Фредерик Форсайт
Четвъртият протокол (12)

12.

Докато майор Петровски се хранеше в Ипсуич, на вратата на един апартамент на осмия етаж във Фонтеной Хаус се позвъни. Отвори собственикът, мистър Джордж Беренсън. Няколко секунди той гледа с изненада фигурата в коридора.

— Боже мили, сър Найджъл!

Те се познаваха бегло, не поради прекарани заедно години в училище, а понеже се бяха срещали от време на време в Уайтхол.

Шефът на MI6 кимна вежливо, но хладно:

— Добър вечер, Беренсън, може ли да вляза?

— Естествено! Разбира се…

Джордж Беренсън беше объркан, въпреки че не знаеше на какво дължи посещението. Начинът, по който сър Найджъл произнесе името му, подсказваше, че визитата ще е учтива, но не и приятелска. Нямаше да си говорят на малки имена.

— Лейди Фиона тук ли е?

— Не, тя е на една от срещите на комитета си. Сами сме.

Сър Найджъл знаеше това. Преди да позвъни, той беше изчакал съпругата да излезе.

Той съблече палтото си и с куфарчето си в ръка седна в посочения му стол на няколко крачки от сменения сейф. Беренсън се настани срещу него.

— Е, какво мога да направя за вас?

Сър Найджъл отвори чантата си и внимателно постави на стъклената масичка десет фотокопия:

— Мисля, че би трябвало първо да погледнеш тези неща.

Беренсън внимателно разгледа най-горния лист, повдигна го, за да погледне втория, след това третия. След това ги остави. Беше силно пребледнял, но се контролираше. Очите му бяха впити в документите.

— Не мисля, че има какво да кажа.

— Няма много наистина — каза сър Найджъл спокойно. — Върнаха ни ги преди известно време. Знаем как си ги загубил — доста лош късмет те е сполетял. След това те наблюдавахме няколко седмици, видяхме как взе документа за островите, как ги пусна на Беноти и как попаднаха у Марайс. Всичко е доказано непоклатимо.

Малко от това, което изреди, наистина можеше да се докаже, но нямаше желание Беренсън да осъзнае колко слаби биха били в съдебната зала. Беренсън се изправи и повдигна поглед. Сега е ред на непокорството, помисли сър Найджъл, на опита да се самооправдае. Чудно как всички се държат еднакво. Беренсън срещна погледа му. Непокорството беше налице.

— Е, след като знаете, какво ще направите?

— Ще ти зададем няколко въпроса, например откога продължава това и защо започна?

Въпреки усилията си да се контролира и да се държи хладнокръвно, Беренсън беше достатъчно объркан, за да не си зададе един прост въпрос: тези разговори не са задължение на шефа на MI6. Чуждите агенти са в ресора на контраразузнаването. Но желанието му да се защити беше надвило способността му да разсъждава.

— По първия въпрос — от около две години.

Можеше и да е по-зле, помисли си сър Найджъл. Той знаеше, че Марайс е в Англия от почти три години. Би могло преди него да е имало друг. Според думите на Беренсън не е имало.

— А що се отнася до втория, струва ми се, би трябвало да е ясно.

— Да приемем, че не схващам бързо — каза сър Найджъл. — Така че просвети ме. Защо?

Беренсън пое дълбоко дъх. Може би, както толкова много хора преди него, той е повтарял защитата си пред съда на собствената си съвест или това, което минаваше за съвест достатъчно често.

— Смятам — каза той, — че единствената борба на тази планета, която си струва да водиш, е борбата срещу комунизма и съветските имперски амбиции. В тази борба един от бастионите е Южна Африка. Най-важният, ако не и единствен на юг от Сахара. От години смятам, че е безплодно и пораженско от страна на западните държави да се отнасят поради съмнителни морални основания към тази страна като към прокажен, да отричат правото й да участва в общите ни планове за отпор на съветската заплаха в глобален мащаб. От години съм убеден, че Южна Африка е неправилно третирана страна, че е грешно, дори глупаво тя да се държи настрана от плановете на НАТО.

Сър Найджъл кимна, сякаш никога не беше му идвала тази мисъл.

— И ти реши, че е правилно и справедливо да възстановиш равновесието?

— Да. Точно така. И не ме интересува законът за държавната тайна. Все още мисля така!

Суетата, мислеше сър Найджъл, вечната суета… Монументалното самомнение на неадекватните хора… Нън Мей, Понтекорво, Фукс, Прайм, тази нишка преминаваше през всички тях — присвоеното право да си играеш на Бог, убеждението, че единствено предателят е прав, а колегите му са глупци, и всичко това прибавено към опияняващата любов към властта, произтичаща от чувството, че манипулират политиката с издаването на тайни, с целта, в която вярват, и с проблемите, които създават на опонентите си в лицето на собственото си правителство, изобщо — на тези, които са им помогнали да се издигнат и да бъдат уважавани.

— Ммм, кажи ми, твоя ли беше инициативата или на Марайс?

Беренсън се замисли за момент.

— Марайс е дипломат, не можете да го достигнете, така че е все едно, ако кажа. Той го предложи. В Претория не сме се срещали с него. Срещнахме се тук, когато той пристигна за първи път. Открихме, че между нас има много общи неща. Той ме убеди, че при един конфликт със СССР Южна Африка ще бъде сама в южното полукълбо до жизненоважните морски пътища от Индийския до Атлантическия океан и обкръжена от евентуалните съветски бази, пръснати из черна Африка. Бяхме убедени, че ако там нямат информация за действията на НАТО в такова време, страната ще бъде унищожена, па била тя и най-надеждният ни съюзник от този регион.

— Силен аргумент — каза сър Найджъл със съжаление. — Знаеш ли, когато разбрахме, че Марайс те „контролира“, поех риска и съобщих името му направо на генерал Пиенаар. Той отрече да е работил при него.

— Това е естествено.

— Да, естествено. Но ние изпратихме там човек да провери. Може би трябва да погледнеш доклада му…

Той извади от чантата си доклада на Престън от Претория и снимката на момчето, закачена отпред с кламер. Беренсън повдигна рамене и започна да чете седемте страници. След малко той пое изумено дъх и мушна юмрук между зъбите си. След като свърши, закри с ръце лицето си и се заклати бавно назад-напред.

— Боже, Боже, какво съм направил!?

— Нанесъл си невероятни щети — каза сър Найджъл. Той го остави да осъзнае напълно положението си. Облегна се назад и загледа сломения висш чиновник без капка жал. За него това беше един оцапан дребен предател, способен да произнесе клетва пред Кралицата и страната си и после заради самомнението си да предаде и двете. Същият, макар и в по-малък мащаб, като Доналд Маклийн.

Беренсън вече не беше блед, беше пепелявосив. Когато махна ръцете от лицето си, изглеждаше много състарен.

— Има ли нещо, каквото и да е, което да направя?

Сър Найджъл вдигна рамене, сякаш за да му покаже, че вече никой не може да направи каквото и да било. Той реши да бръкне в раната още по-дълбоко.

— Разбира се, някои хора са на мнение, че се налага незабавен арест. И на двама ви с Марайс. Той вече няма имунитет от Претория. Съдебните ви заседатели ще са от средната класа, на средна възраст, Съветът на короната ще се погрижи за това. Ще са честни хора, безхитростни. Вероятно въобще няма да повярват на версията за „фалшиво“ вербуване. Ще става дума за доживот, а на твоята възраст това значи живот, прекаран в Паркхърст или Дартмур.

Той го остави да асимилира за няколко секунди.

— Случи се така, че успях за малко да успокоя духовете. Има и друг начин…

— Сър Найджъл, ще направя всичко… наистина всичко!

Колко си прав, мислеше шефът, само ако знаеше колко си прав.

— Ще направиш три неща — каза той гласно. — Първо, продължаваш да ходиш в министерството, сякаш нищо не се е случило, ще поддържаш нормалната фасада, ще правиш каквото правиш винаги и няма да позволиш и най-малката вълничка да разклати повърхността на водата.

Второ, тук, в този апартамент, ще ни помогнеш да оценим вредата, която си нанесъл, това ще става вечер и ако се наложи — през нощта. Единственият начин да смекчим положението е да знаем всичко, абсолютно всичко, попаднало в ръцете на Москва. Ако спестиш една точка, една запетая… ще киснеш в затвора, докато пукнеш.

— Да. Да, разбира се, помня всички документи, които съм предал. Всички… Аа, какво е третото?

— Да — каза сър Найджъл, като разглеждаше ноктите на ръката си, — третото е по-особено. Ще поддържаш връзката си с Марайс.

— Какво?!

— Няма нужда да го виждаш. Предпочитам да не го виждаш. Не мисля, че си достатъчно добър актьор, за да не се издадеш в негово присъствие. Ще поддържаш обикновените контакти по телефона, когато имаш да предаваш нещо.

Беренсън беше искрено стъписан:

— Да предам какво?

— Материали, приготвени от моите хора в сътрудничество с други. Дезинформация, ако повече ти харесва. Освен че ще съдействаш на хората от министерството по установяването на щетите, искам да работиш и за мен. Да навредиш наистина на Съветите.

Беренсън се хвана като удавник за сламка.

След още пет минути сър Найджъл стана. Специалният екип щеше да дойде след почивните дни. Той излезе. Когато се приближаваше към вратата на асансьора, почувствува удовлетворение. Спомни си пречупения и изпълнен с ужас човек вътре. Отсега, копеле, мислеше той, ще работиш за мен.

 

 

Младото момиче в приемната на „Оксбъроу“ вдигна очи, когато влезе непознатият. Тя веднага прецени външния му вид. Среден ръст, стегнат и силен, готов да се усмихне, с кестенява коса и лешникови очи. Харесаха й очите.

— Мога ли да ви помогна?

— Надявам се. Аз съм нов тук и ми казаха, че давате мебелирани жилища под наем.

— Да. Ще трябва да говорите с мистър Найтс. Той отговаря за имотите под наем. За кого да му предам?

Той се усмихна отново:

— Рос. Джеймс Рос.

Тя натисна един бутон и заговори по интеркома:

— При мен е мистър Рос. Интересува се от мебелирано жилище. Можете ли да го приемете?

След две минути Джеймс Рос беше седнал в кабинета на мистър Найтс.

— Току-що пристигам от Дорсет, за да представям компанията си в района. Бих желал в най-скоро време жена ми и децата да дойдат при мен.

— Може би търсите къща за закупуване?

— Все още не. Първо, искам да намеря подходяща. За подробностите е необходимо малко време. И, второ, може би ще съм тук само за малко. Зависи от управлението. Разбирате, нали?

— Да, да. — Мистър Найтс разбираше напълно. — Ще наемете краткосрочно къща, което ще ви помогне да се устроите, докато разберете дали ще останете по-дълго?

— Точно така. Това е.

— Мебелирана или не?

— Мебелирана, ако разполагате с такава.

— Съвсем правилно. Почти невъзможно е да намерите немебелирани жилища сега. — Мистър Найтс посегна към един набор папки. — Не може да накарате хората да изхвърлят всичко, когато напускат наетото жилище. Имаме четири в момента.

Той подаде брошурите на мистър Рос. Двете бяха твърде големи, за да са подходящи за търговски представител, и изискваха голямо поддържане. Другите две бяха подходящи. Мистър Найтс имаше един час на разположение и го закара с колата си да ги види. Едната беше перфектна — малка, спретната тухлена къща на малка спретната уличка, в малък спретнат квартал от частни тухлени къщички близо до Белстед Роуд.

— Доколкото си спомням — каза мистър Найтс, докато слизаха на улицата, — собственик е някой си Джонсън, инженер, има едногодишен договор в Саудитска Арабия. Но шест месеца вече са минали.

— Това ме устройва напълно — каза мистър Рос.

Намираше се на улица Черихейз № 12. Всички улици наоколо завършваха на „хейз“, така че целият комплекс беше известен като „Хейз“. Имаше улици като „Бракънхейз“ „Горсхейз“, „Алмъндхейз“ и „Хийтърхейз“ из цялата околност. Къщата на Черихейз № 12 беше отделена от уличното платно с двуметрова тревна площ и нямаше ограда. Отстрани беше прилепен единичен гараж. Петровски знаеше, че ще му трябва гараж. Задният двор беше малък и ограден. Там се излизаше през една малка вратичка откъм кухнята. На първия етаж се влизаше през остъклена врата и през малко коридорче. На една линия с вратата беше стълбището за горния етаж. Под стълбата имаше малко шкафче за метли.

На долния етаж имаше една всекидневна отпред и кухничка отзад, на горния етаж имаше две спални, също предна и задна, и баня с тоалетна. Къщата с нищо не се отличаваше от останалите еднакви тухлени кутийки по улицата, в които живееха предимно млади двойки, мъжът обикновено в търговията или промишлеността, жената най-често домакиня, грижеща се за едно-две бебета. Това беше място, което би избрал човек, очакващ жена си и децата си да дойдат от Дорсет, без да бие много на очи.

— Ще я взема.

— Ако може, да се върнем до офиса, за да уредим формалностите.

Тъй като жилището беше мебелирано, фомалностите не бяха сложни. Договор за наем в две страници, подписан пред свидетели, едномесечен депозит в аванс и отделно наем за един месец. Мистър Рос показа препоръка от работодателите си в Женева и помоли мистър Найтс в понеделник да се обади в банката му в Дорчестър и да осребри чека, който му подписа веднага. Мистър Найтс беше сигурен, че ще може да уреди всички документи до понеделник вечерта, след като чекът и препоръката са наред.

Рос се усмихна. Знаеше, че са наред.

 

 

Алън Фокс също беше в кабинета си тази съботна сутрин. Отиде там по молба на приятеля си сър Найджъл Ървинг, който се беше обадил да му каже, че иска да се срещнат. Англичанинът беше въведен в американското посолство малко след десет часа.

Алън Фокс беше шеф на местната база на ЦРУ и имаше голям стаж. Познаваше сър Найджъл от двадесет години.

— Боя се, че се натъкнахме на един проблем — каза той, когато се настани. — Един от служителите в нашето министерство на отбраната се оказа запъртък.

— Боже мой, пак ли! — възкликна американецът.

Сър Найджъл отправи извиняващ се поглед.

— Боя се, че това е истината. Нещо много подобно на вашата история с Харпър.

Алън Фокс се стъписа. Ударът беше попаднал в целта. През 1983 година американците бяха силно засегнати от един инженер, работещ в силиконовата долина, Калифорния, който беше пуснал на поляците (оттам и на руснаците) голям обем секретна информация за ракетните системи „Минитмън“.

Заедно с по-раншната шпионска афера „Байс“ случаят с Харпър донякъде изравняваше резултата. Британците от много време търпяха насмешливите подмятания на американците за Филби, Бърджис и Маклийн, да не говорим за Блейк, Васал, Блънт и Прайм. Дори и след толкова години петното още не беше заличено. Двата отвъдокеански провала ги караха да се чувстват малко по-добре, в края на краищата и другите имаха предатели.

— Ооо, ето това ти харесвам, Найджъл. Не можеш да видиш куче и да не го настъпиш по опашката.

Фокс беше известен със злобния си хумор. Той се беше прославил на една от, ранните срещи на Съвместния комитет по разузнаването, когато сър Антъни Плъм беше изразил съжаление, че неговата служба за разлика от всички останали няма подходяща абревиатура. Той беше само председател на СКР или координатор на разузнаването. Колко по-добре би било, ако и той имаше инициали, които да съставят дума?

— Какво ще кажеш за — изръмжал Фокс от неговия край на масата — Директор Управление. Противникови Експерименти?

Сър Антъни предпочел да не се прославя като ДУПЕ на Уайтхол и изоставил въпроса.

— Окей, лоша ли е работата?

— Не толкова, колкото би могла да бъде — отговори сър Найджъл и разказа всичко от начало до край.

Американецът се наклони напред с видим интерес:

— Искаш да кажеш, че се е обърнал на сто и осемдесет градуса? Ще препрати каквото му кажем?

— Или ще го направи, или до края на живота си ще яде каша в затвора. Ще го наблюдаваме през цялото време. Разбира се, би могъл да има таен код, който да пусне на Марайс по телефона. Но мисля, че няма да го направи. Той наистина е от крайната десница и наистина е бил „фалшиво“ вербуван.

Фокс се замисли за малко.

— Найджъл, как според теб оценяват Беренсън в „Центъра“?

— Започваме да изясняваме щетите в понеделник, но като се има предвид постът му, мисля, че за тях е важен. Може би дори някой от шефовете отговаря за него.

— Дали ще е възможно да пуснем и наша дезинформация по този канал? — попита Фокс. В ума му вече се въртяха трикове, които от „Ленгли“ с удоволствие биха приложили на Москва.

— Не искам да пренатоварвам инсталацията — каза сър Найджъл. — Трябва да спазваме ритъма отпреди, също и типа материали. Но мисля, че ще може да се уреди нещо.

— И искаш да убедя нашите да не се сърдят на Лондон?

Сър Найджъл вдигна рамене.

— Станалото е станало. Много добре се чувства човек, като направи скандал. Но не е продуктивно. Ще ми се да компенсираме загубите, да си го върнем.

— Окей, Найджъл, така да бъде. Ще им кажа да си траят. Искам всички сведения за щетите още с получаването им, а ние ще подготвим едно-две неща за атомните подводници в Атлантика и Индийския океан, които ще накарат „Центъра“ да души в невярна посока. Ще ти се обаждам.

 

 

В понеделник Петровски нае малка кола от една агенция в Колчестър. Обясни, че е от Дорчестър и си търси жилище в Есекс и Съфолк. Каза, че неговата кола е у жена му и затова не желае да купува нова за толкова кратко време. Шофьорската му книжка беше напълно в ред, с адрес в Дорчестър. Застраховката, разбира се, влизаше в наема. Той поиска дългосрочно ползване, възможно до три месеца, попита дали няма някакво намаление.

Плати за една седмица в брой и остави чек за още един месец. Следващият проблем щеше да е по-сложен и щеше да има нужда от застрахователен агент. Той откри такъв и отиде при него, в същия град. Обясни положението си.

Работил е в чужбина няколко години и досега е карал служебна кола. Поради това няма постоянна застрахователна компания в Англия, сега се е прибрал у дома и иска да си открие собствена полица. Ще се наложи да си купи превозно средство, а за това е нужна застраховка. Дали би могло да се уреди?

С най-голямо удоволствие. Агентът се увери, че новият клиент има безупречна международна шофьорска книжка, солиден, почтен външен вид и банкова сметка, която тази сутрин е била прехвърлена от Дорчестър в Колчестър.

Какво превозно средство възнамерява да купи? Мотоциклет? Да, наистина, колко по-удобно в задръстените улици. Естествено, в ръцете на хлапетиите те са опасни и човек трудно би ги застраховал. Но когато става дума за зрял човек с професия — без проблеми. Цялостна би била малко проблематична, може би… а, клиентът ще се съгласи и на частична? Ами адресът? Не е установен. Напълно разбираемо. Но в хотел „Големият бял кон“ в Ипсуич? Напълно приемливо. Тогава, ако мистър Рос му съобщи регистрационния номер на мотоциклета, когато го купи, и новия си адрес, той е сигурен, че ще осигури застраховката до два-три дни.

Петровски се върна с наетата кола в Ипсуич. Денят му беше натоварен, но той беше удовлетворен, защото не събуди никакви подозрения и не остави ясна следа след себе си. В агенцията за коли под наем и в хотела той даде несъществуващ адрес в Дорчестър, в агенцията за недвижими имоти знаеха, че живее в хотела и че е наел къщата на улица Черихейз № 12, а застрахователят знаеше само за хотела. Банката също беше уведомена, че докато „търси жилище“, ще пребивава в хотела.

Той щеше да задържи стаята, докато получи застрахователната полица, и след това щеше да напусне. Възможността тези служби да се свържат помежду си беше нищожна. Който и да се опиташе да го открие, щеше да опре или до хотела, или до несъществуващия адрес в Дорчестър. Само агенцията за недвижими имоти би могла да стигне до него, но докато си плаща редовно наема, докато вноските за колата са редовни и след като е платил на застрахователя едногодишна вноска, никой не би се и сетил за него. Беше поискал извлечения от банковата си сметка веднъж на три месеца, но до края на юни него просто нямаше да го има.

Върна се в агенцията, за да подпише договора и приключи с формалностите.

 

 

Този понеделник вечерта у Джордж Беренсън дойдоха основните хора от екипа за установяване на щетите.

Това беше малка група експерти от MI5 и Министерството на отбраната. Първата им задача беше да идентифицират всички документи, предадени на Москва. Носеха копия от дневниците на регистратурата — входящи и изходящи документи по дати, — в случай че паметта му откаже.

По-късно една друга група от експерти въз основа на предадените документи щеше да се опита точно да прецени и смекчи последствията, като предложи евентуални промени в плановете и в тактическото и стратегическото разположение на силите. Работиха през нощта и после докладваха, че Беренсън бил самата услужливост. Личното им мнение за него не влизаше в доклада, тъй като такива неща не са за пред хора.

Един друг екип, дълбоко засекретен в министерството, започна да подготвя следващата партида секретни документи, които щяха да попаднат у Марайс и оттам, чрез „контролата“ му, някъде в Първо главно управление в Ясенево.

 

 

Джон Престън зае новия си кабинет като шеф на „С.5 (С)“ — в сряда. Личната си документация взе със себе си. За щастие трябваше да се качи само един етаж нагоре, на третия, в „Гордън“. Когато седна на бюрото си, видя календара на стената — беше 1 април.

Колко подходяща дата, помисли той с горчивина.

Единственият светъл лъч беше мисълта, че след малко повече от седмица синът му Томи ще се прибере у дома за великденската ваканция. Щяха да прекарат една седмица заедно, преди Джулия да се върне от ски с приятеля си и да го поиска за остатъка от ваканцията.

Цяла седмица малкият му апартамент в Кенсингтън щеше да кънти от дванадесетгодишен ентусиазъм, от разкази за успехи на терена за ръгби, за шеги, погодени на учителя по френски, и за нуждата от допълнителни количества от мармалад и сладки, предназначени за нелегална употреба след загасването на лампите в спалното помещение. Той се усмихна и реши да си вземе най-малко четири дни отпуск. Беше планирал няколко експедиции като за баща и син и се надяваше, че малкият ще ги одобри. Прекъсна го Джеф Брайт, новият му заместник.

Той знаеше, че неговата служба би получил Брайт, ако не беше толкова млад, той беше друго протеже на Харкорт-Смит, щастлив и поласкан от възможността да изпива редовно по чашка с него и да му докладва за всичко, което става в отдела. Той щеше да стигне далеч след предстоящата смяна на ръководството.

— Реших, че може би искаш да видиш списъка на летищата и пристанищата, които наблюдаваме, Джон — каза Брайт.

Престън прегледа листата пред него. Наистина ли има толкова много летища, на които кацат самолети от чужбина? Пристанищата, годни да приемат чуждестранни товари, заемаха няколко страници. Той въздъхна и започна да чете.

 

 

На следващия ден Петровски намери това, което търсеше. Тъй като тактиката му беше да не прави много покупки на едно и също място, той отиде до „Стоумаркет“. Мотоциклетът беше BMW-K 100 с карданна предавка, не нов, но в добро състояние, голяма, мощна машина на 22 000 км и произведена преди три години. В същия магазин имаше и принадлежности — черни кожени панталони и якета, ботуши с ципове отстрани и шлемове с тъмни, спускащи се надолу наочници. Той купи пълен комплект. За да запази мотоциклета, но без право да го вземе, трябваше да плати 20% от цената. Той поиска да му сложат странични багажници и една допълнителна кутия с ключалка над задния калник. Казаха му, че може да вземе мотора след два дни.

От една телефонна кабина се обади на застрахователния агент и му даде номера на мотоциклета. Той беше уверен, че ще може да му издаде временната, тримесечна застрахователна полица на следващия ден. Щеше да я изпрати по пощата в хотела в Ипсуич.

От „Стоумаркет“ Петровски се отправи на север към Тетфърд, до границата на графство Норфолк. Нищо особено нямаше в това градче — просто се намираше приблизително там, където му трябваше. Малко след обяд откри каквото търсеше — на Магдалийн стрийт, между № 13А и залата на „Армията на спасението“, имаше правоъгълен парцел с тридесет и два гаража. На един от тях имаше табела „Дава се под наем“.

Намери собственика, местен жител, нае гаража за три месеца, плати в брой и взе ключа. Не беше голям и въздухът вътре беше застоял, но щеше да му свърши идеална работа. Собственикът, доволен, че получава необлагаеми пари в брой, не поиска никакви документи. Петровски му даде фиктивно име и адрес.

Окачи вътре кожените дрехи, шлема и ботушите и следобеда купи два пластмасови бидона, които напълни с бензин от две различни бензиностанции, след което заключи и тях в гаража. При залез-слънце той се прибра в хотела и каза на рецепцията, че ще напусне на следващата сутрин.

 

 

Престън беше отегчен до полуда. Откакто бе поел новия пост, два дни той непрекъснато четеше бумаги.

Докато обядваше в столовата, сериозно се замисли дали да не се пенсионира предварително. От това биха възникнали два проблема. За човек над четиридесет години никак не е лесно да намери добра работа, още повече че големите компании не биха изпитали непреодолим интерес към квалификацията му на конспиратор.

Вторият проблем беше чувството му за дълг към сър Бърнард Хемингс. Старецът винаги се беше отнасял добре с него, макар че бе само от шест месеца в службата. Харесваше сър Бърнард и знаеше, че за болния главен директор вече се точат ножовете.

Крайното решение за това, кой да поеме ръководството на MI5 и MI6, се вземаше от един комитет на така наречените „Мъдреци“. При избора на М15 в него участваха обикновено постоянните подсекретари на Министерството на отбраната и вътрешното министерство, секретарят на правителството и председателят на Съвместния комитет по разузнаването.

Те „препоръчваха“ предпочитания кандидат на министър-председателя и на министъра на вътрешните работи, двамата политици, които участват в избора. Политиците рядко отклоняват избора на „Мъдреците“.

Преди да се спрат на кандидат обаче, те правеха свои собствени проучвания. Това ставаше чрез дискретни обеди в клубовете, на чашка в някое кафене или на чаша чай. При избора на директор на MI5 обикновено се иска мнението и на шефа на МI6 но в този случай мнението на сър Найджъл нямаше да има голяма стойност. В края на краищата той също беше пред пенсия и едва ли щеше да работи с новия директор.

Мнението, което най-много тежи при избора на „Мъдреците“, е това на стария директор. Престън знаеше, че почтен човек като сър Бърнард ще се чувства задължен да се допита до шефовете на отдели в MI5. Тяхното мнение той ще вземе под внимание независимо от собствените си предпочитания. Не случайно Брайън Харкорт-Смит използваше нарастващото си влияние в службата, за да поставя един след друг свои хора начело на отделите.

Престън не се съмняваше, че Харкорт-Смит желае да се освободи от него преди есента, след други двама или трима, които бяха отишли в цивилния живот през последните дванадесет месеца.

— Майната му — каза той гласно, без да се обръща определено към някого в полупразната столова. — Ще остана.

 

 

Когато Престън обядваше, Петровски напусна хотела. Багажът му се беше увеличил с един голям куфар, пълен с дрехи, купени от местните магазини. Той каза на рецепцията, че отива в района на Норфолк, и помоли да задържат писмата за него, докато дойде да ги вземе.

Обади се на застрахователния агент в Колчестър и разбра, че временната полица е готова. Помоли го да не я изпраща. Ще отиде да я вземе.

Той направи това веднага и късно същия следобед се премести на Черихейз 12. През част от нощта той работи с бланките за кодиране, за да подготви шифровано съобщение, което никакъв компютър не би могъл да разчете. Разчитането на шифри, той знаеше това добре, се базира на закономерности и повторения, независимо колко съвършен компютър се използва. Закономерности и повторения няма, когато всяка дума се кодира отделно с помощта на бланките.

В събота сутринта той отиде до Тетфърд, остави колата в гаража и взе такси до „Сноумаркет“. Там плати разликата в цената на мотора с гарантиран от банката чек, помоли да ползва тоалетната за преобличане, после напъха обикновените си дрехи в една чанта, а нея — в багажника на мотора. След това потегли.

Пътят беше дълъг и му отне много часове. В Тетфърд пристигна късно вечерта, преоблече се, остави мотора и с колата спокойно се добра до Ипсуич, Черихейз 12, някъде около полунощ. Никой не го забеляза, но дори и да не беше така, нямаше да видят нещо повече от приятния млад мистър Рос, който се нанесе на № 12 в петък.

 

 

В събота вечерта старши сержант Авърил Кук от армията на САЩ би предпочел да бъде с приятелката си в близкия Бедфорд. Дори да играе билярд с приятели в клуба. Вместо това той беше на смяна в англо-американската подслушвателна станция при Чиксандс.

Главното управление на британския комплекс за електронно подслушване и разшифроване се намира в Правителствения комуникационен център в Челтнъм, Глостършир, в Южна Англия. Но управлението разполага с множество подслушвателни съоръжения, пръснати из цялата страна. Една от тях, Чиксандс в Бедфордшир, се ръководи съвместно от ПКЦ и Националната американска агенция за сигурност.

Дните, в които приведени мъже са се опитвали да уловят в слушалките и запишат ръчно предаваните от някой германски шпионин в страната морзови сигнали, са безвъзвратно отминали. Компютрите сега извършват главната работа по улавянето, анализирането, отделянето на безобидното от не дотам безобидното, записването и дешифрирането на сигнали.

Старши сержант Кук беше убеден, и с право, че ако гората от антени горе долови дори само електронен шепот, той ще бъде предаден на апаратурната долу. Радиообхватите се сканираха автоматично, автоматично се записваше и всеки звук, който не би трябвало да се чува.

Ако такъв шепот се появи, вечно будният компютър ще натисне сам бутона си „включено“, някъде вътре в пъстрите си вътрешности, ще запише предаването, ще засече източника, ще предупреди другите свои събратя в страната, за да засекат и те, накрая ще разтревожи и самия дежурен оператор.

В 23,43 часа нещо накара главния компютър да натисне бутона „включено“. Нещо или някой беше излъчил неочакван сигнал и сред невероятния хаос от електронни звуци, които обливат планетата по двадесет и четири часа на денонощие, той беше успял да го забележи и да установи откъде идва. Старши сержант Кук видя сигнала за тревога и взе телефонната слушалка.

Машината беше уловила едно „църкане“, звук, траещ няколко секунди и неозначаващ нищо за обикновено човешко ухо.

Това „църкане“ е крайният продукт на една доста продължителна и сложна операция при предаването на тайни съобщения. Най-напред съобщението се написва „чисто“ и максимално кратко. След това се шифрова, но отново представлява поредица от букви и цифри. Буквите и цифрите се предават с морзов ключ, но не в ефира, а на записващо устройство. След това записът се възпроизвежда при максимално голяма скорост на лентата, така че точките и тиретата се сливат в един непрекъснат звук с продължителност няколко секунди. Когато е готов самият предавател, операторът излъчва този звук в ефира, след това прибира устройството и бързо отива другаде.

След десет минути пеленгаторите определиха съвсем точно мястото, от което е излъчен сигналът, той беше засечен от още два центъра. Когато местната полиция достигна дотам, оказа се, че това е една отбивка за паркиране на пусто шосе в хълмистата част на графство Дербишър. Там нямаше никой.

След време сигналът достигна Челтнъм, където беше забавен така, че да се различават точките и тиретата. Но дори и двадесет и четири часа по-късно, след непрекъснатата обработка от декодиращите машини, резултатът беше една голяма нула.

— Вероятно е някъде в Средна Англия и сега се е „активирал“. — Това докладва главният експерт на генералния директор на ПКЦ. — Но нашият човек, изглежда, кодира всяка дума поотделно. Ако нямаме повече такъв материал, няма да можем да разгадаем кода.

Беше решено да се прослушва честотата, на която беше излъчен сигналът, макар че беше повече от сигурно, че ако предава пак, ще използва друга.

Кратко съобщение за инцидента беше разпратено и освен другите получиха го сър Бърнард Хемингс и сър Найджъл Ървинг.

Съобщението беше получено и на друго място — в Москва. Декодирано чрез набор от бланки за шифроване, идентичен с тези, използвани близо до Ипсуич, то гласеше, че човекът на терена е изпълнил всички свои предварителни задачи в срок и е готов да приеме първия куриер.