Там беше. Той измъкна пурата от кутията и я разряза с бръснарско ножче. Отвътре извади стъклена тръбичка, подобна на ампула, от която стърчаха два проводника. Електрически детонатор. Остатъкът отиде в кофата.

— Гипсовата превръзка.

Тя беше двупластова, първият пласт беше оставен да се втвърди, преди да се направи вторият. Помежду им имаше пласт подобно на маджун вещество, увит в найлон, за да се избегне залепването му за гипса. Василиев отдели двете гипсови парчета, извади го, отдели найлона и го направи отново на топка. Двеста и петдесет грама пластичен експлозив.

Взе обувките на Личка и отряза токовете. От единия извади стоманен цилиндър два инча в диаметър и един инч дебел. На ръба му беше нарязана широка резба, а от идната страна имаше прорез като за широка отвертка. От другия ток извади плосък диск от сив метал, литий, който е неутрален, но в съприкосновение с полония може да предизвика ядрена реакция.

Полониевият диск, който трябваше да замени загубения в Глазгоу, беше в самобръсначката, която беше разтревожила Карел Воснияк. Оставаха пет компонента.

В топлоизолираната тръба от ауспуха на камиона имаше стоманена тръба, тежка около двадесет килограма. Вътрешният й диаметър беше два инча, а външният — четири. Беше от закалена стомана, дебела един инч. В единия край беше нарязана вътрешна резба, а другият беше запушен, като в средата имаше отвор, в който да влезе детонаторът.

От транзистора Василиев извади часовниковия механизъм — плоска запечатана стоманена кутия, колкото две цигарени кутии. От едната й страна имаше два бутона, червен и жълт, а от другата стърчаха два разноцветни проводника, положителен и отрицателен. На четирите ъгъла имаше четири пластинки с отвори, за които щеше да се завинти от външната страна на шкафа, в който щеше да бъде устройството.

От пожарогасителя, чието дъно развинти, излезе не огнегасяща пяна, а подплънки, сред които се намираше цилиндричен прът от подобен на олово метал, дълъг пет инча и два инча в диаметър. Въпреки че беше малък, той тежеше четири и половина килограма. Преди да го докосне, Василиев си сложи дебелите ръкавици.

— Това не е ли радиоактивно? — попита Петровски, който гледаше с възхищение.

— Радиоактивно е, но не е толкова опасно, Хората си мислят, че всички радиоактивни неща са еднакво опасни. И светещите часовници са радиоактивни, но хората ги носят. Уранът излъчва алфа-частици, при това слабо. Не и плутоният, той наистина е опасен. Също и това, когато се достигне критичната маса. Малко преди да избухне. Сега още не.

Фаровете от колата отнеха повече време. Василиев махна стъклата, крушките и рефлекторите. Останаха две стоманени полусфери, много тежки и дебели по един инч. По ръбовете на двете имаше периферия, в която бяха пробити шестнадесет отвора за завинтване. Съединени, те образуваха перфектна сфера.

В центъра на едната от полусферите имаше двуинчов отвор с вътрешна резба, в която се навиваше стоманеният цилиндър от тока на обувката на Личка. В центъра на другата, отвън, стърчеше къса метална тръба с външна резба, върху която се навиваше стоманената тръба, извадена от ауспуха.

Оставаше детската топка, пренесена с каравана. Василиев разряза шарената гумена обвивка и на светлината проблесна метална сфера.

— Това е оловно покритие — каза той, — вътре е делящият се материал, уран. Това е най-важната част. Ще я извадя по-късно, защото също е радиоактивна.

След това се зае със стоманения шкаф. Обърна го нагоре с вратата, отвори я и с помощта на летвите и трупчетата направи гнездо на дъното на шкафа, което покри с дебел пласт пореста гума.

— Ще сложа повече отстрани и отгоре, след като поставя бомбата — обясни той.

Взе четирите батерии, свърза ги с проводници и ги залепи с изолирбанд. Накрая той проби четири дупки на вратата на шкафа и завърза с проводник батериите отвътре. Беше обяд.

— Добре — каза той, — хайде сега да сглобим устройството. Между другото, виждал ли си някога атомна бомба?

— Не — каза Петровски с пресипнал глас. Той беше експерт по ръкопашен бой — не се боеше от юмруци, ножове, дори пистолети, но безгрижието, с което Василиев се отнасяше към разрушителната сила, която може да изравни със земята целия град, го тревожеше. Както и повечето хора, той смяташе ядрената физика за окултна наука.

— Някога бяха много сложни. Огромни, дори маломощните. Можеше да се сглобят само в много специални лабораторни условия. Сега такива са само най-мощните водородни бомби, а обикновената атомна бомба днес е толкова опростена, че може да се сглоби във всяка работилница. Ако имаш нужните части, разбира се. И малко предпазливост и познания.

— Чудесно — каза Петровски. Василиев режеше оловното покритие върху топката от уран 235. Оловният лист беше увит около нея студен и само шевовете бяха направени с горелка. Отдели се лесно. Топката беше пет инча в диаметър и през центъра и беше пробит кръгъл отвор с диаметър два инча.

— Знаеш ли как действа? — попита Василиев.

— Не.

— Това е уран. Тежи петнадесет и половина килограма, но тази маса е под критичната. Уранът става критичен, когато се достигне критичната маса.

— Какво значи „критичен“?

— Започва да шупти. Не буквално, разбира се, като лимонада. Така достига до прага на детонацията. Тази топка още не е достигнала това състояние. Виждаш ли този прът, ей там?

— Да.

Това беше цилиндричното парче от пожарогасителя.

— Той влиза точно в отвора на топката. Когато се вкара вътре, масата достига критичната. Стоманената тръба там ще бъде като цев на пушка, а урановият прът ще е като куршум. Когато се взриви пластичният експлозив, той ще „изстреля“ тръбата в топката.

— И ще гръмне?

— Не съвсем. Ще трябва инициаторът. Ако остане така, уранът ще се дели, докато угасне, ще отдели страшно много радиоактивност, но няма да има взрив. За да има, уранът трябва да се бомбардира с поток неутрони. Тези два диска от литий и полоний ще свършат работата. Поотделно те са безобидни — полоният отделя слабо алфа-частици, а литият е инертен. Когато се притиснат заедно, става нещо странно — започва реакция, при която се отделят нужните ни неутрони. Сега вече уранът се взривява и отделя страхотна енергия. Става за една милионна от секундата. Металната обвивка е, за да удържи заряда толкова време.

— А кой ще пусне инициатора? — Петровски пробваше черния си хумор.

Василиев се ухили:

— Никой. Двата диска ще бъдат вътре, но отделени един от друг. Единият ще е на дъното на отвора в урановата сфера, а другият ще се закрепи на върха на урановия прът. Когато той се „изстреля“ в сферата, двата диска ще се прилепят плътно. Това е.

Василиев залепи със специално лепило полониевия диск за резбования цилиндър от обувката на Личка, след това го завинти в дъното на едната полусфера. След това взе урановата топка и я спусна в нея. От вътрешните й стени стърчаха четири пъпки, които влизаха във вдлъбнатини в урана. Когато съвпаднат, топката остава неподвижна. Василиев взе една химикалка-фенерче и погледна в дупката.

— Ето го. На дъното е.

След това постави отгоре втората стоманена полусфера и започна да ги завинтва една за друга.

— Сега „пушката“ — каза той. Взе пластичния експлозив и внимателно го напъха в дъното на осемнадесетинчовата тръба с дръжката на една метла от кухнята. През малката дупчица на дъното на тръбата Петровски видя леко подалия се експлозив. Със същото лепило Василиев залепи литиевия диск за края на урановия прът, уви го със салфетки, за да не може да изпадне от вибрациите, и го натъпка в тръбата. След това я зави в отвора на сферата. Цялото представляваше седеминчово кълбо, от което стърчи осемнадесетинчова „дръжка“, нещо като уголемена ръчна граната.

— Почти е готово — каза Василиев. — Останалото е конвенционален взрив.

Той извади детонатора, раздели двата проводника и ги изолира. Не биваше да се докосват преждевременно. След това омота около тях едножилни петамперови проводници и съедини краищата. После го мушна в пластичния експлозив през отвора.

След това постави бомбата в гнездото в шкафа и я уплътни отвсякъде с още пореста гума. Навън останаха да се показват само проводниците. Единият от тях беше свързан с батериите.

От отрицателния им полюс излизаше още един проводник. Той изолира и двата останали.

— За всеки случай да не се докоснат. Това вече ще е лошо.

Оставаше часовниковият механизъм. Василиев проби пет дупки в стената на шкафа близо до горния му край. През централната промуши проводниците, а през останалите четири ги завинти с винтове и гайки от външната страна. След това съедини проводниците от батериите и детонатора с тези от часовниковия механизъм. Петровски притаи дъх.

— Не се тревожи. — Василиев го беше забелязал. — Това устройство е изпробвано многократно. Прекъсвачът вътре е наред.

Той изолира новите връзки внимателно, затвори капака, заключи го и хвърли ключа на Петровски.

— Това е, другарю Рос. С количката ще го закараш до колата и нищо няма да му стане. Можеш да го возиш колкото искаш, вибрациите не му влияят. И още нещо. Жълтият бутон тук ще включи часовника, но не и веригата. Тя ще се съедини след два часа. След като го натиснеш, имаш два часа да се изпариш. Червеният е за ръчна детонация.

Не знаеше, че не е прав. Наистина беше повярвал каквото му бяха казали. Само четирима души в Москва знаеха, че и двата бутона ще предизвикат моментален взрив.

Беше вечер.

— Приятелю Рос, искам да хапна, да пийна нещо, да се наспя и утре да си тръгваме. Ако нямаш нищо против.

— Не, разбира се. Ела да преместим шкафа ето тук, между бюфета и масичката. Налей си уиски. Аз ще приготвя нещо за ядене.

За летището тръгнаха в десет часа с колата на Петровски. На една отбивка от пътя, на място, където гората беше съвсем близо до асфалта, Петровски спря и слезе, за да се облекчи. След миг Василиев чу виковете му за помощ и слезе да види какво става. Животът му завърши зад няколко дървета, с майсторски счупен врат. Тялото, без никакви отличителни белези, беше завлечено в една хлътнатина и покрито с клони. Сигурно щяха да го намерят след ден, два, може би повече. Във вестника може би щеше да се появи снимка, която съседът му можеше да забележи, можеше и да не забележи. И без това щеше да е твърде късно. Петровски се върна в Ипсуич.

Нямаше никакви угризения. Заповедите по отношение на „Конструктора“ бяха недвусмислени. Не можеше да си представи как Василиев е можел да сметне, че ще го оставят да си замине. Във всеки случай имаше други проблеми. Всичко беше готово, но времето беше малко. Беше ходил до базата Бентуотърс и беше избрал мястото — в добре прикрит горски участък, на стотина метра от оградата. В четири сутринта, когато щеше да натисне жълтия бутон, там нямаше да има никой. Докато часовникът отброява минутите и той се отдалечава към Лондон, шкафът щеше да е покрит с клони.

Единственото, което не знаеше, беше кога. Сигналът трябваше да дойде от Радио Москва, в новините на английски език от десет часа вечерта преди акцията. Знакът щеше да е умишленото запъване на говорителя при една дума в първата новина. Но понеже Василиев вече не можеше да ги информира, той самият трябваше да съобщи в Москва, че всичко е наред. Последното му съобщение по радиото. След това от гърците нямаше да има нужда. В здрача на една топла юнска вечер той подкара колата си спокойно към Тетфърд. Вътре беше и мотоциклетът. В девет вече летеше с него към Централна Англия.

Обичайната вечерна скука на горния етаж в къщата на Ройстън беше нарушена малко след десет часа, когато Лен Стюарт се обади по радиото от полицейския участък.

— Джон, един от моите вечерял в таверната преди малко. Телефонът иззвънял два пъти, но никой не се обадил. После още два пъти и още два пъти. Подслушвачите потвърждават.

— Гърците опитаха ли се да вдигнат?

— Първия път не са успели да стигнат до телефона, преди да спре да звъни. Втория и третия не са се и опитвали. Продължили да сервират… чакай… Джон, чуваш ли ме?

— Да, разбира се.

— Току-що ми съобщиха, че единият си е тръгнал. През задния вход. Отива към колата си.

— Проследете го с две коли и четирима души.

Но не стана нищо. Андреас Стефанидис се върна на Комтън стрийт, паркира колата си и влезе в къщата. Запали лампите. Нищо повече не се случи. По-рано от обикновено, в 23,20 Спиридон затвори таверната и тръгна пеша към къщи, където пристигна в дванадесет без четвърт.

Тигърът на Престън се появи малко преди полунощ.

Улицата беше спокойна. Почти всички прозорци бяха тъмни. Четирите коли и хората бяха пръснати из околността и никой не го видя да идва. Най-напред се обади един от хората на Стюарт.

— На горния край на Комтън стрийт стои човек.

— Какво прави? — попита Престън.

— Нищо. Стои в сянката.

— Чакайте.

В предната стая на Ройстън беше тъмно като в рог. Пердетата бяха дръпнати, хората стояха встрани от прозорците. Мънго държеше фотоапарата, зареден с инфрачервен филм. Престън държеше радиостанцията близо до ухото си. Стюарт и всички останали бяха някъде наоколо и единствената им връзка беше по радиото. По-надолу по улицата някой отвори врата, за да пусне навън котка. След това затвори.

— Тръгна — се чу от радиото — бавно, към вас.

— Виждам го — просъска Джинджър, който беше на страничния прозорец. — Среден ръст и телосложение, тъмен дълъг шлифер.

— Мънго, можеш ли да го снимаш под лампата, точно преди входа на гърците? — попита Бъркиншоу.

— Фокусирам върху светлото петно.

— Остават му около десетина метра.

Безшумно фигурата навлезе в светлината на лампата. Фотоапаратът направи пет последователни снимки. Човекът излезе от светлината и се приближи до входа на Стефанидис. Спря и почука, вместо да позвъни. Отвориха веднага. Антрето не беше осветено. Черният шлифер се промъкна вътре и вратата се затвори.

В стаята отсреща напрежението спадна.

— Мънго, вземи този филм и веднага го прояви в лабораторията на полицията. Веднага го изпрати в Скотланд Ярд, „Чарлс“ и „Сентинел“. Аз ще се обадя да са готови да се опитат да го разпознаят.

Нещо тревожеше Престън. Нещо в начина, по който беше облечен. Нощта беше топла, защо шлифер? Да го пази от дъжд? Но слънцето пече цял ден. Да скрие нещо? Светли дрехи? Нещо биещо на очи?

— Мънго, как беше облечен, ти го видя през телеобектива?

Той беше почти излязъл.

— Шлифер. Тъмен. Дълъг.

— Отдолу?

Джинджър подсвирна:

— Ботуши. Високи, десетинчови ботуши — сега си ги спомням.

— По дяволите — каза Престън, — той е с мотор. — Заговори по радиото: — Всички по улиците. Пеша. Да се претърсят всички улици освен Комтън. Търсим мотоциклет с топъл двигател.

Проблемът е, мислеше Престън, че не знаем колко време ще стои вътре — пет минути, десет, шестдесет?

Обади се на Лен Стюарт:

— Лен, тук е Джон. Ако намерим мотора, искам някъде по него да се пъхне радиомаяк. Обади се на Кинг. Ще трябва да поеме той. Когато нашият излезе, ще тръгнем след него. Хората на Хари и аз. Ти и твойте момчета — при гърците. Като мине един час, нахълтайте вътре с полицаите.

Лен Стюарт започна да набира номера на Кинг у дома му. Мотоциклета намериха чак след двадесет минути. Обадиха се на Престън.

— Има едно голямо BMW на края на Куин стрийт. Машината е още топла. Зад седалката има заключен багажник, а отстрани още два отключени.

— Регистрационен номер?

Дадоха му го. Той го предаде на Лен в полицейския участък. Поиска незабавно идентифициране. Оказа се от Съфолк, на името на Джеймс Дънкан Рос от Дорчестър.

— Или е откраднат, или е фалшив номер, или фалшив адрес.

Няколко часа по-късно полицията установи, че е последното.

На този, който намери мотора, каза да постави маяк в багажника, да го включи и да се маха оттам. Това беше един от двамата шофьори на Бъркиншоу. Той се върна при колата, седна зад волана и потвърди, че маякът работи.

— Добре — каза Престън. — Ще направим смяна. Всички шофьори в колите. Тримата на Лен да дойдат през задната улица да ни сменят. Един по един, тихо и сега.

На тези около него каза:

— Хари, събирай багажа. Тръгваш пръв. Вземи първата кола, аз ще дойда при теб. Барни, Джинджър, във втората кола. Ако Мънго дойде навреме, ще тръгне с мен.

Един по един хората на Стюарт заеха места в стаята. Престън се молеше агентът да не излезе, докато извършват смяната. Той излезе последен, надникна в стаята на семейство Ройстън да им се извини за безпокойството и да ги увери, че до сутринта всичко ще приключи. Шепотът, който чу зад себе си, звучеше доста разтревожено.

Престън се измъкна през дворовете отзад и след пет минути седна в колата при Бъркиншоу и шофьора Джо. Джинджър и Барни се обадиха от втората кола.

— Естествено, ако не е мотоциклетът — каза Бъркиншоу мрачно, — тръгнали сме без гребла нагоре по река от лайна.

Престън седеше отзад. До шофьора отпред, Бъркиншоу гледаше екрана на арматурното табло. Като екран на радар, на него през равни интервали проблясваха светлинни импулси, даващи координатите на маяка и приблизителното разстояние — половин миля. Във втората кола имаше същото устройство, така че имаше възможност данните от двата уреда да се засичат.

— Трябва да е моторът — каза Престън отчаяно. — И без това не можем да го проследим из тези празни улици, той е твърде добър.

— Тръгва.

Внезапният лай от радиото прекъсна разговорите. От къщата се обадиха, че човекът е излязъл. Потвърдиха, че тръгва по посока към мотора. След това го загубили от поглед. Две минути по-късно един от шофьорите на Стюарт докладва, че го е видял на Сейнт Маргарет Драйв да следва същата посока. След това нищо. Минаха още пет минути. Престън се молеше.

— Движи се!

Бъркиншоу подскачаше възбудено на предната седалка, нещо необичайно за уравновесения му характер. Светещата точка в екрана бавно променяше местоположението си.

— Целта се движи — потвърдиха и от втората кола.

— Оставете му една миля и тръгвайте — каза Престън, — запалете моторите веднага.

Точката тръгна на юг, после на изток по улиците на Честърфийлд. Когато достигна края на града, те тръгнаха. Вече нямаше съмнение — сигналът идваше ясен и отчетлив от шосе А–617, по посока Мансфийлд и Нюарк. Разстояние — малко повече от миля. Той дори нямаше да види и фаровете им. Джо се ухили.

— Опитай се сега да се отървеш от нас, копеле!

Престън щеше да е по-доволен, ако преследваният беше с кола. Мотоциклет се преследва много по-трудно. Той е бърз и маневрен, може да се промъква през гъсти редици автомобили, може да влиза в преградени пешеходни зони, да се промъква през тесни алеи и пролуки. Извън града мотоциклетът може да се движи извън пътищата, където една кола трудно може да премине. Най-важното беше човекът пред тях да не разбере, че го следят.

Той беше добър. Не превишаваше позволената скорост, но и не падаше под нея, дори завоите вземаше, без да намалява. Той продължаваше по А–617, встрани от магистралата М–1, през заспалия Мансфийлд, към Нюарк. Не забави темпото и когато излезе от Дарбишър и навлезе в богатите фермерски земи на Нотингамшир.

Малко преди Нюарк той спря.

— Дистанцията бързо намалява — каза Джо.

— Загаси фаровете и спри — каза Престън.

Всъщност Петровски беше влязъл в едно отклонение, беше угасил мотора и чакаше с очи, вперени в посоката, от която беше дошъл. Един голям камион изтрещя покрай него и изчезна в тъмнината към Нюарк. Нищо повече. Една миля назад двете коли на „наблюдателите“ бяха спрели и изчакваха. Петровски изчака още пет минути и след това изрева с мотора на югоизток. Преследвачите му също тръгнаха, като спазваха дистанцията от една миля.

Минаха над река Трент и светлините на голямата захарна рафинерия отдясно, след това навлязоха в Нюарк. Беше малко преди три часа. Точката на екрана им започна да играе лудо, докато той криволичеше из улиците на града, след което, изглежда, се установи на А–46 към Ленкълн. Колите изминаха половин миля нагоре по това шосе, когато изведнъж Джо натисна спирачките.

— Той е встрани, отдясно, и дистанцията се увеличава.

— Обратно — каза Престън.

Намериха разклонението вътре в града. Моторът беше поел по А–17 отново на югоизток, към Слийфорд.

В Честърфийлд полицаите нахлуха в къщата на Стефанидис в два и петдесет и пет. Имаше десет униформени полицаи и двама цивилни от специалния отдел. Ако бяха дошли десет минути по-рано, щяха да хванат съветските агенти неподготвени. Просто лош късмет. Когато приближаваха до вратата, тя се отвори.

Очевидно гърците се подготвяха да излизат с колата си и предавателя, за да предадат последното съобщение, вече кодирано и записано. Андреас Стефанидис вече се запътваше към колата, когато видя полицаите. Зад него Спиридон носеше предавателя. Андреас извика, върна се обратно и затръшна вратата. Полицаите се втурнаха с рамене напред.

Когато разбиха вратата, зад нея беше Андреас, който започна да се бие като звяр в тясното коридорче. Двама полицаи бяха необходими, за да го проснат на земята.

Двамата от специалния отдел си пробиха път през неразборията и изтичаха нагоре по стълбите. В спалните нямаше никого. Намериха Спиридон в малкото таванче, под покрива. Предавателят беше на пода, от него излизаше шнур, включен в контакт на стената, а на предната му част светеше малка червена лампа. Гръкът слезе, без да се съпротивлява.

Подслушвателната станция на Мануит Хил улови еднократно пиукане и го регистрира в 2,58 сутринта на 11 юни, четвъртък. Засякоха координатите незабавно. Идваше от западната част на град Честърфийлд. Полицията там беше уведомена веднага и съобщението получи Робин Кинг в колата си. Той отговори:

— Знам. Хванахме ги.

В Москва радиооператорът махна слушалките си и кимна към телепринтера:

— Слабо, но ясно.

Принтерът започна да бълва хартия, изписана с безразборни букви и цифри. Когато спря, офицерът до него откъсна листа и го подаде в декодера, нагласен на съответната формула. Апаратът пое листа, компютърът обработи информацията и напечата съобщението. Офицерът го прочете и се усмихна. Той набра телефонен номер, идентифицира се, провери самоличността на човека отсреща и каза:

— „Аврора“ е готова.

След Нюарк теренът се изравни и вятърът се усили. Навлязоха в полетата на Линкълншър и правите като стрела шосета към Фен. Сигналът идваше ясен и постоянен.

На югоизток от Слийфорд Петровски спря отново и отново огледа тъмния хоризонт назад. Светлини нямаше. На миля зад него преследвачите му чакаха. Когато светлината на екрана помръдна отново, те тръгнаха.

В селцето Сатъртън се получи ново объркване. Навън от него водеха два пътя — А–16 на юг за Спаладинг и А–17 на югоизток за Лонг Сатъни, Кингс Лин до границата с Норфолк. Трябваха им две минути, за да се убедят, че се отправя по А–17 към Норфолк. Дистанцията беше нараснала на три мили.

— Приближи се — заповяда Престън и Джо ускори на 90 мили, докато разстоянието между тях отново стана една миля.

На юг от Кингс Лин прекосиха река Ауси. След секунда сигналът се насочи по шосето към Даунхам Маркет и Тетфърд.

— Къде, по дяволите, отиде? — изсумтя Джо.

— Базата му е тук някъде — каза Престън отзад. — Само не го изпускай.

Вляво източният хоризонт се оцвети в розово и силуетите на дърветата станаха по-ясни. Джон изключи фаровете и остана на габарити.

Далече на юг колоните от автобуси, пълзящи по задръстените шосета през пазарното градче Бери Сейнт Едмънтс, също бяха изключили дългите светлини. Повече от двеста се събираха от различни краища на страната, натоварени до покривите с демонстранти. Други идваха с коли, мотоциклети, пеша. Бавната кавалкада, окичена със знамена и плакати, бавно излезе от града нагоре по А–143 и спря при кръстопътя на Иксуърт. По тесните пътища по-нататък автобусите не можеха да продължат. Те спряха край главния път близо до кръстовището и се освободиха от прозяващия се товар в настъпващия над Съфолк ден. Отговорниците започнаха да убеждават тълпата да се подреди в нещо като колона, докато полицаи от близкия град седяха на моторите си и гледаха.

В Лондон лампите още светеха. Сър Бърнард Хемингс, предупреден, както бе пожелал, когато започне преследването, се намираше в мазето на Корк стрийт. До него беше Брайън Харкорт-Смит.

В другия край на града сър Найджъл Ървинг беше в кабинета си в Сентинел Хаус. Той също бе казал да го събудят. Под него в сутерена повече от няколко часа Блодуин гледаше лицето на човек, сниман под улична лампа в едно малко градче. Бяха я докарали от дома й в Камден Таун в малките часове и се беше съгласила да дойде само след личното настояване на сър Найджъл. Той я посрещна с цветя — за него, но за никой друг, тя би ходила боса по счупени стъкла.

— Той никога не е бил тук — каза тя още щом погледна снимката. — И все пак…

След час тя насочи вниманието си към секцията за Средния изток и в четири часа го разпозна. Снимката беше изпратена от израелската служба Мосад. Беше направена преди 6 години и беше леко размазана — друга снимка нямаше. Дори израелците не бяха сигурни — в придружаващия текст се говореше само за подозрения.

Един от техните хора я направил на улицата на Дамаск. Тогава мъжът бил Тимоти Донъли, търговски пътник. За всеки случай го заснели и проверили чрез техните хора в Дъблин. Тимоти Донъли наистина съществуваше, но по това време не беше в Дамаск. Докато това станало известно, мъжът от снимката изчезнал. След това не се появявал повече.

— Това е той — каза Блодуин. — По ушите му личи. Трябвало е да носи шапка.

Сър Найджъл се обади в „Корк“:

— Мисля, че го открихме, Бърнард. Ще направим копие и ще го изпратим.

Почти го изпуснаха на шест мили от Кингс Лин. Те се движеха на юг към Даунхам Маркет, когато сигналът започна да се отдалечава първоначално незабележимо, после съвсем определено на изток. Престън погледна пътната карта.

— Тук се е отклонил по А–134 — каза той — към Тетфърд. Завий наляво.

Уловиха го отново при Страдсет и след това продължиха направо през гъстата гора от букове, борове и дъбове към Тетфърд. Изкачиха се на Галоуз Хил и вече виждаха стария пазарен град, когато Джо отново спря.

— Не се движи. Дали пак не проверява за преследвачи, както досега?

— Къде е?

Джо погледна екрана и посочи напред.

— Насред града, Джон.

Престън пак погледна пътната карта. Освен пътя, на който се намираха, от града излизаха още пет, разположени околовръст като лъчи на звезда. Денят идваше. Беше пет часа. Престън се отпусна в прозявка.

— Ще му дадем десет минути.

Сигналът не помръдна през тези десет минути, нито през следващите пет. Престън изпрати другата кола по околовръстния път, от четири места засякоха местоположението на мотора, като свериха данните — намираше се в центъра на града. Престън взе микрофона:

— Мисля, че това е базата му. Тръгваме.

Двете коли се приближиха към центъра. В 2,25 откриха гаражите. Джо направи няколко маневри с колата, докато насочи фаровете към една от вратите. Напрежението започна да нараства.

— Вътре е — каза Джо.

Престън слезе от колата. Дойдоха Барни и Джинджър.

— Джинджър, можеш ли да разкараш тази брава?

Вместо отговор той взе един дълъг френски ключ от багажника на колата, хвана здраво дръжката и рязко завъртя. Вътре нещо изпращя. Той погледна Престън, който кимна. Джинджър рязко отвори вратата и отскочи встрани.

Всички се вторачиха в гаража. Мотоциклетът беше в средата, подпрян на стойката си. На една кука висяха кожени дрехи и шлем. Близо до стената имаше чифт ботуши. На прашния под имаше следи от гуми на малка кола.

— По дяволите — каза Хари Бъркиншоу.

Джо се показа от прозореца на колата.

— Обаждат се от „Корк“. Имат снимка в анфас. Къде да я изпратят?

— В полицията в Тетфърд — каза Престън и погледна синьото небе над тях. — Но е твърде късно.

Към следващата част или към съдържанието

Фредерик Форсайт Четвъртият протокол (21)

Метаданни

Данни

Четвъртият протокол

Информация

История

Сваляне / Връзки

21.

Фредерик Форсайт
Четвъртият протокол (21)