи.

— Тази порода не се среща из градовете — каза момичето, чудейки се как да продължи.

В този момент телефонът иззвъня…

При нормални обстоятелства Петровски би отишъл да отговори веднага, защото би могло да е някой съсед. Да се прави, че го няма, когато лампите светят, би било подозрително. Също, не би взел със себе си пистолета. Но той седеше втренчен в екрана. Телефонът звънеше настойчиво. Заедно с телевизора той заглуши меките стъпки на плочника отпред.

— Вероятно сте права — отговори интервюираният. — Уесткът не е „улична“ порода. Това може би е един от най-добрите пощенски гълъби. Те винаги се връщат при стряхата, където са се излюпили. Затова ги наричат „домошари“.

Петровски скочи от стола си, ръмжащ от гняв. Измъкна иззад възглавницата прецизния пистолет, с който не се разделяше, откакто влезе в Англия. Каза една кратка руска дума — предател.

В този момент нещо изрева, след това още веднъж, почти едновременно. Почти веднага последва звукът на разбито стъкло откъм предната врата. Чуха се два страхотни гърмежа от задната част на къщата и тичащи стъпки в коридора. Петровски се обърна рязко към вратата на стаята и стреля три пъти. Пълнителят на пистолета му „Сако“ побираше само пет патрона. Той остави двата — можеше да му потрябват за него самия. Но трите, които изстреля, пробиха тънката врата и потънаха оттатък в коридора…

Съседите щяха да разказват за тази нощ до края на живота си, но никой нямаше да може да я опише точно.

Ревът на пушката ги изстреля от меките столове. След като откъсна пантите на вратата, стрелецът отстъпи встрани, за да направи място за другия. Той разби ключалката с големия чук и също отстъпи. И двамата откачиха автоматите си и ги насочиха.

Стив и ефрейторът вече бяха нахълтали през зеещата дупка. Ефрейторът на три скока се втурна нагоре по стълбите, следван от човека, току-що захвърлил чука. Стив изтича покрай звънящия телефон, достигна до вратата на стаята и нещо го отхвърли назад. Четвъртият от групата приклекна и стреля през все още затворената врата. После я отвори с ритник и се изтъркаля в стаята на кълбо. Изправи се на крака някъде към средата на помещението.

Когато се чуха първите изстрели, капитан Линдхърст отвори вратата на къщата отсреща и започна да наблюдава. Зад него застана Престън.

Когато войникът във всекидневната се изправи и видя неподвижната фигура на пода, капитан Линдхърст се появи на прага. Той се ориентира в обстановката веднага, въпреки че димът още не се беше разнесъл.

— Помогни на Стив в антрето — каза той. Войникът се подчини. Човекът на пода се раздвижи. Капитанът извади своя „Браунинг“ изпод якето.

Войникът се бе справил добре — Петровски беше улучен в коляното, един куршум в долната част на корема и един в рамото. Пистолетът му беше хвърлен насред стаята. Въпреки преградата войникът беше уцелил с три от четирите куршума.

Петровски изпитваше нечовешка болка, но беше жив. Започна да пълзи. На два-три метра от него Линдхърст видя сивата стомана, плоската кутийка отстрани, двата бутона — червен и жълт. Капитан Линдхърст се прицели внимателно и стреля.

Джон Престън влетя в стаята толкова бързо, че бутна стоящия там офицер. Застана на колене до тялото на пода. Лежеше на една страна, половината от задната част на черепа му липсваше, а устните още се отваряха и затваряха, като риба на сухо. Престън наведе глава към умиращия. Линдхърст все още държеше пистолета си насочен, но между него и руснака застана човекът от MI5. Премести се встрани, за да се открие целта, после свали оръжието.

Престън се изправи. Нямаше нужда от втори изстрел.

— По-добре да повикаме мъдреците от „Алдермастън“, да хвърлят едно око на това — каза капитанът и посочи металния шкаф в ъгъла.

— Исках го жив — каза Престън.

— Съжалявам, старче. Нямаше как.

В този момент и двамата се стреснаха от един звук, идващ откъм бюфета. Погледнаха и видяха, че това е радиочасовник, който се беше включил автоматично. Говорителят каза:

— Добър вечер, тук е Радио Москва, програма на английски език. Новините в десет. В Тери… извинете в Техеран днес правителствен говорител заяви…

Капитан Линдхърст отиде до бюфета и го изключи. Мъжът на пода беше вперил безжизнен поглед в мокета и не можеше да чуе паролата, предназначена единствено за него.