Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fourth Protocol, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Преводач: Владимир Германов, 1992

Художник: Борис Драголов, 1999

История

  1. — Добавяне

8.

Първия ден не се случи нищо. През нощта Капстик и Престън влязоха в министерството, за да проверят фотокопията. Бяха направени седем — три от Джордж Беренсън, по две от двамата други. Четвъртият не беше правил никакви копия.

Вечерта на втория ден Беренсън направи нещо странно. Екипът докладва, че по средата на вечерта е излязъл от дома си и е отишъл до една близка телефонна кабина. Не успели да забележат какъв номер набира, но казал само няколко думи и затворил. Защо, чудеше се Престън, ще трябва да излиза от къщи, за да говори по телефона, след като домашният му апарат работи перфектно? За последното можеше да се закълне, защото го подслушваше.

В четвъртък, на третия ден, Беренсън излезе от работа в обичайното време, спря такси и се отправи към енорията Сейнт Джон. Там, на главната улица с провинциалната й атмосфера, имаше млечен бар. Държавният служител влезе вътре и си поръча сладолед „Сънди“ — един от специалитетите.

Джон Престън седеше в стаята за свръзка в мазето на Корк стрийт и слушаше съобщенията на шефа на екипа за следене. Беше Лен Стюарт от екип „А“.

— Двама от моите са вътре — каза той, — още двама са вън на улицата. Отделно колите.

— Какво прави той? — попита Престън.

— Не виждам — каза Стюарт по личната си радиостанция. — Ще трябва да изчакаме, докато тези отвътре успеят да ми кажат.

В това време Беренсън ядеше сладоледа си в едно сепаре и попълваше кръстословицата в „Дейли телеграф“, който извади от чантата си. Не обърна никакво внимание на двамата обути в джинси студенти, които се сваляха в ъгъла.

След половин час Беренсън поиска сметката си, отиде до касата, плати и си тръгна.

— Сега е навън — съобщи Лен Стюарт, — моите хора останаха вътре. Тръгва нагоре по улицата. Предполагам, че търси такси. Сега виждам моите вътре. Плащат.

— Може ли да ги попиташ какво е правил вътре? — попита Престън. Имаше нещо странно в целия епизод. Сладоледът тук може и да е много добър, но подобен има на много места по пътя на Беренсън от службата до дома му. Защо отиде толкова далеч само за един сладолед?

Отново се чу гласът на Стюарт:

— Идва такси. Той го спира. Чакай, моите излизат отвътре.

Последва пауза. После:

— Изял си е сладоледа и е попълнил кръстословицата. Платил и си тръгнал.

— Къде е вестникът?

— Оставил го е, след като е свършил… чакай… дошъл собственикът и го взел, като разчиствал масата. Сега е някъде в служебните помещения. Ние да го следим ли? Той се движи с таксито.

Престън се замисли трескаво. Хари Бъркиншоу и екип „В“ бяха освободени да почиват няколко дни. Седмици бяха стояли на студа, мъглата и дъжда. Сега разполагаше само с един екип. Ако го раздели на две, изпусне Беренсън и той осъществи контакта си някъде незабелязано, Харкорт-Смит със сигурност ще опъне кожата му да се суши на слънце. Взе решение.

— Лен, остави едната кола да следи таксито. Знам, че не е достатъчно, ако тръгне пеша нанякъде. Все едно, нека останалите ти хора стоят при млечния бар.

— Става — каза Лен Стюарт и изключи връзката.

Престън имаше късмет. Таксито остави Беренсън пред клуба му в Уест Енд и той влезе вътре. Но, мислеше Престън, контактът може да стане и вътре.

Лен Стюарт влезе в млечния бар и стоя вътре с кафе и вестник, докато затвориха. Нищо не се случи. Помолиха го да си тръгне и той го направи. От двете страни нагоре и надолу по улицата четиримата от екипа видяха как персоналът си отива, как собственикът заключва, светлините угасват.

На Корк стрийт Престън се мъчеше да организира подслушване на телефона в млечния бар и да проучи собственика. Оказа се, че е някой си сеньор Беноти, законен емигрант от Неапол, който е прекарал в страната двадесет безупречни години. До полунощ телефоните на заведението и на сеньор Беноти вече се подслушваха. Без резултат.

Престън прекара една безсънна нощ на Корк стрийт. Нощната смяна наблюдава през цялата нощ къщата на италианеца и заведението му. В девет часа на следващия ден сеньор Беноти отиде на работа и в десет отвори. По това време дежурството поеха Лен Стюарт и дневната смяна. Той се обади в единадесет:

— Пред входа спря малко камионче. Ще товарят контейнери със сладолед. Изглежда, имат и външни доставки.

Престън разбърка двадесетата си чаша ужасно кафе. Умът му беше замъглен от безсъние.

— Знам. По телефона го споменаха. Отдели една кола с двама души да проследят камиона. Да отбележат всички адреси, на които доставят.

— Ще изтънея много тук. Оставаме само трима и колата.

— В „Чарлс“ има „наддаване“. Ще се опитам да получа още един екип.

Камиончето със сладолед спря на дванадесет места, всичките в околността. Някои от доставките бяха в жилищни блокове и беше невъзможно да се провери кой точно получава сладоледа, но адресите бяха записани. След това камиончето се върна. Следобед не ходи никъде.

— Донеси списъка в „Корк“, преди да се прибереш — помоли Престън.

Телефонистите го уведомиха, че тази вечер Беренсън е провел четири телефонни разговора от дома си, включително и един, при който се оказа, че обаждащият се е сгрешил номера. Самият той не е телефонирал на никого. Всичко бяха записали, дали иска да прослуша записите? Няма дори и намек за нещо подозрително. Той реши все пак да ги чуе.

В събота сутринта Престън разигра най-безнадеждния ход в живота си. Взе от техническата служба магнетофон и под различни предлози се обади на получилите сладолед. Ако женски глас вдигнеше телефона, той учтиво молеше да говори със съпруга й. В събота всички освен един си бяха вкъщи.

Единият от гласовете му се стори смътно познат. Какво беше това? Следа от акцент? И къде може да го е чувал преди? Провери името на собственика. Не му говореше нищо.

Обядва обезнадежден в едно кафене на Корк стрийт. Докато пиеше кафето си, направи връзката. Върна се веднага и пусна отново записите. Беше възможно. Не съвсем сигурно, но възможно.

В Скотланд Ярд освен другото техническо оборудване, има и лаборатория за анализ на гласове. Тя се използва, когато престъпник, чийто телефон е подслушван, се опита да отрече, че записаният глас е негов. MI5, където нямаше криминологични лаборатории, за подобни неща прибягваше до услугите на Скотланд Ярд, обикновено чрез специалния отдел.

Престън се обади на Ландър и той уреди спешна среща в звуковата лаборатория още същия следобед. На разположение имаше само един техник, който не желаеше да изпусне мача по телевизията, но го направи. Беше слаб, млад човек с очила. Той пусна записите няколко пъти, докато следеше кривата на осцилоскопа, отразяваща и най-малките различия в тембъра и височината на звука.

— Същият глас — каза той накрая, — без съмнение.

В понеделник Престън идентифицира собственика на гласа в списъка на дипломатическите служители. После се обади на стар приятел от Факултета по точни науки в Лондонския университет, развали му деня, като го накара да му направи една голяма услуга, и накрая се обади на сър Бърнард Хемингс в къщата му в Съри.

— Мисля, че има нещо важно, което трябва да се съобщи на комитета, сър. Още утре сутринта.

Комитетът „Парагон“ се събра в единадесет и сър Антъни Плъм покани Престън да започва. Всички замълчаха в очакване, макар че сър Бърнард Хемингс беше мрачен.

Престън описа събитията от предните два дни колкото се може по-кратко. Когато спомена за обаждането от телефонната будка, всички се раздвижиха заинтригувани.

— Записахте ли този разговор? — попита сър Перигрийн Джоунс.

— Не, сър, не успяхме.

— Как го обяснявате тогава?

— Предполагам, че е предупредил „контролата“ си за предстоящата доставка, вероятно чрез код е съобщил мястото и времето.

— Имате ли доказателства за това? — попита сър Хюбърт Вилиърс.

— Не, сър.

По-нататък Престън описа посещението в млечния бар, вестника, както и факта, че собственикът го е прибрал лично.

— Успяхте ли да се доберете до вестника? — попита сър Пади Стриклънд.

— Не, сър. Ако бяхме влезли тогава в бара, може би щяхме да арестуваме Беноти, може би и Беренсън. Но италианецът можеше да отрече, че знае какво има във вестника, а Беренсън да се извини, че е допуснал ужасна небрежност.

— Но вие вярвате, че доставката е станала в бара? — попита сър Антъни Плъм.

— Сигурен съм в това. — По-нататък той разказа за разнасянето на сладоледа на следващата сутрин, как е успял да се сдобие със запис на гласовете на единадесет от тях, и за грешката по телефона на Беренсън.

— Гласът, който се извини, че е сгрешил номера, е идентичен с гласа на един от получилите сладолед у дома си.

Около масата настана тишина.

— Не би ли могло да е съвпадение? — попита сър Хюбърт Вилиърс с недоверие. — Стават ужасно много съвсем случайни грешки в този град. На мен самия ми се обаждат непрекъснато.

— Вчера разговарях с един познат, който работи с компютър — каза Престън с равен глас. — Вероятността при ситуацията — в град от дванадесет милиона един човек да отиде в млечен бар, за да яде „Сънди“, на следващата сутрин млечният бар да достави сладолед на няколко души, един от тези няколко да се обади на посетителя във вид на грешка посред нощ, е по-малко от едно на милион. Обаждането в петък вечерта е било потвърждение за получаване на пратката.

— Нека видим дали съм разбрал правилно — каза сър Пери Джоунс. — Беренсън прибира обратно трите копия, раздадени на колеги, и вместо да унищожи всичките, задържа едно. Поставя го във вестника и го оставя в млечния бар. Собственикът прибира копието, опакова го и го поставя в контейнер със сладолед, който на следващата сутрин доставя в дома на „контролата“. След това „контролата“ уведомява Беренсън по телефона, че всичко е наред.

— Вярвам, че така стоят нещата — каза Престън.

— Шанс едно на милион… — разсъждаваше сър Антъни Плъм. — Найджъл, ти какво ще кажеш?

Шефът на SIS поклати глава:

— Не вярвам в такива случайности. Не и в нашата работа, нали, Бърнард? Това си е чиста „доставка“. Чрез посредник — сеньор Беноти. Джон Престън е прав. Моите поздравления! Беренсън е нашият човек.

— Какво направихте, след като установихте тази връзка? — попита сър Антъни.

— Прехвърлих наблюдението от Беренсън на „контролата“ — каза Престън. — Идентифицирах го. Всъщност тази сутрин бях с екипа и го проследихме от апартамента в Мерилбоун до службата му. Той е чужд дипломат, името му е. Ян Марайс.

— Ян? Прилича на чешко име — каза сър Пери Джоунс.

— Не съвсем — каза Престън мрачно, — акредитиран е към посолството на Южноафриканската република.

Всички замълчаха изумени. Сър Пади Стриклънд, забравяйки дипломатичния тон, каза:

— По дяволите.

Погледите се обърнаха към сър Найджъл Ървинг.

Той седеше на края на масата явно потресен. Ако това е вярно, мислеше си, ще му използвам топките вместо маслинки в коктейл.

Имаше предвид генерал Хенри Пиенаар, шеф на Националната разузнавателна служба на Южна Африка, наследила старото Бюро за държавна сигурност. Защото да наемат няколко лондонски мошеници, които да претършуват архива на Африканския национален конгрес, е едно, да внедрят агент директно в Министерството на отбраната означава война между организациите.

— Господа, мисля, че трябва да ви помоля за няколко дни, докато проуча въпроса по-добре — каза сър Найджъл.

 

 

Два дни по-късно, на 4 март, един от министрите в кабинета, на които госпожа Тачър беше доверила желанието си да насрочи избори, закусваше със съпругата си в голямата си градска къща в Холанд парк, Лондон. Тя прелистваше една купчина рекламни брошури за курорти.

— Корфу е добре — каза тя — или Крит.

Не последва отговор и тя продължи:

— Мили, това лято трябва да избягаме от всичко за две седмици. Две години минаха в края на краищата! Какво ще кажеш през юни? Преди големите тълпи и при най-хубавото време.

— Не през юни — каза министърът, без да вдига поглед.

— Но през юни е чудесно — запротестира тя.

— Не юни. Когато и да е, само не юни.

Очите й се разшириха:

— Какво толкова важно има през юни?

— Без значение.

— Ти, стара, хитра лисицо! — каза тя на един дъх. — Маргарет, нали? Знам ги тези разговорчета в Чекърс през почивните дни. Ще прави избори, нали? Проклета да съм, ако не!

— Шшт! — изшътка той, но след двадесет и пет години тя знаеше кога е права и кога не.

Жената вдигна глава към Ема, дъщеря им, която стоеше на прага.

— Излизаш ли, скъпа?

— Аха. Чао.

Ема Локуд беше деветнадесетгодишна, студентка в колеж по изкуствата и с целия си младежки ентусиазъм подкрепяше радикалните политически идеи. Тя ненавиждаше политическите възгледи на баща си и им се противопоставяше чрез начина си на живот. За ужас на толерантните си родители тя никога не пропускаше антиядрена демонстрация. Израз на личен протест беше и това, че спи със Саймън Девайн, преподавател в политехнически колеж, с когото се бе запознала на една демонстрация.

Той не беше кой знае какъв любовник, но я впечатляваше с пламенния си троцкизъм и патологична омраза към „буржоазията“, към която, изглежда, се причисляваше всеки, който не е съгласен с него. Тези от „буржоазията“, които му се противопоставяха по-ефективно, получаваха етикета „фашисти“. В квартирата му тази вечер тя сподели каквото беше чула на прага на трапезарията на родителите си.

Девайн членуваше в няколко групи за изучаване на революцията и пишеше статии за различни (много страстни, но с малък тираж) издания на твърдата левица. Два дни по-късно той съобщи безценната новина на един от редакторите на малко вестниче, за което беше написал статия, призоваваща всички обичащи свободата работници от автомобилните заводи в Каули да унищожат производствената линия заради един техен колега, уволнен за кражба.

Редакторът каза на Девайн, че от този слух не може да се получи публикация, но че ще го обсъди с колегите си. Посъветва го да си мълчи. Редакторът наистина каза каквото беше чул на един от колегите си, негова свръзка, който от своя страна пусна новината на резидентурата в съветското посолство. На 10 март в Москва вече знаеха. Девайн би се ужасил. Като пламенен привърженик на идеята на Троцки за глобална революция той мразеше Москва.

 

 

Сър Найджъл Ървинг беше потресен от разкритието, че един агент от голям калибър се контролира от южноафрикански дипломат. Предприе единствено възможното — свърза се направо с Националната разузнавателна служба (НРС) на Южна Африка, за да поиска обяснение.

Отношенията между английската и южноафриканската служба биха били описани от политиците като „несъществуващи“. По-точно обаче би било да се използва изразът „на ръка разстояние“. Те съществуват, но по политически причини не са от безпроблемните.

Различните английски правителства, главно поради масовата омраза към апартейда, не гледаха с добро око на такива връзки. Разбира се, лейбъристите бяха по-категорични от консерваторите. През лейбъристкия период, от 1964 до 1979 година, те не бяха прекъснати въпреки всичко главно поради кашата в Родезия. Министър-председателят Харолд Уилсън смяташе, че му е необходима цялата възможна информация за страната на Ян Смит, за да може да наложи санкциите си, а южноафриканците разполагаха с голяма част от нея. След май 1979 година консерваторите се върнаха на власт и тези отношения продължиха, но вече с оглед на Намибия и Ангола, където те също имаха добри агентурни мрежи.

Тези връзки не бяха едностранни. Британците, след като получиха сведения от Западна Германия за връзките на съпругата на Дитер Герхард, ескадрен капитан, с Източна Германия, информираха южноафриканските служби и той беше арестуван като шпионин на съветския блок. Също така бяха ги предупредили за двама съветски „нелегални“, влизащи в Южна Африка, сведения, взети от обширната информация за подобни господа, която се съдържа в папките на MI6.

През 1967 година се случи неприятен инцидент. Един агент на Бюрото за държавна сигурност, някой си Норман Блекбърн, който работел като барман в клуб „Замбези“, очаровал едно от „градинските“ момичета — секретарките на Даунинг стрийт № 10, наречени така, защото стаята, в която работят, гледа към градината.

Увлечената Норма (малкото име е достатъчно, защото жената отдавна е омъжена и живее със семейството си) му предала няколко секретни материала, преди цялата работа да бъде разкрита. Вдигнал се шум и оттогава нататък Харолд Уилсън бил убеден, че каквото и да не е както трябва, виновни са южноафриканците — от вкиснато вино до провалена реколта.

След това нещата се пооправили и отношенията навлезли в по-цивилизована фаза. Британците поддържат, разбира се, със знанието на НРС „шеф на клон“, чието седалище е в Йоханесбург. На южноафриканска територия не се провеждат „активни“ мероприятия. От своя страна НРС има няколко служители в посолството в Лондон, за които в MI6 знаят, и още няколко извън посолството, които са под наблюдение от MI5. Целта на тези агенти е да следят дейността на някои организации от южната част на континента, като АНК, СУАПО и подобни. Доколкото се занимават само с това, никой не им пречи.

Британският представител в Йоханесбург се свърза с генерал Хенри Пиенаар, шеф на НРС, и съобщи в Лондон каквото беше чул от него. Сър Найджъл свика среща на „Парагон“ на 10 март.

— Големият и добър генерал Пиенаар се кълне във всичко, което смята за свято, че не знае нищо за Ян Марайс. Твърди, че не работи за него и никога не е работил.

— Дали казва истината? — попита сър Пади Стриклънд.

— В тази игра човек никога не трябва да разчита на това. Но може и да е прав. Защото, ако беше негов човек, щеше още преди три дни да знае, че е разкрит и че ще си отмъстим лошо. Досега не е извадил от играта никой от хората си, а щеше да го направи, ако наистина беше виновен.

— Тогава що за птица е той? — попита сър Пери Джоунс.

Пиенаар казва, че би искал да знае не по-малко от нас — отговори „С“. — Той се съгласи да приеме някой наш човек и да проведем съвместно разследване. Искам да изпратя някой.

— Как е положението с Беренсън и Марайс сега? — сър Антъни Плъм попита Харкорт-Смит, който представяше „Петицата“.

— Наблюдаваме ги тайно. Но нищо повече. Проверяваме кореспонденцията им, подслушваме телефоните. Непрекъснато.

— Колко време ти трябва, Найджъл? — попита Плъм.

— Десет дни.

— Добре, но това е максималното. После трябва да се заловим с Беренсън и да оценим вредите с неговото, доброволно или не, участие.

 

 

На следващия ден сър Найджъл Ървинг телефонира на сър Бърнард Хемингс у дома му, където старецът лежеше болен:

— Бърнард, твоят човек Престън. Знам, че не е нормално, бих могъл да изпратя някой от моите, но ми харесва стилът му. Може ли да го взема за пътуването до Южна Африка?

Сър Бърнард се съгласи. Престън замина за Йоханесбург с нощния полет на 12 март. Харкорт-Смит научи за това, когато самолетът беше във въздуха. Беше бесен, че са минали през главата му.

 

 

Комитетът „Албион“ докладва на Генералния секретар и беше приет в апартамента му на Кутузовски проспект на 12 март.

— И какво, позволете, имате за мен? — попита съветският лидер тихо.

Професор Крилов като председател посочи с жест гросмайстор Рогов, който отвори една папка и започна да чете.

Както винаги в присъствието на Генералния секретар, Филби беше впечатлен и изпитваше страхопочитание от неограничената му власт. По време на работата им само споменаването на името му беше достатъчно, за да получат каквото и да било на територията на СССР, без да им се задават никакви въпроси. Като човек, който изучава властта и нейното прилагане, Филби се възхищаваше от безмилостния и коварен начин, по който Генералният секретар се беше добрал до абсолютната власт над всеки кръвоносен съд от живота в Съветския съюз.

Преди години той беше назначен за председател на КГБ не от Брежнев, а от неафиширания кукловод в Политбюро Михаил Суслов. С тази относителна независимост от Брежнев и с помощта на личната си мафия той не допусна КГБ да се превърне във вярно куче на Първия.

Когато през май 1982 година Суслов беше мъртъв, а Брежнев беше на път, след като напусна КГБ и се върна в ЦК, той не допусна тяхната грешка.

На своето място той остави генерал Федорчук, предан нему човек. Вече в партията, той утвърди позицията си в ЦК и след това изчака краткото управление на Андропов и Черненко, преди сам да поеме върховния пост. Няколко месеца след това той си беше осигурил стожерите на властта — партията, армията, КГБ и Министерството на вътрешните работи, МВД. Когато държеше в ръцете си най-силните карти, никой вече не смееше да му се противопостави или да заговорничи срещу него.

— Съставихме план, другарю Генерален секретар — каза д-р Рогов. Използва официалното обръщение, защото имаше и други хора. — Той е конкретен — един действен план за дестабилизиране на страната, който би накарал Сараево и берлинския Райхстаг да бледнеят. Нарекохме го „Аврора“.

Отне му около час, докато прочете всичко. От време на време вдигаше поглед, за да види реакцията, но Генералният секретар беше гросмайстор в много по-сложна шахматна партия и лицето му остана безизразно. Накрая д-р Рогов свърши. Чакаха, без да говорят.

— Съществуват рискове — каза Генералният секретар тихо, — какви са гаранциите, че операцията в крайна сметка няма да се обърне срещу нас, както някои други?

Той не уточни, но всички знаеха какво има предвид. През последната му година в КГБ той преживя удара от тежкия провал на аферата „Войтила“. Цели три години след това бяха нужни, за да утихне бурята на обвиненията, а Съветският съюз беше получил реклама, от която съвсем определено не се нуждаеше.

В ранната пролет на 1981 година българските тайни служби докладваха, че сред турската общност във ФРГ хората им са хванали странна риба. Поради етнически, културни и исторически причини българите — най-преданите и верни сателити на СССР — бяха пуснали дълбоки пипала в Турция и сред турците. Човекът, за когото става дума, беше заклет терорист — убиец, обучаван от леви екстремисти в Ливан, извършил убийство по поръчение на ултрадясната организация „Сиви вълци“ в Турция, после избягал от затвора в Западна Германия. Особеното при него беше, че изпитваше болезнено желание да убие папата. Трябваше ли да оставят Мехмед Али Агджа да потъне в океана, или да му дадат пари и фалшиви документи и да го пуснат да действа?

При нормални обстоятелства подходът на КГБ би бил предпазлив — да бъде убит. Но обстоятелствата не бяха нормални. Карол Войтила, първият папа поляк, се бе превърнал в заплаха. Полша бе обзета от безредици — комунистическата власт можеше скоро да бъде съборена от дисидентското движение „Солидарност“.

Самият папа беше посетил страната си и резултатите от съветска гледна точка бяха катастрофални. Налагаше се да го спрат или дискредитират. КГБ отговори на българите — действайте, но ние не искаме да знаем. През май 1981 година с пари, фалшиви документи и пистолет Агджа бе съпроводен до Рим и оставен да действа на своя глава. В резултат много хора загубиха собствените си.

— Според мен — каза Рогов, който като основен автор на плана „Аврора“ беше готов да го защитава — двете операции не могат да се сравняват. Аферата с папата не успя поради три причини: обектът не умря, атентаторът беше заловен жив и най-лошото — нямаше подготвена система за дезинформиране, насочваща следите към италианските или американските крайно десни например. Трябваше да има порой от достоверни сведения, които да докажат пред света, че зад Агджа стои десницата.

Генералният секретар кимна бавно, като стар гущер.

— Сега ситуацията е друга — продължи Рогов, — на всеки етап е възможно даване на заден ход или резервен вариант. Изпълнителят ще бъде съвършен професионалист, който ще се самоубие, преди да бъде заловен. Помощните средства са наглед безопасни и не могат да бъдат свързани със СССР. Изпълнителят не може да оцелее след операцията. Имаме и разработки за твърдото и убедително прехвърляне на вината върху американците.

Генералният секретар се обърна към генерал Марченко.

— Ще стане ли? — попита той.

Тримата се чувстваха неловко. Много по-лесно би било да схванат мнението му и да се съгласят с него. Но той беше непроницаем.

Марченко пое въздух и кимна:

— Изпълним е. Според мен подготовката ще отнеме от десет до шестнадесет месеца.

— Другарю полковник?

Заекването на Филби се усили, докато говореше. Винаги ставаше така, когато беше напрегнат:

— Що се отнася до рисковете, аз не съм най-компетентният, който може да ги прецени. Нито пък въпроса за техническата изпълнимост. Що се отнася до резултата — той без съмнение ще накара повече от десет процента да гласуват за лейбъристите.

— Другарю професор Крилов?

— Аз съм против, другарю Генерален секретар. Според мен той е крайно опасен — като изпълнение и възможни последствия. Освен това представлява пълно нарушение на условията на „Четвъртия протокол“. Ако това се разбере, може да пострадаме всички.

Генералният секретар изглеждаше потънал в мисли и никой не смяташе да го безпокои. Полузатворените клепачи не помръднаха зад блестящите очила около пет минути. Накрая той изправи глава.

— Има ли записки, магнетофонни записи или нещо друго от този план извън тази стая?

— Не — всички бяха единодушни.

— Съберете папките и листата и ми ги дайте! — Когато прибра всичко, той продължи с обичайния си монотонен глас: — Този план е извън всякакви граници безразсъден, безумен, авантюристичен и опасен. Комитетът се разпуска. Върнете се на работните си места и никога повече не споменавайте комитета „Албион“ или плана „Аврора“!

Той още беше на мястото си, когато четиримата потиснати и унижени мъже тръгнаха към вратата. Облякоха палтата си, без да говорят и без да срещат погледите си. Придружиха ги долу до автомобилите.

Всеки се качи в своята кола. В персоналната си волга Филби чакаше шофьора Георгиев да запали мотора, но той не помръдваше. Другите три лимузини се измъкнаха от вътрешния двор, през арката, на булеварда. На стъклото до Филби се почука. Той го свали и видя лицето на майор Павлов.

— Моля, последвайте ме, другарю полковник.

Сърцето на Филби помръкна. Той разбираше, че знае твърде много, че беше единственият чужденец в групата — Генералният секретар се славеше с това, че приключва с нещата веднъж завинаги. Последва майор Павлов в сградата. След още две минути беше въведен повторно в стаята. Старият човек все още беше там, в инвалидния си стол. Покани Филби да седне с жест. Разтреперан, английският предател се подчини.

— Какво наистина мислиш за плана? — попита меко Генералният.

— Ловък, дързък, опасен, но ефективен в случай на успех.

— Той е брилянтен — промърмори Генералният секретар, — влиза в действие. Но под моето ръководство. Тази операция ще бъде единствено моя. И ти ще бъдеш включен в нея.

— Може ли да попитам едно нещо? — осмели се Филби. — Защо аз? Аз съм чужденец. Независимо че съм служил на Съветския съюз през целия си живот и живея тук една трета от него, аз все пак съм чужденец.

— Точно затова. Тук ти нямаш никакво покровителство освен моето. Не би могъл да заговорничиш срещу мен. Ще се сбогуваш с жена си и децата, ще освободиш шофьора. Ще живееш в апартамента за гости във вилата ми в Усово. Там ще сформираш екипа, който ще осъществи „Аврора“. Ще разполагаш с всичко, от което имаш нужда. Нарежданията ще идват от кабинета ми в Централния комитет. Ти лично няма да се явяваш никъде. — Той натисна един звънец под масата: — През цялото време ще работиш под наблюдението на този човек. Вече се познавате.

Вратата се беше отворила. В рамката й стоеше хладното и безразлично лице на майор Павлов.

— Той е високоинтелигентен и много подозрителен — каза с одобрение Генералният, — освен това ми е напълно предан. По една случайност ми е и племенник.

Когато Филби се изправи, за да тръгне с майора, Генералният му подаде късче хартия. Беше съобщение от Първо главно управление, адресирано на вниманието на Генералния секретар на КПСС. Филби го гледаше невярващ.

— Да — каза Първият, — получих го вчера. Няма да имаш на разположение десет до шестнадесет месеца, според прогнозите на генерал Марченко. Изглежда, госпожа Тачър ще направи хода си през юни. Ние трябва да направим нашия една седмица преди това.

Филби изпусна дъха си бавно. През 1917 година бяха достатъчни десет дни, за да се осъществи руската революция. На най-големия предател му даваха деветдесет, за да гарантира английската.