Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fourth Protocol, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Преводач: Владимир Германов, 1992

Художник: Борис Драголов, 1999

История

  1. — Добавяне

7.

Петък, 13, се смята за лош ден, но за Джон Престън той беше точно обратното. Донесе му първите резултати от следенето на двамата старши служители.

Наблюдението беше безрезултатно в продължение на шестнадесет дни. И двамата си имаха навиците и не подозираха, че ги следят, което правеше задачата на екипите лесна. Но скучна.

Лондончанинът напускаше дома си всеки ден по едно и също време, отиваше до Хайд парк, завиваше надолу по Конститюшън Хил и след това пресичаше Сейнт Джеймс парк. После преминаваше Хорс Гардс Пърейд, по Уайтхол и право в министерството. Понякога обядваше навън, понякога в министерството. Повечето вечери си стоеше вкъщи или отиваше до клуба.

Живеещият в провинцията в живописна къща край Идънбридж, вземаше всеки ден един и същ влак за Лондон, слизаше на Черинг крос и оттам потъваше в министерството. „Наблюдателите“ го „приспиваха“ всяка вечер и оставаха вън на студа до зори, когато следващата смяна поемаше дежурството. Никой от двамата не направи нищо подозрително. В пощата и телефонните им разговори също нямаше нищо — обикновените сметки, лични писма, банални обаждания и, общо взето, скромен и почтен живот. До тринадесети февруари.

Престън, като ръководител на операцията, беше в стаята за свръзки в мазето на Корк стрийт, когато дойде повикване от екип „В“, следящ сър Ричард Питърс.

— „Джо“ взема такси. Следваме го с колите. — В жаргона на „наблюдателите“ обектът винаги се нарича „Джо“, „приятелче“ или „нашия“.

Когато екип „В“ се освободи от дежурство, Престън проведе разговор с неговия ръководител, Хари Бъркиншоу. Той беше дребен, закръглен човек на средна възраст, ветеран в професията за цял живот, който можеше да прекара часове размесен с тълпата на някоя лондонска улица и да реагира светкавично, ако се опитат да му се изплъзнат.

Беше облечен с пепитено яке, на главата му имаше платнена шапка, а на шията му висеше фотоапарат като на обикновен американски турист. Както и на всички негови колеги, дрехите му имаха двойно лице и позволяваха шест комбинации. „Наблюдателите“ ценят инвентара си и ролите, в които могат да влязат за секунди.

— Какво стана, Хари? — попита Престън.

— Излезе от службата в обикновеното време. Прехванахме го в средата на „кутията“. Само че той не тръгна както обикновено, а отиде до Трафалгар и взе такси. Беше на края на смяната, така че предупредихме следващите и тръгнахме след него. Освободи колата при деликатесния магазин на Панцер, на Бейзуотър Роуд, и тръгна по Кланрикард Гардънс. По едно време се вмъкна в някакъв двор и слезе по стълбите към жилището в сутерена. Един от моите се приближи достатъчно, колкото да види, че там има само една врата. Влезе вътре. След това нашият трябваше да се разкара, защото „Джо“ излезе и се качи по стълбите. Върна се на Бейзуотър Роуд, взе друго такси и се отправи към Уест Енд. След това си влезе в нормалните релси. Следващата смяна го пое на края на Парк Лейн.

— Колко време престоя в сутерена?

— Тридесет, четиридесет секунди — каза Бъркиншоу. — Или са го пуснали да влезе адски бързо, или е имал ключ. Вътре не светеше. Сякаш отиде да вземе нещо или да види дали нещо е пристигнало.

— Що за къща беше?

— Изглеждаше разнебитена. Също и сутеренът. Утре всичко ще е описано в дневника. Сега може ли да си вървя? Краката ме болят.

Престън мисли върху случката цяла вечер. Защо, по дяволите, му е притрябвало на сър Ричард Питърс да ходи в една съборетина в Бейзуотър? Само за четиридесет секунди? Не би могъл и дума да размени с някого вътре. Да вземе нещо? Или да остави нещо? Разпореди се да наблюдават къщата и след час пред нея имаше човек с фотоапарат, седнал в паркирана кола.

Почивните дни са си почивни дни. Престън би могъл да накара гражданските власти да проучат къщата още в събота и неделя, но това би предизвикало вълнения. Тук ставаше дума за свръхсекретно наблюдение. Реши да изчака до понеделник.

 

 

Комитетът „Албион“ избра за свой говорител и председател професор Крилов и той уведоми майор Павлов, че са готови да споделят съображенията си с Генералния секретар. Това стана в събота сутринта.

След няколко часа членовете бяха уведомени да отидат в дачата на ръководителя в Усово.

Останалите трима отидоха с колите си, а майор Павлов лично закара Филби, така че той освободи шофьора Георгиев от гаража на КГБ, който го возеше вече малко повече от две седмици.

На запад от Москва, след като се премине мостът при Успенское, близо до брега на Москва-река се намира един комплекс от селища, около които са изградени дачите на големите и могъщите в съветското общество. Дори тук йерархията строго се спазва. В Переделкино са разположени видни артисти, академици и военни. В Жуковка са членовете на ЦК и другите извън Политбюро. Последните, хората на самия връх, са се групирали в Усово — най-недостъпното от тези места.

Оригиналната руска дача представлява обикновена селска къща, но тези са масивни луксозни постройки, разположени сред хиляди декари борови и брезови гори, охранявани денонощно от кохортите на Девето управление, осигуряващи спокойствието и сигурността на властите.

Филби знаеше, че всеки новоприет член на Политбюро има право на четири резиденции. Най-напред семейното жилище на Кутузовски проспект, което, ако йерархът не изпадне в немилост, остава във вечна собственост на семейството. После идва официалната вила на Ленинските хълмове, винаги обслужвана от персонал, комфортна и неизбежно подслушвана и почти неизползвана освен при посрещане на важни гости от чужбина. Трето, дачата в горите на запад от Москва, която новопроизведеният тузар може да построи и обзаведе по свой вкус, и накрая лятната резиденция, най-често в Крим, на Черно море. Генералният секретар обаче беше построил лятната си резиденция в Кисловодск, балнеолечебен курорт в Кавказ, специализиран в церенето на стомашно-чревни заболявания.

Филби никога не беше виждал дачата му в Усово. Когато чайката се приближи тази мразовита вечер, Филби забеляза, че тя е ниска и продълговата, от дялан камък и с дървен покрив и подобно на мебелировката на Кутузовски проспект, беше в скандинавски стил. Вътре беше много топло и Генералният секретар ги посрещна в просторна стая, в която гореше голям огън. След оскъдните формалности Първият подкани с жест Крилов да започва.

— Вие ще разберете, другарю Генерален секретар, че нашият стремеж е да намерим начин да убедим не по-малко от десет процента от английския електорат в две неща: Първо, да загубят доверието си в сегашното консервативно правителство и, второ, че в едно бъдещо лейбъристко правителство е техният шанс да бъдат защитени интересите им и сигурността им.

За да улесним работата си, ние си зададохме въпроса, дали не е възможно да се намери мотив, който да доминира, или да се направи така, че да доминира целия изборен процес. След задълбочен анализ стигнахме до извода, че икономическите мотиви — увеличаване на безработицата, затваряне на предприятията, увеличаване на автоматизацията, дори намаляването на социалните разходи — не биха дали желания резултат. Все пак убедени сме, че такъв мотив съществува — това е най-големият и най-емоционално въздействащ неикономически, политически мотив на днешно време в Англия и в цяла Западна Европа. Това е въпросът за ядреното разоръжаване. На Запад това е голям въпрос, обвързан със съдбите на милиони обикновени хора. По същество става дума за масов страх и именно тук, смятаме ние, трябва да се вложат усилията ни — това е мотивът, който тайно трябва да използваме.

— И конкретните ви предложения? — попита Генералният секретар с мек глас.

— Вие знаете за нашите усилия в тази област досега. Не милиони, а милиарди рубли са похарчени за насърчаването на различни антиядрени групировки в усилията им да убедят западноевропейците, че едностранното ядрено разоръжаване е най-добрият начин да се постигне мир. Резултатите от тези тайни усилия са забележителни, но са нищо в сравнение с това, което сега трябва да се търси и постигне. От четирите партии, участващи в следващите избори, само Лейбъристката е привърженик на едностранното ядрено разоръжаване. Според нас сега всички пречки трябва да се премахнат — трябва да се вкарат в действие финансови средства, дезинформация, пропаганда, за да се убедят десетте процента колебаещи се избиратели, че гласът за лейбъристите е глас за мира.

Тишината, която се възцари, докато чакаха реакцията на Генералния секретар, беше почти осезаема. Накрая той заговори:

— Усилията, които полагаме през последните осем години и които споменахте, свършиха ли някаква работа?

Професор Крилов изглеждаше, сякаш е уцелен с ракета въздух-въздух. Филби долови настроението на съветския лидер и поклати глава. Генералният секретар забеляза жеста и продължи:

— В продължение на осем години ние полагаме огромни усилия, за да разклатим доверието в официалната линия. Днес наистина повечето организации, привърженици на едностранното разоръжаване, принадлежат към лявото крило и по един или друг начин се контролират от нашите приятели, тези, които работят за нашите цели. Кампанията ни донесе богата жътва от симпатизанти и влияние. Но…

Генералният секретар неочаквано удари с длани по перилата на инвалидния стол. Този жест на иначе леденостудения човек стресна слушателите му.

— Нищо не се е променило! — изкрещя Генералният секретар. После отново заговори с равен глас: — Преди пет години и преди четири години всички експерти на ЦК, от университетите, групите за анализи на КГБ, всички ни казваха, че движенията за едностранно разоръжаване са толкова силни, че могат да спрат разполагането на ракетите „Круз“ и „Пършинг“. Повярвахме им. Бяхме заблудени. В Женева стискахме със зъби и нокти, убедени от собствената си пропаганда, че ако удържим достатъчно дълго, правителствата на Западна Европа ще поддадат при натиска на „мирните“ демонстрации, които тайно поддържаме, и ще откажат да приемат ракетите. Но те ги разположиха и ние трябваше да напуснем преговорите.

Филби кимна с подобаваща скромност. През 1983 той беше надигнал глава с една статия, в която казваше, че „мирните“ движения на Запад, независимо от шумните и масови демонстрации, не са в състояние да променят съществено никакъв изборен резултат. Думите му се бяха оказали верни. Нещата се развиваха според предвижданията му.

— Раната още смъди, другари. Още смъди — каза Генералният секретар. — Сега ми предлагате нещо подобно. Другарю полковник Филби, какви са последните проучвания на общественото мнение по въпроса в Англия?

— Боя се, че не са добри — каза Филби. — Последните допитвания показват, че 20% от англичаните подкрепят идеята за едностранно разоръжаване. Но тези данни са объркващи. Сред традиционните привърженици на Лейбъристката партия този процент е по-нисък. Неприятен факт е, другарю Генерален секретар, че британската работническа класа е сред най-консервативните в света. Проучванията показват, че тя е и най-патриотичната, в традиционния смисъл. По време на Фолклендската криза трейдюнионистите захвърлиха всички правила и работиха денонощно, за да подготвят корабите за дългото пътуване. Боя се, че ако искаме да гледаме грубата реалност в очите, ще трябва да признаем, че английският работник упорито отказва да прозре, че интересите му са същите като нашите или че отслабването на отбранителната способност на страната е в негов интерес. И няма причина да смятаме, че това мнение може да се промени сега.

— Аз исках този комитет да гледа грубата реалност в очите — каза Генералният секретар. Последва пауза от няколко минути. — Вървете, другари. Вървете и продължете да мислите. Донесете ми план, действен план, който да се базира на масовия страх, за който говорите, който да експлоатира този страх както никога досега. Нещо, което ще убеди и най-проницателните мъже и жени да гласуват за премахването на ядреното оръжие от английска земя, да гласуват за лейбъристите.

Когато си отидоха, старият руснак се изправи и с помощта на бастун отиде до прозореца. Той се загледа в натежалата от снега брезова гора. Когато пое властта, още преди погребението на предшественика си, той беше твърдо решен да изпълни пет задачи до края на дните си.

Искаше да го запомнят като човека, който е увеличил производството на храни и е подобрил ефективното им разпределение, който е увеличил производството на потребителски стоки и излекувал хронично неефективната икономика, който е затегнал партийната дисциплина на всички нива, който е прогонил червея на корупцията от жизненоважните органи на държавата и който е осигурил окончателно превъзходството и в хора, и във въоръжения над стегнатите редици на враговете. Четири години по-късно той знаеше, че се е провалил и в петте.

Беше стар и болен, знаеше, че времето му свършва. Винаги се беше гордял с прагматизма, с реализма си в рамките на истинския марксизъм. Но дори реалистите имат мечти, а възрастните хора са и суетни. Неговата мечта беше проста — един огромен успех, един монумент, който щеше да бъде негов, и само негов. Колко силно е това желание през тази студена зимна вечер, знаеше той и само той единствен.

 

 

В неделя Престън мина покрай къщата на Кланрикард Гардънс, улица, която води на север от Бейзуотър Роуд. Бъркиншоу беше прав — това беше една от някога богатите пететажни викториански постройки, които сега силно се нуждаят от ремонт и се дават евтино под наем. Малкото дворче отпред беше буренясало. Пет стъпала водеха към една олющена врата над нивото на улицата. Встрани от нея имаше стълби надолу, към сутерена, чиято входна врата едва се показваше над повърхността. Още веднъж се изненада, че един висш държавен служител, при това „Рицар на империята“, може да посещава такова мизерно място.

Някъде наоколо би трябвало да е „наблюдателят“, вероятно в паркирана кола и с дългофокусен обектив подръка. Не се опита да открие човека, но беше сигурен, че той го е забелязал. (В понеделник появяването му бе описано в дневника така: „В 11,21 часа премина незабележителен човек, който прояви известен интерес към сградата.“ Престън си каза: „Благодаря.“)

В понеделник отиде в общината и прегледа списъка на наемодателите. На адреса беше записан само един — Майкъл З.Мифсуд. Беше благодарен за „З“-то — едва ли можеше да има много хора с такова име наоколо. Извикан по радиото, „наблюдателят“ се измъкна от колата и провери звънците. Името беше записано на партерния. Собственикът живее там, помисли Престън, и дава под наем останалите апартаменти обзаведени. Наемателите на необзаведени жилища би трябвало също да плащат общинска такса и да са регистрирани.

По-късно същата сутрин той провери името Майкъл З.Мифсуд в компютъра на имиграционната служба в Кройдън. Беше от Малта, както подсказваше името, и беше дошъл в страната преди тридесет години. На петнадесетата година от пристигането му беше отбелязан въпросителен знак — без никакви обяснения. Компютърът на „Криминалната регистрация“ в Скотланд Ярд обясни всичко — едва не е бил депортиран, но вместо това е излежал две години за неморални доходи. Следобед Престън отиде във финансовата служба на Чарлс стрийт, за да се види с Армстронг.

— Мога ли да стана данъчен инспектор за утре? — попита той.

Армстронг въздъхна:

— Ще се опитам да уредя. Обади се преди края на работното време.

След това отиде при юридическия съветник.

— Ще уредите ли да получа от специалния отдел заповед за обиск на този адрес? Трябва ми за утре. Също и униформен служител.

Хората на MI5 нямат право да извършват арести освен в нетърпящи отлагане случаи. Когато някой трябва да бъде арестуван, те използват униформени полицаи от специалния отдел.

— Нали няма да влизате с взлом? — попита подозрително адвокатът.

— Разбира се, че не. Ще изчакам, докато се върне собственикът. От обиска ще зависи дали да го арестуваме. Затова ми трябва униформен.

— Добре — въздъхна чиновникът, — ще се отбия при „добродушния“ съдия. Утре всичко ще е наред.

Малко преди пет часа Престън взе от финансовия отдел удостоверението си като данъчен инспектор. Армстронг му подаде още едно картонче с телефонен номер:

— Ако започне да пита, кажи му да се обади на този номер. Това е централната служба. Нека потърси господин Чарнли. Той ще гарантира за теб. Между другото, казваш се Брент.

— Виждам — каза Престън.

На следващата сутрин Майкъл З.Мифсуд се оказа неприятен човек. Небръснат, с мрежест потник, намусен и необщителен, той все пак пусна Престън да влезе в мърлявата всекидневна.

— Какви ги казваш? — запротестира Мифсуд. — Какви приходи? Каквото направя — декларирам.

— Господин Мифсуд, уверявам ви, че това е рутинна проверка на случайно подбран адрес. Обичайна практика. Нали декларирате всичко, нямате какво да криете?

— Нищо не крия. Затова се оправете със счетоводителя ми — каза Мифсуд предизвикателно.

— Ако настоявате, мога и това. Но вярвайте ми, можем да направим така, че да платите на този счетоводител доста пари. Ще ви кажа направо — ако всичко е наред, просто си отивам и толкова. Но ако, пази Боже, някой от апартаментите се дава под наем с неморални цели, това вече ще е друго. Аз се занимавам с данъци. Но съм длъжен да съобщавам за нередностите в полицията. Знаете ли какво значи да живееш от неморални доходи?

— Какви говориш? Няма неморални доходи тука. Всички добри наематели. Те плащат данък, аз плаща данък. Всичко.

Но беше пребледнял малко повече, когато неохотно извади книгите за наемите. Престън се направи, че го интересуват всичките. Забеляза, че сутеренът е нает от някой си мистър Дики за четиридесет лири на седмица. За да научи всички подробности, му трябваше един час. Мифсуд никога не беше виждал този наемател. Плащаше в брой и редовно като часовников механизъм. Първоначално беше ангажирал жилището с писмо, подписано „Дики“. Престън взе това писмо на тръгване независимо от протестите на Мифсуд. До обяд той предаде това писмо заедно с подписа и други писани от сър Ричард Питърс неща на графолозите от Скотланд Ярд. След време му се обадиха — същият почерк, но преправен.

Значи, помисли Престън, Питърс сам държи сутерена. За удобни срещи с „контрола“ си? Най-вероятно. Престън нареди, ако го видят пак да се запътва натам, да го уведомят незабавно, където и да се намира. Сутеренът оставаше под наблюдение, в случай че се появи някой друг.

Сряда мина бавно, бавно започна и четвъртък. Тогава, след като излезе от министерството, Престън взе такси и се отправи към Бейзуотър. „Наблюдателите“ се свързаха с него в барчето на Гордън стрийт, той веднага се обади в специалния отдел и униформеният служител изхвърча от столовата. Даде му телефонния номер и адреса:

— Чакай ме на тротоара отсреща, но без шум — каза той.

Срещнаха се в студения мрак на тротоара. Престън беше освободил таксито малко по-нагоре. Полицаят беше дошъл с необозначена служебна кола, с шофьор, който чакаше зад ъгъла с угасени светлини. Сержант Ландър се оказа млад и неопитен — за първи път участваше в акция на MI5 и изглеждаше впечатлен. Хари Бъркиншоу изникна от тъмнината.

— Откога е тук, Хари?

— Петдесет и пет минути.

— Посетители?

— Не.

Престън извади заповедта за обиск и я показа на Ландър.

— Окей, да влизаме — каза той.

— Възможно ли е да се съпротивлява, сър? — попита Ландър.

— Надявам се, че не. Той е чиновник на средна възраст. Би могло да го заболи.

Прекосиха улицата и тихо влязоха в дворчето. Зад пердето на сутерена гореше слаба светлина. Те тихо се спуснаха по стълбите и Престън позвъни. Чу се чаткане на токчета и вратата се отвори. В светлината се очерта силуетът на жена.

Когато ги видя, усмивката изчезна от дебело начервените устни. Опита се да затръшне вратата, но Ландър я избута и се втурна вътре.

Не беше в първа младост, но се беше постарала максимално. Вълниста черна коса до раменете очертаваше силно напудрено лице. Очите бяха покрити с дебел пласт сенки и грим, по бузите имаше много руж, червилото беше ярко. Преди да успее да се загърне в пеньоара, Престън забеляза черни чорапи, жартиери и стегнат корсет, прихванат с червен ширит.

Той я хвана за лакътя и я заведе през антрето във всекидневната, където я сложи да седне. Беше се втренчила в килима. Не разговаряха, докато Ландър претърсваше апартамента. Той знаеше, че понякога бегълците се крият под леглата и в гардеробите. Добре се постара. След десетина минути се появи, леко зачервен.

— Никаква следа от него. Трябва да се е измъкнал отзад през дворовете към задната улица.

Тогава на вратата се позвъни.

— Ваши хора ли са, сър — попита Ландър.

— Не. Не биха позвънили само веднъж. — Престън поклати глава.

Ландър отиде да отвори. Престън чу ругатня и бягащи крака. По-късно се изясни, че един мъж е натиснал звънеца и когато е видял полицаят да отваря, се е опитал да избяга.

Хората на Бъркиншоу го бяха хванали на върха на стълбите и го бяха задържали, докато Ландър му сложи белезниците. След това мъжът се успокоил и се оставил да го заведат до колата и до полицейския участък.

Престън седеше при жената и чу как шумът вън утихва:

— Това не е арест — каза той тихо, — но мисля, че е по-добре да отидем в главното управление.

Жената кимна отчаяно.

— По-добре да се преоблека първо…

— Добра идея, сър Ричард — каза Престън.

Час по-късно от полицейския участък на Падингтън Грийн беше освободен един едър и много развеселен мъж, на когото сериозно беше обяснена опасността от сляпото доверяване на адресите в списанията за намиране на партньори.

 

 

Джон Престън придружи сър Ричард Питърс до провинцията, изслуша каквото имаше да каже до полунощ, после се прибра с кола в Лондон и до сутринта написа доклада си. Този доклад се намираше пред всеки от участващите в комитета „Парагон“, когато се събраха на съвещание в 11 часа сутринта в петък. Лицата на всички изразяваха обърканост и отвращение.

Боже мили, мислеше сър Мартин Фланъри, секретарят на правителството, първо Хеймън, после Трестрейл, после Дънит и сега това. Не могат ли тези отрепки да държат панталоните си закопчани?

Последният, който четеше доклада, вдигна глава.

— Доста ужасяващо — каза сър Хюбърт Вилиърс от вътрешното министерство.

— Не мисля, че можем да го оставим в министерството — каза сър Пери Джоунс от Министерството на отбраната.

— Къде е сега? — попита сър Антъни Плъм директора на MI5, който седеше до Брайън Харкорт-Смит.

— В една от квартирите ни в провинцията — отговори сър Бърнард Хемингс. — Вече се е обадил в службата си, че се е подхлъзнал на улицата вчера и е пукнал кост в стъпалото си. Казал е, че е превързан в шини и ще отсъства две седмици. Нареждане на лекаря. Това ще задържи нещата за известно време.

— Не пропускаме ли един важен въпрос? — измърмори сър Найджъл Ървинг от MI6. — Независимо от необикновените си вкусове той ли е нашият човек? Той ли е пуснал информацията?

Брайън Харкорт-Смит прочисти гърлото си:

— Разпитът, господа, е в начален стадий. Но много вероятно е да е той. Много лесно би бил заставен да го направи чрез шантаж.

— Времето се превръща в основен фактор за нас — намеси се сър Патрик Стриклънд от външното министерство, — въпросът за вредите все още не е решен, а мен ме интересува какво и кога да кажа на съюзниците.

— Бихме могли да… ускорим разпита — предложи Харкорт-Смит. — Смятам, че ще получим отговор за двадесет и четири часа.

Настъпи неловко мълчание. Мисълта, че един техен колега, каквото и да е направил, може да бъде обработван от „грубия“ екип, не беше приятна на никого. Стомахът на сър Мартин Фланъри се преобърна. Той изпитваше дълбоко отвращение към насилието.

— Това няма да се наложи на този етап, надявам се? — попита той.

Сър Найджъл Ървинг повдигна глава от доклада:

— Бърнард, този Престън, следователят, изглежда, е доста добър.

— Така е — потвърди сър Бърнард Хемингс.

— Чудя се — продължи Ървинг с престорена нерешителност… — Той, изглежда, е прекарал няколко часа с Питърс непосредствено след събитията в Бейзуотър. Чудя се дали няма да е полезно за всички нас да го изслушаме лично?

— Аз лично говорих с него тази сутрин — бързо се намеси Харкорт-Смит. — Сигурен съм, че мога да отговоря на всички въпроси.

Шефът на „Шестицата“ се зае с извинения.

— Драги Брайън, не се съмнявам изобщо в това — Каза той. — Просто… ъъъ, понякога човек получава при разпит впечатления, които трудно се предават в писмен вид. Не зная какво мисли комитетът, но ще трябва да решим какво да правим нататък. Мисля, че ще е от полза да разговаряме с единствения, който е разпитвал Питърс.

Около масата последва поредица кимания. Хемингс изпрати очевидно раздразнения Харкорт-Смит до телефона, за да повика Престън. Докато чакаха, беше сервирано кафе. Той се яви след половин час. Гледаха го с известно любопитство. Дадоха му стол срещу собствения му директор и заместник-директор. Сър Антъни Плъм обясни дилемата на комитета.

— Просто кажете какво се случи между вас двамата.

Престън се замисли за момент:

— В колата, когато излизахме от града, той рухна. Дотогава беше запазил някакво самообладание, макар и с усилие. Аз карах колата и бяхме само двамата. Той се разплака и взе да говори.

— Да — намеси се сър Антъни, — и какво каза?

— Призна, че е травестит, но беше видимо втрещен при обвинението в предателство. Отричаше разгорещено, докато го оставих на пазачите.

— Естествено ще отрича — каза Харкорт-Смит, — това не означава нищо.

— Да, наистина е така — съгласи се Престън.

— А вашето лично впечатление? Вътрешното ви чувство? — промърмори сър Найджъл Ървинг.

Престън пое дълбоко въздух:

— Господа, не мисля, че е той.

— Може ли да попитаме защо? — каза сър Антъни.

— Както каза сър Найджъл, това е само усещане — каза Престън. — Виждал съм само двама души, чийто свят рухва около тях и които бяха наясно, че няма повече за какво да живеят. Когато човек в подобно настроение проговори, той казва всичко. Много малко са хората с голямо самообладание, като Филби и Блънт, които могат да издържат докрай. Но те бяха идеологически изменници — убедени марксисти. Ако сър Ричард Питърс е бил въвлечен чрез шантаж, щеше да признае всичко, когато къщичката от карти се събори, или поне нямаше да бъде изненадан, когато чу обвинението. А той демонстрира пълно изумление — може и да е играл, но според мен вече не беше в състояние да играе. Ако ли не, трябва да получи „Оскар“.

Речта на този дребен служител пред комитета беше доста дълга и за известно време се възцари тишина. Харкорт-Смит хвърляше искри към Престън, а сър Найджъл го гледаше с интерес. Поради поста си той знаеше за инцидента в Лондондери, който бе прекратил кариерата му в армията. Той също така забеляза и погледа на Харкорт-Смит и се чудеше защо заместникът на „Петицата“, изглежда, не го харесваше. Неговото собствено мнение беше добро.

— Ти какво мислиш, Найджъл? — попита сър Антъни Плъм.

Ървинг кимна:

— Аз също съм виждал как изглежда чувството за пълен крах, което обзема заловения предател. Васал, Прайм — и двамата бяха слаби, неадекватни мъже, и двамата казаха всичко, когато постройката им се срути. Ако не е Питърс, остава Джордж Беренсън.

— Вече мина месец — оплака се сър Патрик Стриклънд, — наистина трябва да хванем виновния, все едно как.

— Независимо от всичко напълно е възможно и да е някой от персонала на тези двамата — отбеляза сър Пери Джоунс. — Така ли е, мистър Престън?

— Така е, сър.

— Тогава ще трябва да елиминираме съмнението към Джордж Беренсън или да докажем, че е той — каза сър Патрик Стриклънд с известна тревога. — Дори ако се убедим, че е невинен, остава Питърс. Ако той не пропее, връщаме се в начална позиция.

— Може ли да предложа нещо? — каза Престън тихо.

Погледнаха го с изненада. Не беше повикан да прави предложения. Но сър Антъни Плъм беше учтив човек.

— Да, моля — каза той.

— В десетте документа, изпратени анонимно, има една закономерност — каза Престън. Хората около масата кимнаха. — Седем от тях съдържат материали, засягащи разположението на военноморските сили на Англия и НАТО в Атлантика — на север и на юг. Тази част от плановете на НАТО, изглежда, представлява голям интерес за нашата „пробойна“ и „контролите“ му. Ще бъде ли възможно да оставим на бюрото на мистър Беренсън някакъв документ с много привлекателен вкус, така че, ако той е виновният, да се изкуши непреодолимо и да го изнесе?

Около масата поклатиха глави замислено.

— Искаш да кажеш, да го изкараме с дим? — каза сър Бърнард Хемингс. — Ти как мислиш, Найджъл?

— Мисля, че ми харесва. Може и да стане. Можем ли да го направим, Пери?

Сър Пери Джоунс присви устни:

— Дори по-реалистично, отколкото си мислиш. Когато бях в Щатите, стана дума, разбира се, като начална идея и аз не съм говорил никъде за това, че един ден може би ще се наложи да увеличим запасите от храна и гориво на остров Асеншън, така че да зареждаме там и атомните подводници. Американците се заинтересуваха и казаха, че могат да поемат част от разноските, ако могат и те да зареждат там. Нашите подводници няма да има нужда да се връщат чак до Фаслейн, ще престанат и безкрайните демонстрации там, а американците няма да ходят чак до Норфолк, Вирджиния. Мисля, че мога да изготвя една докладна по въпроса, в смисъл че вече сме се договорили, и да я пусна на бюрото на Беренсън и на още трима-четирима други.

— При нормални обстоятелства той би ли видял такъв документ? — попита сър Пади Стриклънд.

— Разбира се — каза Джоунс, — като заместник-шеф на военното снабдяване ядрените подводници също влизат в ресора му. Ще трябва да получи документа заедно с няколко други. Ще бъдат направени някои копия, предназначени само за очи на близки колеги. След това трябва да бъдат върнати и унищожени. Оригиналите се връщат лично на мен.

Съгласиха се. Документът щеше да се окаже на бюрото на Джордж Беренсън във вторник.

Когато излизаха, сър Найджъл Ървинг покани за обяд сър Бърнард Хемингс.

— Добър е този Престън — каза Ървинг, — харесва ми физиономията му. Лоялен ли е към теб?

— Нямам причини да се съмнявам — отговори Хемингс учуден.

Аха, това може би обяснява нещата, мислеше „С“ тайнствено.

 

 

Тази неделя, 22, британската министър-председателка прекара в официалната си резиденция в провинцията Чекърс, в графство Бъкингамшир. При пълна секретност тя покани трима от най-близките си съветници в кабинета и председателя на партията да я посетят. Това, което им каза, ги накара да се замислят дълбоко. През юни са навършваха четири години от втория й мандат. Беше решена да спечели трета изборна победа. Икономическите индикатори сочеха спад през есента, придружен от вълна от искания за по-високи заплати. Възможни са и стачки. Тя не желаеше „зимата на недоволството“ от 1978 година, когато вълната от стачки подрони доверието в лейбъристкото правителство и доведе до падането му през лятото на 1979 година, да се повтори.

И нещо повече — сега, когато Съюзът на социалдемократите и либералите не помръдваше от 20% в изследванията на общественото мнение, новата линия на обединение и умереност беше донесла на лейбъристите 37% — шест пункта под консерваторите. И разликата намаляваше. С две думи, тя искаше да насрочи едни неочаквани избори през юни, но без вредните спекулации от 1983 година, които бяха предшествали и ускорили решението й. Внезапна декларация и триседмична избирателна кампания — това искаше тя, и не през 1988 или дори есента на 1987 година, а още това лято.

Тя накара колегите си да мълчат и им каза, че предпочитана дата за нея е предпоследният четвъртък на юни, 18.

 

 

В понеделник сър Найджъл Ървинг се срещна с Андреев. Срещата беше дълбоко законспирирана, в ливадите на Хампстед. Наоколо бяха пръснати неговите собствени хора, за да се уверят, че той е сам и не го наблюдават горилите от КР (контраразузнаването) на съветското посолство. Беше чист. Британските служби не следяха движението на съветския дипломат.

Андреев беше „директорски случай“ за сър Найджъл Ървинг. Това се случва рядко, тъй като човек, издигнал се толкова много в кариерата, не се занимава лично с агенти. Изключенията са, когато агентът е много важен или когато е вербуван от директора лично, преди той да стане директор на службата си, а агентът отказва да контактува с когото и да било друг. Така беше и в този случай.

През февруари 1972 година Найджъл Ървинг, тогава просто господин Ървинг, беше началник на базата в Токио. По това време в отдела за борба с терористи бяха решили да разгромят главната квартира на фанатичната, ултралява организация „Фракция Червена армия“, която се намираше в една вила, разположена в снежните склонове на планината Отакине, в местността Асамасо. Всъщност работата свърши националната полицейска агенция, но под командването на страховития шеф на отдела господин Саса, който беше приятел на Ървинг.

Опитът на Ървинг в специалните въздушни сили на Англия се оказа полезен в операцията и някои от съветите му спасиха живота на доста японци. Поради строгата неутралност на страната му господин Саса нямаше как да се отблагодари на Ървинг открито. Но на един дипломатически прием след месец той улови погледа му и кимна по посока на един руски дипломат в другия край на стаята. След това се усмихна и се отдалечи. Ървинг се зае с руснака и откри, че е нов в Токио и че се казва Андреев.

Постави му „опашка“ и разбра, че руснакът съвсем глупаво има тайна любовна връзка с японско момиче, което само по себе си е достатъчно, да изпадне в немилост пред собствените си хора. Естествено японците знаеха всичко това, защото следяха движението на всеки съветски дипломат извън посолството.

Ървин му заложи „сладострастен“ капан, сдоби се с необходимите снимки и звукозаписи и накрая нахълта при него. Руснакът едва не припадна, защото отначало реши, че е разкрит от своите хора. Докато си обуваше панталоните, се съгласи да разговаря с Ървинг. Оказа се солидна плячка. Беше от отдел „Нелегални“ на КГБ, човек на „Направление N“.

Първо главно управление на КГБ, занимаващо се с всички операции в чужбина, се дели на управления, специални отдели и обикновени отдели. Обикновените съветски агенти, работещи под дипломатическо прикритие, са към един от „териториалните“ отдели — с Япония например се занимава Седми отдел. Когато са на работа в чужбина, тези агенти се наричат „Направление PR“ и вършат ежедневната работа — събират информация, установяват полезни контакти, четат технически публикации и т.н.

Но в самото най-тайно сърце на Първо главно управление са „нелегалните“ или „Управление С“, за което няма териториални ограничения. Служителите там обучават и контролират „нелегални“ агенти — тези, които нямат дипломатически имунитет, които работят „под земята“, под дълбоко прикритие, които изпълняват секретни мисии с фалшиви документи. Те оперират извън посолствата.

Независимо от това в резидентурата на КГБ във всяко посолство обикновено има човек от „Управление С“. Тези хора в чужбина са известни като „Направление N“. Те се занимават само със специални задачи, често контролират агенти от местен произход и подпомагат технически новодошлите дълбоко законспирирани агенти от съветския блок.

Андреев беше от „Управление С“. Което е странно, той не беше специалист по Япония, както би трябвало да бъдат всичките му колеги от Седми отдел в посолството. Той беше англоезичен експерт и причината да бъде в Токио беше един сержант от американските военновъздушни сили, който поради уменията си беше прехвърлен от Сан Диего в американо-японската военновъздушна база в Ташикава.

Без да има как да обясни поведението си на началниците в Москва, Андреев се съгласи да работи за Ървинг. Тази идилия беше прекратена, когато сержантът, притиснат повече, отколкото може да издържи, си тегли куршума, доста грозно, в столовата със служебния си пистолет. Андреев се върна светкавично в Москва. Ървин първоначално реши да го „изгори“ още в същия миг, но после размисли.

Тогава Андреев се появи в Лондон. Шест месеца преди това през бюрото на сър Найджъл Ървинг бяха минали няколко нови снимки. Руснакът беше преместен от „Управление С“ в „Направление PR“ — сега беше акредитиран като втори секретар на посолството. Сър Найджъл отново го закачи на „куката“. Андреев нямаше как да не се отзове, но не желаеше да се довери на никой друг, така че остана „директорски случай“.

За изтичането на информация от Министерството на отбраната той не знаеше нищо. Ако наистина имаше агент, по всяка вероятност той е директно под контрола на Москва, чрез нелегален резидент в Англия или чрез един от тримата от „Направление N“ в посолството, но те не биха говорили за такива неща в столовата на чаша кафе. Той лично не беше чул нищо, но каза, че ще държи очите и ушите си отворени. След това двамата се разделиха.

 

 

Документът за новите снабдителни бази на атлантическия остров беше раздаден във вторник от сър Перегрийн Джоунс, който го беше подготвил предния ден. На четирима души. Бърти Капстик щеше да влиза в министерството всяка вечер, за да проверява законно направените копия. Престън беше казал на „наблюдателите“, че ако Джордж Беренсън си почеше гърба, трябва да му докладват незабавно. Същото каза на хората в пощата и постави екипа за подслушване на телефона в пълна готовност. След това зачакаха.