Сидни Шелдън
Непознат в огледалото (9)

7

Когато Сам Уинтърс се завърна от войната, работата в „Пан Пасифик Студиоус“ го очакваше. Шест месеца по-късно се получи разместване. Шефът на студиото бе уволнен и Сам беше помолен да поеме работата до намирането на нов шеф на продукция. Сам се справи толкова, добре, че търсенето спря и той официално бе назначен за вицепрезидент по продукцията. Това бе късаща нервите, язвотворна работа, но Сам я обичаше повече от всичко на света.

Холивуд беше тройно ограден цирк, пълен с диви, безумни личности — минно поле, върху което танцуваше парад на идиотите. Повечето актьори, режисьори и продуценти бяха егоцентрични мегаломани — неблагодарни, похотливи и зловредни. Но за Сам важното бе да имат талант. Другото нямаше значение. Талантът бе вълшебен ключ.

 

 

Вратата на кабинета се отвори и Люсил Елкинс, секретарката на Уинтърс, влезе с дневната поща. Люсил беше твърда сплав, един от малкото компетентни професионалисти, които оставаха вечно и гледаха как шефовете им идват и си отиват.

— Клифтън Лоурънс е тук и иска да ви види.

— Покани го да влезе.

Сам обичаше Лоурънс. Той имаше стил. Фред Алън бе казал: „Цялата искреност на Холивуд би се побрала в пъпа на комар и пак ще остане място за четири сусамени зрънца и едно сърце на театрален агент.“

Но Клиф Лоурънс беше по-искрен от другите агенти. Той беше холивудска легенда, и списъкът на клиентите му представляваше каймака на „Кой кой е“ в областта на шоу бизнеса. Държеше самостоятелен офис и беше постоянно в движение. Обслужваше клиенти в Лондон. Швейцария, Рим и Ню Йорк. Беше на „ти“ с всички важни холивудски чиновници и всяка седмица играеше карти с шефовете на три студия. Два пъти годишно наемаше яхта, събираше половин дузина красиви „модели“ и канеше най-високопоставени лица от студията на едноседмичен „риболов“. Клифтън Лоурънс държеше напълно мебелирана и вечно заредена вила край брега в Малибу, която беше на разположение на приятелите му по всяко време. Клифтън живееше в ползотворна за всички симбиоза с Холивуд.

Сам вдигна поглед, когато вратата се отвори и Лоурънс се вмъкна вътре, елегантен в прекрасно ушития си костюм. Той отиде до Сам, протегна ръка с идеално поддържани нокти и каза:

— Минах просто да кажа здравей. Как вървят нещата, драги?

— Да кажем, че ако дните бяха кораби, днес щеше да е „Титаник“.

Клифтън Лоурънс издаде състрадателен звук.

— Какво мислиш за снощния преглед? — попита Сам.

— Отрежи първите двайсет минути, сложи друг край и ще имаш голям хит.

— Печелиш дъвка — усмихна се Сам. — Точно това правим в момента. Имаш ли да ми продадеш някой от клиентите си днес?

Лоурънс се намръщи.

— Съжалявам. Всички работят.

Беше вярно. Отбраната листа на Клифтън Лоурънс от суперзвезди, гарнирана с режисьори и продуценти, се радваше на постоянно търсене.

— Ще се видим на вечеря в петък, Сам — каза Клифтън. — Чао.

Обърна се и излезе.

Гласът на Люсил се разнесе от интеркома.

— Далас Бърк е тук.

— Прати го насам.

— Мел Фос също иска да ви види. Казва, че е спешно.

Мел Фос беше шеф на телевизионната секция към „Пан Пасифик Студиоус“.

Сам погледна настолния календар.

— Кажи му, че го чакам на закуска утре в осем. В зала „Поло“.

Телефонът в другата стая из звъня и Люсил го вдигна.

— Кабинетът на господин Уинтърс.

Непознат глас каза:

— Здравейте, големия там ли е?

— Кой се обажда, моля?

— Кажете му, че го търси едно старо другарче — Тоби Темпъл. Заедно служихме в армията. Каза ми, ако мина към Холивуд, да се обадя и аз се обаждам.

— Господин Уинтърс има среща. Да му кажа ли да ви се обади по-късно?

— Може — даде й телефонния си номер, а Люсил го изхвърли в коша за боклук. Номерът със старото другарче от армията беше твърде стар за нея.

 

 

Далас Бърк беше един от пионерите-режисьори в киноиндустрията, филмите му се прожектираха във всеки колеж, който има киноспециалност. Половин дузина от ранните му филми бяха обявени за класика и като че ли нямаше някой от тях, който да не е наречен брилянтен или новаторски. Бърк вече прехвърляше седемдесетте години и някога солидната му фигура се бе смалила дотам, че дрехите сякаш се ветрееха около него.

— Радвам се да те видя отново, Далас — каза Сам на влизащия възрастен мъж.

— Да, хубаво е, че се виждаме, момче.

Бърк посочи човека до себе си.

— Познаваш ли агента ми?

— Разбира се. Как си, Питър?

Тримата седнаха.

— Чух, че ще ми разправяш нещо — обърна се Сам към Далас Бърк.

— Това е нещо прекрасно — в гласа на стареца се прокрадваше вълнение.

— Умирам да го чуя, Далас — каза Сам. — Давай.

Далас Бърк се облегна и започна да говори.

— Кое вълнува най-много хора по света, момче? Любовта — така ли? Добре. Тук става дума за най-святата любов — на майката към детето.

Гласът му ставаше все по-силен, докато задълбаваше в историята.

— Значи, откриваме в Лонг Айланд с деветнайсетгодишно момиче, което работи като секретарка за едно богато семейство. Парите — от едно време. Отваря ни възможност за лъскаво минало, ясно ти е за какво говоря? Висшето общество — това, онова. Мъжът, за когото работи е женен за плоскогъза аристократка. Той харесва секретарката и тя — него, въпреки че е по-стар.

Сам слушаше с половин ухо и се чудеше какво е заглавието — „Задната улица“ или „Имитация на живот“. Не, че имаше значение, защото каквото и да беше, щеше да го купи. Бяха минали двайсет години откакто никой не беше дал на Далас Бърк да режисира нещо. Сам не винеше индустрията. Последните три филма на Бърк бяха скъпи, старомодни, на пълна загуба. Далас Бърк бе завинаги свършен като режисьор. Но беше човек, жив човек и някой трябваше да се грижи за него, защото не бе спестил нито цент. Предложиха му стая в Почивния дом на кинодейците, но той гордо отказа. „Не ми трябват шибаните ви подаяния! — изкрещя. — Говорите с човека, който направи Дъг Феърбанкс, направи Джак Баримор, Милтън Силс и Бил Фарнъм. Аз съм великан, бе, пигмейски кучи синове!“

И беше прав. Беше легенда, но дори легендите трябва да ядат.

Когато стана продуцент, Сам телефонира на един познат агент и му каза да доведе Дълас Бърк с идея за сценарий. Оттогава всяка година купуваше от Бърк неизползваеми истории за сума, достатъчна на стареца да живее. Дори от армията се погрижи този ангажимент да продължи.

— И сега виж, — продължаваше Далас Бърк — детето расте, без да познава майка си. Но майка й я следи. Накрая, когато дъщерята се омъжва за богатия доктор, правим голяма сватба. И знаеш ли къде е хватката? Слушай, велико е. Не пускат майката в църквата. Минава отзад, за да види как се омъжва собствената й дъщеря. Няма да остане сухо око в публиката. Е… това е. Какво ще кажеш?

Сам не беше познал. „Стела Далас“. Погледна агента, който извърна поглед и се зае смутено да изследва върха на скъпата си обувка.

— Велико — каза Сам. — Точно такъв филм търсехме.

Обърна се към агента.

— Питър, обади се в деловодството и направи договор. Ще им кажа да те чакат.

Агентът кимна.

— Кажи им да платят както се полага, иначе отивам в „Уорнър Брадърс“ — каза Далас Бърк. — Първо при теб минах, защото си приятел.

— Ще го оценя — отвърна Сам.

Изгледа двамата мъже, излизащи от кабинета. Строго погледнато, нямаше право да харчи парите на компанията за подобни сантиментални жестове, но от друга страна киноиндустрията дължеше нещо на хора като Далас Бърк. Без тях и такива като тях просто нямаше да има индустрия.

 

 

В осем на следващата сутрин Сам Уинтърс паркира до входа на хотел „Бевърли Хилс“. Няколко минути по-късно прекосяваше зала „Поло“ като усмихнато кимаше на приятели, познати и конкуренти. В тази зала се правеха повече сделки по закуски, обеди и вечери, отколкото във всички кабинети по всички студии, взети заедно. Мел Фос забеляза Сам и вдигна поглед.

— Добро утро, Сам.

Двамата мъже си стиснаха ръцете и Сам седна в креслото срещу Фос. Беше назначил Фос преди осем месеца за шеф на телевизионната секция на „Пан Пасифик Студиоус“. В света на развлекателното телевизията беше новото дете, което растеше с неимоверна скорост. Всички студия, които едно време не й обръщаха внимание, сега бяха вътре в нея.

Сервитьорката дойде да вземе поръчката и щом се обърна, Сам попита:

— Кажи добрите новини, Мел?

Мел Фос поклати глава.

— Няма добри новини. Загазихме.

Сам не каза нищо. Чакаше.

— Няма да ни дадат да продължим „Завоевателите“.

Сам го погледна с изненада.

— Рейтингът е страхотен. Как ще го спират? Хем знаят колко е трудно да намериш хит шоу.

— Не е заради шоуто — каза Фос — а заради Джак Нолан.

Джак Нолан беше звездата на „Завоевателите“. Постигна мигновен успех според критиката, а и според публиката.

— Какво става с него? — попита Сам. Мразеше навика на Мел Фос да го кара да вади информацията с ченгел от устата му.

— Чете ли тазседмичния брой на списание „Пийк“?

— Нито тазседмичния, нито който и да е друг. Това е кофа с помия.

Изведнъж усети накъде бие Фос.

— Сгепцали са Нолан!

— Черно-бяла снимка — отговори Фос. — Тъпото копеле с най-красивата си дантелена рокля отишло на хава. Някой го снимал.

— Докъде е стигнало?

— По-лошо не може. Поне десет души от телевизията се обадиха вчера. Спонсорите и ръководството настояват за спиране. Никой не иска да бъде свързван с някакъв креслив педал.

— Травестит — каза Сам.

Разчиташе много на силния си доклад върху телевизията, който щеше да чете на управителен съвет в Ню Йорк следващия месец. Новината на Фос слагаше край на всичко. Загубата на „Завоевателите“ означаваше провал.

Освен ако не предприемеше нещо.

 

 

Когато се върна в кабинета, Люсил му подаде една купчина бележки.

— Спешните са най-отгоре — каза тя. — Търсят ви…

— После. Свържи ме с Уйлям Хънт от Ай Би Си.

След две минути говореше с шефа на „Интернешънъл Броудкастинг Къмпани“. Сам познаваше Хънт случайно от няколко години и го намираше приятен. Започнал като надежден млад юрист, той бе изминал целия път до върха на телевизионната компания. Рядко се срещаха по работа, защото Сам не участваше пряко в телевизионния бизнес. Сега съжаляваше, че на времето не бе отделил повече време, за да спечели Хънт. Когато го чу на телефона, опита да говори съвсем безгрижно.

— Добро утро, Бил.

— Каква приятна изненада — каза Хънт. — Доста време не сме се чували, Сам.

— Вярно, доста. Това му е кофтито на бизнеса, Бил. Никога нямаш време за хората, с които ти е приятно.

— Точно така.

Сам говореше със съвсем безразличен тон.

— Между другото, попадна ли ти оная глупост в „Пийк“?

— Знаеш, че ми попадна — каза спокойно Хънт. — И за това сваляме шоуто, Сам.

Думите му звучаха категорично.

— Бил, — започна Сам — какво ще помислиш, ако ти кажа, че Джак Нолан са го накиснали?

От другата страна се чу смях.

— Ще ти кажа да се пробваш като писател.

— Сериозно говоря — каза Сам твърдо. Аз познавам Джак Нолан. Той е толкова нормален, колкото ние двамата с теб. Снимката е направена на маскиран купон. Това бил рожденият ден на неговото гадже и той си навлякъл роклята на майтап.

Усети как се потят дланите му.

— Не мога…

— Сега, за да разбереш колко вярвам на Джак — продължи Сам — ще ти кажа, че току-що го избрах за главната роля в „Ларидоу“, големия ни уестърн за догодина.

Пауза.

— Сериозно ли говориш, Сам?

— По дяволите, знаеш, че говоря сериозно. Три милиона отиват за филма. Ако Джак Нолан се окаже педал, ще му се хилят на екрана. На никой фестивал няма да го пуснат. Щях ли да рискувам по такъв начин, ако не бях сигурен?

— Добре де… — в гласа на Бил Хънт се прокрадна колебание.

— Хайде, Бил. Няма да оставиш тоя въшлив клюкарски парцал „Пийк“ да провали кариерата на един способен човек. На теб нали ти харесва шоуто, а?

— Даже много. Добро е, да го вземат дяволите. Обаче спонсорите…

— Тая телевизия е твоя. Знаеш, че имаш повече спонсори отколкото телевизионно време. Дадохме ти един хит. Хайде да не се бъзикаме с успеха.

— Добре де…

— Мел Фос каза ли ти за новите „Завоеватели“ през следващия сезон?

— Не…

— Значи е искал да те изненада — каза Сам. — Чакай да чуеш какво му е дошло на акъла! Гостуващи звезди, големи автори на уестърни се снимат на мястото на действието — изобщо цялата работа! Ако „Завоевателите“ не изхвърчат до първото място, аз нищо не разбирам от тоя бизнес.

Имаше кратко колебание. После Бил Хънт каза:

— Кажи на Мел да се обади. Май се паникьосахме малко повече тоя път.

— Ще ти се обади — обеща Сам.

— И още нещо, Сам. Ти нали разбираш в какво положение съм. Никого не съм искал да обидя.

— Знам, че не си, Бил — каза великодушно Сам. — Твърде добре те познавам и знам, че не си. Ето затова почувствах, че трябва да ти кажа истината.

— Благодарен съм ти.

— Какво ще кажеш да обядваме другата седмица?

— С удоволствие. Ще ти се обадя в понеделник.

Казаха си дочуване и затвориха.

Сам се чувстваше като изцеден. Джак Нолан беше обратен като арабско писмо. Някой е трябвало да го разкара преди много време, но сега бъдещето на Сам зависеше изцяло от такива маниаци. Да управляваш студия беше като да ходиш по въже над Ниагарския водопад във виелица. „Трябва да си луд, за да се занимаваш с това.“ мислеше Сам. Вдигна прекия телефон. След миг говореше с Мел Фос.

— „Завоевателите“ остава в програмата.

— Какво? — гласът на Фос изведнъж се изпълни с недоверие.

— Точно така. Искам да проведеш един бърз разговор с Джак Нолан. Кажи му, че ако още веднъж кривне от пътя, аз лично ще го изхвърля от този град, а после ще го пратя обратно на Файър Айланд! Кажи му, че говоря сериозно. Ако му се прииска да смуче нещо, да пробва банан.

Сам трясна слушалката. Облегна се на стола и се замисли. Забрави да каже на Фос за промените, които импровизира пред Бил Хънт. Трябваше да открие автор, който да напише уестърн със заглавие „Ларидоу“.

Вратата се отвори с гръм и Люсил се появи, пребледняла.

— Може ли веднага да слезете до Десета площадка? Някой я е подпалил.