Фредерик Форсайт
Четвъртият протокол (4)

4.

Мъжете, които дойдоха при Раул Леви, бяха четирима — едри, яки мъже, пътуващи с две коли. Първата спря пред къщата му, а втората на стотина метра по-нагоре по улицата.

От първата кола излязоха двама, които бързо, но тихо преминаха разстоянието до входната врата на къщата му. Двамата шофьори останаха да чакат в колите, с изгасени светлини и работещи мотори. Вечерта на този 15 януари беше студена, в седем часа вече беше тъмно като в рог и по улицата нямаше никой.

Мъжете, които почукаха на вратата, имаха делови вид, бързаха като хора, които нямат време за губене, имат работа и смятат, че колкото по-бързо свършат, толкова по-добре. Когато Леви отвори, те не се представиха. Просто влязоха и затвориха след себе си. Протестите на домакина едва бяха излезли от устата му, когато бяха прекъснати от четири пръста, забити в слънчевия му сплит.

По-едрият от мъжете омота палтото му около него, нахлупи шапката му, затвори входната врата и ловко го доведе до колата, чиято врата се отвори, докато приближаваха. Когато тръгнаха с него, притиснат между тях на задната седалка, бяха изминали двадесет секунди.

Откараха го в големия общински парк на северозапад от Нижлен, чиито петдесет акра дъбова гора и поляни бяха напълно безлюдни.

Двете коли спряха навътре, достатъчно далеч от шосето. Шофьорът от втората кола, който щеше да задава въпросите, се вмъкна на предната седалка.

Обърна се назад към задната седалка и кимна на колегите си. Две ръце обхванаха дребния шлифовач на диаманти, за да стои неподвижен, а една трета, в ръкавица, запуши устата му. Другият извади големи клещи, взе ръката на Леви и умело строши три от ставите на пръстите му една след друга.

Това, че не му задаваха никакви въпроси, уплаши Леви дори повече от убийствената болка. Имаха вид на незаинтересовани хора. Когато четвъртата става изхрущя в клещите, Леви крещеше, че иска да му задават въпроси.

Разпитващият на предната седалка кимна небрежно и каза:

— Приказва ли ти се?

Зад ръкавицата Леви кимаше неудържимо. Махнаха я. Той нададе дълъг задавен писък. Когато свърши, разпитващият каза:

— Диамантите. От Лондон. Къде са?

Говореше фламандски със силен чужд акцент. Леви му каза, без да се бави. Никакви пари не можеха да компенсират загубата на ръцете, с които вади хляба си. Разпитващият премисли отговора му съсредоточено.

— Ключовете — каза той.

Бяха в джоба на панталоните му. Разпитващият ги взе и излезе от колата. След секунди втората кола изхрущя през изсъхналата трева и се отправи към шосето. Забави се петдесет минути.

През това време Леви скимтеше и държеше унищожената си ръка. Двамата отстрани сякаш не се интересуваха от него. Шофьорът гледаше напред, ръцете му в ръкавици бяха на кормилото. Когато разпитващият се върна, не спомена четирите диаманта, които сега бяха в джоба му. Той каза:

— Един последен въпрос. Кой ги донесе?

Леви поклати глава. Разпитващият въздъхна поради загубата на време и кимна на мъжа вдясно. Двамата си смениха ролите — десният пое клещите и дясната му ръка. След като счупиха две стави и на тази ръка, той им каза. Последваха един-два допълнителни въпроса и разпитващият изглеждаше удовлетворен. Той излезе от колата и се качи в своята. Една след друга колите се отправиха към Нижлен.

Когато минаваха покрай къщата му, Леви видя, че тя е тъмна и затворена. Надяваше се да го оставят там, но не го направиха. Минаха през центъра и после се отправиха на изток. Светлините на кафенетата, топли и уютни в зимния студ, минаваха покрай прозорците на колата, но никой не изтича отвътре. Леви дори успя да види неоновия надпис над полицейския участък срещу църквата и оттам не излезе никой.

На две мили от Нижлен, на изток, шосето пресича железопътната линия от Лиер за Херенталс в участък, прав като стрела, където големите дизелови локомотиви се движат със седемдесет мили в час. От двете страни на прелеза има селскостопански постройки. Двете коли спряха наблизо и загасиха светлините и моторите.

Без да каже дума, шофьорът бръкна в жабката, извади бугилка и я подаде на задната седалка. Единият от мъжете хвана носа на Леви, а другият започна да налива алкохола, местна марка, в давещото се гърло. Когато бяха излели три четвърти, го пуснаха. Раул Леви започна да плува в алкохолна мъгла. Дори болката попремина. Тримата в колата и този в предната просто чакаха.

В 23,15 разпитващият излезе от първата кола и процеди нещо през прозореца. По това време Леви беше в безсъзнание и помръдваше конвулсивно. Двамата го измъкнаха от колата и го завлякоха до релсите. В 23,20 единият го удари по главата със стоманена щанга и той умря. Сложиха го на линията. Премазаните му ръце бяха на едната релса, а наблизо беше главата му.

Ханс Гробелар изведе последния нощен експрес от Лиер точно в 23,09 — по разписание, както винаги. Беше последният за деня курс и той щеше да си бъде у дома, в топлото легло, в Херенталс около един часа. Влакът не спираше в Нижлен и той премина оттам навреме, в 23,19. След гарата той ускори по правия участък към прелеза с близо 70 мили в час. Големият прожектор осветяваше релсите стотина метра напред.

Малко преди да наближи прелеза, той видя превитата фигура върху релсите и натисна спирачките. Влакът започна да губи скорост, но недостатъчно. От колелата заизскачаха искри. С отворена уста той гледаше как светлината приближава. На двама от колегите му вече се беше случвало — самоубийци или пияници, така и не се разбра. Не и след това. С такъв локомотив, казваха, дори не усещаш удара. Той не го усети. Свистящата машина мина през мястото все още с 30 мили в час.

Когато накрая спря, дори не можеше да погледне. Изтича до една от фермите и вдигна тревогата. Когато полицията дойде и освети с електрически фенерчета, пихтията под колелата приличаше на ягодов конфитюр. Ханс Гробелар се прибра вкъщи призори.

 

 

Същата сутрин, но четири часа по-късно Джон Престън влезе във фоайето на Министерството на отбраната в Уайтхол, доближи се до бюрото на рецепцията и се легитимира с универсалния си пропуск. След неизбежната проверка в кабинета на този, при когото идваше, го заведоха с асансьора нагоре и после през няколко коридора до кабинета на началника на вътрешната охрана на министерството, високо, откъм гърба на постройката и с изглед към Темза.

Бригаден генерал Бърти Капстик се беше променил малко от последния път, когато го видя в Ълстър преди години. Едър, червендалест и добродушен, с бузи като ябълки, които му придаваха вид повече на фермер, отколкото на войник, той излезе напред и изрева:

— Джони, момчето ми, от плът и кръв! Влизай, влизай!

Въпреки че беше само с десет години по-възрастен от Престън, Капстик имаше навика да нарича почти всички по-млади от него „момчето ми“, като провинциален роднина, което подхождаше на външния му вид. Но преди време той беше добър войник — беше навлизал дълбоко в територията на терористите по времето на малайзийската кампания, беше командвал група експерти по инфилтриране в джунглата на Борнео по време на индонезийската криза, както сега се нарича.

Той му показа стол и извади бутилка малцово уиски от един шкаф.

— Глътчица, а?

— Май е рано — запротестира Престън. Единадесет едва минаваше.

— Глупости. За старото време. И без това кафето, което правят тук, е неописуемо. — Капстик седна и бутна чашата към Престън през бюрото. — Та какво направиха с теб, момчето ми?

Престън направи гримаса:

— Казах ти по телефона какво ми набутаха. Гадна полицейска работа. Не се обиждай, Бърти.

— Е, и при мен е същото. На тревичката, на паша. Аз съм офицер от запаса, разбира се, та не е толкова лошо. Пенсионирах се на петдесет и пет и успях да се наместя в това гнезденце. Не е много зле. Клатя се във влака всеки ден, проверявам мерките по охраната, следя всички да са добри момчета и се прибирам вкъщи при малката ми женичка. Можеше и да е по-зле. Както и да е, за старото време!

— Наздраве — каза Престън и двамата отпиха.

Старото време не беше толкова розово, помисли той. Когато го видя за последен път преди шест години, заблуждаващо откритият Бърти Капстик беше заместник-началник на военното разузнаване в Северна Ирландия, тогава полковник, и работеше в онзи комплекс постройки в Лисбърн, от чиито информационни банки може да се разбере кой от хората на ИРА си е почесвал гърба напоследък.

Престън тогава беше от момчетата, които работят в цивилни дрехи, под прикритие, подвизават се из гетата и разговарят с информаторите, взимат оставени за тях пакети на тайни места. Бърти Капстик беше застанал твърдо зад него пред служителите от Холируд Хаус, когато „изгоря“ и едва не го убиха по време на акция.

Това стана на 21 май 1981 година и на следващия ден вестниците бегло споменаха за случая. Престън беше в кола без отличителни знаци и трябваше да се срещне с един информатор в квартала Богсайд на Лондондери. Така и не стана ясно дали е изтекла информация на горните етажи, дали колата му е била използвана повече, отколкото трябва, или лицето му е било „възстановено“ от разузнавачите на „Временното крило“ на ИРА. При всички случаи кашата беше забъркана. Точно когато влезе в територията на републиканците, от една малка уличка излезе кола с четирима въоръжени „временни“ и тръгна след него.

Той ги видя в огледалото и отмени срещата веднага. Но онези не бяха доволни. Навътре в гетото те препречиха пътя му с колата си и се изтъркаляха навън — един с пистолет и двама с автомати.

Без да може да избира друго освен рая или ада, Престън пое инициативата. Напук на нападателите и срещу всички шансове, той също се изтъркаля от колата точно когато автоматичният огън я дупчеше. В ръката му беше деветмилиметров браунинг, поставен на автоматична стрелба. От паважа той им го демонстрира. Те бяха се надявали, че той ще умре кротко — бяха твърде близо един до друг.

С бърза стрелба остави двама на място, а от шията на третия откъсна голямо парче месо. Шофьорът им беше включил на скорост и изчезна в кълба дим от изгорели гуми. Добра се до една квартира на Специалната армия и остана там, докато Капстик дойде да го прибере.

Разбира се, на дявола трябваше да се плаща — последваха разпити, разследвания, тревожни въпроси отвисоко. И дума не можеше да става да продължи. Наистина беше „изгорял“, както е на професионален жаргон, тоест идентифициран. Вече нямаше полза от него. Оцелелият би познал лицето му навсякъде. Дори не позволиха да се върне в стария си полк. Кой знае колко терористи се навъртат натам?

Бяха му предложили Хонконг или вратата навън. Тогава Бърти Капстик поприказва с един приятел. Имаше и трети вариант. Да напусне армията като майор на четиридесет и една и да отиде като късно постъпил в MI5. Спря се на това.

— Нещо специално? — попита Капстик.

Престън поклати глава:

— Просто обиколка за запознаване.

— Не се тревожи, Джони. Вече знам, че ти си на мястото. Ако се случи нещо по-едро от обир на новогодишния фонд, ще ти се обадя. Как е Джулия между другото?

— Остави ме. Преди три години.

— Съжалявам за това — лицето на Бърти Капстик се смръщи. — Заради друг?

— Не. Не тогава. Сега има някой, предполагам. Заради работата, знаеш как е.

Капстик кимна мрачно:

— Моята Бети винаги е била много добра. Нямало ме е вкъщи половината от времето. Не отстъпи. Поддържа огъня в огнището. Общо взето, не е живот за жена. Случвало се е и друг път. Често. И все пак лош късмет. Виждаш ли момчето?

— Чат-пат.

Капстик едва ли можеше да улучи по-болно място. В малкия си и пуст апартамент в Кенсингтън Престън държеше две фотографии. На едната бяха той и Джулия в деня на сватбата им, той на двадесет и шест, стегнат в униформата на парашутния полк, а тя на двадесет, красива и бяла. На другата беше синът му Томи, който за него означаваше повече от самия му живот.

Бяха живели като обикновено семейство на военен в различни общежития за семейни и Томи се беше родил осем години по-късно. Идването му на бял свят му даде чувство на удовлетворение, но не и на нея. Скоро след това Джулия започна да се отегчава от тежестите на майчинството, прибавени към самотата при отсъствията му, започна да се оплаква, че не достигат парите. Започна да му натяква да напусне армията и да печели много пари в цивилния живот. Не искаше да разбере, че той обича работата си и че скуката зад бюрото в търговията или някоя индустрия би го докарала до лудост.

Прехвърли се в разузнавателния корпус, но това само влоши нещата. Изпратиха го в Ълстър, където съпругите нямаха право да ходят. След това се потопи под повърхността и контактите съвсем престанаха. След инцидента в Лондондери тя изрази чувствата си недвусмислено. Опитаха още веднъж. Живееха в едно предградие, той вече работеше в „Петицата“ и почти всяка вечер си беше вкъщи. Проблемът с раздялата беше разрешен, но бракът им беше станал горчив. Джулия искаше повече, отколкото позволяваше заплатата му на късно постъпил.

Когато по нейно настояване изпратиха Томи в училище, за което се плаща, близо до къщата им, тя започна работа като моделиер в една модна къща в Уест Енд. Това още повече утежни финансите им. След още една година тя го напусна изцяло, като взе детето със себе си. Той научи, че тя живее с шефа си, достатъчно стар, за да й бъде баща, но с възможности да поддържа стила й и да изпрати Томи в скъп частен пансион в Тонбридж. Сега почти не виждаше дванадесетгодишния си син.

Беше й предложил да се разведат, но тя не искаше. След три години неконсумиран брак той щеше да получи развод и без това, но тя заплаши, че тъй като той не може да осигури издръжка за нея и за детето, тя ще го вземе. Беше притиснат в ъгъла и го знаеше. Позволяваше му да взема детето за седмица всяка ваканция и една неделя през учебните срокове.

— Трябва да тръгвам, Бърти. Знаеш къде да ме намериш, ако нещо се случи.

— Разбира се, разбира се. — Капстик се затътри към вратата, за да го изпрати. — И се пази, Джони. От нас, готините, не останаха много.

Разделиха се с шегата и Престън се върна на Гордън стрийт.

 

 

Луис Заблонски познаваше мъжете, които дойдоха с товарния микробус и почукаха на вратата му късно в събота вечерта.

Както обикновено в събота, той беше сам вкъщи. Берил беше излязла и нямаше да се върне до малките часове. Предполагаше, че те знаят това.

Когато се почука, той гледаше филма по телевизията и не се обезпокои. Отвори и те нахълтаха в антрето, като затвориха вратата след себе си. Бяха трима. За разлика от четиримата, които посетиха Раул Леви (инцидент, за който Заблонски не знаеше нищо, тъй като не четеше белгийски вестници), тези бяха биячи, наети от лондонския Ист Енд.

Двамата бяха зверове, обикновени убийци с лица като пържоли, готови да направят каквото им се каже и да изпълняват заповедите на третия. Той беше слаб, сипаничав, зъл, със сплъстена руса коса. Заблонски не ги познаваше лично. Той просто ги „позна“ — беше виждал такива в лагерите, униформени. Това подсили желанието му да се противопостави. Знаеше, че е безполезно. Хора като тези винаги правеха каквото си пожелаят с такива като него. Нямаше смисъл да се бори или да се моли.

Изблъскаха го във всекидневната и го хвърлиха в собствения му фотьойл. Единият от мъжете отиде зад него и го затисна, за да не мърда. Другият застана отдясно, като с длан поглаждаше юмрука си. Русия придърпа един стол, седна на него и се втренчи в лицето на бижутера.

— Удари го — каза той.

Биячът отдясно стовари тежък удар право в устата му. На ръката му имаше бокс. Там, където беше устата на Заблонски, се размазаха зъби, устни, кръв и венци.

Русия се усмихна.

— Не там — каза той, — нали ще трябва да говори. По-надолу.

Биячът стовари два първокласни върху гръдния му кош. Няколко ребра се пукнаха. От устата му се чу виене. Русия се усмихна пак. Харесваше му, когато издават звуци.

Заблонски се помъчи да се изкопчи, но беше все едно. Силните ръце отзад го държаха здраво, както онези, на каменната маса в Полша преди толкова години, когато русият се беше усмихвал над него.

— Направил си кофти, Луис — изчурулика Русия, — разстроил си един приятел. Мисли, че си му гепил нещо, и сега си го иска.

Каза му какво е. Заблонски преглътна с мъка част от кръвта, която пълнеше устата му.

— Не са тук — задави се той.

Русия се замисли.

— Претърсете наоколо — каза им той, — той ще кротува. Разбишкайте всичко!

Двамата започнаха, а Русия и бижутерът останаха във всекидневната. Търсеха внимателно и това им отне час. Накрая всеки бюфет, шкаф, чекмедже, пролука, цепнатина бяха преровени. Русия се задоволяваше да ръга от време на време счупените ребра на Заблонски. Малко след дванадесет биячите се върнаха от тавана.

— Нищо — каза единият.

— Кой ги гепи, Луис? — попита Русия.

Опита се да не им каже, а те започнаха да го удрят отново, докато им каза. Когато този отзад го пусна, той се свлече напред върху килима и се преобърна на една страна. Около устата му посиняваше, очите му се движеха хаотично, дъхът му излизаше на кратки, мъчителни тласъци.

— Прави инфаркт — каза единият с любопитство, — ще пукне.

— Цапнал си го по-силно тогава, а? — каза Русия със сарказъм. — Хайде! Тръгваме. Знаем името.

— Мислиш, че не ни е избудалкал?

— Аха. Не ни избудалка преди час — каза Русия.

Тримата излязоха навън, качиха се в микробуса и потеглиха. На пътя, южно от Голдърс Грийн, единият от биячите попита Русия:

— К’во ще правим сега, а?

— Затваряй си човката! Мисля.

Малкият садист обичаше да се мисли за гангстерски бос. Всъщност интелигентността му беше ограничена и сега не знаеше какво да прави. От една страна, споразумението беше да посетят само един човек и да приберат откраднатата собственост. От друга, собствеността не беше възстановена. Близо до Риджънтс парк той видя телефонна будка.

— Спри тук — каза, — имам телефонен разговор.

Човекът, който го беше наел, му беше дал номера на уличен телефон и три определени часа, в които може да му се обажда там. Първият беше след няколко минути.

 

 

Берил Заблонски се върна от съботното си развлечение малко преди два сутринта. Тя паркира колата на отсрещната страна на улицата и влезе, изненадана, че лампите още светят.

Жената на Луис Заблонски беше хубава еврейка от работническо семейство и вече беше научила, че да очакваш от живота всичко най-хубаво е глупаво и егоистично. Преди десет години, тогава беше на двадесет и пет, Луис я беше измъкнал от хора на някакъв безнадежден мюзикъл и я беше помолил да се омъжи за него. Каза й за недъга си, но въпреки всичко тя се съгласи.

Странно, но бракът им беше добър. Той беше безкрайно мил и се отнасяше към нея като щедър баща. Тя разчиташе на него почти като дъщеря. Беше й дал всичко, каквото може — хубава къща, дрехи, бижута, джобни пари, сигурност, — и тя беше благодарна.

Разбира се, имаше нещо, което не можеше да й даде, но се отнасяше с разбиране и толерантност. Единствено желаеше да не знае кой и да не го карат да се запознава с някой от тях. На тридесет и пет Берил беше малко попрезряла, това се виждаше, беше земна и привлекателна, от този тип, който се харесва на по-младите мъже, чувство, на което тя с готовност отвръщаше. Поддържаше малко ателие в Уест Енд, в което без притеснение се отдаваше на съботните си удоволствия.

Две минути след като влезе вкъщи, Берил Заблонски даваше през сълзи адреса си на „Бърза помощ“. Линейката пристигна след шест минути, поставиха бижутера на носилка и се мъчиха да го върнат към живота през целия път до болницата. Берил се качи с него в линейката.

Докато пътуваха, той имаше момент на просветление и й махна да се приближи до кървавата му уста. Напрягайки слуха си, тя чу няколко думи и веждите й се сбърчиха в недоумение. Той не каза нищо повече. Когато пристигнаха в болницата, той беше още един от „починалите при постъпването“ случаи.

Берил Заблонски още изпитваше добри чувства към Джим Ролингс. Преди той да се ожени, седем години по-рано, те бяха имали връзка. Знаеше, че бракът му е разрушен и че живее сам в един тавански апартамент в Уондсуърт. Беше въртяла номера достатъчно често, за да го помни наизуст.

Когато той вдигна слушалката, тя още плачеше и в началото му беше трудно, пък не беше се и разсънил както трябва, да разбере кой се обажда. Разговорът беше от автомат в спешното отделение на болницата и докато пускаше нови монети, пиукането не спираше.

След като разбра кой е, Ролингс се заслуша в думите й с нарастващо объркване.

— Само това ли каза?… Само това? Добре, мила. Слушай, съжалявам. Наистина съжалявам. Ще дойда при теб, когато отмине бъркотията. Помисли какво мога да направя за теб. И… благодаря, че се обади.

Ролингс се замисли за миг, после набра два номера — един след друг. Рони от работилницата пристигна пръв, Сид — десет минути след него. И двамата, както им беше казано, носеха инструменти. Дойдоха точно навреме. След петнадесет минути посетителите затропаха с крака по стълбите.

На Русия не му се занимаваше с допълнителната работа, но сумата, която гласът по телефона обеща, не беше за пренебрегване. Той и приятелите му бяха от Ист Енд и не обичаха да ходят на юг от реката. Враждите между бандите от Ист Енд и шайките от Южен Лондон са легендарни в престъпния свят и за един „южняк“ да отиде „на изток“ и обратното, беше гаранция за много неприятности. Все пак Русия реши, че в 3,30 сутринта нещата ще са достатъчно спокойни, за да свършат работата навреме и да се приберат, преди да ги забележат.

Когато Джим Ролингс отвори, една тежка ръка го хвана и го изтика назад в коридора, който водеше към всекидневната. Двамата биячи влязоха първи, а Русия се появи след тях. Ролингс отскочи назад, за да влязат и тримата. Когато вратата се затръшна отзад, Рони излезе от кухнята и удари единия бияч с дръжка от брадва. Сид изскочи от гардероба с дрехите и удари черепа на втория с щанга. Двамата се свлякоха като волове.

Русия драскаше по вратата, за да напипа дръжката и избяга назад, когато Ролингс прекрачи падналите, хвана го за тила и заби лицето му в една остъклена икона, изобразяваща Мадоната — най-близкия му контакт с организираната религия. Стъклото се счупи и в бузите на Русия се забиха няколко парчета.

Докато Ролингс вкара Русия във всекидневната, Рони и Сид завързаха двамата здравеняци. След минути Рони го държеше за краката, а Сид през кръста и той се показваше през широкия прозорец на осмия етаж над улицата.

— Виждаш ли паркинга долу? — попита Ролингс.

Дори в тъмнината на нощта далеч под него се виждаха отблясъците на уличните лампи върху колите. Русия кимна.

— След двадесет минути долу ще настъпи хаос. Около пластмасово покривало. Сещаш ли се кой ще е отдолу — сплескан и гаден?

Русия, продължителността на живота на когото сега беше съизмерима с няколко секунди, извика:

— Добре де, ще се изкашлям.

Вкараха го вътре и го сложиха да седне.

Той се опита да им угоди:

— Слушай, знам резултата. Наеха ни само да свършим една работа. Нещо гепено. Да го върнем…

— Старецът в Голдърс Грийн?

— Да, каза, че е тука, та дойдохме.

— Беше мой приятел. Мъртъв е.

— Съжалявам, приятел, не знаех, че страда от сърце. Момчетата го чукнаха два-три пъти.

— Гаден помияр, устата му е била размазана по цялата енория, а ребрата му са били на сол. За какво дойде тук?

Русия му каза.

— Какво… — Ролингс не вярваше на ушите си.

— Не ме питай, платиха ми само за да го върна. Или да видя к’во е станало с него.

— Готов съм да те хвърля с все приятелите ти в Темза преди изгрев-слънце, с хубави циментови гащи. Само че не искам неприятности. Кажи на мангизлията, че беше празно. Абсолютно празно. И съм го изгорил. До въгленче. Да не мислиш че ще запазя нещо от удара? Не съм ахмак. Сега изчезвай.

На вратата Ролингс повика Рони:

— Върви с тях, докато пресекат реката. И дай на дребния плъх един подарък от мен. За стареца. Окей?

Рони кимна. След минути долу на паркинга по-лошо удареният от биячите беше хвърлен в задната част на микробуса, а този в полусъзнание поставен на волана с развързани ръце и му беше казано да кара. Русия беше хвърлен на седалката до шофьора, а счупените му ръце бяха върху бедрата му. Рони и Сид ги следваха до моста Ватерло, след което се прибраха.

Джим Ролингс беше объркан. Направи си чаша кафе и се замисли.

Наистина беше решил да изгори куфарчето. Но беше така добре изработено, матовата кожа блестеше на пламъците като метал. Той го огледа за някакъв знак или идентификация. Нямаше. Напук на здравия разум и предупреждението на Заблонски той реши да го запази.

Отиде до един висок шкаф и свали куфарчето долу. Този път го огледа като професионалист. Едва на десетата минута откри малкия издатък, който се премества встрани, ако го избуташ силно с палец. В куфарчето се чу звук. Когато отвори отново капака, едната страна на дъното се беше повдигнала с половин инч. С нож за отваряне на писма той повдигна двойното дъно и погледна вътре. Десетте листа, които бяха вътре, той извади с пинцети.

Ролингс не беше експерт по правителствени документи, но разбра, че бланките са на военното министерство, а думите „СТРОГО СЕКРЕТНО“ са ясни на всички езици. Той се отпусна назад и подсвирна.

Ролингс беше касоразбивач и крадец, но както и повечето от лондонския подземен свят не можеше да допусне никой да „цапа“ страната му. Факт е, че осъдените за предателство и педофилите в затвора трябва да се държат отделно от обикновените „муцуни“, защото, ако бъдат оставени насаме с такъв човек, има вероятност да разместят съставните му части.

Ролингс знаеше чий апартамент е обрал, но за кражбата още не беше съобщено и той подозираше, че по причини, които едва сега се изясняваха, никога няма да бъде. Така че нямаше нужда да привлича вниманието към това. От друга страна, след като Заблонски е мъртъв, вероятно никога нямаше да види диамантите и своя дял от тях. Започваше да мрази човека, който притежаваше този апартамент.

Вече беше пипал листата без ръкавици и знаеше, че отпечатъците от пръстите му са регистрирани. Не смееше да се самоиздаде, така че трябваше освен своите да изтрие и отпечатъците на предателя.

В неделя следобед той пусна обикновен, кафяв плик, добре запечатан и с повече марки, отколкото е необходимо, в една пощенска кугия в „Елефант енд Касъл“. Писмата се събираха в понеделник, а пликът пристигна във вторник.

 

 

Този ден, 20 януари, Бърти Капстик се обади на Джон Престън в „Гордън“. Лъжливото добродушие в говора му го нямаше.

— Джони, помниш ли какво говорихме онзи ден? Ако нещо стане… Е, станало е. И не е новогодишният фонд. Голямо е, Джони. Някой ми е изпратил нещо по пощата. Не, не е бомба, но може да се окаже по-лошо. Изглежда, имаме изтичане на информация. От много високо. Това значи, че трябва да се занимава твоят отдел. Май е по-добре да дойдеш и да видиш сам.

 

 

Същата сутрин, отново в отсъствието на собственика, но повикани и влезли с осигурени предварително ключове, в апаратамента на осмия етаж на Фонтеной Хаус дойдоха двама работници. През деня те изкъртиха от стената повредения сейф и монтираха идентичен нов. До вечерта те боядисаха стената наоколо, както си беше. След това си отидоха.