Сидни Шелдън
Непознат в огледалото (15)

13

По странен начин именно Мили допринесе за издигането на Тоби Темпъл като звезда. Преди брака той бе само един от дузината изгряващи комици. Сега се прибави още нещо; омраза. Тоби бе принуден да се ожени за момиче, което ненавиждаше, и това изпълни живота му с такава ярост, че можеше да я убие с голи ръце.

Въпреки че Тоби не го осъзнаваше, Мили бе чудесна, предана съпруга. Тя го обожаваше и правеше всичко, за да му достави удоволствие. Сама украси къщата в Бенедикт Кениън и го направи прекрасно. Но колкото повече се опитваше да го зарадва, толкова повече той я намразваше. Винаги се държеше с пресилена учтивост, внимаваше да не направи или каже нещо, което да я разстрои дотолкова, че да се обади на Ал Карузо. До края на живота си не можеше да забрави автомобилната щанга, строшила ръката му и погледа на Ал Карузо, когато каза: „Ако някога нараниш Мили…“

Тъй като не можеше да избие гнева си върху Мили, той го обърна към публиката. Всеки, дръзнал да тропне по чинията, да тръгне към тоалетната или да говори, докато Тоби играеше, ставаше обект на унищожителна тирада. Тоби го правеше с широко отворени очи, с такава чаровна невинност, че публиката го обожаваше. Когато накълцваше поредната си нищо неподозираща жертва, те се смееха до сълзи. Комбинацията от невинното, непокварено лице и мръсния, забавен език го правеха неустоим. Можеше да говори най-невъобразими неща и да минава метър. Тоби Темпъл се превърна в мярка за остър език. Жертвите му изобщо не подозираха, че той мисли нещата, които казва. Появил се някога само като обещаващ млад комедиант, той вече бе новината в света на шоуто.

Когато Клифтън Лоурънс се върна от Европа, бе учуден, че Тоби се е оженил за танцьорка. Някак не се връзваше. Но Тоби отговори на въпроса му просто:

— Какво има за разправяне, Клиф? Срещнах Мили, влюбих се в нея и това е всичко.

Не звучеше много искрено. Още нещо обърка агента. Един ден в кабинета си той каза на Тоби:

— Вече ставаш доста търсен. Уредих ти договор с „Тъндърбърд“ за четири седмици. Две хиляди на седмица.

— А турнето?

— Забрави го. Лас Вегас плаща десет пъти повече и всички ще те видят.

— Отмени Вегас. Искам турнето.

Клифтън го погледна с изненада.

— Но Лас Вегас…

— Искам турнето — в гласа на Тоби нямаше нито нахалство, нито настойчивост, а нещо повече — дълбока, контролирана ярост.

Плашещо беше само това, че я излъчваше лице, станало по-добродушно и по-детско от всякога.

Оттук нататък Тоби беше постоянно на път. Това бе единственият изход от неговия затвор. Играеше в нощни клубове, театри и зали, а когато те свършиха, накара Клифтън да го уреди в колежите. Където и да е, но по-далеч от Мили.

Имаше безброй възможности да спи с пламенни, привлекателни млади жени. Във всеки град бе едно и също. Чакаха в гримьорната преди и след представленията, дебнеха го във фоайето на хотела.

Тоби не легна с никоя. Мислеше за пениса на мъжа, откъснат и изгорен и за думите на Ал Карузо: „Наистина важиш… Няма да ти направя нищо. Ти си ми приятел. Докато бъдеш добър с Мили…“ Отказваше на всички.

— Влюбен съм в жена си — казваше свенливо. И те му вярваха и се възхищаваха. Мълвата се разнесе, точно както желаеше Тоби: Тоби Темпъл не кръшка, той е истински семеен мъж.

Но красивите, привлекателни млади момичета продължаваха да ходят след него и колкото повече им отказваше, толкова повече го желаеха. А Тоби бе дотам зажаднял за жена, че усещаше постоянна физическа болка. Слабините го боляха толкова, че понякога му бе трудно да работи. Започна отново да мастурбира. Всеки път, когато го правеше, мислеше за красавиците, които искаха да легнат е него. Псуваше и се ядосваше на съдбата си.

Постоянно мислеше за секс, тъкмо защото не можеше да го прави. Когато се връщаше в къщи след турне, Мили го очакваше, пламенна и любяща. В мига, в който я виждаше, цялото му желание се изпаряваше. Тя бе врагът и той я ненавиждаше за всичко, което му бе причинила. Насилваше се да ляга с нея, но задоволяваше Ал Карузо. Когато я обладаваше, го правеше с дивашка бруталност, която изтръгваше болезнени стонове от нея. Лъжеше себе си, като мислеше, че тя стене от удоволствие. Ръгаше все по-силно и по-силно, докато не стигаше до яростна експлозия, караща ядовитото му семе да се излива в нея. Той не правеше любов.

Правеше омраза.

През юни 1950, севернокорейците пресякоха 38-ия паралел и нападнаха южнокорейците. Президентът Труман изпрати там американски войници. Без значение какво мислеше светът, за Тоби Корейската война беше най-доброто нещо, случвало се някога.

В началото на декември „Дейли Варайъти“ обяви, че Боб Хоуп се готви да направи коледно турне пред войниците в Сеул. Трийсет секунди след като го прочете, Тоби вече говореше по телефона с Клифтън Лоурънс.

— Трябва да ме вкараш в него, Клиф.

— За какво? Ти си почти на трийсет години. Тези турнета не са никак забавни, момче, повярвай ми. Аз…

— Хич не ми пука, по дяволите дали са забавни или не — извика Тоби в слушалката. — Онези войници са там и рискуват живота си. Най-малкото, което мога да направя, е да ги поразсмея.

Клифтън не познаваше досега тази черта от характера на Тоби. Бе трогнат и доволен.

— О’кей. Щом си толкова запален, ще видя какво мога да направя.

След час позвъни на Тоби.

— Говорих с Боб. Ще се радва да те вземе. Но ако решиш да не…

— Няма начин — каза Тоби и затвори.

Клифтън Лоурънс седя и мисли дълго време за момчето. Беше много горд с него. Той бе чудесно човешко същество, а Клифтън Лоурънс бе радостен, че е негов агент, че е човекът, който му помага да направи кариерата си.

Тоби игра в Тайгу, Пусан и Чонджу. Намери убежище в смеха на войниците. Мили остана назад в мислите му.

Коледа мина. Вместо да се върне, отиде в Гуам. Момчетата там го обичаха. Замина за Токио — забавляваше ранените в болницата. Но накрая дойде време да се прибира у дома.

През април се върна от десетседмично турне в Средния запад. Мили го чакаше на летището. Първите й думи бяха:

— Скъпи, ще имам бебе!

Гледаше я като парализиран. Тя си помисли, че е от щастие.

— Не е ли чудесно? — възкликна. — Сега бебето ще ми прави компания, докато те няма. Надявам се да бъде момче, за да го водиш на бейзбол и…

Тоби не изслуша последвалите глупости. Думите й сякаш пристигаха от много далеч. Някъде дълбоко в душата си той вярваше, че някой ден, някак ще успее да се измъкне. Бяха женени вече две години — почти цяла вечност. Сега вече Мили никога нямаше да го остави.

Никога.

Бебето се очакваше около Коледа. Тоби уреди да отиде в Гуам с трупа артисти, но не бе сигурен дали на Ал Карузо ще се хареса отсъствието му по време на раждането. Имаше само един начин да разбере. Свърза се с Лас Вегас.

Познатият бодър глас на Карузо долетя от другата страна.

— Здрасти, момче. Радвам се да те чуя.

— И аз се радвам, Ал.

— Разбрах, че ще ставаш баща. Сигурно си доста развълнуван.

— Развълнуван не е точната дума — каза искрено Тоби. Придаде на гласа си нотка на загриженост. — Това, за което те търся, Ал, е, че бебето ще се роди около Коледа, а аз — сега трябваше да пипа внимателно — не знам какво да правя. Искам да бъда тук с Мили, когато се роди детето, но ме помолиха да се върна в Корея и Гуам да играя пред войниците.

Дълга пауза.

— Завързана работа.

— Не искам да разочаровам нашите момчета, но не искам да разочаровам и Мили.

— Да-а — още една пауза. — Ще ти кажа какво мисля аз, момче. Всички ние сме добри американци, нали така? А тези момчета са там да се бият за нас, нали?

Тоби почувства как тялото му изведнъж се отпуска.

— Разбира се. Но не бих искал…

— Мили ще се оправи — каза Карузо. — Жените раждат деца от адски много време. Ти иди в Корея.

След шест седмици, в навечерието на Коледа, Тоби слезе от сцената на армейския пост в Пусан сред оглушителни овации. Чакаше го телеграма, в която го уведомяваха, че Мили е починала след раждане на мъртво дете. Тоби бе свободен.