Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Stranger in the Mirror, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Ванчев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 62 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Alegria (2008)
Издание:
ЕТ Едно Плюс-Перо, София
ISBN 954–448–014–5
Първо издание
Корица: Христо Алексиев
Редактор: Светлозар Жеков
Формат: 32/84×108. 19 печ. коли.
Печат: ДФ Полипринт, Враца
Warner Books, 1981
История
- — Добавяне
2
През 1939 година Ню Йорк беше Мека за театъра. Депресията свърши. Президентът Франклин Рузвелт обяви, че няма нищо страшно, освен страха и че Америка ще стане най-проспериращата нация в света. Така и стана. Всеки имаше пари за харчене. Трийсет спектакъла се въртяха на Бродуей и почти всеки един от тях беше хит.
Тоби пристигна в Ню Йорк със стоте долара, които получи от майка си. Знаеше, че ще бъде богат и известен. Щеше да прати да я доведат и щяха да живеят в хубав апартамент. Тя щеше да ходи всяка вечер в театъра и да гледа как хората го аплодират. Но засега трябваше да си намери работа. Обходи всички театри на Бродуей, разказваше как е печелил аматьорските конкурси и колко е талантлив. Изхвърляха го. През дните, в които търсеше работа, Тоби се пъхаше по театрите и нощните клубове да гледа най-големите артисти, особено комедиантите. Видя Бен Блу, Джо Е. Люис и Франк Фей. Тоби знаеше, че един ден ще бъде по-добър от всички тях.
Парите му свършиха. Хвана се на работа като мияч. Телефонираше на майка си всяка неделя, рано сутрин, когато тарифата бе по-ниска. Тя разправяше за фурора, предизвикан от бягството му.
— Да беше ги видял само — каза майка му. — Полицаят идва тук всяка нощ с целия отряд. Държи се с нас като с гангстери. Постоянно пита къде си.
— Ти какво му каза? — попита Тоби нетърпеливо.
— Истината. Че си се измъкнал като крадец през нощта и че само да те пипна, ще ти извия собственоръчно врата.
Тоби се разсмя гръмко.
През лятото успя да се хване на работа като помощник при един фокусник, бездарен смешник с вечно сълзящи очи, подвизаващ се под името Великият Мерлин. Играха в няколко второкласни хотела в Кетскилс и работата на Тоби беше главно да товари и разтоварва тежкия реквизит от фургона на Мерлин, а също и да наглежда животинския състав, който включваше шест бели заека, три канарчета и два хамстера. Поради страха на Мерлин, да не „се изядат“ животинките, Тоби бе принуден да живее заедно с тях в стаи с размерите на влаков клозет. Накрая започна да му се струва, че цялото лято е изтъкано от непоносима смрад. Беше напълно изтощен физически от постоянното разнасяне на шкафчета с двойни дъна и преследването на гадинките, които от време на време побягваха. Чувстваше се самотен и разочарован. Седеше, загледан в мръсните малки стаички и се чудеше какво прави тук и как всичко това ще го вкара в шоу бизнеса. Репетираше имитациите си пред огледалото, а публика му бяха миризливите малки животни на Мерлин.
Една неделя в края на лятото Тоби както обикновено позвъни вкъщи. Този път вдигна баща му.
— Тоби се обажда, тате. Как си?
Тишина.
— Ало, чуваш ли ме?
— Чувам, Тоби — нещо в гласа на баща му го накара да замръзне.
— Къде е мама?
— Отведоха я в болница снощи.
Тоби стисна слушалката така, че тя едва не се счупи в ръката му.
— Какво й има?
— Докторът каза, че е инфаркт.
Не! Само майка му не!
— Тя ще се оправи, нали? — крещеше той в слушалката. — Кажи, че ще се оправи, да те вземат дяволите!
Сякаш на милион мили далеч, той чу баща си да плаче.
— Тя… Тя почина преди няколко часа.
Думите заляха Тоби като нажежена до бяло лава. Попариха го, изгориха го, тялото му бе изпепелено. Баща му лъжеше. Тя не можеше да е мъртва. Нали имаха договор. Тоби щеше да стане известен и майка му щеше да бъде до него. Хубавият апартамент я чакаше, и лимузината, и шофьорът, и кожите, и диамантите… Той плачеше толкова силно, че едва си поемаше дъх. Чу далечния глас да казва:
— Тоби! Тоби!
— Тръгвам към къщи. Кога е погребението?
— Утре — каза баща му. — Но не бива да идваш. Те ще те чакат, Тоби. Айлийн ще ражда скоро. Баща й иска да те убие. Ще те търсят на погребението.
Значи не можеше дори да се сбогува с единствения човек, когото обичаше на този свят. Тоби лежа цял ден на леглото, потънал в спомени. Образът на майка му бе толкова жив и ясен. Как готви в кухнята, как му казва какъв важен човек ще стане, как седи в театъра на първия ред и вика: „Майн химел! Какво талантливо момче.“
И как се смее на имитациите и шегите. Как стяга куфара. „Когато станеш голяма звезда, ще пратиш да ме вземат.“ Лежеше, онемял от мъка и мислеше. „Няма да забравя този ден. До края на живота си. Четиринайсети август 1939 година. Най-важният ден в живота ми.“
Беше прав. И не заради смъртта на майка си, а заради нещо, което ставаше в Одеса, щата Тексас, на хиляда и петстотин мили от него.
Болницата бе безлично четириетажно здание с цвят на милосърдие. Цял зайчарник с клетки, в които поставяха диагноза, облекчаваха, лекуваха, а понякога и погребваха. Медицински супермаркет, имаше по нещо за всеки.
Беше четири през нощта, час за тиха смърт или дълбок сън. Време, през което персоналът отдъхваше преди да се строи за битките на следващия ден.
Хирургичният екип в операционна номер 4 имаше проблем. Това, което започна като нормално раждане, изведнъж се превърна в непредвиден случай. До действителното излизане на бебето на госпожа Карл Чински всичко вървеше нормално. Госпожа Чински беше здрава жена в чудесно състояние с широки селски бедра, мечта за гинеколозите. Ускорените контракции започнаха и нещата вървяха както си му е реда.
— Седалищно раждане — обяви доктор Уилсън. Думите му не предизвикаха тревога. Въпреки че едва три процента от ражданията са такива — долната част на бебето излиза първа — те обикновено се извършват с лекота. Има три типа седалищни раждания: спонтанно, където няма нужда от помощ; асистирано, когато гинекологът подава ръка на природата и пълно „задръстване“, когато бебето се заклещи в утробата на майката.
Доктор Уилсън отбеляза доволно, че това щеше да е спонтанно раждане, от най-лесния вид. Видя как се подават ходилата на бебето, последвани от две малки крачета. Още една контракция на майката и се появиха бедърцата.
— Почти излязохме, — каза доктор Уилсън окуражаващо. — Хайде, напънете още веднъж.
Госпожа Чински го направи. Нищо не се случи. Той се намръщи.
— Хайде пак. По силно.
Нищо.
Доктор Уилсън хвана много внимателно краката на бебето и дръпна съвсем леко. Никакво движение. Плъзна ръката си покрай телцето към тесния проход до матката и започна да опипва. Капчици пот избиха по челото му. Акушерката се доближи и ги попи с кърпата.
— Имаме проблем — каза с нисък глас доктор Уилсън.
Госпожа Чински чу.
— Какво става? — попита тя.
— Всичко е наред — доктор Уилсън продължи по-надълбоко и се опита да изтика леко бебето надолу. Нямаше да стане. Напипа пъпната връв, прищипана между таза на майката и тялото на детето. Притокът на въздух към бебето бе спрян.
— Фетоскоп!
Акушерката взе прибора и го постави върху кръста на родилката, за да чуе сърцето на бебето.
— Паднал е на трийсет — докладва тя. — С ясно изразена аритмия.
Пръстите на доктор Уилсън бяха дълбоко в тялото на майката, като подвижна сонда, свързана с мозъка му. Търсеха, опипваха.
— Губя пулса на плода — в гласа на акушерката имаше тревога. — Изчезна!
Бебето умираше в утробата. Имаха някакъв малък шанс да го спасят, ако се оправеха навреме. Разполагаха с четири минути да го извадят, да прочистят дробовете му и да накарат крехкото му сърчице да забие отново. След четири минути мозъчният удар щеше да стане масивен и необратим.
— Засичай — нареди доктор Уилсън.
Всички в стаята инстинктивно погледнаха нагоре към електрическия часовник на стената, нулиран на дванайсет. Червената секундна стрелка започна първата си обиколка.
Хирургическият екип заработи. Аварийният дихателен апарат бе дотъркалян до масата, докато докторът се опитваше да отдели бебето от тазовото дъно.
Започна маневрата на Брахт, мъчеше се да обърне детето, извивайки раменцата му така, че да се освободи вагиналното отвърстие. Безполезно.
Една от сестрите стажанти, на която това й бе първото раждане, почувства как й прилошава и бързо излезе от стаята.
Отвън стоеше Карл Чински и нервно мачкаше шапката си с едрите, луничави ръце. Това бе най-щастливият ден в живота му. Беше дърводелец, прост човек и вярваше в ранната женитба и голямото семейство. Това щеше да е първото им дете и той не можеше да овладее вълнението. Обичаше много съпругата си и знаеше, че бе загубен без нея. Точно за това си мислеше, когато стажантката изхвърча от операционната. Той я повика.
— Как е тя?
Замаяната млада сестра, замислена за бебето проплака:
— Тя е мъртва. Мъртва е! — и се затича да повърне. Лицето на господин Чински побеля. Той се хвана за гърдите и започна да се задавя. Когато успяха да го закарат в отделението за спешни случаи, всякаква помощ вече бе излишна.
В операционната доктор Уилсън работеше трескаво в надпревара с часовника. Той успя да стигне навътре, да докосне пъпната връв, но нямаше начин да я освободи. Всичко в него крещеше да измъкне полуроденото бебе със сила, но той бе виждал какво става с деца, извадени по този начин. Госпожа Чински вече само въздишаше, полуобезумяла.
— Хайде напънете, госпожо Чински. Още! Хайде!
Нямаше смисъл, доктор Уилсън погледна часовника.
Две безценни минути изтекоха без капка кръв да стигне до мозъка на бебето. През главата му мина другият проблем: какво щеше да стане, ако извади бебето след четирите минути? Да го остави да живее като растение или да му причини милостива и бърза смърт? Прогони мисълта от ума си и започна да работи по-бързо със затворени очи, опипом, съсредоточен само върху това, което ставаше вътре в женското тяло. Опита маневрата на Морисо-Смелие-Вайт, сложна поредица от движения, целящи да охлабят и освободят тялото на бебето. И изведнъж нещо помръдна. Той почувства как поддаде.
— Тръбен форцепс!
Акушерката мигновено подаде специалната пинцета, която доктор Уилсън пъхна и хвана с нея главицата на бебето. След миг тя се показа.
Бебето бе родено.
Това винаги е било истински триумф, чудото на новосъздадения живот, червенолик и писклив, оплакващ се от непочтеното изтръгване от тихата, тъмна утроба навън при светлината и студа.
Но не и това бебе. То беше синкавобяло и неподвижно. Беше момиче.
Часовникът. Минута и половина оставаше. Всяко движение вече беше бързо и механично, резултат на дългогодишна практика. Обвит с марля пръст прочисти фаринкса на бебето, за да може въздухът да влезе в ларингиалния отвор. Доктор Уилсън постави бебето по гръб. Акушерката подаде малък ларингоскоп, свързан с електрошоков апарат. Той го постави на място и кимна, сестрата натисна бутона. Разнесе се ритмичният всмукващ шум на машината.
Доктор Уилсън погледна часовника.
Още двайсет секунди. Пулс няма.
Петнайсет… Четиринайсет… Пулс няма.
Мигът на решението бе настъпил. Вероятно вече беше късно да се предотврати мозъчният удар. Никой никога не може да бъде сигурен за тези неща. Беше виждал болнични дворове, пълни с жалки създания с тела на възрастни и мозъци на деца, че и по-зле.
Десет секунди. И никакъв пулс, дори най-малка надежда.
Пет секунди. Той взе решението и се помоли Бог да го разбере и да му прости. Щеше да издърпа щепсела и да каже, че детето не може да бъде спасено. Никой не ще оспори действията му. За сетен път почувства кожата на бебето. Беше хладна и хлъзгава.
Три секунди.
Погледна към новороденото и поиска да заплаче. Толкова жалко. Тя бе хубаво дете. Сигурно щеше да стане красива жена. Чудеше се какъв ли живот я чакаше. Щеше ли да се омъжи и да има деца? Или може би щеше да стане художник, учител или висш чиновник? Богата или бедна щеше да бъде? Щастлива или нещастна?
Една секунда. Никакъв пулс.
Нула.
Протегна ръката си към ключа и в този миг сърцето на бебето започна да бие. Започна като несигурен, неравен спазъм и после още един и след това се стабилизира в силен, ритмичен пулс. Спонтанен възглас изпълни залата и поздравленията започнаха да се сипят. Доктор Уилсън не чуваше.
Той гледаше часовника на стената.
Майка й я нарече Джоузефин, на бабата от Краков. А второ име щеше да бъде твърде претенциозно за дъщеря на полска шивачка от Одеса, Тексас.
По неразбираеми за госпожа Чински причини доктор Уилсън настоя Джоузефин да бъде водена в болницата на преглед веднъж на всеки шест седмици. Заключението всеки път бе едно и също: тя изглеждаше нормално.
Само времето щеше да покаже.