Сидни Шелдън
Непознат в огледалото (35)

33

Три сестри се грижеха за Тоби денонощно на смени. Бяха пъргави, способни и безлични като машини. Джил бе благодарна на присъствието им, защото не понасяше да се приближава към Тоби. Онази отвратителна, ухилена маска я отблъскваше. Постоянно намираше извинения да стои по-далеч от стаята му. Когато все пак се принуждаваше да отиде при него, дори сестрите усещаха незабавната промяна, настъпваща у болния. Тоби лежеше обездвижен и безсилен, замразен в клетката на спазъма. И само когато Джил влезеше в стаята, яркосините очи започваха да преливат от жизненост. Тя можеше да прочете мислите на Тоби, все едно че бяха извикани на глас: „Не ме оставяй да умра. Помогни ми. Помогни ми!“

Джил стоеше, гледаше надолу към тялото-развалина и мислеше: „Не мога да ти помогна. Ти не искаш да живееш така. Искаш да умреш.“

Намеренията на Джил започнаха да добиват все по-определена форма.

 

 

Вестниците бяха пълни с разкази за неизлечимо болни мъже, освободени от болката от съпругите си. Дори някои лекари признаваха, че умишлено са оставили определени пациенти да умрат. Това се наричаше евтаназия. Милостиво лишаване от живот. Джил обаче знаеше, че това може също така да се нарече и убийство, въпреки че у Тоби нямаше нищо живо, освен тези проклети очи, преследващи я навсякъде.

През последвалите седмици Джил не напусна къщата нито веднъж. Повечето време прекарваше затворена в спалнята си.

Главоболията се върнаха. Нямаше отърване от тях.

 

 

Вестници и списания публикуваха сърцераздирателни истории за парализираната суперзвезда и преданата съпруга, върнала някога здравето му. Всички периодични издания спекулираха с предположения дали Джил ще успее да повтори чудото. Но тя знаеше, че повече чудеса няма да има. Тоби никога нямаше да се оправи.

Двайсет години бе казал доктор Каплан. А Дейвид я чакаше съвсем близо. Трябваше да открие път за бягство от този затвор.

 

 

Всичко започна една мрачна, унила неделя. Сутринта започна да вали и продължи през целия ден. Капките трополяха по покрива и прозорците и караха Джил да мисли, че полудява. Четеше в спалнята, опитвайки се да прогони от главата си дъжда, безмилостно жигосващ мозъка й. Влезе нощната сестра, вечно сериозна скандинавка на име Ингрид Джонсън.

— Котлонът горе не работи — обяви Ингрид. — Трябва да сляза в кухнята, за да приготвя вечерята на господин Темпъл. Бихте ли останали с него за няколко минути?

Джил долавяше неодобрението в гласа й. Сестрата явно намираше за странно поведението на съпругата, която не желаеше да стои до леглото на болния си мъж.

— Ще го наглеждам — каза Джил.

Остави книгата и слезе в спалнята на Тоби. В мига, в който прекрачи прага, ноздрите й се изпълниха с познатата миризма на болест. Изведнъж всяка фибра от тялото й затрептя при спомена за дългите, страховити месеци на нейната борба за спасението на Тоби.

Главата му бе опряна на широка възглавница. Когато зърна Джил, очите му оживяха и започнаха да излъчват трескави послания: „Къде беше? Защо стоиш далеч от мен? Имам нужда от теб. Помогни ми!“ Тези очи сякаш говореха на глас. Джил погледна към ненавистното, изкривено тяло с ухилената мъртвешка маска и потръпна: „Никога няма да се оправиш, дявол да те вземе! Трябва да умреш! Искам да умреш!“

Докато се взираше в него, забеляза как изражението на очите му се променя. Първо показаха шок, после недоверие и накрая се изпълниха с такава омраза, такава злоба, че Джил неволно отстъпи крачка назад. После разбра какво се бе случило. Беше изрекла мислите си на глас.

Обърна се и избяга от стаята.

 

 

На сутринта дъждът престана. Старата количка на Тоби бе извадена от мазето. Дневната сестра, Франсис Гордън, изкарваше Тоби към градината да поеме малко слънце. Джил се вслушваше в звука на колелцата, търкалящи се по коридора към асансьора. Изчака няколко минути, после слезе долу. Минаваше покрай библиотеката, когато телефонът позвъни. Беше Дейвид, от Вашингтон.

— Как си днес? — гласът му излъчваше топлота и загриженост.

Никога не бе била по-радостна да го чуе.

— Добре съм, Дейвид.

— Бих искал да бъдеш до мен, скъпа.

— И аз. Толкова те обичам. Искам те. Искам да ме прегръщаш отново. Ох, Дейвид…

Инстинктът я накара да се обърне. Тоби бе в коридора, където сестрата го бе оставила за момент, привързан към количката. Сините му очи блестяха към Джил с такава злоба и ненавист, че тя ги почувства почти физически. Умът му говореше през очите, крещеше й: „Ще те убия!“ Джил затвори телефона, уплашена.

Избяга от стаята нагоре по стълбите, усещаше как омразата на Тоби я преследва като някаква зла, невидима сила. Остана в спалнята си цял ден, отказа да се храни.

Седеше на стола като упоена, умът й прехвърляше отново и отново епизода с телефона. Тоби знаеше. Знаеше. Тя вече не можеше да го гледа в очите.

 

 

Накрая настъпи нощта. Бе средата на юли и дневните жеги все още стояха във въздуха. Джил отвори широко прозорците, за да може да улови и най-малкия повей на вятъра.

Дежурна в стаята на Тоби бе сестра Галахър. Влезе на пръсти, за да хвърли поглед на пациента. Сестра Галахър искаше да може да чете мислите му, може би тогава щеше да знае как да помогне на горкия човек. Оправи завивките на Тоби.

— Спете спокойно — каза тя бодро. — Ще мина после да ви проверя.

Не последва никаква реакция. Дори очите му не се обърнаха към нея.

„А може би е по-добре, че не чета мислите му“ — каза си тя. Хвърли му последен поглед и се оттегли в малката стая да гледа нощната програма на телевизията. Сестра Галахър харесваше предаванията на живо. Обичаше да гледа как филмовите звезди говорят за себе си. Това ги правеше толкова човешки, точно като обикновените хора. Намали звука, за да не смущава пациента си. Макар че Тоби Темпъл едва ли щеше да чуе. Мислите му бяха другаде.

Къщата спеше спокойно сред охраняваните гори на Бел Еър. Само няколко едва доловими звука от движението по булевард „Сънсет“ нарушиха тишината. Сестра Галахър гледаше най-късния филм. Искаше й се да пуснат някой от старите филми на Тоби Темпъл. Би било толкова вълнуващо да го гледаш на екрана и да знаеш, че се намира само на няколко метра от плът и кръв.

В четири сутринта сестра Галахър захърка по средата на филм на ужасите.

В спалнята на Тоби цареше дълбока тишина.

 

 

В стаята на Джил единственият звук бе тиктакането на будилника. Джил спеше гола, прегърнала възглавницата. Тялото й се открояваше върху белотата на чаршафите. Уличните шумове идваха отдалече, приглушени.

Джил се обърна рязко в съня си и потрепера. Сънуваше, че прекарва медения си месец с Дейвид в Аляска. Стояха на огромна замръзнала равнина, когато ги връхлетя внезапна буря. Вятърът духаше ледения въздух в лицата им и те дишаха трудно. Обърна се към Дейвид, но той бе изчезнал. Беше сама в мразовитата. Арктика, кашляща, бореща се за глътка въздух. Шум от задавяне я събуди. Чу някакъв ужасен, хриптящ звук, нечия убийствена кашлица. Отвори очи и разбра, че звукът идва от собственото й гърло. Не можеше да си поеме дъх. Облак от леден въздух я обвиваше като неприличен покров, галеше голото й тяло, милваше гърдите й, целуваше я по устните с мразовит, зловонен дъх, намирисващ на гроб. Сърцето на Джил биеше бясно, докато тя се мъчеше да диша. Белите й дробове сякаш се бяха свили от студа. Опита се да седне, но някаква невидима тежест я притискаше надолу. Знаеше, че това е сън, но в същото време ясно чуваше отвратителното гъргорене в гърлото си. Умираше. Но може ли човек да умре от кошмар? Джил усещаше студените пипала да опипват тялото й, да се спускат между краката й, да влизат в нея, да я изпълват. С внезапна, караща сърцето да спира яснота, тя разбра, че това е Тоби. Някак си това беше Тоби. Бързият прилив на ужас й даде сили да допълзи до ръба на леглото, задъхана, бореща се с тяло и ум да оживее. Докосна пода, изправи се с мъка на крака и се спусна към вратата, все още чувстваща как студът я преследва, обгражда, протяга ръце към нея. Пръстите й напипаха дръжката и отвориха вратата. Тя побягна в коридора и започна да гълта въздух, да изпълва отмалелите си дробове с кислород.

Коридорът бе топъл, тих и спокоен. Джил стоеше и се олюляваше. Зъбите й тракаха, неподчиняващи се. Обърна се и погледна към спалнята си. Изглеждаше съвсем нормално. Бе преживяла кошмар. Поколеба се за миг и бавно влезе през вратата. В спалнята бе топло. Нямаше нищо, от което да се страхува. Тоби, разбира се, не можеше да й стори нищо лошо.

Сестра Галахър се събуди в стаята си и тръгна да провери пациента.

Тоби Темпъл лежеше в същата поза, в която го бе оставила. Очите му бяха обърнати към тавана, съсредоточени върху нещо, което тя не можеше да види.

 

 

Оттук нататък кошмарът започна да се повтаря редовно, като черна поличба за проклятие, знамение за предстоящ ужас. У Джил бавно започна да се заражда страх. Където и да идеше, чувстваше присъствието на Тоби. Джил чуваше кога сестрата го извежда. Количката бе започнала да стърже пронизително и късаше всеки път нервите на Джил. „Трябва да я оправя“ — помисли тя. Избягваше да минава покрай стаята на Тоби, но това бе безсмислено. Той бе навсякъде. Чакаше я.

Главоболията бяха постоянни. Нечовешко, ритмично биене, което не я оставяше на мира. Джил копнееше болката да престане поне за час, за минута, за секунда. Тя трябваше да спи. Пренесе се в стаята на камериерката до кухнята — най-отдалеченото от Тоби място. Стаята бе топла и тиха. Джил легна и затвори очи. Заспа почти мигновено.

Събуди се от вонящия хладен въздух, изпълнил стаята. Той се протягаше към нея, искаше да я погребе в себе си. Джил скочи и избяга в коридора.

 

 

Дните бяха достатъчно страшни, но нощите бяха ужасяващи. Следваха една и съща схема. Джил отиваше в стаята, въртеше се в леглото, опитваше се да остане будна, но накрая изтощеното й тяло се предаваше и тя заспиваше.

Будеше я студът. Лежеше трепереща в леглото, чувстваше как леденият въздух пълзи към нея, злото му присъствие я обгръщаше като страшно проклятие. Скачаше и бягаше, обзета от тих ужас.

 

 

Беше три сутринта.

Джил бе заспала в креслото с книга в ръка. Постепенно се пробуди, бавно отвори очи и сред катранения мрак на стаята усети, че нещо ужасно се е случило. После разбра — тя бе заспала без да изгаси лампите. Почувства как сърцето й започва да препуска и помисли: „Няма нищо страшно. Сестра Галахър сигурно е дошла и ги е загасила.“

После чу звука. Идваше от антрето, крииик… крииик… Количката на Тоби се движеше към вратата на спалнята й. Джил почувства как косъмчетата на врата й се изправят. „Сигурно някой клон стърже по покрива“ — успокои се тя. Но все пак знаеше, че не е така. Бе слушала този звук толкова пъти. Крииик… крииик…, сякаш музиката на смъртта идваше към нея. „Не може да е Тоби — помисли тя. — Той е в леглото, безпомощен. Сигурно полудявам.“ Но продължаваше да го чува все по-близо и по-близо. Беше пред вратата. Спря, чакаше. И изведнъж се разнесе трясък, после настана тишина.

Джил прекара остатъка от нощта свита на стола, в тъмното. Бе твърде уплашена, за да помръдне.

На сутринта намери пред вратата си разбита ваза, бутната от масичката в антрето.

 

 

Говори с доктор Каплан.

— Вярвате ли, че… че умът може да направлява тялото? — попита Джил.

Той я погледна объркан.

— В какъв смисъл?

— Ако Тоби иска… много иска да излезе от леглото, дали ще може?

— Имате предвид, без чужда помощ? В сегашното си състояние? — погледна я с недоверие. — Той е изгубил всякаква мобилност. Всякаква.

Джил не беше доволна.

— Ами ако… Ако наистина е убеден, че трябва да стане, че има нещо, което трябва да свърши…?

Доктор Каплан поклати глава.

— Нашият разум дава заповеди на тялото, но ако моторните импулси са блокирани, ако няма мускули, които да ги изпълнят, нищо не може да се получи.

Тя трябваше да разбере.

— А вярвате ли, че предмети могат да бъдат движени от ума?

— Искате да кажете психокинеза? Правени са много експерименти, но нито един от тях не е успял да ме убеди досега.

А счупената ваза в коридора?

Джил искаше да му каже за това, за студения въздух, който я преследваше, за количката на Тоби пред вратата, но той щеше да я сметне за луда. Беше ли? Имаше ли й нещо? Дали не губеше ума си?

Когато доктор Каплан си отиде, Джил се погледна в огледалото. Бе шокирана от видяното. Бузите й бяха хлътнали, а очите й изглеждаха огромни върху бледото, изпито лице. „Ако продължавам така — помисли тя — ще умра преди Тоби.“ Вгледа се в потъмнялата си сплъстена коса и изпочупените нокти. „Не трябва да позволя Дейвид да ме вижда такава. Трябва да започна да се грижа за себе си. Отсега нататък — реши тя — веднъж седмично отиваш на козметик, храниш се три пъти на ден и спиш по осем часа.“

 

 

На другия ден Джил си взе час за козметичния салон. Бе изтощена, заспа под топлия, отпускащ шум на сешоара. Кошмарът започна отново. Спеше в леглото си. Чуваше как Тоби влиза в спалнята с количката… крииик… крииик… Той бавно се изправи и тръгна към нея, ухилен. Костеливите му ръце се протегнаха към гърлото й. Джил се събуди е безумен вик и хвърли целия салон в паника. Избяга без дори да среше косата си.

След този случай Джил се боеше вече да напусне къщата.

Боеше се и да остане.

 

 

Нещо ставаше с главата й. Не бяха само главоболията. Започваше да забравя. Слизаше за нещо, влизаше в кухнята и стоеше без да може да си спомни защо е дошла. Паметта започна да й играе странни номера. Джил се зачуди какво прави тази сестра тук и изведнъж си спомни. Режисьорът я чакаше на сцената. Тя трябваше да си припомни думите. „Страхувам се, че не е добре, докторе.“ Трябваше да говори с режисьора за това как е най-добре да го каже. Сестра Гордън я хвана за ръката и я разтърси.

— Госпожо Темпъл, госпожо Темпъл! Добре ли сте?

И Джил отново се върна сред обкръжението си, в настоящето, завладяна от ужаса на това, което ставаше с нея. Знаеше, че не може да продължи така. Трябваше да открие дали нещо не бе наред с нейния мозък или Тоби е открил някакъв начин да се движи, да я напада, дали се опитваше да я убие.

Трябваше да го види. Застави се да прекоси дългия коридор до стаята на Тоби. Постоя малко отвън, докато събере кураж и влезе в стаята му.

Тоби лежеше в леглото, а сестрата го къпеше с гъба. Тя вдигна очи, видя Джил и каза:

— Какво има? Това е госпожа Темпъл. Ние тук си правим една хубава баня, нали така?

Джил се обърна към фигурата в леглото.

Краката и ръцете на Тоби се бяха превърнали в съсухрени придатъци към свитото му, изкривено тяло. Между краката, като някаква дълга, противна змия, лежеше безполезният му пенис, немощен и грозен. Жълтият цвят бе изчезнал от лицето му, но идиотската гримаса стоеше. Тялото му бе мъртво, но очите живееха трескаво. Проникващи, търсещи, претеглящи, планиращи, мразещи, хитри сини очи, пълни с тайни намерения, със смъртоносни цели. Тя виждаше ума на Тоби. „Важно е да разберете, че умът му е незасегнат“ — бе казал докторът. Той можеше да мисли, чувства и мрази. Този ум нямаше за какво друго да мисли, освен да планира отмъщението си, да търси начин да я унищожи. Тоби искаше да я види мъртва, също както и тя него.

Докато гледаше надолу към очите, изгарящи от ненавист, в главата й отекна гласът му: „Ще те убия“. Тя почувства вълните на омразата да се блъскат в нея като юмруци.

Джил се вгледа в очите, спомни си разбитата ваза и разбра, че нищо от кошмарите не е илюзия. Той бе открил начин.

Вече знаеше, че животът на Тоби е заложен срещу нейния.