Сидни Шелдън
Непознат в огледалото (38)

36

Погребението се състоя на „Форест Лаун“ в слънчева августовска утрин, в деня, в който Тоби Темпъл трябваше да започне снимките за новия сериал. Около красивите зелени поляни се бяха струпали хиляди хора, събрани да погледат знаменитостите, дошли да отдадат последна почит. Телевизионните оператори снимаха процесията в общ план и от време на време фокусираха някоя звезда, продуцент или режисьор, застанал до гроба. Президентът на Съединените Щати бе изпратил емисар. Присъстваха губернатори, шефове на студии, президенти на големи корпорации, представители на всички организации, в които Тоби членуваше — Актьорската гилдия, Съюзите на музикантите и артистите, академията. Президентът на клон Бевърли Хилс от организацията на ветераните от задграничните войни бе дошъл в пълна парадна униформа. Имаше поделения от местната полиция и пожарна.

И малките хора бяха там. Каскадьори, статисти, гримьори, техници, работили с Тоби Темпъл. Гримьорни любовници, любимци, асистент режисьори, „гафаджии“ и „железни момчета“. И много други, дошли да отдадат почит на един велик американец. О’Ханлън и Рейнгър бяха там, спомняха си как слабото малко момче бе влязло в офиса им в „20 Сенчъри фокс“. „Разбрах, че вие, момчета ще ми напишете малко вицове… Маха ръцете си, сякаш цепи дърва. Дали да не му напишем дърварски номер… Много се напъва… Господи, ти нямаше ли да се напъваш с такъв материал?… Комикът отваря смешни врати, комедиантът отваря вратите смешно…“ И Тоби Темпъл работеше, учеше се и стигна до върха. „Беше голям — мислеше Рейнгър. — Но ние го направихме.“

Клифтън Лоурънс бе там. Дребният агент бе отишъл на фризьор, дрехите му бяха току-що изгладени, но очите го издаваха. Очи на неудачник, застанал сред връстниците си. Клифтън също бе потънал в спомени. Припомняше си оня първи абсурден телефонен разговор. „Има един млад комик, който Сам Голдуин иска да видиш.“ Представлението на Тоби в школата. „Не трябва да изяждаш целия буркан с хайвер, за да разбереш, че е добър, нали?… Реших да те взема за клиент, Тоби… Ако успееш да сложиш бираджиите в джоба си, ония с шампанското са фасулска работа… Мога да те направя най-голямата звезда в бизнеса.“ Всеки искаше Тоби Темпъл: студиите, телевизионните компании, нощните клубове. „Имаш толкова много клиенти, че понякога си мисля, че не отделяш достатъчно време за мен… Това е като групов секс, Клиф. Някой винаги артисва с надървен… Трябва ми съвет, Клиф… Това момиче…“

Клифтън Лоурънс имаше много да си спомня.

До Клифтън стоеше Алис Танър.

Тя бе потънала в спомена за първото прослушване на Тоби в нейния кабинет. „Някъде, скрит под всичките тези звезди, има един младеж с голям талант… След като видях тия професионалисти снощи, Аз… Аз не мисля, че го имам.“ Как се влюби в него. „О, Тоби, толкова те обичам… И аз те обичам, Алис…“ След това си отиде. Но тя бе благодарна, че някога е била с него.

Ал Карузо бе дошъл да го почете. Бе превит и посивял, а кафявите му, като на Дядо Коледа, очи бяха пълни със сълзи. Спомняше си колко добър бе Тоби към Мили.

Сам Уинтърс бе тук. Мислеше за цялата радост, която Тоби бе доставил на милиони хора по света и дали би могла да се сравни с болката, причинена на малцина.

Някой побутна Сам и той се обърна, за да види красиво, тъмнокосо момиче на около осемнайсет години.

— Вие не ме познавате, господин Уинтърс — усмихна се тя, — но чух, че търсите жена за новия филм на Уйлям Форбс. Аз съм от Охайо и…

Дейвид Кениън бе тук. Джил го помоли да не идва, но той настоя. Искаше да бъде до нея. Накрая тя се съгласи, убедена, че вече едва ли би станало нещо. Тя бе изиграла представлението си.

Пиесата свърши, а с нея и ролята й. Джил бе толкова радостна и така уморена. Сякаш огненото изпитание, през което бе минала, бе изгорило твърдата кора на горчилката в нея, бе разяло всички болки, разочарования и омраза. Джил Касъл бе изгоряла в пожар, а Джоузефин Чински бе възкръснала от пепелта. Тя бе отново умиротворена, изпълнена с любов към всички, с удовлетворение, неизпитвано от детските й години. Никога не бе била по-щастлива. Искаше да сподели щастието си със света.

Погребалните ритуали приключиха. Някой хвана Джил под ръка и я поведе към лимузината. Когато стигна до колата видя до себе си Дейвид. Очите му искряха от обожание. Джил се усмихна. Дейвид взе ръцете й в своите и те обмениха няколко думи. Един фотограф ги снима.

Джил и Дейвид решиха да изчакат пет месеца преди да се оженят, за да не засегнат общественото чувство за благоприличие. Дейвид прекара голяма част от това време извън страната, но всеки ден се чуваха по телефона. Четири месеца след погребението на Тоби, Дейвид се обади на Джил и каза:

— Току-що проведох мозъчна атака. Няма какво да чакаме повече. Трябва да заминавам другата седмица на конференция в Европа. Хайде да отплаваме за Франция на „Бретан“. Капитанът ще ни ожени. Ще прекараме медения месец в Париж и оттам заминаваме където поискаш и ще стоим, докато ни омръзне. Какво ще кажеш?

— Да, Дейвид, да!

Тя хвърли последен дълъг поглед към къщата, замислена за всичко онова, което се бе случило там. Припомни си първата вечеря, всички последвали страхотни купони, болестта на Тоби, борбата за възвърнатото му здраве. И след това… толкова много спомени. Радваше се, че заминава.