Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Влад Талтош (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Yendi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Стивън Бруст. Влад Талтош. Убиец на свободна практика. Том 1

ИК „Бард“, София, 2003

ISBN: 954-585-505-3

История

  1. — Добавяне

1.

„Стой настрана, ако загрубеят“.

Крейгар казва, че животът е като лук, но няма предвид същото като мен.

Той говори за беленето му и как отиваш все по-надълбоко и по-надълбоко и как накрая стигаш до центъра и не намираш там нищо. Предполагам, че в това има някаква истина, но през годините, докато баща ми държеше ресторант, никога не съм белил лук. Кълцах главите и аналогията на Крейгар при мен много не върви.

Когато аз казвам, че животът е като лук, имам предвид следното: ако не вземеш никакви мерки, започва да гние. Дотук не е с нищо по-различен от другите зеленчуци. Но когато един лук се развали, това може да стане или отвътре, или отвън. Тъй че понякога взимаш глава, която изглежда здрава, но сърцевината й е загнила. Друг път можеш да видиш по нея лошо петно, но ако го отрежеш, останалото е добро. Лютив е, но за това си си платил, нали?

Господарите на дзур имат навика да си въобразяват, че са старшият по килер, да обикалят и да режат гнилото от лука. Бедата е, че обикновено не могат да различат доброто от лошото. Господарите на дракони са добри в намирането на лошите петна, но щом ги намерят, са склонни да изхвърлят целия кош. Господарят на ястреби ще вижда непрекъснато лоши петна. Ще те гледа как го готвиш тоя лук, как го ядеш и ще кимне мъдро, когато го изплюеш. Ако го попиташ защо не ти е казал, ще те погледне изненадано и ще измъдри: „Не си ме питал“.

Мога да продължа в този дух, но какъв смисъл има? В дома Джерег не даваме и една барабонка на текла за лошите петна. Ние просто сме тук, за да продаваме лука.

Но понякога се случва някой да ми плати, за да махна загнилото. Него ден това ми беше донесло три хиляди и двеста златни империала и за да смъкна напрежението, посетих повече или по-малко нескончаемия прием в цитаделата на лорд Мороулан. Падах се нещо като член на персонала, като консултатнт по сигурността, тъй че имах изрична покана за светското събитие.

След като се съвзех от телепортирането, лейди Тилдра ме покани и се запътих към банкетната зала. Огледах човешката гмеж (термина „човешка“ го използвам свободно) от прага, търсейки познати лица, и скоро забелязах високата фигура на самия Мороулан.

Някои гости, които не ме познаваха, ме оглеждаха, докато се придвижвах към него; някои подхвърляха забележки, предназначени да стигнат до ушите ми. Винаги привличам внимание на приемите на Мороулан — защото съм единственият джерег там; защото съм единственият „източняк“ (чети: „човек“); или пък защото влизам със своя познайник джерега Лойош, кацнал на дясното ми рамо.

— Хубав прием — казах на Мороулан.

„Че къде са им подносите с умряла текла тогаз?“ — възрази псионично Лойош.

— Благодаря ти, Влад. За мен е удоволствие да те видя тук.

Мороулан винаги се изразява така. Мисля, че го прави неволно.

Отидохме до масата, където един от слугите му разливаше малки глътки от различни вина, като междувременно ги описваше. Взех чаша червена „Дарлоуца“ и отпих. Приятно и сухо, но щеше да е по-хубаво охладено. Драгарите нищо не разбират от вино.

— Добър вечер, Влад. Здравей, Мороулан.

Обърнах се и се поклоних ниско на Алийра е’Кийрон, братовчедката на Мороулан и Наследничката за трона от страна на драконите. Мороулан й отвърна с поклон и стисна ръката й. Усмихнах се.

— Добър вечер, Алийра. Още ли нямаме дуели?

— А, уредих си един. Не си ли чул?

— Честно казано, не. Само се пошегувах. Ама ти наистина ли?

— Да, за утре. Една нещастна текла, Господар на дзур, забеляза как вървя и направи подмятане.

Поклатих глава и цъкнах с език.

— Как се казва?

Тя сви рамене.

— Не знам. Утре ще разбера. Мороулан, да си виждал Сетра?

— Не. Предполагам, че е на Дзур планина. Сигурно ще прескочи по-късно. Важно ли е?

— Не особено. Мисля, че открих нов рецесив на е’Мондаар. Може да почака.

— Мен ме интересува — каза Мороулан. — Ще бъдеш ли така добра да ми разкажеш?

— Още не съм сигурна какво е… — отвърна Алийра. Двамата закрачиха из тълпата и ме оставиха. По-точно закрачи Мороулан. Алийра, която бе най-ниската позната ми драгарка, левитираше и дългата й сребристосиня рокля се влачеше по пода, за да скрие този факт. Алийра имаше златна коса и зелени очи — обикновено. Макар че сега не го носеше, си имаше и един меч, по-дълъг от самата нея. Този меч го беше получила от ръката на самия Кийрон Завоевателя, основателя на родословната й линия, на Пътеките на мъртвите. Това си е цяла история между другото, но все едно.

Тъй или иначе, оставиха ме, а аз дръпнах по връзката ми с Имперския глобус, направих магийка и си охладих виното. Отново отпих. Много по-добре.

„Проблемът за тази нощ, Лойош, е следният: с кого да спя?“

„Шефе, понякога ме отвращаваш“.

„Хайде де!“

„Като оставим това, че имаш четири бардака…“

„Не ми харесва да посещавам бардаци“.

„А? Че защо?“

„Няма да го разбереш“.

„Пробвай“.

„Добре. Да се изразим така: сексът с драгарки някак много ми прилича на зоофилство. С курви имам чувството, че плащам на… все едно“.

„Продължавай, шефе. Довърши си изречението. Заинтригува ме“.

„О, я млъкни“.

„Тебе убийството ли те възбужда толкова за секс?“

„Позна“.

„Трябва ти съпруга“.

„Я върви при Портата на смъртта“.

„Веднъж ходихме дотам, помниш ли?“

„Да. И помня как се чувстваше пред оня гигантски джерег там“.

„Не почвай пак с това, шефе“.

„А ти престани да обсъждаш сексуалния ми живот“.

„Ти почна“.

На това не можех да отвърна нищо, затова прекъснах връзката. Отпих отново от виното и изпитах онова особено, досадно усещане „има нещо, за което трябва да помисля“ — предизвестяващо, че някой се опитва да се свърже псионично с мен. Бързо намерих едно спокойно кътче и разтворих ума си за контакт.

„Как е приемчето, шефе?“

„Не е зле, Крейгар. Какво става? Не можеше ли да изчака до утре?“

„Ваксаджията ти е тук. Утре го правят наследник на исола за трона, тъй че прекратява поръчките си“.

„Много смешно. Кажи сега какво има?“

„Един въпрос. Отварял ли си нова комарджийска бърлога на Малаковия кръг?“

„Разбира се, че не. Щеше отдавна да си го чул“.

„И аз така помислих. Значи имаме проблем“.

„Разбирам. Някое педерастче е решило, че няма да забележим. Или някой се опитва да пробие с мускул?“

„Изглежда професионално, Влад. Има си протекция“.

„Колко са?“

„Трима. И познавам единия. Вършил е «работа»“.

„О!“

„Какво мислиш?“

„Крейгар, знаеш ли как изглежда нощно гърне, когато не е изпразвано няколко дни?“

„Е, и?“

„И нали знаеш, когато го изпразниш накрая, онова, дето остава на дъното?“

„Да?“

„Е, чувствам се точно като онова, дето остава на дъното“.

„Схванах“.

„Идвам веднага“.

Намерих Мороулан в един ъгъл с Алийра и някаква висока драгарка с чертите на дома Атира, цялата облечена в горско зелено. Тя ме изгледа отвисоко — и преносно, и буквално. Много отчайващо е, когато си едновременно джерег и източняк — хората ти се подхилват и по двете причини.

— Влад — каза Мороулан, — това е Магьосницата в зелено. Магьоснице, това е баронет Владимир Талтош.

Тя кимна, почти недоловимо. Аз се поклоних много дълбоко, ръката ми загреба по пода, вдигна се над главата ми и казах:

— Знатна лейди, очарован съм от честта да се запозная с вас точно толкова, колкото вие да се запознаете с мен.

Тя изсумтя и извърна глава.

Алийра примига.

Мороулан ме погледна притеснено, после сви рамене.

— Магьоснице в зелено — казах. — Не познавам атира, която да не е магьосница, а зеленото го виждам сам, тъй че не мога да преценя какво трябва да ми говори титлата…

— Достатъчно, Влад — прекъсна ме Мороулан. — И тя не е…

— Извинявай. Исках да ти кажа, че е възникнало нещо. Опасявам се, че трябва да си тръгна. — Обърнах се към магьосницата. — Съжалявам, че ти го причиних, мила, но постарай се да не ти съсипе цялата вечер.

Тя ме изгледа и се усмихна сладко.

— Ще ти хареса ли, ако се превърнеш в саламандърче?

Лойош изсъска.

— Помолих те да престанеш, Влад — сряза ме Мороулан.

Престанах.

— Е, аз си тръгвам — казах и сведох глава.

— Добре. Ако мога да ти помогна с нещо, обади се.

Кимнах. За негово съжаление, запомних предложението му.

 

 

Знаете ли коя е единствената, най-голяма разлика между един драгар и един източняк? Не е в това, че те са много по-високи и по-силни от нас; аз самият съм живо доказателство, че ръстът и силата не са толкова важни. Не е и в това, че те живеят по няколко хиляди години в сравнение с нашите петдесет-шейсет; като се омешам с тълпата, мога да се примиря; все едно, никой не очаква да умре от старост. Не е дори в това, че те имат естествена връзка с Имперския глобус, която им позволява да прилагат магьосничество; източняците (като например покойния ми непрежалим баща) могат да си купят титли в дома Джерег или да се закълнат във васална вярност на някой благородник, да се преселят в провинцията и да станат текла — по този начин получават гражданство и се домогват до връзката.

Не, най-голямата разлика, която съм открил, е в следното: един драгар може да се телепортира, без след това да му стане гадно.

Появих се на улицата пред кантората ми почти готов да повърна. Вдишах дълбоко няколко пъти, докато вътрешностите ми се успокоят. Нямах подръка някой от чародеите на Мороулан, който да направи същинското заклинание. Мога да го правя сам, но не съм много добър; а грубото приземяване влошава нещата още повече.

Кантората ми се намираше на Медникарска улица, на гърба на малък комарджийски коптор, който пък беше лепнат за един дюкян за наркотични треви. Включваше три помещения. Първото беше приемната стая, където седеше Мелестав, моят секретар и телохранител, а зад Мелестав беше кабинетът ми. Крейгар си имаше малко бюро и груб дървен стол — за повече нямаше място. В приемната имаше четири стола, които можеха да се нарекат удобни. Моето бюро беше малко по-голямо от това на Крейгар, по-малко от това на Мелестав и зад него имаше добре тапициран въртящ се стол с лице към вратата. До вратата имаше два удобни стола, единият от които щеше да се заеме от Крейгар, когато се появеше.

Казах на Мелестав да уведоми Крейгар, че съм дошъл, и седнах зад бюрото си да го изчакам.

— Ъъ, шефе?

— О! — Въздъхнах, осъзнал за кой ли път, че Крейгар се е вмъкнал, без да го забележа. Той твърди, че не го прави нарочно — незабележимостта просто му била вродена.

— Какво разбра, Крейгар?

— Освен това, което вече ти казах — нищо ново.

— Добре. Да хвърлим тогава малко пари.

— И двамата ли?

— Не. Ти стой настрана в случай, че играта загрубее.

— Ясно.

Докато го обсъждахме, прокарах ръка през косата си — и я отърках в дясната страна на наметалото си, за да се уверя, че разните ми сечива са си на мястото. С лявата си ръка оправих яката, което ми позволи да проверя още няколко от тази страна.

След като излязохме на улицата, се огледах бързо, а после изминах пеш едното каре и половина до Малаковия кръг. По Медникарска трудно могат да се разминат две коли, което я прави по-широка от повечето улици. Постройките са нагъчкани една до друга и повечето са с прозорци само на горните етажи. Малаковият кръг е място за обръщане, с фонтан в средата, който не е работил, откакто се помня. Медникарска свършва тук. Пътят Долен Кийрон влиза отляво, като подходиш откъм Медникарска, и след това излиза вдясно, малко по-широк.

— Е, Крейгар — казах, — къде… — И млъкнах. — Крейгар?

— Точно пред теб, шефе.

— О? Къде?

— Първата врата вляво от кръчмата „При фонтана“. Вътре, по стълбите и вдясно.

— Добре. Ти стой тук и пази.

— Ясно.

„Лойош, опитай се да намериш прозорец и надникни. Ако не, стой подръка“.

„Готово, шефе“.

Влязох, после — нагоре по стълбите, които бяха без парапет, и горе. Поех си дъх, опипах отново оръжията си и почуках.

Вратата се отвори веднага. Стоящият зад нея беше облечен в черното и сивото на дома Джерег, с широк меч, окачен на кръста. Беше висок над седем и половина проклети стъпки и по-едър от обичайното за драгар. Изгледа ме отвисоко и рече:

— Съжалявам, мустак. Само за хора. — И ми тръшна вратата. Драгарите като че ли често се бъркат кои са „хората“.

Това, че ме нарече „мустак“, не ме ядоса — нарочно съм си пуснал мустаци, щото драгарите не могат. Но това, че ми тръшна вратата за игра, която дори не можеше да се върти без мое разрешение, ме разочарова ужасно.

Бързо проверих вратата и разбрах, че е залостена с магия. Врътнах дясната китка и Маготрепачът, дългата две стъпки тънка златна верига, лепна в дланта ми. Шибнах я по вратата и усетих как заклинанието се разпадна. Прибрах веригата и вратата зейна.

Очите на мутрата се присвиха и той пристъпи към мен. Усмихнах се.

— Бих искал да поговоря със собственика, ако позволите.

— Виждам, че ще ти трябва помощ да слезеш по стълбите. — Той направи още една крачка към мен.

Поклатих глава.

— Колко тъжно, че не можеш да се отзовеш на една проста молба, мъртвецо.

Той ми посегна и камата от десния ми ръкав се озова в ръката ми. След което го подминах, шмугвайки се под ръцете му. Петнайсет сантиметра стомана се забиха между четвъртото и петото му ребро, извиха се и се врязаха в гръдния му кош. Пристъпих в стаята — още чувах смътния стон и кашляне зад себе си, последвани от топуркане на падащо тяло. Противно на разпространения мит, мутрата вероятно щеше да остане жив повече от час. Но противно на друг разпространен мит щеше да е в такъв шок, че нямаше да може да направи нищо, за да се опази жив.

Стаята беше малка, само с един прозорец. Имаше три маси, на които се разиграваха камъчетата с’янг, едната — с петима играчи, другите две — с по четирима. Повечето играчи като че ли бяха текла, двама джереги, имаше и един цалмот. А, имаше и още двама джереги, точно както ми беше казал Крейгар, които, изглежда, държаха заведението. Бързо се задвижиха към мен, като единият изваждаше меча си. Ох-ох.

Застанах така, че едната маса се озова между мен и него, след което я изритах. В този момент прозорецът изтрещя и Лойош влетя право към другия. Можех значи да го забравя за няколко минути.

Онзи, срещу когото обърнах масата с разлетелите се монети, камъчета и играчи, леко залитна. Размаха ръка към мен и го пернах по китката с извадената рапира. Той изтърва оръжието си, пристъпих и го сритах между краката. Изохка и се преви на две. Тупнах го с дръжката на рапирата по главата и той се смъкна.

Пристъпих към другия. „Стига, Лойош. Остави ми го. Пази ме откъм гърба“.

„Дадено, шефе“.

Онзи се опита да си извади меча, докато го приближавах, а Лойош го оставяше, но опрях острието в гърлото му и се усмихнах.

— Бих искал да поговоря с уредника.

Той спря. Изгледа ме хладно, без следа от страх в очите.

— Не е тук.

— Казваш ми кой е и си жив — обясних популярно. — Не ми казваш и загиваш.

Замълча. Вдигнах острието малко по-нагоре, точно срещу лявото му око. Заплахата беше ясна: ако мозъкът му се повредеше, нямаше да е в добра форма за пресъживяване. Пак никаква следа от страх, но проговори:

— Ларис.

— Благодаря. Лягай на пода.

Взе, че ме послуша. Обърнах се към клиентите.

— Заведението затваря. — Те заизлизаха през вратата.

В този момент въздухът се раздвижи и в стаята нахълтаха още петима джереги, с извадени мечове. Опа! Без да му казват, Лойош кацна на рамото ми.

„Крейгар, изтегляме се“.

„Ясно“.

Дръпнах нагло по връзката и пробвах да се телепортирам, но не стана. Понякога ми се ще проклетите телепортни прегради да ги забранят със закон. Хвърлих се срещу единия от новодошлите, избутах с лявата си ръка няколко насочени към мен остри неща и скочих през вече потрошения прозорец. Чух зад себе си ругатни.

Опитах набързо една магийка за левитиране, която май се получи, след като не ме заболя от приземяването. Продължих да се движа, да не би и тук да ми се изпречат разни остри неща. Пробвах отново с телепорта и този път стана.

Озовах се паднал на гръб точно пред вратата на магазина под кантората ми. Повърнах.

Вдигнах се криво-ляво, изтупах наметалото си от прахта и влязох. Собственикът ме изгледа с любопитство.

— Вън на улицата е оцапано — казах му. — Почисти.

 

 

— Ларис, а, шефе? — каза малко по-късно Крейгар. — Един от съседите ни. Държи под контрол десетина карета. Досега имаше само два обекта до района ни.

Вдигнах крака на бюрото и казах:

— Районът му е два пъти по-голям от моя.

— Изглежда, си търсеше белята, а?

Кимнах.

— Е, според теб само ни изпробва или наистина е тръгнал срещу мен?

Крейгар сви рамене.

— Трудно е да се каже, но мисля, че иска да ни влезе.

— Добре — отвърнах малко по-спокойно, отколкото се чувствах. — Можем ли да го разубедим, или е война?

— А готови ли сме за война?

— Разбира се, че не — сопнах му се. — Района го държа едва от половин година. Трябваше да очакваме нещо такова. По дяволите!

Той кимна.

Вдишах дълбоко.

— Добре, колко биячи имаме на щат?

— Шестима. Без да броим тия, дето са зачислени на определени места.

— Финансите ни как са?

— Чудесно.

— Е, това поне е нещо. Предложения?

Той ме погледна неловко.

— Не знам, Влад. Дали няма да е от полза първо да си поговорим?

— Откъде да знам? Почти нищо не знам за него.

— Значи това ще е първата ни стъпка. Да научим всичко, което можем.

— Ако ни остави време — отвърнах.

Крейгар кимна.

„Имаме още един проблем, шефе“.

„Кой, Лойош?“

„Бас слагам, че вече си се надървил“.

„О, я млъквай!“