Серия
Влад Талтош (2)
Включено в книгата
Влад Талтош
Убиец на свободна практика. Том 1
Оригинално заглавие
Yendi, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 49 гласа)

13.

„Е, а какво да направя според теб? Да го целуна?“

„Милорд?“

„Да, Фентор?“ Събудих се напълно и придърпах Коути към себе си.

„Издирих графиня Неоренти“.

„Браво, Фентор. Доволен съм. А атирата?“

„Милорд, сигурен ли сте за името й? Баронеса Тиерелла?“

„Така мисля. Бих могъл да проверя пак. Защо? Не можа ли да я намериш?“

„Прерових всички записки възможно най-старателно, милорд. В дома Атира никога не е съществувала особа с име «Тиерелла». Нито баронеса, нито каквото и да е“.

Въздъхнах. Защо, Вийра проклета, животът трябва да е толкова сложен?

„Добре, Фентор. Ще помисля за това утре. Сега поспи малко“.

„Благодаря, милорд“.

Контактът се прекъсна. Коути се беше събудила, сгушена до мен.

— Какво става, Владимир?

— Нова неприятност. Да го забравим засега.

— Ммммм.

„Лойош“.

„Кажи, шефе?“

„Опростен си условно“.

„Да бе, знам“.

 

 

След няколко кратки, щастливи часове вече се бяхме събудили и във форма. Коути предложи да ми купи закуска и приех. Преди да излезем, тя обиколи из стаите и огледа разните джунджурии. Подхвърли нещо за евтиния дубликат на скъпа скица на Катана на Дзур планина, изсмя се добродушно на жалката имитация на източняшки кристал и щеше да продължи така целия ден, ако не бях казал:

— Кажи ми, като решиш да приключиш с огледа. Огладнявам вече.

— Мм? О, извинявай. — Огледа отново жилището. — Просто изведнъж се почувствах като у дома си.

Буца заседна на гърлото ми, а тя ме хвана за ръката и ме поведе към вратата.

— Къде ще ядем? Владимир?

— Какво? О, все едно. Има едно хубаво място няколко врати по-нагоре, с чисто сребро и за клавата няма да ти трябва лъжица.

— Добре звучи.

Лойош се настани на рамото ми и тръгнахме по улицата. Беше някъде четири часа след съмване и някои заведения вече бяха отворени, но движението по улицата беше оскъдно. Влязохме в „При Цедик“ и Коути ми купи две мазни наденички, с топъл хляб и подходящо количество клава. Същото донесе и за себе си.

— Току-що се сетих, че все още не съм ти готвил — казах.

— Аз пък се чудех кога ще ти остане време. — Усмихна ми се.

— Знаеш, че мога да готвя? — Тя продължи да се храни. — Знаеш ли, ще трябва да поработя над биографията ти. Просто за да сме квит.

— Повечето ти го разказах снощи, Владимир.

— Не се брои — изсумтях. — Не е същото.

По средата на яденето проверих часа и реших, че е време да свърша малко работа.

— Извини ме — казах на Коути.

„Мороулан…“

„Да, Влад?“

„Онази атира, дето ми я даде, не е“.

„Моля?“

„Не е атира“.

„А каква е?“

„Доколкото знам, тя не съществува“.

Последва пауза. „Ще го проверя и ще те уведомя за резултати“.

„Добре“.

Въздъхнах и останалата част от закуската мина в мълчание. Не се задържахме много, защото да си в публично заведение без охрана може да е опасно. Достатъчно беше някой сервитьор, който знае какво става, да съобщи на хората на Ларис и щяха да пратят някой да ме закове. Коути го разбираше, затова не възрази, когато я подканих да ставаме.

Всъщност разбираше го толкова добре, че излезе от ресторанта пред мен просто за да се увери, че никой не ме дебне. Лойош направи същото.

„Шефе, задръж!“ И…

— Владимир!

И за първи път в живота си замръзнах, в пълна криза. Защо ли? Защото всичките ми инстинкти и тренировка ми диктуваха да залегна и да се дръпна от вратата, но разумът ми подсказваше, че Коути е сама срещу убиец.

Стоях там като пълен идиот, а Коути изхвърча навън и тогава видях някого пред себе си — стискаше магьоснически жезъл. Замахнах и Маготрепача падна в ръката ми преди да съм разбрал какво правя. Усетих тръпка нагоре по ръката и разбрах, че съм прихванал нещо. Видях го, че изруга, но преди да успее да направи още нещо, от врата му щръкна дръжката на кама. С каквото и да се занимаваше Коути в този момент, явно й беше останало време да държи вратата под око. Изхлузих се навън, извадих стилета и успях да пусна псионично „Помощ!“ до Крейгар. И тогава видях още трима!

Единият ревеше и се мъчеше да отпъди Лойош, другият се дуелираше меч срещу меч с Коути. Третият ме забеляза и ръката му замахна. Скочих на земята към него и се превъртях (трябва да ви кажа, че никак не е лесно с рапира на кръста), и онова, което хвърли по мен, не улучи. Изритах с крака, но той отскочи. В лявата му ръка имаше нож за мятане. Надявах се да не уцели някоя от виталните ми точки.

После ножът падна от ръката му и в китката му разцъфна кама. Възползвах се от възможността да скоча на крака и да му направя онова, което се канеше да направи на мен. Смятах, че сърцето му е достатъчно витална точка. Познах.

Бързо погледнах към Коути и се уверих, че се справя добре със своя „човек“, който явно не беше свикнал на фехтовка с противник, откриващ само едната си страна. Извадих рапирата си и направих две крачки към онзи, с когото се биеше Лойош. Той замахна към него за последно, обърна се срещу мен, надигна меча си и върхът на рапирата ми се заби в лявото му око. Обърнах се към Коути. Тя почистваше оръжието си.

— Да се разкарваме, бойци — казах, след като Лойош кацна на рамото ми.

— Добра идея. Можеш ли да телепортираш?

— Не и когато съм възбуден. Ти?

— Не.

— Ами да повървим тогава. До кантората ми.

Коути допочисти оръжието си. Върнахме се в „При Цедик“, излязохме през задната врата и закрачихме небрежно към кантората. Ако бяхме тръгнали бързо, щяхме да привлечем още повече внимание, но не знам дали има нещо по-трудно на този свят от това да се мъчиш да крачиш небрежно, когато сърцето ти препуска в галоп и адреналинът пулсира в системата ти. Треперех като текла и съзнанието, че това ме прави още по-уязвима жертва, никак не ми помагаше.

Бяхме изминали по-малко от едно каре към кантората, когато се появиха нови четирима джереги… Светулката, Н’аал, Шоен и Пръчките.

— Добро утро, господа — измърморих. Всички ме поздравиха. Въздържах се да кажа на Н’аал, че изглежда добре, защото можеше да си помисли, че му се подигравам. Но нямаше вид на обиден.

Върнахме се в кантората без инциденти. Затворих се сам и най-сетне избълвах закуската. Все едно, не беше чак толкова вкусна.

 

 

Познавал съм драгари — и казвам „познавал съм“, а не просто да съм чувал за тях — които могат да се нахранят, да излязат и да се забършат ужасно близо до смъртта, след което да се върнат вкъщи и да се нахранят отново. Можеш да се срещнеш с някой от тези смешници час по късно и да го попиташ дали му се е случило нещо интересно напоследък, а той ще свие рамене и ще каже: „А, нищо особено“.

Не знам дали се възхищавам на тези типове, или просто ги съжалявам, но съм сигурен, че не съм като тях. Имам най-разнообразни реакции след всеки случай, в който за малко съм щял да загина, и никоя от тях не е с положителен знак. Особено лошо е, когато дойде в резултат на опит за покушение, защото подобни опити по природа са неочаквани.

Но реакциите ми, както казах, са различни. Понякога ставам параноичен за няколко часа или дни, друг път ставам агресивен и войнствен. Този път поседях кротко зад бюрото си. Дълго. Бях потресен и уплашен. Гледката с онези четиримата — четирима! — непрекъснато се въртеше в ума ми.

Определено трябваше да предприема нещо с това типче Ларис.

 

 

„Време е да се раздвижим, шефе“.

„А?“

„Седиш там вече близо два часа. Айде стига“.

„Не е възможно да е било толкова дълго“.

„Хм“.

Забелязах, че Коути е в стаята и ме чака.

— От колко време си тук?

— Около два часа.

— Не е възможно… да не си говорила с Лойош? Все едно. — Вдишах няколко пъти дълбоко. — Съжалявам. Не съм свикнал с това.

— Трябваше да си свикнал вече — сухо отбеляза тя.

— Мда. Приемам го като утеха. Колко души познаваш, които са оцелели…

— Да, Влад? Кажи?

Поседях и този път наистина помислих много дълго. След което повторих въпроса, този път с не толкова риторичен тон.

— Колко души познаваш, които са оцелели дори след две покушения, да не говорим за три?

Тя поклати глава.

— Адски малко са тези, които оцеляват след първото. Не мисля, че съм чувала за някой, който е оцелявал след две. Колкото до трите… сериозно постижение, Владимир.

— Нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Виж, Коути, аз съм добър и го знам. И също така имам късмет. Но не съм чак толкова добър и нямам чак толкова късмет. Това докъде ни води?

— Че убийците са били некомпетентни ли? — каза тя и повдигна вежди.

Забелязах го и повдигнах една.

— Ти такава ли си?

— Не.

— И докъде ни води това?

— Предавам се. Кажи.

— Че опитите не са били истински.

— Какво?

— А ако Ларис не се е опитвал да ме убие?

— Това е абсурдно.

— Съгласен съм. Но също толкова абсурдно е оцеляването ми след три покушения.

— Е, да, но…

— Да помислим малко над това, става ли?

— Как мога да мисля за това? По дяволите, едното го направих аз самата.

— Знам. Добре, да започнем с теб тогава. Вие всъщност да ме убиете ли бяхте наети, или ви поръчаха да го направите така, че да изглежда, че се опитвате да ме убиете?

— Защо в името на Драгара ще…

— Не се измъквай от темата, моля. Кое от двете?

— Бяхме наети да те убием, по дяволите!

— Това ще се приеме в съда, знаеш ли. Все едно — побързах да добавя, след като видях, че започва да се изчервява. — Казваш, че сте били наети, за да ме убиете. Да допуснем, че ти поръчват само да го направиш така, че да изглежда добре. Как…

— Не бих приела. И да ме убият ли?

— Това го прескочи засега. Просто да предположим. Как би се справила с въпросите, които ти задавам, ако поръчката е била да ме накарате да мисля, че Ларис иска да ме убие?

— Аз… — Тя млъкна и ме погледна объркано.

— Точно така. Щеше да ми отговориш точно както ми отговори.

— Владимир — бавно каза тя, — наистина ли мислиш, че случаят е такъв?

— Ъъъ… не точно. Но съм длъжен да допусна тази възможност, нали?

— Предполагам. Но до какво те води това?

— Означава, че засега мога да забравя за теб и Ноуратар.

— Все още не си ми казал защо той би искал да направи това?

— Знам. Да прескочим и това. Да вземем опита за покушение пред кантората. Разправях ти за него, нали?

— Да.

— Така. Значи, измъкнах се, защото съм бърз, точен и най-вече защото Лойош ме предупреди навреме и се погрижи за единия, за да съм свободен да се справя с другия.

„Чудех се дали ще си го спомниш, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

— Сега — продължих, — как е възможно Ларис и следователно онзи, когото той е наел, да не знае за Лойош?

— Ами, знаел е, разбира се… точно затова е изпратил двама убийци.

— Но са го подценили, така ли?

— Ами… извинявай, Лойош… но срещу Ноуратар и мен той не се справи чак толкова добре. Освен това ти си реагирал по-добре и по-бързо, отколкото Ларис можел да очаква. Както вече ти казах, Владимир, имаш талант да караш хората да те подценяват.

— Може би. Или може би е възложил работата на двойка некомпетентни с надеждата, че ще я издънят.

— Това е абсурд. Не би могъл да им каже да я издънят, това би било самоубийство. И не би могъл да знае, че ще се провалят. Доколкото разбирам, за малко са щели да те оправят.

— И може би, дори да бяха, нямаше да го направят трайно. Не можем да ги попитаме. Което впрочем ми напомня нещо — на вас също може да са поръчали да не е трайно. Така ли беше?

— Не.

— Окей. Прескачаме и това. Може би е смятал, че ще оцелея, а ако не — че ще бъда пресъживен.

— Но все още не си казал защо.

— Почакай малко. Сега, за днес.

— Тъкмо се чудех кога ще стигнеш до това. Видя ли какво хвърли оня по тебе?

— Магьосникът ли?

— Не, другият.

— Не. Какво беше?

— Двойка ножове за мятане, големи и с тънки остриета. И бяха нацелени точно в главата ти.

— Но аз залегнах.

— О, стига, Влад! Как би могъл да знае, че ще реагираш толкова бързо?

— Защото ме знае — проучил ме е. Портата на смъртта, Коути. Аз бих направил точно това — винаги съм се стараел да го направя колкото може по-добре.

— Трудно ми е да…

— Добре, само за минутка. — Изревах към вратата… — Мелестав! Прати Крейгар при мен.

— Окей, шефе.

Коути ме погледна заинтригувано, но й вдигнах пръст да изчака, Крейгар влезе. Спря се, хвърли поглед на Коути и ме изгледа.

— Тази дама — уведомих го — е Камата на джерег. — Погледнах я питащо.

— Защо не? — каза тя. — Все едно, вече е без значение.

— Така. Освен това е известна като Коути. Коути, това е Крейгар, моят помощник.

— Това ли съм аз? — учуди се той. — Не знаех.

— Седни. — Той седна. — Така. Крейгар, ти си Ларис.

— Аз съм Ларис. Аз съм Ларис? Току-що каза, че съм твоят помощник.

— Млъкни. Ти си Ларис. Съобщават ти, че седя в един ресторант. Какво правиш?

— Ъъъ… пращам веднага убиец.

— „Убиец“? Не четирима?

— Четирима ли? Защо да ти пращам четирима? Ларис иска да те убие, не да ти отдава имперски почести. С четирима убийци имаш трима свидетели на случката. Ще ти прати някой добър. Има много „работници“, които ще те свършат без проблем, стига да знаят къде седиш в ресторанта. Ако не може да намери добър, ще прати двама. Но не четирима.

Кимнах и погледнах Коути.

— Стилът на „работата“ ви с Ноуратар ви пази от контакти с много джереги. Но Крейгар е прав.

— Това ли е станало, шефе? — попита Крейгар учудено.

— Ще ти обясня по-късно. Сега, да предположим, че не разполагаш с един, който ще се оправи, или с двама. Все едно по каква причина, решаваш да изпратиш четирима. Какво им казваш да направят?

Той помисли за миг.

— Зная ли къде точно седиш и какво е разположението вътре?

— Онзи, който ти е съобщил, ти е описал и това, а ако не е, свързал си се с него и си го разпитал.

— Добре. Тогава им описвам всичко и им казвам: „Влизате вътре и го оправяте“.

— Няма да им кажеш да изчакат отвън?

Той поклати глава и ме погледна още по-объркано отпреди.

— Защо ще ти давам възможност да си станал и в движение? Ако си седиш…

— Да — каза изведнъж Коути. — Когато излязох навън, те просто си стояха така, чакаха. Това ме озадачи, но чак сега си давам сметка. Прав си.

Кимнах.

— Което означава, че или Ларис, или лакеят му, е пълен смотаняк, или… това е всичко засега, Крейгар.

— Ъъъ… добре. Е, надявам се, че помогнах. — Той поклати глава и излезе.

— Или — продължих към Коути, — в края на краищата той всъщност не се е опитвал да ме убие.

— Ако се опитва да те подведе — каза тя, — нямаше ли да го направи по-добре? В края на краищата ти се досети. Ако ще използваш успеха или провала, за да докажеш намерение…

— Ако следваме тази логика, то тогава от мен се очаква да се досетя, че е само блъф, нали? Хайде стига, мила. Не сме йенди все пак.

— Добре. Но все още не си казал защо ще иска само да блъфира.

— Точно това е хитрото — признах аз.

Тя изсумтя.

Вдигнах ръка.

— Казах само, че е хитро — не че аз не съм по-хитър. Очевидната причини той да не ме убива е, че иска да остана жив.

— Вярно — каза тя. — Гениално.

— Така. А каква може да е причината да иска да остана жив?

— Ами, знам поне една основателна причина, но не мисля, че си неговият тип.

Пратих й въздушна целувка и заорах напред.

— Значи съществуват няколко възможни причини, поради които той би могъл да иска да остана жив. Ако някоя…

— Кажи една.

— Ще се върна на това след малко. Ако някоя от тях е вярна, то тогава той може би се надява, че ме е подплашил достатъчно, за да се разберем. Може да получим вест от него всеки момент, да ме попита дали приемам условията му. Ако получа, отговорът ми ще зависи от това, дали ще мога да отгатна какво цели, за да разбера доколко иска да ме остави жив. Схвана ли?

Тя поклати глава.

— Сигурен ли си, че не си отчасти йенди? Все едно. Продължавай.

— Така. Сега, колкото до причините, поради които може да ме иска жив, първото, което ми идва наум, е… може да не му харесва нещо, което ще се случи след като умра. Е, значи… какво става, след като умра?

— Убивам го — каза Коути.

— Една възм… Какво каза?

— Убивам го.

Преглътнах.

— Е — каза тя сърдито, ноздрите й се бяха разширили, — а какво да направя според теб? Да го целуна?

— А… Извинявай. Не разбрах…

— Продължавай.

— Възможно ли е той да знае това?

Тя ме погледна объркано.

— Не мисля.

Което моментално ме подсети за нещо. „Лойош, възможно ли е някой да има…?“

„Не, шефе. Не се тревожи за това“.

„Сигурен ли си? Любовни магии…“

„Сигурен съм, шефе“.

„Добре. Благодаря ти“.

Поклатих глава.

— Добре, това, което щях да кажа, е, че някои от моите приятели, тоест старите ми приятели, могат да скочат срещу него. Не Алийра, тя е Драконовата наследничка и Драконовия съвет ще получи лиорн, ако започне да трепе джереги — но Мороулан може да подгони Ларис и Сетра може би също. Ларис би могъл да се притеснява от това. Но ако е така, защо тогава започна войната? Може би е разбрал за приятелите ми едва когато е било много късно да отстъпи.

— Доста дълга верига от предположения, Владимир.

— Знам, но всичко това е една наистина много дълга верига от предположения. Както и да е, другата възможност е да е започвал войната, знаейки за всичко това, но въпреки всичко е имал някаква друга причина да я започне и се надява да се домогне до нещо, без да му се налага да ме убива.

— Каква причина?

— За какво е войната?

— За територия.

— Правилно. Да допуснем, че има някакъв особен район, до който се домогва. Може би там има нещо скрито, нещо важно. — Не изглеждаше убедена. Продължих: — Видя ли фасадата на тази ограда? Нападнаха ни тук. Тогава не ми хрумна нищо, но може би кантората ми клечи върху нещо много важно.

— О, я стига! Това вече е толкова напосоки, че не мога да го повярвам.

— Добре — отстъпих аз. — Не твърдя, че съм улучил точно в центъра, искам само да ти покажа, че има възможности.

Тя ми отвърна с гримаса.

— Няма да ме убедиш. Всичко това се основава на предположението, че двете с Ноуратар сме част от измамата. Вероятно не мога да ти докажа, че не сме, но аз знам, че не сме, така че няма да ме убедиш.

Въздъхнах.

— Е, аз също не съм убеден, че сте.

— Ами тогава докъде те води теорията ти?

Помислих малко. След което:

„Крейгар?“

„Да, Влад?“

„Помниш ли онзи кръчмар, дето ни предупреди?“

„Разбира се“.

„Каза ми, че той е чул, когато го уговаряли… знаеш ли дали е чул някой действително да говори с убийците?“

„Да, чул е. Каза, че лакеят се обърнал към тях по име. Така разбрах с кои ще си имаме работа“.

„Разбирам. Когато ходи да се видиш с него, каза, че бил… как се изрази? «Изненадан и неподготвен». Така. Можеш ли сега да предположиш от какво беше уплашен повече… от самия теб или от това, че ще го видят с теб?“

„Много е изчанчено, Влад“.

„Ти също, Крейгар. Опитай се“.

Последва пауза.

„Първото ми усещане беше, че се бои лично от мен, но не виждам…“

„Благодаря“.

Отново се обърнах към Коути.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде беше уговорено това?

— А?

— Вече призна, че сте били наети, за да ме убиете. Искам само да знам къде е било уговорено.

Тя ме изгледа продължително.

— Защо? Какво общо може да има това с…

— Ако подозренията ми се потвърдят, ще ти кажа. Ако не, пак ще ти го кажа. Е, къде беше уговорено?

— В един ресторант в района на Ларис. Знаеш, че повече подробности не мога да…

— Кой етаж?

— А?

— Кой етаж?

Тя ме погледна скептично.

— На първия.

— Добре. И е ресторант, не е кръчма. Така. И не сте го обсъждали лично с него, нали?

— Естествено, че не.

— Така че дори не сте знаели от кого идва поръчката?

— Ами… не изрично, да речем. Но предположих… — Тя спря посред изречението и се ококори. — Тогава кой…

— По-късно. Ще стигнем и до това. Не е каквото мислиш… поне така мисля. Един момент.

Тя кимна.

„Крейгар!“

„Да, Влад?“

„Нашия приятел кръчмаря — искам го мъртъв“.

„Но, шефе, той…“

„Млък. Финализирай го“.

„Както кажеш, Влад“.

„Точно така. Както аз кажа“. Помислих малко. „Поръчай го на Шоен — надежден е“.

„Добре“.

Това му е лошото, като си нямаш „лакеи“… трябва сам да вършиш всичката мръсна работа.