Серия
Влад Талтош (2)
Включено в книгата
Влад Талтош
Убиец на свободна практика. Том 1
Оригинално заглавие
Yendi, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 49 гласа)

15.

„Предполагам, че му плащат добре“.

— Какво има, Влад? Защо ме гледаш така?

— Не мога да повярвам на ушите си. Йенди? Сигурен ли си?

— Естествено, че съм сигурен. Какво има?

— Мороулан, колко йенди трябват, за да се наточи един меч?

Той ме погледна с присвити очи.

— Кажи ми.

— Трима. Един да го точи и един да пречи на втория.

— Разбирам. — Изсмя се. — Не е лошо. Какво общо има това със ситуацията?

— Не знам точно, но… където се натъкнеш на някой йенди, намираш заговор. Заплетен заговор. Сложен, объркващ, точно това, пред което сме изправени. Не знам какво точно става, но тя — Магьосничката в зелено — се мотае около всички нас, откакто започнаха нещата. Върти се около теб, около мен, около Алийра и косвено — около Ноуратар, Коути и Сетра. Около всички ни. Това не може да е случайно. И на всичко отгоре прилича на атира. Седим си ние тук и се мъчим да открием някаква си атира, която не съществува, а сега намираме една йенди, която прилича на такава, и през цялото време е била под носа ни. И ти не смяташ, че тя има нещо общо с всичко това?

— Разбирам те. Май ще трябва да поговоря с нея и да…

— Не!

— Моля?

— Не говори с нея. Не й го казвай. Все още. Единственото предимство, което имаме, е, че тя не знае, че сме подозрителни, Не бива да го губим, преди да сме разбрали какво цели.

— Хм. Аксиома е, че никой освен йенди не може да разгадае замисъла на един йенди.

— Може би. Но, да парафразирам лорд Лерон е’Н’ваар, може би аз използвам други аксиоми.

Той помисли малко и отвърна:

— Добре, Влад. Какъв ти е планът?

— Още нямам план. Първо искам да обмисля какво знаем и да се опитам да го вместя в някаква логика.

— Добре.

— Коути, защо не потърсиш Ноуратар и Алийра?

Тя кимна, а Мороулан каза:

— Може би ще ти трябва помощ. — И двамата излязоха. Седнах и потънах в размисъл около половин час, докато дойдат. Водеха и Сетра.

— Е — каза Алийра, — какво измисли?

— Нищо. От друга страна, още не съм се предал.

— Страхотно — каза Ноуратар.

— Седнете — предложих им и те ме послушаха, все едно аз бях домакинът. Почуствах се като в кантората си, с биячите ми наоколо, очакващи заповеди.

„Владимир?“

„Да, Коути?“

„Мороулан каза на Алийра за Магьосничката в зелено. Не се сетих да го предупредя да си мълчи“.

„Проклятие! Добре, нищо. Значи или Магьосничката е предупредена, или Алийра не е замесена. Бездруго започвам да се съмнявам, че Алийра стои зад това. Ще видим“.

После казах на глас:

— Най-напред, лейди Ноуратар, можете…

— Можеш да зарежеш това „лейди“, Влад.

Изненадах се.

— Благодаря. — Забелязах, че Коути й се усмихна, и разбрах. — Добре, Ноуратар, сигурна ли си, че не можеш да ни кажеш как разбра какво направи Ларис?

— Да.

— Хубаво. Но помисли. Ако е Магьосничката в зелено…

— Не беше.

— Който и да е бил, може би действа с Магьосничката в зелено или може би е използван от нея. Жалко, че не можеш да кажеш кое е това лице.

— Съжалявам. Но не мисля, че ще помогне.

Коути се намеси:

— Наистина ли смяташ, че Магьосничката в зелено стои зад това?

— Нека просто да приемем, че е така. Няма да разберем със сигурност, преди да сме разбрали какво целят.

Коути кимна. Продължих:

— Да се опитаме да подредим събитията. Първо, точно преди Междуцарствието някой решава, че не иска лорд К’лейър да вземе Глобуса. Може би този някой е Магьосничката в зелено, или Магьосничката в зелено работи за него, нали?

Всички закимаха.

— Добре. Първото, което той — или тя — прави, е да направи нещата да изглеждат така, че Ноуратар уж е незаконно дете. Разбира се, при такова предизвикателство К’лейър се бие и естествено, след като се бие със Сетра, губи. По време на битката се погрижват К’лейър да ритне петалите трайно. Така Ейдрон става наследникът. Дотук — добре. Или са целели точно това, или не са имали време да се оправят и с него. Защото след това имаме Бедствието на Ейдрон и около двеста години Междуцарствие. Все още нищо не се случва. След това наследникът е Мороулан. Все още нищо не се случва.

Огледах ги отново. Следяха мисълта ми внимателно. Продължих:

— Около двеста и четиридесет години след Междуцарствието — нищо. Тъй че този, който стои зад това, ако още е тук, няма нищо против Мороулан. Но изведнъж, преди около три години, се появява Алийра. В рамките на година Барит, който вероятно е един от заговорниците, е убит. Две години след това Ноуратар е подведена, убита, пресъживена и ще става Наследничка. Доколкото разбирам, в момента сме дотук.

Алийра или не беше схванала намека ми срещу нея, или беше много добра актриса. Изглеждаше потънала в размисъл, но не и засегната от думите ми. Ноуратар обаче каза:

— Влад, възможно ли е Магьосничката в зелено да е познавала Алийра толкова добре, че да е знаела, че ще бъдем пресъживени?

— Тоест искаш да кажеш, че и това е било част от плана й? Не знам. — Обърнах се към Алийра.

Тя прехапа устни, после сви рамене и каза:

— С една йенди всичко е възможно.

— Не е това — каза Мороулан. Всички се обърнахме към него. — Забравяте, че и аз бях там. Ноуратар, ако допуснеш, че тя е нагласила нещата така, че Алийра ще те убие и след това ще те пресъживи, то тя трябва да е знаела, че и аз ще съм с Алийра. Не мога да повярвам, че може да предскаже точно къде ще сме застанали след телепорта, а ако аз се бях озовал по-близо до Ноуратар, отколкото Алийра, щях да атакувам аз и щях да използвам Чернопрът.

Като чу това, Ноуратар пребледня. Аз самият преглътнах и усетих, че ми прилоша. Ако Ноуратар беше убита с Чернопрът, никой и нищо нямаше да може да я пресъживи, нито щеше да се прероди, както вярват драгарите, че става с всички, които не са отведени до Пътеките на мъртвите, и с някои, които са. Зачудих се дали Алийра не е могла да нагласи това. Или Мороулан също беше замесен?

„Започва да те тресе параноята, шефе“.

„Рискът на професията, Лойош“.

Окашлях се и казах:

— Можем спокойно да приемем, че се е очаквало Ноуратар да умре перманентно.

Другите се съгласиха.

— Сега — продължих аз, — да се насочим към Ларис. Той може да се е скрил много добре, да се пази много добре, но определено губи пари и се излага на големи рискове с това, че не ме убива. Защо?

— Предполагам — каза Коути, — че му плащат добре.

— Доста трябва да му плащат за толкова голям риск.

Коути сви рамене.

— Може би й дължи услуга или нещо такова.

— Голяма услуга. Освен това допускам, че той е убил Барит като отплата за… един момент.

Всички ме загледаха. Накрая Мороулан рече:

— Да, Влад?

Обърнах се към Коути.

— Какво знаеш за биографията на Ларис?

— Съвсем малко. Когато те проучвах, се натъквах от време на време на бележки за него, още когато е работел за Уелок Ножа. И, разбира се, чувам някои неща от време на време.

— Чувала ли си, че той е водил войната на Ножа срещу Ченгела?

Двете с Ноуратар кимнаха.

— Бях намесена — каза Ноуратар.

— Защо Уелок го е оставил да води войната? И как я е спечелил? Той не е имал никакъв опит по онова време.

Коути и Ноуратар ме изгледаха.

— Магьосничката в зелено ли? — попита Ноуратар.

— Изглежда, е имал нещо за Уелок, иначе как е щял да го заобиколи — казах. — А ако нашата приятелка магьосничката е маневрирала за него и му е помогнала с войната?

— Смяташ, че тя води войната и срещу теб ли? — попита Коути.

— Може би. Срещнах се с Ларис и той ми направи силно впечатление. Не мисля, че е глупак, но може и да греша. От друга страна, възможно е магьосничката да има нещо за него и да може да го принуди да прави каквото тя иска. Особено ако може да уреди нещата така, че накрая все едно да спечели, или му казва, че може.

— Ако има нещо за него, защо просто не я убие? — попита Ноуратар.

Като за джерег все пак си беше дракон.

— Причини колкото щеш — отвърнах. — Би могъл да не знае коя е тя. Компроматът може да не изчезне със смъртта й. Може да е недостижима за него. Не знам.

— Някаква идея какъв може да е компроматът? — попита Коути.

Намръщих се.

— Какво ли не. Първото ми предположение е, че той е ликвидирал Барит окончателно и магьосничката има доказателство… съвсем лесно, ако тя го е накарала да го направи, да речем, като услуга за помощта й срещу Ченгела.

— Мога да го допусна — каза Коути. Ноуратар беше на същото мнение.

— Съждението е доста забавно — каза Мороулан, — но така и не успявам да разбера с какво помага.

— Опитваме се да разберем какво правят — поясних аз. — Всеки детайл, до който се доберем, помага за сглобяването на цялото.

— Може би — каза той. — Но бих искал да чуя мнението ти защо Магьосничката в зелено ще прави всичко това.

— Кое да прави? — попитах.

— Не съм съвсем сигурен какво прави…

— Точно така.

Той кимна замислено.

— Добре. Разбирам.

Обърнах се към Сетра, която през цялото време не беше казала нито дума.

— Имаш ли някакви идеи или предположения?

— Не точно — отвърна тя замислено. — Но като че ли започвам да подозирам, че отговорът се намира най-вече преди Междуцарствието, в самото начало на заговора. Какво точно са целели?

— Да — казах. — Най-малкото трябва да поразровим тук. — Хвърлих поглед към Ноуратар. Изглеждаше, сякаш страда от зъбобол. Какво пък, трудно можех да я виня.

— Мотивът за това — каза Коути — поне изглежда ясен… било е опит да се спечели Глобусът.

Поклатих глава.

— Казаха ми, че никой дракон не иска Глобуса.

— Ами Ейдрон? — попита Коути и погледна Алийра.

Алийра се усмихна.

— Логично. Но баща ми всъщност не искаше Глобуса, той беше принуден да се опита да го вземе поради чувство на дълг.

Зяпнах я.

— Чакай малко. Баща ти познавал ли е Магьосничката в зелено?

Алийра ме погледна изненадано.

— Ами… мисля, че се познаваха, да. Но ако си мислиш, че точно баща ми е този, който стои зад всичко…

— Не бих казал, че го мисля; само го проверявам.

Тя ме изгледа с яд и очите й станаха стоманеносиви.

— Щом смяташ, че трябва.

— Смятам. Колко добри познати бяха?

— Виждаха се често, със Сетра, в Дзур планина. Питай Сетра. Тя знае по-добре от мен.

Обърнах се към Сетра.

— Е?

— Съмнявам се — каза тя, — че Ейдрон стои зад подобна конспирация. Не е в неговия стил. Освен това двамата с Барит се разбираха добре.

— Това нищо не доказва — отвърнах аз. — Или най-малкото може да направи подозренията към него още по-силни. И с Магьосничката в зелено ли се разбираше добре?

Сетра притвори очи, сякаш й беше трудно да си спомни.

— В онези времена всички се разбирахме. Ейдрон обаче не беше чак толкова близък с Магьосничката в зелено.

— Значи — казах аз, — ако Ейдрон е чувствал, че е негов дълг да вземе Глобуса, може би е чувствал, че е негов дълг да се погрижи той да е следващият император.

— Не го вярвам! — сопна се Алийра, вече кипнала.

Почнах да се смея. Тя стана, присвила очи.

— Ще благоволиш ли да ми обясниш къде е шегата, Влад?

— Извини ме, но наистина е смешно. Говорим си тук за един тип, който, опитвайки се да вземе Глобуса, изгърмял половината Драгарска империя, сътворил Море от хаос на мястото на най-големия град на Империята, избил не знам колко си милиона души, а ти си ядосана, защото се чудя дали не е фалшифицирал някакво дребно доказателство, за да поразчисти малко пътя си.

Коути също почна да се смее. Изглежда, никой от останалите не го намери за много смешно. Това направи ситуацията още по-смешна и за малко щях да изпадна в истерия.

— Различно е — каза Алийра. — Това предполага да измами Сетра, която му беше приятелка. Все пак в дома на Дракона има нещо, което се нарича чест.

Странно, но това ме отрезви. Не че беше по-малко смешно, но беше и тъжно донякъде. Междувременно Коути също се овладя.

— Добре, Алийра. Може той самият да не го е направил, но да го е направила Магьосничката в зелено, без негово знание, нали?

Алийра си седна и изсумтя.

— Съмнявам се.

— Добре де, а Ейдрон и бащата на Ноуратар, К’лейър, разбираха ли се?

Алийра сви рамене и ме погледна надуто. Обърнах се към Сетра. Тя явно изпита неудобство, но отговори:

— Помня, че имаха разногласия. Не бяха непримирими врагове, но разногласия имаха.

— Разбира се, че имаха! — каза Алийра. — Баща ми смяташе, че драконите са длъжни да вземат трона, К’лейър — не.

Сетра кимна.

— Да, така беше. Не можеха да се разберат за сериозността на проблема.

— Кой проблем?

— Упадъкът на императора. Императорите феникс винаги стигат до упадък в края на управлението си, освен на всеки седемнадесети Цикъл, когато имаме прероден феникс, като Зерайка. Тъй като това бе краят на Великия цикъл — седемнайсет Цикъла, — беше особено лошо. Империята като че ли се разпадаше, на източната граница имаше нахлувания на източняци и Ейдрон смяташе, че Императорът трябва или да отстъпи, или да бъде свален.

— А К’лейър не беше съгласен?

— Не. Помня как ми изтъкваше, че „нахлуванията“ били в територии, в които повечето население бездруго било от източняци. Казваше, че тази земя поначало си е тяхна и че не виждал никаква причина да не си я върнат.

— Мисля, че щеше да ми допадне — рекох.

— Сигурно — каза Сетра. — Наистина беше приятен. И от него можеше да се получи добър император, мисля.

— Изглежда — отвърнах, като погледнах Алийра, — Ейдрон е бил…

— Мисля, че е време за вечеря — прекъсна ме Мороулан. — Може би да продължим след ядене?

Усмихнах се, кимнах, станах и подадох ръка на Коути. Тръгнахме към малката трапезария. Надявах се, че тази храна ще е по-лека за смилане от последната в същата компания.

Което ме накара да си спомня за онова ядене. Което ми напомни дните, прекарани в Дзур планина. Повечето спомени бяха доста приятни.

Но си спомних и един разговор… Онова не можеше да има нищо общо с това. Нали? Цялата тази история, само за да се постигне онова? Но пък драгарите са си драгари.

— Я чакайте малко!

Мороулан въздъхна и се обърна.

— Да, Влад?

— Току-що…

— Не може ли да почака?

— Ъъъ… Добре, да седнем и да помисля.

Умът ми запрепуска като разгонен кентавър. Мисля, че се блъснах в няколко души и подпрях няколко стени, докато си намеря мястото.

Забелязах, че седим в същите позиции като преди малко. Един слуга донесе вино. Пих, без да го опитвам.

— Е, Влад? — подкани ме Мороулан примирено. — Какво има?

— Мисля, че може би отгатнах кой стои зад това и защо.

Изведнъж привлякох вниманието на всички.

— Продължавай — каза Мороулан.

— Вийра, ама колко е заплетено. Но след като Магьосничката в зелено го е замислила, как да не е?

— Е, кой е, все пак?

— Най-напред ще кажа следното: готов съм да предположа, че преди две-три години Магьосничката в зелено е имала спречкване с лице, с което дотогава е била в приятелски отношения.

Обърнах се към Сетра.

— Прав ли съм?

Тя ме погледна учудено. После ноздрите й се разшириха, очите й се присвиха. След още миг кимна.

— Е, добре, така е.

— Казвай, Влад — подкани ме Мороулан, все още търпеливо.

„Забавляваш се, че държиш всички в напрежение, нали, шефе?“

„Млъкни, Лойош“.

— Добре, ще се изразя така: да допуснем, че Ноуратар току-що е убита. От Мороулан и Алийра. Край на проблема. Така най-правомерният наследник на трона е отстранен, нали? Кой е следващият?

— Алийра — каза Мороулан.

— Правилно. Но се разчува, че тя пък е замесена в джерегска война. Тогава какво?

— Мммм — рече Мороулан. — Съветът би могъл да…

— Да допуснем по-нататък, че съветът е манипулиран. Може би съвсем малко, може би много, но някой дърпа конците.

— Добре, Алийра е отстранена като наследник, ако това искаш да кажеш.

— Точно така. И по същата логика, Мороулан, ти също. Кой е следващият?

Спогледаха се.

— Не знам — каза накрая Алийра.

— Аз също. Но в известна степен това е без значение. Сигурен съм, че Магьосничката в зелено знае. Който и да е той, вероятно дори не е замесен — просто е някой, чиято политика е известна. Никой дракон не иска да бъде наследник, казахте. Какъв иска да бъде всеки дракон?

— Главнокомандващ — отвърна без колебание Алийра.

— Точно така. Мороулан, защо не поръчаш да ти донесат онзи списък, ако вече е готов?

— Ами… добре. — Той се съсредоточи за миг. — Носят го.

— Какъв списък? — попита Сетра.

— Помолих Мороулан да се съберат имената на всички, които биха могли да са предложили чародейката атира, помогнала в сканирането на Ноуратар.

— Значи — продължих, — ако Мороулан или Алийра бяха седнали на трона, всеки от двамата щеше да назначи другия за главнокомандващ, тъй че и двамата трябва да се разкарате. Ноуратар преди е била безвредна, но при такова развитие на нещата най-безопасно е тя също да бъде отстранена. Преди Междуцарствието изборът на главнокомандващ е бил очевиден в случай, че Ейдрон стане император, но…

— Кой? — попита Коути.

— Ще стигна до това. Все едно, без негово знание е уредено той да стане наследникът. След като се проваля, фениксите остават на власт, така че проблемът не е спешен. После Мороулан става наследникът, което е чудесно…

— Така ли? — каза Мороулан.

— Да… до внезапната поява на Алийра. Тогава лицето, което е трябвало да бъде главнокомандващ под твоето управление, излиза извън играта. А по-лошото е, че политиката на Алийра се оказва погрешна. И двамата трябва да бъдете отстранени. Барит, който дотогава е бил готов да помогне, тук тегли чертата. Той също трябва да бъде отстранен.

— За да съзрее този план, са били нужни две години — продължих. — Кратък срок за една йенди. Фактът, че се сприятелявате с мен и че аз се издигам толкова бързо в джерег, също трябва да е помогнал доста. Но първо е трябвало да убият Ноуратар.

— Защо? — попита Мороулан.

— Защото Алийра търси навсякъде някой, който да стане Драконовия наследник вместо нея. Тя не би направила нещо преднамерено, за да бъде отстранена от съвета; би сметнала такъв ход за безчестен. Но се мъчеше да намери някой с „по-чисти гени“ или каквото там търсят драконите. Това рано или късно щеше да я доведе до фамилията е’Ланя.

— Така е — потвърди Алийра. — Вече се опитвах да разбера какво е станало с Ноуратар, макар и само заради възможността това да ме отведе до друг неин роднина.

Кимнах.

— Ето защо е трябвало да я убият, иначе веднага щом Алийра я открие, е щяла да разбере, че всъщност е „чиста“.

— Добре — каза Мороулан. — По-нататък?

— Идеята — продължих аз — е била да бъде убита Ноуратар и да се дискредитирате вие двамата с това, че сте ми помогнали. Предполагам, че тук се е получил малък пропуск и че вие е трябвало да бъдете предупредени малко по-рано. Не мисля, че нарочно са го направили толкова рисковано. Но така или иначе се получи… докато двамата с Алийра не развалихте всичко, пресъживявайки Ноуратар. След това е трябвало да импровизират. Първото, което са направили, е било да изпробват Ноуратар, просто за да видят дали тя не може да им бъде полезна като императрица.

— Как? — попита Ноуратар.

— Помниш ли как Магьосницата в зелено те попита какво е отношението ти към плановете за нашествие на Изток? Тогава не го свързах с нищо, но…

— Прав си!

— Прав съм. И ако беше отговорила, че ги подкрепяш, щяха да спрат дотам, да ме довършат и да намерят начин да те убедят да избереш за главнокомандващ подходящото лице. Тъй като политиката ти се оказва погрешна, ти подхвърлят за Ларис, за да хукнеш да го убиваш — той вече не им е нужен — и да се самоотстраниш като наследница.

Коути поклати глава.

— Но защо трябва да продължават с опитите за покушение, Владимир?

Вместо отговор се обърнах към Ноуратар.

— Ако нямаше два провалени опита за покушение срещу мен, щеше ли да повярваш, че те е изиграл, независимо какво са ти казали?

Тя присви очи и поклати глава. Коути кимна.

В този момент, точно по реда си, пристигна слуга, който връчи на Мороулан списъка.

Мороулан го погледна.

— Намери — рекох му — името на лицето, което щеше да назначиш за главнокомандващ в случай, че Алийра не се беше появила.

Той го направи и ченето му увисна. Сетра се наведе през Алийра и дръпна листа от отпуснатата му ръка. Погледна го, кимна и го хвърли на масата с поглед, изстинал като острието на Ледоплам.

— По-добре да се беше опитала да ме убие — въздъхна тя.

В списъка имаше девет имена. Третото поред беше на Сетра Младшата.