Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Влад Талтош (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Yendi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Стивън Бруст. Влад Талтош. Убиец на свободна практика. Том 1

ИК „Бард“, София, 2003

ISBN: 954-585-505-3

История

  1. — Добавяне

3.

„Тази текла Ларис изобщо не е текла“.

„Ей, шефе. Пусни ме“.

„Ида, Лойош“.

Излязох от кантората, отидох в дюкяна долу и отворих вратата. Лойош кацна на рамото ми.

„Е?“

„Точно както казаха, шефе. Влязоха, а аз ги гледах през вратата. Варг стоеше и оглеждаше, Темек си взе чаша вода. Това е всичко. Не говориха с никого и не им личеше да са в псионична връзка“.

„Хубаво“.

Върнах се в кантората. Проверих по връзката си за точно време по Имперския часовник и разбрах, че все още ми остава повече от час. Най-досадното в тоя бизнес е чакането.

Отпуснах се, кръстосах крака върху бюрото и зяпнах в тавана. Беше със сачак, боядисан преди време. Консервантска магия щеше да струва около трийсет златни и щеше да запази боята свежа поне още двайсет години. Но „Добричкия шеф“ не я беше направил. И боята, мръснобяла, вече се щърбеше и ронеше. Някой атира вероятно щеше да го приеме като поличба. За щастие не бях атира.

За жалост, източняците винаги са били суеверни тъпаци.

— Шефе? Варг и Темек.

— Пусни ги.

Влязоха.

— Точно навреме, шефе! — каза Темек. Варг само ме погледна.

— Окей — казах. — Да тръгваме.

Тримата напуснахме кантората и слязохме в дюкяна. Бях се запътил към вратата, но…

„Задръж за малко, шефе“. Този телепатичен тон ми беше познат, затова спрях.

„Какво има, Лойош?“

„Първо аз“.

„А? А. Добре“.

Отстъпих встрани. Тъкмо се канех да кажа на Варг да отвори вратата, но той пристъпи и го направи сам. Отбелязах си го. Лойош полетя.

„Чисто е, шефе“.

„Окей“.

Кимнах. Варг излезе пръв, после аз и след мен Темек. Свихме наляво и закрачихме по Медникарска. Дядо ми, докато ме учеше на източна фехтовка, често ме предупреждаваше да не се отвличам от сенките. Казвах му: „Ноиш-па, в Империята няма сенки. Небето винаги е…“.

— Знам, Владимир, знам. Не се разсейвай от сенките. Съсредоточи се върху мишената.

— Слушам, Ноиш-па.

Не знам защо ми хрумна това, точно тогава.

Стигнахме до Малаковия кръг, завихме надясно и поехме по Пътя Долен Кийрон. Вече бях във вражеска територия. Беше си като у дома.

Шарения път пресича Долен Кийрон под ъгъл, като му влиза от югозапад. След пресечката вляво имаше ниска каменна сграда, притисната между един обущарски дюкян и гостилница. От другата страна на улицата имаше триетажна постройка, разделена на шест апартамента.

Ниската сграда стоеше отдръпната на около четиридесет стъпки от улицата и имаше тераса, с подредени на нея десетина маси. Четири от тях бяха заети. Първите три подминахме, защото на тях седяха жени с дечица. На четвъртата, до вратата, седеше мъж в черно-сивото на дома Джерег. Все едно че носеше на гърдите си табела, на която пише „катил“.

Забелязахме го и продължихме. Варг влезе пръв. Докато изчаквахме, Темек се озърташе неприкрито, като турист в Имперския дворец.

Варг излезе и кимна. Лойош влетя и кацна на един празен рафт.

„Изглежда добре, шефе“.

Пристъпих и спрях точно на прага. Исках очите ми да привикнат със смътната светлина. Исках също така да се обърна и да драсна към къщи. Но вместо това само вдишах дълбоко няколко пъти и влязох.

Понеже аз канех, аз трябваше да избера и масата. Намерих една до задната стена. Седнах така, че да мога да наблюдавам цялото помещение (междувременно забелязах още двама от хората на Ларис), а Варг и Темек се настаниха на една маса на около петнайсет стъпки от моята. Бяха ми съвсем пред очите и в същото време — на вежливо разстояние, така че да не могат да чуват разговора.

Точно по обед в помещението пристъпи джерег на средна възраст (около хиляда години някъде). Лицето му беше невзрачно. Носеше средно тежък меч и беше с дълго наметало. По нищо не му личеше, че е професионален убиец. Не забелязах никакви издутини, под които можеха да се крият оръжия, очите му не шаваха като на убиец, не се държеше с онази постоянна готовност, която аз или всеки друг убиец щеше да разпознае. И все пак…

Все пак у него имаше нещо. Беше от онези рядко срещани особи, които излъчват власт. Очите му бяха спокойни, но студени. Ръцете му бяха отпуснати. Дланите му изглеждаха съвсем нормално, но си дадох сметка, че внушават страх.

Самият аз бях убиец, опитващ се да бъде „шеф“. Ларис може би беше „работил“ веднъж-дваж, но беше шеф. Беше създаден, за да върти бизнес. Можеше да внушава лоялност, да се държи добре с хората си и да изсмуква всеки възможен петак от всичко, което държи в ръката си. Ако нещата се бяха развили другояче, щях да я подкарам с Ларис вместо с Тагичатн и двамата сигурно щяхме да се разбираме много добре. Какъв срам.

Плъзна се пред мен, кимна ми и се усмихна топло.

— Баронет Талтош. Благодаря за поканата. Не минавам тук често. Заведението е добро.

Кимнах.

— За мен е удоволствие, милорд. Чух добри отзиви за него. Казаха ми, че се поддържа добре.

Усмихна се, разбрал, че знам, и сведе глава признателно.

— Разбрах, че и вие разбирате от ресторантьорство, баронет.

— Наричайте ме Влад. Да, малко. Баща ми…

Прекъсна ни келнерът. Ларис каза:

— Наденичките с пипер са много хубави.

„Шефе, аз…“

„Млъкни, Лойош“.

— Така чух. — Казах на келнера: — Две, моля. — И се обърнах отново към Ларис. — Смятам, червено вино, милорд. Мо…

— Ларис — поправи ме той.

— Ларис. Може би „Кааврен“?

— Чудесно.

Кимнах на катила — пардон, „келнера“ — той се поклони и тръгна. Обърнах се към Ларис с възможно най-топлата си усмивка.

— Трябва да е голямо удоволствие да се държи това място.

— Така ли смятате?

Кимнах.

— Кротко е, хубаво, постоянна клиентела — това е важното, нали знаете. Клиентелата ти да е редовна. Заведението е старо, нали?

— А, още преди Междуцарствието, казват.

Кимнах, все едно че го бях знаел през цялото време.

— Сега някои — заговорих — сигурно щяха да поискат да го поразширят — нали знаете, още някое крило да добавят, етажче — но защо? И така си носи приличен доход. Хората го харесват. Обзалагам се, че ако почнат да го разширяват, пет години ще стои затворено. Но някои няма да го разберат. Точно затова се възхищавам на собствениците на това заведение.

Ларис седеше и слушаше монолога ми с тънка усмивка, която играеше на устните му, и кимаше от време на време. Разбираше за какво му говоря. Малко преди да свърша келнерът се появи с виното. Даде го на мен да го отворя. Налях на Ларис, за да го одобри. Кимна тежко. Напълних му чашата, после — моята.

Той вдигна чашата пред окото си, загледа се в нея и я завъртя. Каавренските червени са гъсти, тъй че светлината не проникна, предполагам. Свали чашата, погледна ме и се приведе напред.

— Какво мога да кажа, Влад? Работеше един при мен, от доста време. Един от тези, дето ми помогнаха да организирам района. Добър е. Идва при мен и вика: „Ей, шефе, мога ли да завъртя една игра?“

— И какво да му кажа, Влад? — продължи той. — На такъв като него не можеш да откажеш, нали? Но ако го сложа в моя район, ще разваля бизнеса на други хора, дето са с мен от доста време. Няма да е честно към тях. Тъй че се поогледах малко. Ти имаш само два игрални, а бизнес там колкото щеш, и си викам: „Хе, че той няма и да забележи“. Знам, първо трябваше да се разбера с теб. Искрено се извинявам.

Кимнах. Не знам какво бях очаквал, но определено не беше точно това. Казвам му, че да си разширява бизнеса в моя район ще е грешка, а той ми отвръща, че изобщо нямало такова нещо — било само еднократна услуга за някой си. Трябваше ли да му повярвам? И ако да, трябваше ли да го оставя така?

— Разбирам, Ларис. Но ако нямаш нищо против да те попитам: какво правим в случай, че се повтори?

Кимна, все едно беше очаквал този въпрос.

— Когато приятелят ми ми обясни, че си посетил мястото и си изглеждал много недоволен, разбрах каква съм я свършил. Тъкмо се канех да ти се извиня, когато получих поканата ти. Колкото до бъдещето… ами, Влад, ако пак възникне проблем, обещавам ти, че ще говоря с теб, преди да предприема каквото и да било. Сигурен съм, че ще можем да се разберем.

Кимнах замислено.

„Кози барабонки, шефе“.

„А? К’во искаш да кажеш?“

„Тая текла Ларис изобщо не е текла, шефе. Знаел е от самото начало какво прави, набутвайки някой в района ти“.

„Мда“.

В този момент донесоха наденичките. Ларис и Лойош се оказаха прави — бяха много добри. Сервираха ги със зелен ориз, покрит с топено сирене. Със стрък магданоз отстрани, като в източняшки ресторант, но запържен в масло, залят с лимонов сок и нещо като орехов ликьор, много ефектно. В пиперената наденичка имаше агнешко, телешко, месо от кетна и, струва ми се, два различни вида диви птици. Имаше също така черен пипер, червен пипер, бял пипер и източняшки червен пипер (което според мен показваше изключително добър вкус). Беше люто като езика на Вийра и доста добро. Сосът с топено сирене върху ориза беше твърде деликатен в сравнение с наденичката, но приятно убиваше лютото. Виното може би трябваше да е малко по-силно.

Хранехме се мълчаливо, тъй че разполагах с повече време да обмисля всичко. Ако го оставех с това, щеше ли да поиска повече? И тогава да го подгоня? Ако не го оставех да държи игралния дом, можех ли да издържа една война? Може би трябваше да му кажа, че приемам идеята му, просто за да спечеля време да се подготвя и да му скоча, когато се опита да предприеме нов ход. Но нямаше ли така да му дам време и той да се подготви? Не, сигурно вече беше подготвен.

Последната мисъл никак не беше утешителна.

Двамата с Ларис избутахме блюдата си едновременно. Изгледахме се. Виждах всичко, което можеше накратко да опише един джерегски бос — хитър, смел и абсолютно безскрупулен. Той виждаше пред себе си източняк — дребен, мимолетен и крехък, но също така — професионален убиец и всичко, което можеше да предполага това. Ако поне малко не се притесняваше от мен, значи беше глупак.

Но все пак…

Изведнъж осъзнах, че какъвто и избор да направя, Ларис вече е решил да ми отнеме бизнеса. Можех да избирам само между това да се боря или да отстъпя. Да отстъпвам нямах интерес. Това отчасти реши въпроса.

Но не ми подсказваше какво да предприема. Ако оставех играта да се върти, можех да спечеля време да се подготвя. Ако я закриех, щях да покажа на хората си, че няма да позволя да се гъбаркат с мен — че смятам да държа това, което си е мое, Кое от двете беше по-важно?

— Мисля — заговорих бавно, — че бих могъл да изтърпя… още вино? Позволете ми. Че бих могъл да изтърпя приятеля ви в моя район. Да кажем, десет процента? От целия приход?

Очите му леко се разшириха; след това се усмихна.

— Десет процента, а? Не бях помислял за такова решение. — Усмихна се още по-широко и плесна по масата със свободната си ръка. — Много добре, Влад. Готово!

Кимнах и вдигнах чашата си за поздрав, после отпих.

— Чудесно. Ако това тръгне добре, няма причина да не можем да разширим експеримента, а?

— Абсолютно!

— Добре. Ще очаквам парите всяка неделя в два следобед. Знаеш къде ми е кантората, нали?

Той кимна.

— Хубаво. Естествено ще разчитам на точното ти счетоводство.

— Благодаря.

Вдигнах чашата си.

— За дългото и взаимноизгодно партньорство.

Той вдигна своята. Ръбовете се докоснаха и последва звънливият звук на качествен кристал. Зачудих се за миг кой от двама ни щеше да е мъртъв след година. Отпих от сухото гъсто вино и се насладих на вкуса му.

 

 

Пъхнах се зад бюрото и се сринах в стола.

„Крейгар, докарай си задника тук“.

„Идвам, шефе“.

— Темек.

— Да, шефе?

— Намери Нарвейн, Светулката, Върн и Мираф’н. Искам ги да са тук преди пет минути.

— Няма ме. — Телепортира се навън като светкавица.

— Варг, двама от тях ми трябват за охрана. Кои?

— Върн и Мираф’н.

— Добре. Къде по дяволите е… а! Крейгар, иди поговори с Патрула на кучките. Искам телепортна преграда около цялата сграда. Добра.

— Двупосочна ли?

— Не. Само да не пуска хора да влизат.

— Окей. Какво става?

— Какво мислиш, че става, по дяволите?

— О! Кога?

— Може да ни оставят до свършек.

— Два дни?

— Може би.

— Влад, що ги правиш тези неща?

— Тръгвай.

Отвя се.

Скоро Темек се върна със Светулката. Не знам истинското име на Светулката какво е, но имаше светли, блестящи сини очи и много си обичаше боздугана с дългата дръжка. Беше кротък, почти добродушен тип, но тръгнеше ли с тоя боздуган срещу някой клиент, очите му светваха като на фанатик от дома Йорич и клиентът обикновено решаваше, че да, май ще трябва да намери парите отнякъде.

Имам чувството, че може би ви създавам впечатлението, че ако ви заема пари и не ми ги върнете до трийсет секунди след уречения срок, през прозорците ще ви наскачат шейсет и пет главорези. Няма такова нещо. Ако действахме така, наемният или щатният мускул щеше да ни струва по-скъпо от прихода. Особено след като това щеше да отблъсква всички потенциални клиенти.

Да ви дам един пример. Месец и половина преди тази история — мисля, че осем недели бяха — един от кредиторите ми дойде и ми обясни, че някакъв си му дължал петдесет златни и не можел да ги върне. Кредиторът ми искаше да го остави да мине, но дали ще имам нещо против?

— Какво плаща?

— Пет плюс един — отвърна той, тоест пет златни на неделя главница и един лихва, докато се изплати.

— Първо плащане?

— Не. Събрал е четири и само лихвата за три недели.

— Какво е станало с него?

— Държи шивашки дюкян и кинкалерия на Солом. Искаше да опита нова линия и за правата му трябваха точно петдесет. Линията…

— Знам, още не е тръгнала. Колко му струва бизнесът?

— Към триста, може би.

— Добре — казах му. — Дай му шест недели гратис. Кажи му, че ако след това не може да почне поне с лихвата, си получава нов партньор, докато не изплати.

Тъй че виждате, изобщо не сме чак толкова лоши. Ако някой наистина е загазил и се мъчи да си плати, ще работим с него. Искаме бизнесът му да започне отново и не печелим и един меден петак, наранявайки хората. Но все ще се намерят смешници, които ще си въобразят, че това не може да се случи точно на тях, или самохвалковци, които държат да покажат колко са печени, или улични „правораздавачи“, дето дрънкат как щели да се обърнат към Империята. Ей от такива гълтах пари — и то доста — повече от три години.

Нарвейн, който пристигна само няколко минути след Темек и Светулката, беше специалист. Беше един от малкото магьосници, дето бачкаше откъм нашата страна на джерег, щото повечето магьосници на джерег са жени и стоят в Лявата ръка. Беше кротък тип, самовглъбен и чертите му смътно напомняха за дома Дракон: тънко лице и високи скули, дълъг прав нос и много тъмни очи и коса. Викахме го, когато се наложеше да се смъкнат защитните магии на някой, или за ясновидство, в което бих го сравнил с най-добрия чародей на дзур, когото съм познавал, и дори на повечето от атира.

Тримата се облегнаха на стената. Темек беше сгънал ръце на гърдите си, подсвирваше си фалшиво „Щом чуя за теб“ и зяпаше в тавана; Нарвейн зяпаше в пода, стиснал ръце пред себе си; Светулката се озърташе, сякаш искаше да се увери доколко е защитимо мястото. Варг стоеше настрана от стената, неподвижен и оцъклен, нещо средно между статуя и зареден експлозив.

Крейгар се появи тъкмо когато тишината взе да става неприятна и обяви:

— Първият час следобед, утре.

— Окей.

Върн и Мираф’н влязоха заедно. Вече бяха екип, когато Уелок ги нае, и си останаха екип, когато заработиха за мен. Доколкото знаех, никой от двамата не беше вършил „работа“, но имаха много добро реноме. Върн напомняше за атира — имаше светли синьо-сиви очи и винаги приличаше на току-що надрусал се с мозъчен алтернант. Застанал прав, леко се полюшваше насам-натам като старо дърво, с увиснали надолу като клони ръце. Косата му беше светла и рошава, имаше навика да погледне човек с леко килната на една страна глава и с една сънена полуусмивка в ъгъла на устата, от която те полазват ледени тръпки по гръбнака.

Мираф’н беше грамаден. Беше висок над осем стъпки и пред него дори Мороулан изглеждаше нисък. За разлика от повечето драгари, имаше мускули, които човек определено може да забележи. Понякога имаше навика да се прави на глупак — с широка, тъпа усмивка ще си избере някого, когото иска да подплаши, и ще каже на Върн:

— Бас, че тоя мога да го хвърля по-далече от предишния. К’во залагаш?

Пък Върн ще пусне:

— Остави го човека на мира, брато. Той само се майтапеше, че щял да свидетелства срещу нашия приятел. Нали бе?

И онзи обикновено се съгласяваше, че да, било е само шега, и с лош вкус при това, и ужасно съжалява, че е ядосал двамата господа…

— Мелестав! Веднага ела тук и затвори вратата.

Той влезе и я тръшна. Вдигнах крака на бюрото и огледах цялата пасмина.

— Господа. Скоро ще ни ударят. С повече късмет, имаме два дни да се подготвим. Считано от този момент, никой от вас не излиза навън сам. Всички сме на мушката, така че свиквайте. Всеки от вас ще получи заповеди от мен какво точно да прави, но засега искам само да ви уведомя, че нещата започват. Знаете как е — излизате само по двама, стоите си вкъщи колкото може повече: обичайното. И ако някой получи оферти от другата страна, искам да го чуя. Не е само заради мен, но ако ги издадете, ставате още по̀ на мушката и искам да го имам предвид. И между другото, ако не ги издадете, ставате много, много повече на мушка. Не го забравяйте: никой от вас не може да се гъбарка с мен, господа; ще го унищожа.

Изгледах ги и добавих:

— Някакви въпроси?

Последва миг тишина. После Темек попита:

— Той какво има?

— Хубав въпрос. Защо не отидете с Нарвейн да разберете и да ми кажете?

— Знаех си, че не трябваше да си отварям устата — тъжно измърмори той.

— Ах, да — провлякох. — Още нещо… заплатите ви току-що се удвоиха. Но за да ви плащам, ще ни трябва приход. А за да имаме приход, местата трябва да си ги държим отворени. Ларис може да удари по вас, може да удари по мен или да удари по бизнеса ми. Обзалагам се, че ще е по трите. Други въпроси?

Нямаше.

— Окей — продължих. — Още нещо, последно: считано от този момент, предлагам пет хиляди злато за главата на Ларис. Смятам, че на всеки от вас ще му дойдат добре. Не очаквам, че ще могат да се вземат лесно, и не искам някой от вас да предприеме нещо глупаво и да се убие от алчност, но ако ви се отвори шанс, няма нужда да се колебаете. Върн и Мираф’н, оставате в кантората. За всички останали — разбрахме се. Действай.

Изнизаха се и останах сам с Крейгар.

— Шефе, я кажи…

— Какво има, Крейгар?

— А бе, онова за удвояването на заплатите отнася ли се…

— Не.

Той въздъхна.

— Така си и мислех. Все едно, планът какъв е?

— Първо, намери ми още четирима катили. До утре по това време. Второ, ще видим какво можем да разберем за прихода на Ларис и да измислим как можем да го ужилим.

— Окей. Можем ли да си позволим още на щат?

— Можем — за известно време. Ако работите се проточат, ще трябва да измислим нещо друго.

— Мислиш ли, че ще ни остави два дни?

— Не знам. Може и да…

Мелестав стоеше на вратата.

— Получих съобщение, шефе. Неприятност. Дупката на Нийлар.

— Каква неприятност?

— Не знам точно. Получих само част — човекът молеше за помощ и после го удариха.

Станах и излязох от кантората, като подбрах със себе си Върн и Мираф’н.

— Шефе — викна ми Крейгар, — сигурен ли си, че трябва да излезеш? Прилича ми на…

— Знам. Хайде. Пази ме откъм гърба и си дръж очите отворени.

— Окей.

„Лойош, стой нащрек“.

„Винаги съм нащрек, шефе“.