Фредерик Форсайт
Четвъртият протокол (2)

2.

Едва на 4 януари собственикът на апартамента във Фонтеной Хаус получи отговор от телефона, който въртеше от три дни всеки час. Разговорът беше кратък, но доведе до среща с един човек малко преди обяд в едно прикрито ъгълче на фоайето на много дискретен хотел в Уест Енд.

Човекът беше на около шестдесет, със стоманеносива коса, семпло облечен и по нещо напомняше държавен служител, какъвто донякъде беше. Пристигна втори, седна и веднага се извини.

— Ужасно съжалявам, че ме нямаше тези три дни — каза той, — нали съм сам, едни приятели ме поканиха да прекарам празниците с тях извън града. А какъв е проблемът?

Собственикът му разказа с кратки, ясни изречения. Беше имал време да премисли размерите на това, което се беше случило, и да прецени точно с какви думи да го предаде. Другият слушаше все по-навъсено.

— Съвсем прав си, разбира се. Може да е много сериозно. Когато се върна в четвъртък, обади ли се на полицията? Или след това?

— Не. Реших, че е по-добре първо да говоря с теб.

— Жалко донякъде. Все едно, вече е късно. Експертите ще установят, че взривът е станал преди няколко дни. Трудно ще го обясниш. Освен ако…

— Да?

— Освен ако не кажеш, че огледалото си е било на мястото и всичко е било така добре подредено, че не би могъл да забележиш три-четири дни?

— Едва ли. Мокетът беше изваден изцяло покрай стената. Копелето е минавало оттам, за да избегне алармената система.

— Аха — замисли се другият, — едва ли биха повярвали, че крадецът е бил толкова подреден, та освен огледалото е поставил на място и мокета. Това няма да мине. Нито пък би могъл да кажеш, че през тези дни си бил някъде другаде.

— Няма къде. Щяха да са ме видели. Клуб? Хотел? Би трябвало да съм се регистрирал.

— Точно така. Не, не става. За добро или за лошо, заровете са хвърлени. За полицията е твърде късно.

— Тогава какво, по дяволите, да правя? Те просто трябва да бъдат намерени.

— Жена ти колко време ще е извън Лондон?

— Кой знае? В Йоркшир й харесва. Надявам се, няколко седмици.

— Тогава ще сменим сейфа с нов, съвсем същия. И ще направим копия на бижутата. За това ще трябва време.

— Но какво ще правим с откраднатите неща? — попита отчаяно собственикът. — Не може просто да се оставят ей така. Трябва да ги намеря!

— Така е — кимна другият. — Слушай, имам някои контакти в света на диамантите. Ще накарам да поразпитат. Не може да не попаднат в някой от главните центрове, за да им променят формата. В такъв вид не могат да се продадат. Ще ги познаят веднага. Ще се помъча да стигнем до крадеца и да върнем нещата.

Мъжът стана и се приготви да тръгва. Приятелят му остана седнал, очевидно много разтревожен. Семпло облеченият беше не по-малко притеснен, но го прикриваше по-добре.

— Не прави и не казвай нищо ненужно — посъветва го той. — Задръж жена си в провинцията колкото се може повече. Дръж се нормално. Ще ти се обаждам.

 

 

На следващата сутрин Джон Престън беше един от тълпата, която се вливаше в Централен Лондон след петдневната почивка. Тъй като живееше в Южен Кенсингтън, му беше удобно да ходи на работа с метрото. Той слезе на Гудж стрийт и измина останалите петстотин метра пеша — небиещ на очи човек, среден на ръст и с нормално телосложение, на четиридесет и шест, със сив шлифер и без шапка въпреки студа.

В горния край на Гордън стрийт той влезе във входа на една също толкова незабележителна сграда, като всяко друго учреждение, солидна, но не модерна, напомняща седалище на застрахователна агенция. Разликата личеше едва във фоайето.

Там стояха трима души — един до вратата, един на приемното гише и един до асансьорите. Ръста и мускулите им човек не би свързал с подписването на застрахователни полици. Всеки заблуден гражданин, отбил се да търси услуги от тази „компания“, който не приеме препоръката да отиде другаде, би научил по по-неприятния начин, че там могат да влизат само хора със специални карти, удовлетворяващи изискванията на компютърния терминал, намиращ се под бюрото на пропуска.

Британската служба за сигурност, по-известна като MI5, не е в една сграда. Дискретно, но не много удобно тя е разпределена в четири. Главната квартира е на Чарлс стрийт, а не на старото място — Лекънфийлд Хаус, — толкова често споменавано по вестниците.

Другата голяма сграда е на Гордън стрийт и я наричат просто „Гордън“, както и главната квартира се нарича само „Чарлс“. Другите две са на Корк стрийт (известна като „Корк“) и една малка пристройка на Марлбъроу стрийт, отново наричана с името на улицата.

MI5 е разделена на пет отдела, пръснати из сградите. Също така дискретно, но объркващо, някои отдели имат секции на различни места. За да се избегне прекомерното търкане на обувки, всички са свързани с напълно сигурна телефонна линия, с безупречна система за идентификация на обаждащия се.

В отдел „А“ има секции „Политика“, „Техническо осигуряване“, „Имоти“, „Обработка на данни“, там са и кабинетът на юридическия съветник, и службата на „Наблюдателите“. Последната приютява една особена група от мъже и (някои) жени, които са на „ти“ с улицата и много изобретателни. Принадлежат към всички възрасти и типове и могат да съставят най-добрите в света екипи за следене на хора. Дори „лошите“ признават, че на територията си хората на MI5 са ненадминати.

За разлика от SIS (MI6), която се занимава с разузнаване в чужбина и е приела много американизми във вътрешния си жаргон, Секюрити Сървис (MI5), занимаваща се с вътрешен контрашпионаж, използва преди всичко остарели полицейски термини. Там избягват фрази като „оперативен разузнавач“ и все още наричат екипите за следене „наблюдатели“.

В отдел „В“ има секции „Вербуване“, „Кадри“, „Удостоверяване на факти“, „Служебен статус“ и „Пенсии и финанси“ (тоест заплати и оперативни разходи).

Отдел „С“ се занимава със сигурността на самите служби — персонала и помещенията, — сигурността на контрагентите (главно тези граждански фирми, които работят за отбраната и комуникациите), военното контраразузнаване (в тясна връзка с контраразузнаването на самата армия) и със саботажите (извършени или бъдещи). По-рано съществуваше и отдел „D“, но поради някаква тайнствена логика, известна само на тези, които я практикуват в средите на разузнаването, той беше преименуван на „К“. Той е един от най-големите и най-обхватната секция в него се нарича просто „Съветска“. Тя се разделя от своя страна на „Операции“, „Разследвания“ и „Заповед за военни действия“. Следващите секции са „Съветски сателити“, също разделени на горните три подразделения, и накрая „Събиране на информация“ и „Агенти“.

Както може да се очаква, отдел „К“ обединява усилията си, за да държи под око огромния брой агенти на СССР и сателитите му, които действат или се опитват да действат под прикритието на посолства, консулства, легации, търговски представителства, информационни агенции и предприятия, пръснати поради мекостта на правителството из целия град, а и в провинцията.

Към отдел „К“ е и скромната канцелария на един служител, който осъществява връзката между MI5 и MI6. Той е човек на „Шестицата“, но работи на Чарлс стрийт. Секцията се нарича „К7“.

Отдел „Е“ (азбучният ред се възстановява от „Е“) се занимава с международния комунизъм и неговите привърженици, които пристигат в Англия с нечестни намерения, или с домашната порода, която тръгва за чужбина с подобни намерения. Има и секция „Далечен изток“, която поддържа връзки с Хонконг, Ню Делхи, Канбера, Уелингтън, и отдел „Всички региони“, в който се поддържат връзки с Вашингтон, Отава и други приятелски столици.

И най-накрая секция „F“, в която беше Джон Престън, поне до тази сутрин, занимаваща се с политическите партии (крайно леви и крайно десни), проучване и агентура.

Отдел „F“ е на Гордън стрийт, на четвъртия етаж, и точно там, в кабинета си, отиваше Джон Престън тази януарска сутрин. Той не беше мислил, че докладът му отпреди три седмици ще се превърне в тема на месеца за Харкорт-Смит, но все още вярваше, че ще попадне на бюрото на самия главен директор, сър Бърнард Хемингс.

Беше уверен, че Хемингс ще намери начин да предаде информацията му и наистина отчасти умозрителните му заключения на председателя на Общия комитет по разузнаването или на постоянния подсекретар на вътрешното министерство, под чието политическо ръководство е MI5. Един добър подсекретар би преценил, че е редно министърът да хвърли едно око на доклада, а той от своя страна би трябвало да привлече вниманието на министър-председателя.

Меморандумът, който намери на бюрото си, показваше, че това няма да се случи. След като го прочете, той се облегна на стола и се замисли. Беше готов да защити доклада си и знаеше, че ако той се придвижи по-нагоре, ще трябва да отговаря на въпроси. Можеше да отговаря, с готовност би отговарял, защото знаеше, че е прав. Тоест би могъл да отговаря, ако все още ръководи „F1 (D)“.

След преместването му въпроса за доклада трябва да повдигне новоназначеният на негово място и той беше убеден, че наследникът му почти сигурно ще е някой от най-лоялните протежета на Харкорт-Смит и няма да направи такова нещо.

Обади се в регистратурата. Да, докладът беше регистриран. Записа си входящия номер за всеки случай, ако изобщо има случай.

— Как така БП — попита той, невярващ на ушите си. — Добре, извинявай, Чарли, да, знам, че не е твоя работа. Просто попитах. Изненадан съм. Това е всичко.

Остави слушалката и се замисли дълбоко. Бяха мисли, каквито не бива да имаш по отношение на старшия си началник, па макар и да не ти е симпатичен. Но мислите не си отиваха. Възможно е, признаваше той, ако докладът му отиде по-високо, цялата му тежест да се стовари върху Нийт Кинък, водача на опозицията в парламента, който никак няма да се зарадва.

Също така беше възможно при следващите избори след седемнадесет месеца лейбъристите да спечелят и Брайън Харкорт-Смит да се надява, че едно от първите действия на новото правителство ще бъде да го утвърди като главен директор на MI5. Да се пазиш да не обидиш някой влиятелен политик на власт или някой, който може да дойде на власт, не е нищо необичайно. За слабите и болезнено амбициозните хора нежеланието да съобщават лошите новини е нещо нормално.

Всички си спомняха случая с предишния главен, сър Роджър Холис. Мистерията все още не беше разгадана, въпреки че и двете версии си имаха убедени привърженици.

През 1962 и 1963 година Роджър Холис знаеше почти от самото начало пълните подробности около аферата „Кристин Кийлър“, както по-късно тя стана известна. Седмици, ако не и месеци преди да се раздуха скандалът, на бюрото му бяха стояли доклади за оргиите при Кливдън, за Стивън Уорд, който осигурявал момичетата и при всеки случай докладвал за съветското аташе Иванов, който ползвал услугите на същото момиче, което обслужвало и британския военен министър. И все пак, докато купчината доказателства растяла, той не потърсил, както е бил длъжен, лична среща с министър-председателя Харолд Макмилън.

Без да е предупреден, Макмилън се втурнал в кашата с главата напред. Скандалът гноял през цялото лято на 1963 година и подронвал авторитета на Англия у дома и в чужбина, а за света нещата изглеждали сякаш нагласени от Москва.

След години все още се спореше дали Роджър Холис е бил безпомощно некомпетентен или нещо много, много по-лошо…

— Глупости — каза на глас Престън и прогони мислите си. Прочете меморандума още веднъж.

Беше от шефа на „В4“ („Служебен статус“) лично и го уведомяваше, че от този ден е назначен за началник на „С1 (А)“. Тонът беше учтиво приятелски, предназначен уж да омекоти удара.

„Бях уведомен от нашия главен директор, че би било много удачно, ако можем да започнем новата година със заети вакантни постове… бих бил много признателен, ако привършите и предадете службата на младия Максуел без много забавяне, може би за около два дни… най-топлите ми и искрени пожелания да бъдете удовлетворен с новата си длъжност…“ и т.н.

„Дрън, дрън“, помисли Престън. Знаеше, че „С1“ се занимава със сигурността на държавните служители и сградите, а секция „А“ означаваше в рамките на столицата. Щеше да се занимава със сигурността на министерствата на Нейно величество в Лондон.

— Това е гадна полицейска работа — изръмжа той и започна да звъни на бившите си подчинени, за да се сбогува.

 

 

На една миля също в Лондон Джим Ролингс влезе в един малък, но скъп магазин за бижута на тясна уличка, недалеч от непрестанния трафик на Бонд стрийт. Магазинът беше в полумрак и дискретната светлина идваше от витрини, зад които имаше прибори за хранене от времето на крал Джордж и бижута от други епохи. Очевидно магазинът предлагаше повече стари, отколкото нови предмети.

Беше с елегантен тъмен костюм, копринена риза и връзка в приглушен цвят, а в ръката му имаше лъскаво дипломатическо куфарче. Момичето зад щанда го погледна преценяващо. На тридесет и шест той изглеждаше строен и жизнен, излъчваше нещо средно между почтеност и безкомпромисна твърдост — винаги полезна комбинация.

Тя изопна бюста си и се усмихна ослепително:

— Мога ли да ви помогна?

— Бих искал да говоря с господин Заблонски. Лично.

Кокни диалектът му показваше, че едва ли е клиент.

Лицето й помръкна.

— Търговец ли сте?

— Кажете му, че мистър Джеймс иска да говори с него.

В този момент огледалната врата в дъното на магазина се отвори и влезе Луис Заблонски. Той беше нисък и съсухрен петдесет и шест годишен човек, но изглеждаше по-възрастен.

— Мистър Джеймс — усмихна се той, — колко се радвам да ви видя! Моля, заповядайте в офиса ми. Как сте? — Той поведе Ролингс зад щанда, във вътрешното помещение. — Всичко е наред, Сандра, мила.

Когато влязоха, Заблонски затвори огледалната врата, през която се виждаше магазинът. Той посочи на Ролингс стола пред старинното си бюро и сам седна зад него. Една-единствена лампа хвърляше кръгло петно светлина на плота отпред. Той погледна Ролингс изпитателно:

— Е, Джим, какво си намислил?

— Имам нещо за теб, Луис, нещо, което ще ти хареса. Не ми казвай само, че не струва. — Ролингс отвори куфарчето.

Заблонски разпери ръце:

— Джим, бих ли… — думите му секнаха, когато видя какво поставя Ролингс на бюрото. Когато всичко беше пред него, той още не вярваше на очите си.

— Диамантите „Глен“! Отмъкнал си диамантите „Глен“! И вестниците още мълчат!

— Може би още не са се прибрали в Лондон. Алармената система не заработи. Знаеш, че съм добър.

— Най-добрият, Джим, най-добрият. Но това са „Глен“. Защо не ме попита първо?

Ролингс знаеше, че би било по-лесно да уреди пласмента предварително. Но той работеше по свои правила, безкрайно внимателно. Не вярваше на никого, най-малкото на пласьор на крадени вещи, бил той и професионалист от класата на Луис Заблонски. Пласьорът, ако го хване полицията, винаги може да предложи информация за бъдещ обир срещу освобождаване, особено ако го очаква дълга присъда. Отделът за тежки престъпления знаеше кой е Луис Заблонски, независимо че той не беше виждал затвора отвътре. По тази причина Ролингс никога не обявяваше намеренията си предварително и се появяваше неочаквано. Затова и не отговори.

Заблонски и без това беше погълнат от бижутата, искрящи на бюрото му. Той също знаеше историята им и нямаше нужда да му се обяснява.

След като наследил диамантите през 1936 година, деветият дук имал две деца — момче и момиче. При смъртта си той завещал титлата на сина си, а диамантите на дъщеря си — лейди Фиона Глен.

През 1974, когато синът му бил на двадесет и пет, натъженият дух трябвало да осъзнае, че той е от тези, които вестникарските клюки наричат „ерген по природа“. Нямало да има хубави млади графини на Маргейт и контеси на Шефийлд, които да носят диамантите „Глен“. И те отишли при дъщерята.

Заблонски знаеше, че след смъртта на дука лейди Фиона е носила диамантите в отделни случаи, с неохотното разрешение на застрахователната компания, обикновено на благотворителни балове, които тя често посещаваше. През останалото време те стояха там, където бяха прекарали толкова много време — в тъмните сейфове на банка „Каутс“, на Парк Лейн. Той се усмихна.

— Благотворителният бал точно преди Нова година? — попита той. Ролингс повдигна рамене. — Непослушно момче си, Джим, но пък си толкова талантлив…

Въпреки че свободно говореше полски, иврит и идиш, след четиридесет години в Англия Заблонски не успя да усъвършенства английския си и говореше със силен полски акцент. Също така, понеже ги беше научил от книги, писани преди години, той използваше остарели фрази, които в днешни дни звучаха забавно. Ролингс знаеше, че Луис Заблонски не е хомосексуалист. Всъщност той знаеше, защото му беше казала Берил Заблонски, че полът му е неутрализиран в един от нацистките лагери, когато е бил момче.

Бижутерът все още съзерцаваше диамантите като истински познавач. Смътно си спомняше да е чел някъде, че през шестдесетте години лейди Фиона се е омъжила за бързо напредващ в кариерата държавен служител, който в средата на осемдесетте станал шеф в някакво министерство, и че двамата живееха някъде в Уест Енд, при много висок стандарт, поддържан от личното богатство на съпругата.

— Какво ще кажеш, Луис?

— Впечатлен, съм, Джим. Но и много объркан. Това не са обикновени камъни. Навсякъде ще ги познаят. Какво мога да направя с тях?

— Ти ми кажи.

Луис Заблонски разпери широко ръце:

— Няма да те лъжа, Джим. Ще ти кажа направо. Диамантите са застраховани вероятно за около 750 000 лири. Горе-долу за толкова и ще се продадат, ако минат през законния пазар. Но очевидно това не може да стане. Остават две възможности. Едната е да се намери много богат купувач, който да е готов да ги купи, след като много добре знае, че не може да ги показва на публично място, или да признае, че ги притежава — богат скъперник, доволен да им се радва и сам. Има такива хора — но много малко. Такъв би дал може би половината от цената, която ти казах.

— Кога би могъл да намериш такъв купувач?

— Тази година, догодина, някога, никога… кой знае? Не може просто да ги обявиш във вестника.

— Твърде дълго — каза Ролингс. — Другата възможност?

— Може да се извадят от накитите — това ще намали цената на около 600 000, — да се обработят отново и да се продадат като четири отделни камъка. Може да се вземат към 300 000, но обработката също ще струва пари. Ако аз лично се занимавах с нея, бих ти оставил 100 000, но едва след като се продадат.

— Добре, какво можеш да ми дадеш като предплата? Само с чист въздух не се живее, Луис.

— Така е. Слушай, за бялото злато могат да се вземат може би 2 000. За четиридесетте малки камъка през законния пазар, да кажем, 12 000. Това са 14 000, които мога да си възстановя бързо. Мога да ти дам половината в брой сега. Какво ще кажеш?

Разговаряха още тридесет минути и се споразумяха. Заблонски извади седем хиляди в брой от сейфа си. Ролингс отвори куфарчето и подреди вътре пачките употребявани банкноти.

— Хубав е. Купи ли си го?

Ролингс поклати глава.

— От обира е.

Заблонски цъкна с уста и размаха пръст пред носа му:

— Отърви се от него, Джим. Никога не дръж у себе си нищо заработено.

Ролингс го изслуша, кимна, сбогува се и си тръгна.

 

 

Джон Престън прекара цял ден, докато намери всички от бившия си екип. Приятно му беше да чува съжаленията им, че си отива. Имаше и много дела за оправяне. Боби Максуел също се беше отбил, колкото да каже „здрасти“.

Престън го познаваше слабо. Беше приятен млад човек, горящ от нетърпение да направи кариера в „Петицата“, и смяташе, че най-добрата политика за него е да закачи колата си за изгряващата звезда на Брайън Харкорт-Смит. Престън не можеше да му се сърди за това.

Той самият беше постъпил в MI5 късно, на четиридесет и една, през 1981 година, направо от армейския разузнавателен корпус. Знаеше, че никога няма да достигне до върха. За късно постъпилите беше невъзможно да станат повече от ръководители на секция.

От време на време се случваше, ако в службата няма подходящ кандидат, постът на главния директор да бъде зает от някой външен човек, за разочарование на служителите. Но заместникът на главния, началниците на отдели и секциите в тях бяха по правило хора, работили в службата цял живот.

Беше се разбрал с Максуел, че целия ден ще му трябва, за да приключи документацията си, а на следващия ще го запознае с текущите дела и разследвания. Разделиха се с добри пожелания до сутринта.

Погледна часовника си. Тази нощ нямаше да се прибере рано. От личния си служебен сейф трябваше да извади всички дела, да отдели тези, които могат да се върнат в регистратурата, и цяла нощ да преглежда останалите страница по страница, за да е готов да предаде работата на Максуел сутринта.

Първо се нуждаеше от прилична напитка. Взе асансьора и слезе на подземния етаж, където имаше добре заредено и уютно барче.

 

 

Целия вторник Луис Заблонски работи заключен в задната стая. Само два пъти му се наложи да се види с клиент лично.

Този ден нямаше много работа, за което, необичайно за него, беше благодарен.

Работеше със свалено сако и навити ръкави на ризата. Ръцете му, по които почти нямаше косми, внимателно изваждаха диамантите „Глен“ от гнездата им от бяло злато. Четирите големи камъка от обеците, диадемата и огърлицата излязоха лесно и не отнеха много време.

Когато ги извади, той можа да ги разгледа по-добре. Бяха наистина красиви, искрящи на светлината на лампата — бяло-сини, безупречни. След това ги прибра в малка кадифена торбичка и се залови с по-трудната задача, да извади четиридесетте малки камъчета. Докато работеше, от време на време лампата осветяваше едно петцифрено число на долната страна на лявата му ръка. За всеки сведущ той можеше да означава само едно — номер от Аушвиц.

Заблонски беше роден през 1930 година, трети син на полски евреин бижутер от Варшава. Когато германците окупирали страната, той бил деветгодишен. През 1940 във варшавското гето били затворени близо 400 000 евреи, при дажби, значително по-малки от минималните, нужни, за да се живее.

На 19 април 1943 година 90 000 оцелели евреи от гетото, предвождани от малкото здрави мъже, останали сред тях, се вдигнали на бунт. Луис Заблонски тогава бил на тринадесет, но бил толкова слаб и изтощен, че можел да мине за четири-пет години по-малък.

Когато накрая войските на СС под командването на генерал Юрген Струп завзели гетото на 16 май, Заблонски бил един от малкото останали след масовите разстрели. По-голямата част от жителите на гетото, около 60 000, били вече мъртви — от куршуми, гранати, срутващи се сгради или екзекутирани. Останалите 30 000 били преди всичко възрастни и жени с малки деца.

Сред тях бил и Заблонски. Повечето били откарани в Треблинка и там умрели.

Но поради един от капризите на съдбата, които от време на време избират между живота и смъртта, локомотивът на влака, в който бил Заблонски, се развалил, след време дошъл друг и закарал композицията от конски вагони в Аушвиц.

Въпреки че бил определен да умре, когато им казал, че е бижутер, те го изпратили да сортира и оценява евтините дрънкулки, които все още се намирали по хората от всеки нов ешелон. Един ден го извикали в болницата на лагера и той попаднал в ръцете на усмихнат рус човек, когото наричали „Ангела“ и който продължавал да извършва маниакалните си експерименти с гениталиите на еврейски деца в пубертетна възраст. Луис Заблонски бил кастриран без упойка на масата на Йозеф Менгеле…

Той освободи последните от четиридесетте по-малки диаманта и провери дали не е пропуснал някой. Преброи ги и започна да мери теглото им. Общо четиридесет, средно по половин карат, но повечето по-малки. Ставаха за годежен пръстен, но общо струваха някъде към 12 000. Щеше да ги пласира през „Хатър Гардън“ — плащане в брой — той познаваше хората си. След това започна да мачка златото в безформена маса.

Към края на 1944 година оцелелите от Аушвиц били закарани на запад и Заблонски бил освободен от английските войски в Берген-Белзен по-скоро мъртъв, отколкото жив. След интензивно лечение в болница Заблонски бил заведен в Англия, където, подпомогнат от един равин от Северен Лондон и след допълнителна рехабилитация, станал помощник на един бижутер. През 1960 година той напуснал работодателя си и отворил собствен магазин за бижута в Ист Енд, а десет години по-късно и настоящия, по-проспериращ, в Уест Енд.

За първи път по доковете в Ист Енд започнал да борави с донесени от моряците камъни — смарагди от Цейлон, диаманти от Африка, рубини от Индия и опали от Австралия. В средата на осемдесетте той вече бил забогатял от двете си занимания — законното и незаконното, — станал един от най-добрите пласьори в Лондон, специалист по диамантите, имал голяма къща в Голдърс Грийн и станал стълб на обществото там.

Когато златото се превърна в безформено кълбо, той го пусна в една торба с други подобни парчета. Той изпрати Сандра, затвори магазина, подреди стаята и взе четирите камъка със себе си у дома. По пътя за вкъщи от една телефонна кабина той се обади на един номер в Белгия, близо до Антверпен. Абонатът беше в малко селце на име Нижлен. От къщи той набра номера на Британските авиолинии и си запази билет за Брюксел за следващата сутрин.

 

 

На южния бряг на Темза, където някога бяха гниещите докове, от началото на осемдесетте се осъществяваше мащабна строителна програма. Между новите постройки бяха останали големи площи, покрити със строителни отпадъци, лунни пейзажи, в които тревата се бореше с парчета тухли и прахоляк.

Някой ден тук щеше да има нови жилищни блокове, магазини и многоетажни паркинги, но никой не знаеше кога.

При по-топло време пияниците си устройваха биваци на това място и ако някоя „муцуна“ от Южен Лондон искаше да се отърве от някое веществено доказателство, просто трябваше да го занесе в средата на тази пустош и да го подпали.

Късно вечерта във вторник, 6 януари, Джим Ролингс преминаваше през една площ от няколко акра и се спъваше в тъмнината в парчета зидария. Ако някой го наблюдаваше, щеше да забележи, че носи туба с бензин и чудесно изработено дипломатическо куфарче от телешка кожа.

 

 

Луис Заблонски премина през формалностите на летище „Хитроу“ в сряда сутринта без проблеми. С дебело палто и мека шапка, с ръчна чанта и голяма лула, стърчаща между зъбите му, той се присъедини към ежедневния поток бизнесмени от Лондон до Брюксел.

На борда една от стюардесите се наведе към него и прошепна:

— Боя се, че не можем да позволим да запалите лулата си в кабината, сър.

Заблонски се извини и мушна лулата в джоба си. Нямаше нищо против. Не пушеше, а и дори да я беше запалил, тя нямаше да гори много добре. Нямаше как, с четири крушовидни диаманта под стиската тютюн.

На летището в Брюксел той нае кола и се отправи на север към Нижлен.

Центърът на диамантената индустрия в Белгия е Антверпен и по-специално около Пеликаанстраат, където са магазините на големите фирми и работилниците. Но както при повечето индустрии, и диамантената разчита отчасти на голям брой дребни търговци и занаятчии, препитаващи се в ателиетата си, които поемат част от работата. В Антверпен също има такива дребни занаятчии, повечето евреи от континента.

На изток от града има една област, Кемпен, в която има множество селца, приютили десетки такива работилнички. В средата на Кемпен се намира Нижлен, непосредствено на главния път и железопътната линия от Лиер до Херенталс.

На Моленстраат живееше някой си Раул Леви, който се установил в Белгия след войната и който беше втори братовчед на Луис Заблонски от Лондон. Леви беше шлифовач на диаманти и живееше в една от малките спретнати тухлени къщички, подредени от западната страна на Моленстраат. Работилницата му беше на гърба на къщата. Заблонски пристигна там малко след обед.

Спориха около час и се договориха. Леви трябваше да шлифова отново диамантите, като загуби минимална част от теглото им, но така че все пак да се променят. Споразумяха се за хонорар от 50 000 лири, половината в предплата и остатъка след продажбата на четвъртия камък. Заблонски се върна в Лондон.

 

 

Докато Заблонски беше в Белгия, Джон Престън се настаняваше в новия си кабинет на втория етаж. Беше доволен, че остава в „Гордън“.

Предшественикът му се беше пенсионирал в края на годината и неговият заместник, който без съмнение се беше надявал да заеме началническия пост, беше поел управлението на „С1 (А)“ за няколко дни. Той прикри разочарованието си добре и обширно информира Престън за новата му работа, която му се стори еднообразна и скучна.

Останал сам същия следобед, Престън прегледа списъка на министерствата, охранявани от секция „А“. Не беше по-дълъг, отколкото можеше да се очаква, но повечето нямаха нужда от кой знае каква охрана. Информацията, която би могла да изтече оттам, щеше да е само политически неудобна. Например документи, свързани с евентуално намаляване на социалните разходи, можеха винаги да се окажат опасни, тъй като в профсъюзите беше пълно с хора, изповядващи крайно леви възгледи, но в повечето случаи с тези документи можеше да се занимава вътрешната охрана на министерствата.

За него важните ведомства бяха външното министерство, секретариатът на правителството и отбраната. И трите получаваха документи с невероятна стойност. И трите обаче си имаха доста добри охраняващи екипи. Престън въздъхна. Започна да върти телефоните, за да си уреди срещи за запознаване с началниците на охраната на главните ведомства.

Между два разговора той погледна купчината папки, които беше донесъл от стария си кабинет, два етажа по-горе. Докато чакаше да му се обади един от хората, зает в момента с нещо друго, той ги подреди една по една в новия си личен сейф. Последната беше докладът му от предишния месец, неговото лично копие. То беше единственото, освен онова с надпис „БП“, което беше в регистратурата. Повдигна рамене и го постави в дъното на сейфа. Може би никога повече нямаше да го преглежда, но не виждаше защо да не го запази като спомен от доброто старо време. В края на краищата струваше му доста усилия да го състави.