Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Влад Талтош (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Yendi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Стивън Бруст. Влад Талтош. Убиец на свободна практика. Том 1

ИК „Бард“, София, 2003

ISBN: 954-585-505-3

История

  1. — Добавяне

10.

„Мразя да си убивам гостите“.

Възможно е да разделим храненето на няколко вида. Имаме официална вечеря, с елегантна обстановка, грижливо подбрани вина и дирижиран разговор. Имаме деловите срещи на джерег, където повечето време не обръщах много внимание на храната, тъй като изтървеш ли някоя реплика или дори поглед, може да се окаже фатално. Имаме кроткото, неформално събиране с „въпросното лице“, когато нито храната, нито разговорът са важни, важното е, че просто си там. Имаме също така „награби нещо и бягай“, когато идеята е да се натъпчеш с някаква храна, без да те интересува нито разговорът, нито удоволствието. След това имаме „хубавата вечеря“, където разкошната храна е единствената причина да присъстваш, а разговорът е просто за да подпомага храносмилането.

А има и един съвсем различен вид вечеря… седнал на великолепна, елегантна маса дълбоко в недрата на Дзур планина, с нетленна домакиня, двойка Господари на дракони и екипче джерегски убийци, едната от които също е Господар на дракони, а другата — източнячка.

Разговорът на такава маса е непредсказуем.

Повечето време Мороулан ни занимаваше с редките си коментари по чародейство, за каквото обикновено не се споменава в дебелите томове — и вероятно не би трябвало. Това ме забавляваше — главно защото седях до Коути (Случайно? В присъствието на Алийра? Ха!) и двамата като цяло бяхме заети с това да си търкаме краката под масата. Лойош ми направи няколко забележки за това, но не смятам за достойно да ги повтарям.

После, докато се бях разсеял, разговорът промени посоката си. Изведнъж Алийра забъбри оживено с дамата, известна като Меча на джерег за нравите на драконите в сравнение с обичаите на джерегите и аз моментално наострих уши. Алийра не правеше нищо току-така.

— Виждате ли — говореше Алийра, — ние убиваме хора, които са си го заслужили. Вие убивате всеки, за когото ви платят.

Ноуратар се направи на изненадана.

— Но вие също получавате възнаграждение, нали? Само дето е леко различно. На един джерегски убиец му се плаща в злато — така поне предполагам. Никога не съм познавала такъв. Един дракон, от друга страна, се възнаграждава с това, че задоволява жаждата си за кръв.

Изсмях се в шепата си. Едно на нула за нашия отбор. Алийра също се усмихна и вдигна чашата си. Изгледах я внимателно. Да, реших веднага… не се заяжда просто така с джерегските нрави. Целеше нещо.

— Кажете ми тогава — заговори Алийра, — кое според вас е по-доброто възнаграждение?

— Ами, никога не съм купувала нещо с жажда за кръв, но…

— Но е възможно.

— Нима? И какво може да се купи, ако благоволите?

— Империи — отвърна Алийра е’Кийрон. — Империи.

Ноуратар е’Ланя повдигна вежди.

— Империи ли, милейди? Че какво да правя с една империя?

Алийра сви рамене.

— Сигурна съм, че ще измислите нещо.

Огледах присъстващите. Сетра, в челото на масата и вдясно от мен, гледаше Алийра напрегнато. Мороулан, вдясно от нея, също не откъсваше очи от Алийра, като седеше в другия край на масата. Коути, до мен, вляво, гледаше Ноуратар. Зачудих се какво ли става зад маската й. Винаги съм се чудил какво ли става зад хорските маски. Понякога се чудя какво става зад собствената ми маска.

— Вие какво бихте направили с една империя? — попита Ноуратар.

— Попитайте ме като се смени Цикълът.

— Моля?

— Аз — каза Алийра — в момента съм Наследницата на драконите за трона. Преди това е бил Мороулан — преди да се появя аз.

Спомних си какво ми бяха разправяли за „появата“ на Алийра — запокитена от Бедствието на Ейдрон, взрива, съборил Империята преди четиристотин години през времето, за да кацне в някакво житно поле на текла. По-късно ми подшушнаха, че Сетра имала пръст в тая история, което звучеше много по-вероятно, отколкото иначе.

Ноуратар изглеждаше леко заинтригувана. Очите й се спряха на висулката с Драконовата глава на шията на Алийра. Всички Господари на дракони носят Драконова глава на видно място. Тази на Алийра беше със синя гема за едното око и зелена — за другото.

— Е’Кийрон, както виждам — каза Ноуратар.

Алийра кимна, сякаш това обясняваше нещо.

Попитах:

— Пропускам ли нещо?

— Дамата — каза ми Алийра — несъмнено е любопитна за родословието ми и защо в момента съм Наследница. Предполагам, си е спомнила, че Ейдрон е имал дъщеря.

— О!

Никога не ми беше хрумвало да се зачудя как така Алийра е станала Наследница толкова бързо, макар да знаех, че е такава, откакто се запознах с нея. Но да седиш на една маса с дъщеричката на оня, който е превърнал цял град в кипнало езеро от суров хаос, е леко притеснително. Прецених, че ще ми трябва време, за да свикна.

Алийра продължи с обясненията си на Ноуратар.

— Драконовият съвет ме уведоми за решението, след като провериха кръвното ми потекло. Оттогава започнах да се интересувам от генетика. Надявам се, че ще мога да докажа, че имам някакъв недостатък, за да не ми се налага да ставам Императрица, когато се завърти Цикълът.

— Искаш да кажеш, че не искаш да бъдеш Императрица? — възкликнах.

— Мили Барлън, не, разбира се! Не мога да си представя нещо по-досадно. Откакто се върнах, търся начин да се измъкна.

— О!

„Много речовит си станал напоследък, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

Прехвърлих наум всичко чуто до момента и накрая рекох:

— Алийра. Имам въпрос.

— Мм?

— Щом ти си Наследничката на драконите, означава ли това, че баща ти е бил Наследникът преди теб? И ако е бил Наследникът, защо тогава се е опитал да направи преврата?

— По две причини. Първо, защото е било при управлението на западащ феникс и Императорът е отказал да отстъпи след завъртането на цикъла. Второ, тате не беше истинският Наследник.

— Наследникът е умрял през Междуцарствието.

— Да, тогава някъде. Имаше война и той беше убит. Говореше се, че детето му не било дракон. Но това всъщност беше преди Бедствието и Междуцарствието.

— Бил е убит — повторих. — Разбирам. А детето? Не, не ми подсказвай. Била е прогонена от дома, нали?

Алийра кимна.

— И потеклото? Е’Ланя, нали?

— Браво, Влад. Как позна?

Погледнах Ноуратар. Беше зяпнала Алийра с невярващи очи.

— И — продължих с изводите си — си могла да сканираш гените й и си разбрала, о чудо на чудесиите, че всъщност тя е дракон.

— Да — отвърна Алийра.

— И след като баща й е бил истинският Наследник на трона, то…

— Точно така, Влад — каза Алийра. — Законната Наследничка на трона е Ноуратар е’Ланя — Меча на джерег.

 

 

Най-шантавото нещо с времето е, когато спре. Пропускам за момента проточването и ви оставям да остареете, докато сенките наоколо се удължават, ако ме разбирате добре.

Погледнах първо Коути, която гледаше Ноуратар, която пък гледаше Алийра. Сетра и Мороулан също гледаха Алийра, която се беше втренчила в нещо невидимо за нас. Очите й, вече яркозелени, проблясваха с отразената светлина на свещите и се взираха в нещо, което ние останалите не бяхме удостоени да видим.

Значи, докато Цикълът се върти и годината не се скапва, и денят не става нито по-светъл, нито по-тъмен, и даже свещите не примигват, започваме да виждаме нещата някак от нова перспектива. Първо погледнах любовницата си, която наскоро ме беше убила, която пък гледаше партньорката си, която се оказваше, че е Драконовата наследничка на Глобуса — следващата в Цикъла. Тази Господарка на дракони — убийца — принцеса — и каквото още беше, се беше вторачила в Алийра е’Кийрон, пътешественичка от миналото, дъщеря на Ейдрон, настояща Наследничка на Глобуса. И т.н.

Най-шантавото нещо с времето е, когато спре. В такива моменти, когато то се изгуби и се превърне (както може би трябва да става с всички неща) в своята противоположност, то се оказва нещо много по-могъщо, отколкото когато е в обичайното си настроение „дай сега да срутим планините“.

Има силата дори да свали маските, зад които се крият дракони, превърнали се в джереги.

Точно тогава, за миг, погледнах Ноуратар и я видях съвсем ясно — нея, някогашната Господарка на дракони. Видях гордост, омраза, мрачно упорство, измамени надежди, вярност и кураж. Обаче се извърнах веднага, защото колкото и да изглежда странно на вас, дето ме слушате толкова търпеливо, всъщност никак не обичам да ме боли.

— Какво искате да кажете? — прошепна тя и светът отново си тръгна по работата.

Алийра не й отговори, но заговори Сетра.

— В началото на царстването на феникс този Цикъл, преди Междуцарствието, Драконовият съвет се събра, за да избере наследник. Реши се, че като му дойде времето, ще е е’Ланя. Най-високопоставената фамилия от това родословие бяха лейди Мийра, лорд К’лейър и тяхната дъщеря, Норатар.

Ноуратар поклати глава и пак прошепна:

— Нямам такива спомени. Бях дете.

— Предявено бе обвинение — продължи Сетра — и лорд К’лейър, баща ви, предизвика обвинителя си. Имаше война и родителите ви бяха убити. Бяхте преценена от магьоснички и се установи, че потеклото ви е нечисто.

— Но тогава…

— Алийра ви сканира и се оказа, че магьосничките, направили първата преценка, са сгрешили.

Прекъснах я с въпроса:

— Трудно ли е да се направи такава грешка?

Алийра се върна в реалността и отсече:

— Невъзможно.

— Разбирам — рекох.

— Разбирам — рече Ноуратар.

Поседяхме така, всички забили поглед в масата и в очакване някой да зададе очевидните въпроси. Накрая го направи Ноуратар.

— Кой е направил сканирането и кой е оскърбил баща ми?

— Първото сканиране — каза Сетра — беше направено от една моя чирачка, Сетра Младшата.

— Коя е тя? — попитах.

— Казах, моя чирачка — една от многото. Чиракуваше ми преди — колко? — някъде преди около четиристотин години. Научих я на всичко, което можах, и тя ми оказа честта да ми вземе името.

— Господарка на дракони?

— Естествено.

— Аха. Извинявай, че те прекъснах. Говореше за сканирането.

— Тя ми донесе резултатите и аз ги представих на Драконовия съвет. Назначиха тричленна комисия за второ сканиране. Лорд Барит беше единият… — Мороулан и Алийра се спогледаха. Бяхме срещали сянката му по Пътеките на мъртвите и имахме три съвсем различни впечатления за старото копе… за стария господин. Сетра продължи: — Другото лице беше от дома Атира, като експерт, и още едно от дома Лиорн, да е сигурно, че всичко е коректно. Комисията го потвърди и съветът постъпи, както се полагаше.

— Кой внесе обвинението? — попита Ноуратар.

— Аз — каза Сетра Лавоуд.

Ноуратар скочи. Очите й се впиха в Сетра. Почти усетих енергията, потекла между тях. Стиснала зъби, Ноуратар каза:

— Мога ли да си получа меча обратно, милейди?

Сетра седеше като камък.

— Както желаете — отвърна тя. — Трябва да ви кажа обаче две неща.

— Кажете ги.

— Първо, внесох обвинението, защото това бе мой дълг пред дома на Дракона, така, както го разбирах. Второ, макар да не съм чак такава фанатична по въпроса като Мороулан, мразя да си убивам гостите. Не забравяйте коя съм!

И като го каза, стана и извади Ледоплам — дълга права кама-меч с острие почти трийсет сантиметра. Металът беше светлосин и излъчваше смътно сияние със същия оттенък. Всеки с псионична способност колкото на гъсеница щеше да познае, че е моргантско оръжие, от ония, дето убиват без възможност за пресъживяване. Всеки, който е позапознат с легендите, обкръжаващи особата на Сетра Лавоуд, щеше да се сети, че това е Ледоплам, Велико оръжие, едно от „седемнадесетте“. Каквато и мощ да се криеше в него, тук — под и сред Дзур планина — Ледоплам беше свързан с нея. Единствените други артефакти със сила, сравнима с неговия, бяха мечът Богоколяч и Имперският глобус. Лойош се свря под наметалото ми. Аз затаих дъх.

В този момент по-скоро усетих, отколкото видях как в ръката на Коути падна нож. Почувствах се разкъсан от чувството си за преданост и към едната, и към другата страна. Какво да направя, ако се почнеше бой? Можех ли да спра Коути, или поне да предупредя Сетра? Можех ли да позволя Сетра да бъде наръгана в гърба? Богиньо-демон, защо ли не ме измъкнеш от това!

Ноуратар изгледа Сетра и рече:

— Коути, недей. — Коути въздъхна тихо, а аз изломотих наум благодарствена молитва към Вийра. А после Ноуратар каза на Сетра… — Бих искала да си получа меча, моля.

— Значи не искате да чуете основанията ми? — отвърна невъзмутимо Сетра.

— Е, добре. Говорете.

— Благодаря ви. — Сетра прибра Ледоплам. Издишах. Сетра си седна, а след малко и Ноуратар, но очите й останаха впити в Лавоуд.

— Казаха ми — заговори Тъмната дама на Дзур планина, — че потеклото ви е спорно. Ще ме простите за грубостта, но ми предадоха, че сте копеле. Съжалявам, но точно това ми казаха.

Незаконорождението при драгарите е много по-голяма рядкост, отколкото при източняците, защото драгарките не могат да зачеват неволно — поне така са ми разправяли. Общо взето, единствените незаконородени деца са тези, един от родителите на които е ялов (безплодието при драгарите е почти нелечимо). За един драгар „копеле“ като обида е много по-жестоко, отколкото за източняк.

— Освен това ми се каза — продължи тя, — че истинският ви баща не е дракон. — Ноуратар все още не помръдваше, но стискаше масата с дясната си ръка. — Вие бяхте най-голямото дете на Драконовия наследник. Беше задължително да се постави на вниманието на съвета, ако е вярно.

— Можех — продължи тя — да се вмъкна тайно в дома на родителите ви с чирачката ми, която е доста опитна в генното сканиране. — Тук Алийра много тихичко изсумтя и предположих, че си има лично мнение за дарбите на Сетра Младшата. — Но реших да не го правя. Така се противопоставих на лорд К’лейър. Той се почувства оскърбен и не позволи сканиране. Обяви ми война и прати срещу мен цяла армия.

Тя въздъхна.

— Вече съм им загубила бройката на армиите, опитвали се да превземат Дзур планина. Ако това може да ви утеши, той беше великолепен тактик, напълно достоен за потеклото на е’Ланя. Но аз разчитах на помощта на няколко приятели, наемническа войска и самата Дзур планина. Признавам, че ме позатрудни, но крайният изход беше несъмнен. В края на сражението се оказа, че двамата ви родители са загинали.

— Как? — попита със стиснати зъби Ноуратар.

Добър въпрос, между другото. Защо не са ги пресъживили?

— Не знам. Бяха на бойното поле, но не аз ги убих. И двамата бяха с тежки рани по главите, от магьосничество. Повече не мога да ви кажа.

Ноуратар кимна съвсем леко, а Сетра продължи:

— Формално си присвоих замъка им, разбира се. Там ви намерихме. Бяхте около четиригодишна, мисля. Чирачката ми направи сканирането, а останалото вече го знаете. Замъка ви предадох на дома. Не знам какво е станало със собствеността на родителите ви. Може би има роднини…

Ноуратар кимна отново.

— Благодаря ви. Но това едва ли променя…

— Има и нещо друго. Ако чирачката ми е сгрешила, това се отразява на мен. Освен това очевидно е, че действията ми са пряката причина за всичко това. Вярвам в способностите на Алийра в генетиката повече, отколкото на всеки друг — и тя твърди, че вие сте рожба на Господари на дракони и от двете страни, с доминираща е’Ланя. Искам да разбера какво е станало. Смятам да проведа разследване. Ако ви убия, това още повече ще затрудни нещата. Ако вие ме убиете, разбира се, ще е невъзможно. Ето защо ще съм ви признателна, ако отложите предизвикателството, докато направя това разследване. След това, ако желаете, ще приема дуел при всякакви условия, които предложите.

— Всякакви условия? — попита Ноуратар. — Включително с обикновена стомана?

Сетра изсумтя.

— Включително джерегски дуел, ако искате.

Ноуратар си седна отново и по устните й пробяга много тънка сянка на усмивка.

— Приемам условията ви.

Двамата с Коути си отдъхнахме. Мороулан и Алийра, доколкото можех да преценя, бяха заинтригувани, но не и притеснени.

Мороулан се окашля и каза:

— Е, добре, може би ще е редно да обсъдим как точно да процедираме.

— Кажете ми следното — каза Сетра. — Ако е имало някакъв заговор, възможно ли е да е бил замесен Барит?

Алийра отвърна „Не“ в същия момент, в който Мороулан каза „Да“. Изкисках се в шепа. Алийра сви рамене и рече:

— Е, може би.

Мороулан изсумтя.

— Във всеки случай възможно ли е да са измамили един атира? И би ли се замесил един атира в подобен заговор? Да не говорим за един лиорн? Ако е било заговор, както казваш, трябвало е да убедят атира да помогне, а ми е трудно да повярвам, че е възможно. А на света няма да се намери и един лиорн, който да го приеме — тъкмо затова ги включват в подобни неща.

Сетра кимна замислено. Аз се намесих.

— Извинявайте, но каква точно е процедурата с поканването на един лиорн и един атира да помогнат в такова нещо? Да не би просто да заставате пред дома Лиорн и да ревете с цяло гърло: „Ей, ще правим генетично изследване, някой да помогне?“ Как точно постъпвате?

Сетра обясни:

— С дома Лиорн е официална молба през Империята за съдействие. С Атира някой обикновено предлага чародей, когото познава лично или за когото е чувал, и съветът го одобрява.

— А домът Лиорн вероятно ще избере някой, който е запознат с тези неща — добавих аз.

Сетра кимна.

— Добре — продължих с въпросите си. — Но… Алийра, трудно ли е да се фалшифицира едно генно сканиране?

— Една малко по-сложна магия за илюзия ще свърши работа — отвърна тя замислено. — Стига този, който прави сканирането, да е некомпетентен.

— А ако не е?

— Няма да се хване.

— Възможно ли е Сетра Младшата да е била излъгана?

— Като нищо — изсумтя тя.

Погледнах крадешком към Сетра Лавоуд; не изглеждаше много убедена. Засега го оставих настрана.

— А Барит?

— Не — отвърна Алийра.

Мороулан се съгласи.

— Какъвто и да е… да беше, той определено не беше некомпетентен.

— Следователно — продължих аз, — ако някой е направил магия, за да изглежда, че Ноуратар не е чист дракон, то Барит трябва да е замесен. Лиорнът може да е бил подведен.

— Влад — отвърна Мороулан, — атирата също трябва да е бил замесен… и ще трябва да ме убедиш в това.

— Все още не съм го решил — признах. — Но едно по едно. Сетра, как Сетра Младшата е чула за това?

— Не знам, Влад. Беше преди повече от четиристотин години.

— Е, Сетра. На твоята възраст това е почти вчера.

Тя ме погледна учудено. После завъртя очи нагоре и наляво, мъчейки се да си спомни.

— Каза, че го чула от един приятел, който пиел с лейди Мийра. Каза, че лейди Мийра го била казала на приятеля, а пък той — на нея.

— И как се казва приятелят?

Тя въздъхна и се отпусна на стола. Сложи ръце на масата и завъртя очи нагоре. Всички седяхме, гледахме я и не смеехме да дишаме. Изведнъж тя се изправи.

— Влад, беше Барит!

„Интересно — помислих си, — защо ли това не ме изненадва?“

Поклатих глава.

— Вижте, ако искате да разберете какво знае Барит за това, мога да ви кажа къде да го намерите, но не очаквайте, че ще дойда с вас. Веднъж ходих до Портата на смъртта — стига ми за цял живот най-малкото. Плюс това си имам лични проблеми. Един тип се опитва да ме прати там. Образно казано — добавих. — Доколкото знам, вътре не се допускат източняци.

— Както и да е — продължих. — Сетра, спомняш ли си кой беше лиорнът?

— Никога не съм знаела — отвърна тя. — Моето участие беше приключило и не исках повече да имам нищо общо с това. Нямаше ме на второто сканиране.

— О! Тогава, предполагам, не знаеш и кой е атирата.

— Точно така.

— Трябва да го има в хрониките — намеси се Алийра. — Оттам можем да го разберем.

Кимнах.

— Не мисля, че в момента можем да постигнем нещо повече, нали?

Сетра, Алийра и Мороулан закимаха. Ноуратар и Коути гледаха безизразно, както и през цялото време. Хрумна ми, че е много странно точно аз да поведа едно такова разследване в историята на дома на Дракона. Но пък в известен смисъл разследването е едно от нещата, в които ме бива. Коути би се справила не по-зле, но тя явно по-малко се интересуваше от това.

— Следващият въпрос — каза Мороулан — е как да представим всичко това на Драконовия съвет. Аз бих предложил двамата с Алийра да се явим пред тях и…

Алийра го прекъсна.

— Може би да го обсъдим по-късно. Все пак това е въпрос за обсъждане между дракони.

Последва кратко, неловко мълчание; после Коути стана.

— Извинете ме. Бих предпочела да се оттегля.

Сетра също стана и й се поклони признателно. После си седна отново, а Мороулан рече:

— Не разбирам какво я безпокои.

Типично.

— Краят на едно партньорство — каза Ноуратар и около очите й сякаш се появиха още бръчици на мъка. Но пък тя сега нали беше Господар на дракони, можеше да не си крие чувствата. Стана, поклони се и излезе след Коути.

Проследих ги с очи, след което погледнах масата. Храната беше изстинала, а виното се беше стоплило. Ако имаше някоя глава лук, сигурно щеше цялата да е прогнила.