Серия
Влад Талтош (2)
Включено в книгата
Влад Талтош
Убиец на свободна практика. Том 1
Оригинално заглавие
Yendi, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 49 гласа)

17.

„Ти какво?“

Сега предполагам, че очаквате да ви разкажа как съм се докопал до Ларис след дълга гонитба по улиците на Адриланка, как най-накрая съм го притиснал в ъгъла, как той се е бил като дзур и едва съм успял да го убия, преди той да направи същото с мен. Нали? Глупости.

Само две неща можеха да се объркат. Едното — Магьосничката в зелено да ме е излъгала къде е Ларис, и другото — да е имала време да го предупреди. Но и в двата случая — защо? За нея той беше само инструмент. И след като вече бяхме разкрили какво са намислили, не беше вече полезен инструмент.

Всъщност не мислех, че Магьосничката в зелено е имала време да предупреди Ларис, преди Ноуратар да я довърши. А и да беше ме излъгала за местонахождението му — лошо няма. Тъй че обясних плана си на всички в кабинета, което ми отне около половин час. Но по един въпрос бях изричен:

— Ако на някой му хрумне, че може да изкяри, като преудпреди Ларис за това, по-добре да го забрави. Никой да не се опитва да ми се прави на умник.

Порових в лявото долно чекмедже на бюрото си и извадих подходящо оръжие — стилет с осемнайсетсантиметрово острие. Поставих го на колана, от дясната ми страна. Поседяхме да изчакаме още около половин час, после Шоен и Чимов станаха и се изнизаха през вратата. Останалите изчакахме още десет минути и също станахме.

— Късмет, шефе — рече Крейгар.

— Благодаря.

Тръгнахме към Малаковия кръг. Лойош полетя високо над нас. Водеше Коути. Пръчките и Светулката бяха от лявата и дясната ми страна, а останалите — пред и зад нас.

Стигнахме площада и притичахме до Пристанищна. Почти бяхме стигнали Бижутерска, когато получих съобщение от Шоен.

„Има четирима вътре, шефе. Двама при вратата, двама обикалят“.

„Добре. Пращам помощ“.

— Нарвейн и Усмивка, притичайте напред. Шоен води операцията. Имате пет минути да се приготвите.

Изтичаха напред, а останалите продължихме бавно, почти на място.

„Все още е чисто, шефе“.

„Добре“.

Коути ме погледна и кимна. След шест минути Шоен докладва: „Всичко е готово, шефе. Ще отнеме между пет и деветдесет секунди, зависи къде са им патрулите“.

„Добре. Задръж засега“.

Стигнахме до извивката на Пристанищна, малко преди да стигнеш до Зъбеца.

„Как са разположени, Шоен?“

„Ако кажеш сега, около трийсет секунди“.

„Действай“.

„Ясно“.

Вдигнах ръка и спряхме. Отброих наум десет секунди, след което отново тръгнахме — този път бързо. Завихме на ъгъла и сградата се показа. Единствените, които можахме да видим, бяха Шоен и Чимов. След малко до него се появи Нарвейн, а после и Усмивката. След няколко секунди бяхме при тях.

Сверих по Имперския часовник.

— Телепортната преграда трябва вече да е вдигната. Провери, Нарвейн.

Той затвори очи за миг и кимна.

— Вратата — наредих.

— Може би първо трябва да почукаме — рече Н’аал.

Шоен и Светулката застанаха до вратата. Спогледаха се, кимнаха и Светулката стовари боздугана си по бравата, а в същото време Шоен напъна с рамо по средата. Вратата пропадна навътре.

— Нямаше ли да ти е тъпо, ако се окажеше отключена? — каза Н’аал.

— Млъкни.

Коути се шмугна между тях и пристъпи вътре. Мълниеносно движение и чух как две тела тупнаха на пода, докато Светулката, Н’аал и Шоен влизаха. Лойош кацна на рамото ми, докато Чимов и Усмивката прекрачваха прага. Последвах ги. Пръчките и Нарвейн останаха отзад.

Беше голям празен склад с два трупа в него. И от двата стърчаха ножове. Веднага видяхме стълбите и тръгнахме по тях. Нагоре не срещнахме никого. Оставих Н’аал и Усмивката да пазят площадката към третия етаж, а останалите се качихме.

Озовахме се в голямо празно помещение. Пред нас имаше по-малки стаи — вдясно, отпред и вляво. Кабинети, предположих.

Тъкмо когато се появихме, от стаята вдясно изскочиха трима джереги. Заковаха се на място и зяпнаха. Пръчките им скочи, а Светулката — веднага след него. Стискаше боздугана си и се хилеше като идиот. Пръчките си беше с пръчките. Отне им около три секунди.

После пратих Светулката и Шоен вдясно. Канех се да накарам Нарвейн и Чимов да отворят вратата пред нас, когато чух…

— Каква е тази врява, господа?

Познах гласа на Ларис.

Улових погледа на Нарвейн. Стоеше пред вратата; останалите бяхме застанали зад нея. Нарвейн вдигна ръка и вратата се люшна навътре.

Беше малка стая, с осем-девет тапицирани стола и две бюра. Едното беше празно; на другото седеше Ларис. В стаята имаше още четирима джереги.

В първия миг всички останаха вцепенени. После Ларис се обърна към единия и каза:

— Телепортирай.

Само изчакахме.

Джерегът отвърна:

— Има преграда.

Коути пристъпи в кабинета. Все още никой не предприемаше нищо. Пръчките влезе с двете си тояги, Светулката — с боздугана. После — всички останали.

Двамата с Ларис се спогледахме, но никой не проговори. Какво имаше да си казваме? Хвърлих поглед на биячите му, всички с полуизвадени оръжия. Казах на моите да останат настрана. Отворихме пътека към вратата. Пръчките надигна оръжията си, изгледа охраната на Ларис и се окашля.

— Няма бъдеще в това, господа.

Четиримата погледнаха ордата ни. После започнаха да стават един по един. Изпънаха ръце напред, далече от телата. И пак така един по един се изнизаха, без да поглеждат към Ларис.

Казах:

— Всички без Коути, придружете ги извън сградата. — Извадих оръжието, което си бях подбрал.

След като останахме сами с Ларис, затръшнах вратата с крак. Коути каза:

— Твой е, Владимир.

Направих го бързо. Ларис не гъкна.

 

 

Един час по-късно зяпнах удивен Алийра.

— Ти какво?!

— Аз я пресъживих — рече тя и ме изгледа учудено, сякаш искаше да каже: „Какво толкова необичайно виждаш в това?“

Седях в библиотеката на Черен замък, с Мороулан, Коути, Ноуратар и Сетра. Алийра лежеше по гръб; изглеждаше бледа, но оздравяла.

От устата ми захвърчаха пръски като от чайник за клава, но все пак изломотих:

— Защо?

— Че защо не? — каза тя. — Все пак я убихме, нали? Това е достатъчно унижение. Освен това е близка с Императрицата.

— Страхотно! И сега ще ни…

— Нищо няма да направи, Влад. Нищо не може да направи. След като я пресъживихме, й направихме мозъчен сондаж и записахме най-подробно всеки заговор, в който се е замесила, и й дадохме копие, за да знае, че знаем. — Усмихна ми се. — Някои неща са доста интересни.

Въздъхнах.

— Е, ваша работа. Но да знаеш, че ако някоя сутрин се събудя умрял, ще дойда и ще ти се оплача.

„Добре й го каза, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

Ноуратар, за мое изумление, каза:

— Мисля, че постъпи правилно, Алийра.

— Аз също — заяви Сетра.

Обърнах се към нея.

— Нима? Я ни кажи какво направи на Сетра Младшата?

— Домът на Дракона — рече тя — реши, че Сетра Младшата никога не може да стане императрица или главнокомандващ, нито тя, нито нейните наследници.

— Ясно де. Но ти какво й направи?

Тя ми отвърна със сънена полуусмивка.

— Убедена съм, че наказанието е подходящо за нея. Накарах я да ми обясни цялата афера, след което…

— Охо? И какво ти каза?

— Нищо изненадващо. Желаеше да завладее Изтока и се оплакала на Магьосничката в зелено, която й беше приятелка, че когато лорд К’лейър стане император, няма да утвърди нашествие на Изток. Магьосничката измислила план, с чиято помощ Драконов наследник да стане Ейдрон, защото знаели, че Ейдрон ще назначи за главнокомандващ Барит, а той гледал със симпатия на идеята за нашествие. Барит се съгласил, най-вече защото смятал, че от Ейдрон ще излезе по-добър император, отколкото от К’лейър… извинявай, Ноуратар.

Ноуратар сви рамене. Сетра продължи:

— След Бедствието на Ейдрон работата замряла. След като Зерайка взе трона и нещата отново потръгнаха, за Наследник беше избран Мороулан. Тогава двете уредили нещата така, че Сетра Младшата да се сприятели с Мороулан, и разбрали, че той не би възразил срещу нашествието, тъй че се успокоили. Но когато Алийра се появи изневиделица и стана Наследничка, отново запретнали ръкави. Стигнали до идеята да дискредитират Алийра и Мороулан, използвайки приятелството им с теб, Влад. Вече познавали Ларис, защото той свършил отчасти мръсната работа около подправянето на генетичния тест. След като Барит отказал да им съдейства, накарали Ларис да го убие. После използвали това като заплаха, за да накарат Ларис да те атакува. Той явно нямал нищо против да ти вземе района, Влад, но трябвало да го убедят да не те убива веднага. Казали му, че може да го направи, след като се осъществят плановете им. Останалото, мисля, че го знаете.

Кимнах.

— Това ясно. Е, а Сетра Младшата…

— А, да. Помолих Некромантката да я премести през портала в друга „плоскост“. Подобна е на Драгара, но времето там тече различно.

— И сте я тикнали там? — Стори ми се твърде грубо — по-добре да я бяха убили. Плюс това, изобщо не й бях ядосан толкова, колкото на Магьосничката в зелено.

Но Сетра рече:

— О, не. Може да се върне, щом свърши задачата й. По нашето време, едва ли ще отнеме повече от една неделя.

— Задача ли?

— Да. — И Сетра отново ни изгледа със сънената си полуусмивчица. — Оставих я в пустинята, с много храна, вода, подслон и една пръчица. И я накарах да напише в пясъка: „Няма повече да се бъркам в работите на Драконовия съвет“, осемдесет и три хиляди петстотин двайсет и един пъти.

 

 

Представете си старец — източняк, около седемдесетгодишен, което е доста впечатляваща възраст за нашата раса. Но за възрастта си е в добра форма. Беден е, но не и мизерстващ. Отгледал е семейство насред Драгарската империя и се е справил добре. Погребал е (източняшкият израз за „надживял“; не ми е ясно защо) жена, сестра, дъщеря и двама синове. Единственият му жив потомък е един внук, когото за малко да убият на всеки две-три недели.

Почти съвсем плешив е, с няколко бели косъма на темето. Едър и пълен е, но пръстите му все още са достатъчно ловки с рапирата, за да даде хубав урок на някой младок и да избие магьосничеството от всеки драгар, който не отбира от източняшката фехтовка.

Живее в източняшкото гето, в южния край на Адриланка. Хляба си изкарва с вещерство, но не приема внук му да го издържа. Тревожи се за внук си, но гледа да не го показва. Ще помогне, но не иска децата му да го издържат и няма да им се бърка в живота. Когато един от синовете му почва да се прави на драгар, се натъжава и решава, че синът му греши, но не си позволява нито една критична дума.

Отидох да навестя този стар господин в деня след кончината на Ларис. От мръсотията по улиците ми идеше да повърна, но го прикрих. Все едно, всички знаем, че източняците са мръсни, нали? Виж ги как живеят само. Нищо, че не могат да използват магия в кварталите си, за да ги почистват като драгарите. Ако искат да използват магия, могат да станат граждани на Империята, като идат в провинцията и станат текла или като си купят титли от джерег. Ама не искат да са крепостници? И са упорити на всичко отгоре, нали? Ама нямали пари да си купят титли? Че откъде ще имат! Кой ще им даде добра работа, като ги види колко са мръсни?

Помъчих се да не се оставя всичко това да ме ядоса. Коути също се мъчеше, но можех да видя напрежението в ъгълчетата на очите й и да го почувствам в резките й крачки. Уж трябваше да се почувствам добре, че се връщам тук — преуспяло източняшко момче, закрачило из стария квартал. Трябваше, но не се чувствах. Само ми се гадеше.

Дюкянът на дядо ми нямаше нито табела, нито нещо на показ. Всички в квартала знаеха кой е той и с какво се занимава, а външни не го интересуваха. Драгарите бяха престанали да използват вещерство след края на Междуцарствието, когато магьосничеството проработило отново.

Когато прекрачих прага (врата нямаше), главата ми забърса окачените горе звънчета и те дръннаха. Той беше с гръб към мен и лееше свещи. Обърна се и лицето му грейна в почти беззъба усмивка.

— Владимир!

Изгледа ме, усмихна се на Коути и остана така, без да откъсва очи от мен. Общувахме псионично (той ме беше научил, но избягваше да го прави, освен когато не е наложително). Смяташе псионичното общуване за нещо твърде ценно, за да се използва току-така, въпреки че нравът му не позволяваше да ми се кара за начина, по който го използвах аз. Ето защо когато искахме да си поговорим, пътувахме. И тъй като трябваше да минаваме през зони, където сами източняците са в опасност, и тъй като отказваше да го телепортират, той рядко напускаше гетото.

— Владимир — повтори той. — А това коя е?

Лойош прелетя, сякаш въпросът се отнасяше за него, и с радост се остави да го почешат по шията.

— Ноиш-па — казах, — приятно ми е да ти представя Коути.

Тя приклекна в мил реверанс и дядо направо засия.

— Коути — повтори той. — Фамилно име имаш ли си?

— Вече не — отвърна тя.

Прехапах устна. Някой ден щях да я попитам какво искаше да каже, но не сега.

Той й се усмихна добродушно, после ме погледна, примига и тънката му вежда се закатери по широкото чело.

— Искаме да се оженим — казах. — Искаме благословията ти.

Той пристъпи и я прегърна, после я целуна по бузите. Прегърна и мен. След като ме пусна, видях сълзи в очите му.

— Щастлив съм за вас. — След което се навъси, само за миг, но се досетих какво иска да попита.

— Тя знае — успокоих го. — И тя е от същия занаят.

Дядо въздъхна.

— Ох, Владимир, Владимир. Пази се.

— Ще се пазя, Ноиш-па. Работите като че ли тръгват по-добре. Доскоро бях на път да загубя всичко, но вече се оправих.

— Хубаво — рече той. — Но как тъй си стигнал дотам, че за малко да загубиш всичко? Това не е добре.

— Зная, Ноиш-па. За малко се оставих сенките да ме разсеят и не можех да видя целта.

Той кимна и каза:

— Хайде влезте да хапнем.

Коути промълви плахо (мисля, че това беше единственият път, в който прояви плахост за каквото и да е):

— Благодаря… Ноиш-па.

Докато дядо ни водеше вътре, усмивката му стана още по-широка.

 

 

На другия ден се преместих в кантората на Ларис и започнах да подреждам бизнеса. Срещнах се с Торонан и се захванах да вкарвам в ред района, доскоро въртян от Ларис… но това вече е друга история. Освен това, докато говоря сега тия неща, не знам как ще тръгне всичко, тъй че по-добре да не ви го разправям изобщо. Парите, дето ги обещах за главите на Върн и Мираф’н, още са в сила, тъй че очаквам много скоро да ги видя двамата — под някаква форма.

Същия ден, в който се преместих в кабинета на Ларис, най-после ми остана време да сготвя на Коути. Между другото се престарах — печена гъска с източняшки червен пипер, котлети от кетна по валабарски, ананосово желе за… но това не ви засяга.

Ще кажа само, че докато готвех, ми попадна една глава лук с малко гнило петно от едната страна. Изрязах петното и останалото от лука си беше идеално.

И с живота е така понякога.

Край
Читателите на „Йенди“ са прочели и: