Фредерик Форсайт
Четвъртият протокол (24)

24.

Поканата за обяд беше за петък, 19 юни в клуба „Брукс“. Джон Престън влезе през голямата врата, но още преди да успее да се представи на портиера, сър Найджъл се беше запътил по мраморния коридор, за да го посрещне.

— Драги Джон, колко мило от твоя страна, че дойде.

Седнаха на бара, за да изпият по нещо преди обяд, и говориха за дребни неща. Престън му каза, че току-що се връща от болницата, където е видял Стив Билбоу. Той наистина се беше отървал на косъм. Едва когато махнали от него бронираната жилетка, един от лекарите забелязал нарезите върху руските куршуми и взел проби. Отровата не била проникнала в кръвта му благодарение на допълнителните подложки. Иначе бил насинен, но в добра форма.

— Чудесно — каза сър — Найджъл, — жалко е да загубиш най-добрите си хора.

В останалата част на бара събраните хора обсъждаха изборните резултати и повечето от присъстващите не бяха спали през нощта, докато се появят и последните от провинцията.

В един и половина отидоха да обядват. Сър Найджъл беше запазил една ъглова маса, така че да могат да разговарят необезпокоявани от никого. Докато отиваха натам, те срещнаха сър Мартин Фланъри, секретаря на кабинета. Въпреки че се познаваха, сър Мартин видя, че сър Найджъл има разговор. И двамата си кимнаха едва забележимо — жест, напълно достатъчен за двама учени от Оксфорд. Тупането по раменете по-добре да остане за чужденците.

— Всъщност поканих те тук, Джон, за да ти благодаря и за да те поздравя. Това беше забележителна операция със забележителни резултати. Предлагам ти от агнешкото печено, тук наистина го правят добре.

— Боя се, че не мога да приема поздравленията, сър.

Сър Найджъл изучаваше менюто над полукръглите си очила.

— Така ли? Държиш се възхитително скромно или не толкова възхитително неучтиво?

— Просто реалистично, надявам се — каза Престън, когато сервитьорката си отиде. — Може ли да поговорим за човека, когото наричахме Франц Винклер?

— Когото ти така добре проследи до Честърфийлд.

— Нека бъда искрен, сър Найджъл. Той не би излекувал главобола си дори и да е пълен с аспирин. Беше некомпетентен и глупак.

— Мисля, че за малко не го изпуснахте на гарата.

— Случайност. Ако имахме хора, щяхме да поставим човек на всяка гара по пътя. Работата е, че маневрите му бяха тромави. Той ни подсказа, че е от бранша, че не е добър и не успя да се отърве от нас.

— Разбирам. И какво още за него? А, агнешкото е приготвено съвършено!

Изчакаха, докато ги обслужат, и сервитьорката се отдалечи. Престън побутна храната притеснено. Сър Найджъл започна да се храни с удоволствие.

— Винклер дойде в страната с австрийски паспорт, валиден, и с валидна английска виза.

— Точно така.

— Но ние и двамата знаем, а също и служителят на летището, че австрийците влизат в Англия без визи. Всеки служител в нашето консулство във Виена би му казал това. Заради тази виза този служител е проверил номера на паспорта в компютъра. И се оказал фалшив…

— Всички допускаме грешки.

— КГБ не прави такива грешки. Документацията им е перфектна.

— Не ги надценявай, Джон. Всички големи организации допускат гафове. Още моркови? Не?! Тогава, ако ми позволиш…

— Работата, сър, е, че в този паспорт има две грешки. Номерът е светнал червено, защото преди три години в Калифорния е бил арестуван друг човек със същия паспорт. Той сега е в затвора.

— Така ли? Никак не е интелигентно от страна на руснаците.

— Обадих се на представителя на ФБР тук, в Лондон, и го попитах в какво са го обвинили. Оказа се, че другият агент се е опитвал да шантажира служител от Интер Корпорейшън в Силиконовата долина, за да му продаде технологични тайни.

— Доста нагло.

— За ядрени технологии.

— Което те кара да смяташ, че…

— Че Франц Винклер е дошъл тук, светещ като неонова реклама — пътепоказател на два крака.

Лицето на сър Найджъл все още беше озарено от добро настроение, но някои от отблясъците в очите започнаха да изчезват.

— И какво значеше този знак, Джон?

— Не мога да ви кажа къде е „нелегалният“, но следвайте този човек, той ще ви заведе до предавателя. И го направи. Аз започнах да наблюдавам предавателя и агентът се появи. Така мисля аз.

— Какво точно се опитваш да кажеш? — Сър Найджъл постави ножа и вилицата си върху празната чиния и попи устните си със салфетката.

— Вярвам, сър, че операцията беше провалена. Струва ми се невъзможно да не мисля, че някой от другата страна умишлено я е провалил.

— Каква необикновена мисъл. Нека ти препоръчам от ягодовия пай. Опитах малко миналата седмица. Този е от друга партида, естествено. Да? Два, мила моя, и още малко сметана, ако обичаш.

— Може ли да задам един въпрос? — попита Престън, когато махнаха чиниите.

— Сигурен съм, че ще го направиш и без това.

— Защо руснакът трябваше да умре?

— Доколкото разбрах, той се е опитвал да достигне едно атомно устройство с явното намерение да го взриви.

— Бях там — каза Престън, когато им донесоха ягодовия пай. — Човекът беше ранен в бедрото, стомаха и рамото. Капитан Линдхърст можеше да го спре и с крак. Нямаше нужда да му отнася половината глава.

— Сигурен съм, че добрият капитан е искал да се увери напълно.

— Ако руснакът беше жив, сър Найджъл, ние щяхме да поставим Съветския съюз на мястото му. Заловихме ги на местопрестъплението. Без него не можем да ги обвиним в нищо, което да не може да се отрече съвсем убедително. С други думи, всичко това трябва да се погребе завинаги.

— Колко вярно — кимна шефът, докато дъвчеше замислено късче ягодов пай.

— Капитан Линдхърст по една случайност е син на лорд Фринтън.

— Така ли? Фринтън. Познавам ли го?

— Очевидно. Били сте на училище заедно.

— Така ли? Толкова много имаше. Не си спомням.

— И ми се струва, че Джулиън Линдхърст ви е кръщелник.

— Драги Джон, ти наистина проверяваш нещата, нали?

Сър Найджъл беше свършил с десерта. Той изправи нагоре ръцете си, подпря брада върху тях и го загледа от упор. Учтивостта беше налице, доброто настроение го нямаше.

— Нещо друго?

Престън кимна мрачно.

— Час преди да завземат къщата, капитанът говори по телефона в къщата отсреща. Попитах колегата, който първи вдигна телефона. Търсеха го от външен телефон.

— Сигурно някой от колегите му.

— Не, сър. Те използваха радиостанции. И никой външен човек не знаеше, че сме в тази къща. Никой освен няколко души в Лондон.

— Мога ли да попитам за какво намекваш?

— Още една подробност, сър Найджъл. Преди да умре, руснакът прошепна една дума. Сякаш беше твърдо решил, преди да умре, да каже тази дума. Аз доближих ухо и я чух. Каза: Филби.

— Филби!? Боже мили. Какво ли е искал да каже с това?

— Мисля, че знам. Мисля, че е смятал, че Харолд Филби го е предал, и мисля, че е прав.

— Разбирам. И мога ли да имам привилегията да чуя разсъжденията ти?

Престън пое дълбоко дъх.

— Смятам, че Филби, предателят, е участвал в тази операция може би от самото начало. В тази ситуация той просто не е имало как да изгуби. Чувал съм, както и много други, че му се иска да се върне тук да доживее последните си дни. Ако планът беше успял, след около година новото правителство, контролирано от твърдата левица, щеше да му издейства освобождаването от сегашните му господари и да му осигури виза за Лондон. Или е можел да съобщи на Лондон за плана в общи линии, след което да го предаде.

— И коя от тези забележителни възможности смяташ, че е избрал?

— Втората.

— И с каква цел, ако нямаш нищо против?

— За да си купи билет за дома. От нас. Една сделка.

— И мислиш, че бих участвал в такава сделка?

— Не знам какво да мисля, сър Найджъл. Не знам какво друго да мисля. Говори се… за стария му колеж, за „вълшебния кръг“, за солидарността на средите, в които някога се е движел… и други подобни неща. — Престън се загледа в чинията си с полуизяден ягодов пай.

Сър Найджъл гледа тавана известно време, след което въздъхна дълбоко.

— Ти си забележителен човек, Джон. Кажи ми, какво ще правиш утре?

— Нищо, струва ми се.

— Тогава чакай ме в осем сутринта пред службата ми. Вземи си паспорта. А сега нека да отложим кафето в библиотеката…

 

 

Човекът на прозореца в квартирата на една от крайните улички в Женева гледаше как посетителят му се отдалечава. Раменете и главата на човека се появиха под него, после той се отдалечи по алеята и през портата излезе на улицата, където го чакаше колата му. Шофьорът излезе, заобиколи и му отвори вратата, после се върна.

Преди да се качи отново в колата, Престън вдигна поглед към човека на прозореца. Вече седнал зад кормилото, попита:

— Това е той? Човекът от Москва? Наистина ли?

— Да. Това е той — отговори сър Найджъл от задната седалка. — А сега карай към летището, ако обичаш.

Потеглиха.

— Джон, обещах да ти обясня — каза той след малко. — Задай ми въпросите си.

Престън виждаше лицето на шефа в огледалото. Старецът гледаше пейзажа навън.

— Операцията?

— Ти беше съвсем прав. Тя е била започната лично от Генералния секретар. С помощта и съветите на Филби. Наричала се е „План Аврора“. Наистина беше провалена, но не от него.

— А от кого? Защо?

Сър Найджъл се замисли.

— Още от самото начало мислех, че е възможно да си прав. Както в заключенията си в така наречения доклад „Престън“ от декември миналата година, така и в заключенията ти след събитията в Глазгоу. Независимо че Харкорт-Смит не повярва нито на едното, нито на другото. Не бях убеден, че двете са свързани помежду си, но не можех и да отрека такава връзка. Колкото повече време минаваше, толкова повече се убеждавах, че планът не може да е истинска операция на КГБ. Липсваше стилът, прецизното изпипване на нещата. Струваше ми се, че става дума за нещо прибързано, при това започнато от човек, който няма доверие на КГБ. И все пак тогава почти нямаше надежда да успееш да откриеш агента.

— Това беше опипване в тъмнината, сър Найджъл. От граничните пунктове не можахме да достигнем до нищо. Ако не беше Винклер, никога нямаше да стигна до Ипсуич навреме.

Няколко минути не говориха. Престън чакаше сър Найджъл да продължи разказа си.

— Така че изпратих послание в Москва.

— От ваше име?

— Боже мили, не. Това никога не би свършило работа. Твърде очебийно е. Чрез друг източник, на който се надявах, че ще повярват. Боя се, че посланието ми не изглеждаше много правдоподобно. Но понякога човек трябва да казва неистини в нашата професия. Все пак изпратих го по канал, на който смятах, че ще се доверят.

— Довериха ли се?

— За щастие, да. Когато пристигна Винклер, бях сигурен, че посланието ми е получено, разбрано и най-вече прието за истина.

— Отговорът беше Винклер?

— Да. Нещастник. Той си мислел, че го изпращат на рутинна проверка — на гърците и на предавателя. Между другото намерили са го удавен в Прага преди две седмици. Знаел е твърде много, предполагам.

— А руснакът в Ипсуич?

— Току-що научих, че се е казвал Петровски. Първокласен професионалист и патриот.

— Но той също трябваше да умре?

— Джон, това беше ужасно решение. Но неизбежно. Пристигането на Винклер беше предложение за сделка. Без официално споразумение, разбира се. Просто мълчаливо съгласие. Петровски не можеше да бъде заловен жив и разпитан. Трябваше да приема условията на този, когото видя на прозореца преди малко.

— Ако го бяхме хванали жив, можехме да изправим Съветите до стената.

— Да, Джон, можехме. Можехме да ги изложим на невероятен международен скандал. И за какво? Те нямаше да го приемат със скръстени ръце. Щяха да отговорят. Някъде другаде по света. Би ли приел едно възобновяване на най-лошите аспекти на студената война?

— Струва ми се жалко да пропуснем тази възможност да ги притиснем, сър.

— Джон, те са силни, въоръжени и опасни. СССР ще бъде на мястото си и утре, и следващата седмица, и следващата година. Някак си трябва да живеем заедно на тази планета. По-добре е да ги управляват реалисти, а не буйни глави и фанатици.

— И това оправдава сделката с този на прозореца?

— Понякога и такива неща трябва да се правят. Аз съм професионалист, също и той. Някои писатели и журналисти пишат, че ние живеем в измислен свят. Реалността е друга. Политиците сънуват сънищата си, понякога тези сънища са опасни. Както този на Генералния секретар — да промени лицето на Европа, да си издигне сам паметник.

Един истински разузнавач трябва да е по-твърд и от най-непоклатимия бизнесмен. Трябва да се съобразяваме с реалностите, Джон. Когато сънищата вземат връх, резултатът е катастрофа. Първият пробив в кубинската криза с ракетите беше подсказан от резидента на КГБ в Ню Йорк. Хрушчов, а не професионалистите, премина всякакви граници.

— А какво ще стане отсега нататък, сър?

Старият човек въздъхна:

— Оставяме нещата в техни ръце. Ще има някои промени. Те ще ги осъществят по своя си начин. Този на прозореца ще ги пусне в движение. Той ще напредне в кариерата, други ще бъдат отстранени.

— А Филби?

— Какво Филби?

— Опитва ли се да се върне у дома?

Сър Найджъл вдигна рамене нетърпеливо:

— От години. И, да, обажда се от време на време, тайно, разбира се, на нашите хора в посолството ни там. Там отглеждат гълъби…

— Гълъби…?!

— Да, доста старомодно наистина. Но пък просто и изненадващо ефективно. Така се свързва с нас. Но не и за плана „Аврора“. А дори и да беше ни казал… що се отнася до мен…

— Що се отнася до вас?

— Да върви по дяволите.

Отново настъпи тишина.

— Ти какво ще правиш, Джон. Ще останеш ли в „Петицата“?

— Не мисля, сър. Поработих достатъчно. Сър Бърнард се пенсионира на първи септември, но ще се сбогува окончателно другия месец. Не виждам никакви шансове за себе си при наследника му.

— Не мога да те взема в „Шестицата“, знаеш това. Не приемаме хора, работили другаде. Мислил ли си да се завърнеш в цивилното поприще?

— Сега не е най-подходящият период за намиране на работа, като си на четиридесет и шест и нямаш определена квалификация.

— Имам някои приятели — разсъждаваше сър Найджъл, — защита на имущество. Сигурно ще имат нужда от специалист. Ще поговоря с тях.

— Имущество?

— Нефтени кладенци, мини, находища, състезателни коне. Неща, които хората искат да са в безопасност. Някои охраняват дори себе си. Плащат добре. Ще можеш изцяло да осигуриш сина си.

— Май не само аз проверявам нещата — усмихна се Престън.

Сър Найджъл гледаше през прозореца, сякаш към нещо много далеч и отдавна отминало.

— Аз също имах син. Някога. Един. Добро момче. Убиха го на Фолклендските острови. Знам как се чувстваш.

Изненадан, Престън погледна човека в огледалото. Никак не можеше да си представи, че този учтив и проницателен супершпионин някога е играл на конче с малкото момче на килима в дневната стая.

— Съжалявам. Може би ще приема предложението.

Пристигнаха на летището, върнаха наетата кола и отлетяха за Лондон. Анонимно, както бяха и дошли.

 

 

Човекът на прозореца в квартирата проследи с поглед колата на англичаните. Неговата щеше да дойде след час. Върна се при бюрото и отново отвори папката, която му бяха донесли. Беше доволен — срещата беше минала добре и документите щяха да осигурят бъдещето му.

Като професионалист генерал Евгений Карпов съжаляваше за плана „Аврора“. Той наистина беше добър — ловък, неразгадаем и ефективен. Но като професионалист той също така знаеше, че след като една операция се провали, по-добре е да се прекрати и да се ликвидира колкото се може по-бързо. Всяко забавяне би било фатално.

Той ясно си спомняше документите, изпратени му от Ян Марайс, доставени от агента от Хампстед. Шест от тях бяха както обикновено ценен материал, какъвто само човек от ранга на Джордж Беренсън може да достави. Седмият го беше накарал да отвори уста от учудване.

Това беше лична бележка от Беренсън, предназначена за предаване в Претория. В нея той обясняваше как старши служител в Министерството на отбраната със специална отговорност за атомните устройства е присъствал на секретно съвещание, организирано от директора на MI5, сър Бърнард Хемингс.

Той съобщил на присъстващите, че агенцията му е открила съществуването, а и повечето подробности около съветски таен план за внасяне на компоненти, сглобяване и взривяване на маломощно ядрено устройство в Англия. Най-лошото беше в края — MI5 е на път да залови „нелегалния“, който ръководи операцията в страната, при това заедно с всички нужни доказателства.

Генерал Карпов повярва на съобщението единствено заради източника му. Първоначално се изкуши от мисълта да остави англичаните да доведат нещата докрай. После размисли и се убеди, че това ще доведе до катастрофа. Ако англичаните се справят сами, без чужда помощ, те нямаше да имат никакви основания да прикрият невероятния скандал. За да ги задължи да го прикрият, той трябваше да ги предупреди, при това чрез човек, който би разбрал какво да направи, някой, с когото би могъл да се разбере въпреки пропастта, която ги дели.

После, съществуваше и въпросът за собственото му напредване… След една дълга разходка из горите на Переделкино той се реши да направи най-опасната стъпка в живота си. Реши да отиде тайно при Нубар Геворкович Вартанян.

Спря се на него след внимателно обмисляне. Смяташе се, че членът на Политбюро от Армения е начело на група, която намира, че вече е време генералният секретар да бъде сменен.

Вартанян го беше изслушал внимателно, без да се притеснява, че могат да подслушват кабинета му. Докато слушаше, той не каза дума, а само гледаше генерала от КГБ с очите си на гущер. Когато свърши, го попита:

— Сигурен ли сте, че информацията ви е вярна, другарю генерал?

— Имам признанията на професор Крилов. На касета. Магнетофонът беше в чантата ми.

— А информацията от Лондон?

— Източникът е безупречен. Аз лично се занимавам с този човек от три години.

Арменецът стоя много време, без да каже дума, докато обмисляше положението и най-вече каква полза може да се извлече от него.

— Ако каквото казвате е вярно, става дума за безразсъдство и авантюризъм, проявени на най-високо ниво в страната ни. Но това трябва да се докаже. Ако има такива доказателства, това ще означава смяна на върха. Приятен ден ви желая.

Карпов разбра. Когато човекът, от върха на съветската пирамида падне, след себе си повлича всички свои хора. Ако това стане, постът председател на КГБ щеше да се оваканти и Карпов би бил доволен да го заеме. Но за да обедини силите около себе си, Вартанян имаше нужда от доказателства — неоспорими, железни доказателства, че безразсъдната постъпка едва не е довела до катастрофа. Все още всички помнеха, че Суслов свали Хрушчов, като го обвини в авантюризъм заради кубинската криза през 1962 година.

Скоро след тази среща Карпов изпрати Винклер — най-лошия агент, който можа да намери в документацията. Сигналът му бе приет и разбран. Карпов получи доказателствата, от които се нуждаеше арменският му покровител. Прегледа папката отново.

Докладът за разпита и самопризнанията на майор Валерий Петровски беше съвсем автентичен. Е, налагаха се някои малки промени, но той имаше хора, които могат да свършат това. Най-важното — бланките, на които беше написан, са съвсем истински — това е същественото. Дори докладите на господин Престън за действията му (разбира се, Винклер не се споменаваше в тях) бяха фотокопия от оригинали.

Генералният секретар не би могъл да спаси предателя Филби, а по-късно не би имал възможност да спаси и себе си. Вартанян щеше да се погрижи за това и би бил благодарен.

Колата дойде, за да го откара до Цюрих и самолета за Москва. Стана. Това беше една добра среща. И както винаги, преговорите с „Челси“ бяха ползотворни.