Сидни Шелдън
Непознат в огледалото (11)

9

„Актърс Уест“ беше разделен на две секции: Сценичната група, в която бяха по-опитните актьори и Работната група.

Актьорите от Сценичната играеха в пиесите, следени от търсачите на таланти от студията. Тоби беше в Работната група. Алис Танър каза, че ще минат от шест месеца до една година преди да бъде готов за участие в Сценична пиеса.

Тоби беше увлечен от уроците, но я нямаше вълшебната съставка: публиката, аплодисментите, смеха, хората, които те обожават.

През изминалите седмици той рядко виждаше ръководителката на училището. От време на време Алис Танър влизаше в уроците на Работната група да каже няколко окуражителни думи, друг път Тоби се сблъскваше с нея на път за училище. Но той очакваше по-голяма близост. Забеляза, че доста често мисли за Алис Танър. Тя съвпадаше с неговите схващания за дама от висока класа, а това го привличаше. Чувстваше, че заслужава да я има. Мисълта за сакатия крак го смущаваше в началото, но после се превърна в допълнително сексуално влечение.

Тоби говори с нея няколко пъти за влизането си в Сценичната група, където критиците и търсачите на таланти биха го забелязали.

— Не си готов още — каза Алис Танър.

Стоеше на пътя му. Отделяше го от успеха. „Нещо трябва да направя по въпроса“ — реши той.

Сценичните поставяха пиеса и на премиерата Тоби седна в средата на залата до една от съученичките си на име Карен. Тя бе от неговия клас и играеше роли на ниски дебели жени. В някои сцени участваха заедно и той знаеше две неща: не носеше бельо и имаше лош дъх. Правеше какво ли не, за да може Тоби да разбере, че тя иска да легне с него, но той се правеше на ударен. „Боже — мислеше — да я ебе човек е все едно да бъде хвърлен в бъчва с разтопена мас.“

Докато седяха в очакване да се вдигне завесата, Карен възбудено сочеше критиците от лосанджелеския „Таймс“ и „Хералд Експрес“, търсачите на таланти от „20 Сенчъри фокс“, „Метро Голдуин Майер“ и „Уорнър Брадърс“. Това го разяри. Те бяха дошли да видят актьорите на сцената, а той седеше в публиката като простак. Едва овладя импулса да стане и да направи някой номер, да ги смае, да им покаже как изглежда истинският талант.

Публиката хареса пиесата, но Тоби бе обзет от търсачите на таланти, които седяха на един пръст от него, хората, които държаха неговото бъдеще в ръцете си. Е, щом „Актърс Усет“ може да ги съблазни да дойдат, той щеше да го използва. Но нямаше намерение да чака шест месеца, нито дори шест седмици.

 

 

На другата сутрин Тоби влезе в кабинета на Алис Танър.

— Хареса ли ти пиесата? — попита го тя.

— Беше чудесна — каза Тоби. — Тези артисти са наистина страхотни.

Усмихна се самосъжалително.

— Виждам какво имате предвид като казвате, че още не съм готов.

— Те имат повече опит от теб и това е всичко. Но ти пък имаш неповторимо излъчване. Ще стане. Само имай търпение.

Той въздъхна.

— Не знам. Май е по-добре да зарежа всичко и да отида да продавам застраховки или каквото и да е.

Тя го погледна изненадана.

— Недей.

Тоби поклати глава.

— Като ги видях тия професионалисти снощи… Не. Не мисля че ставам.

— Разбира се, че ставаш, Тоби. Няма да ти позволя да говориш така.

В гласа й се четеше онази нотка, която той чакаше. Тя вече не беше учител, говорещ на ученик, а жената, която говори на мъжа, насърчава го, грижи се за него. Тоби почувства тръпка на удовлетворение.

Безпомощно сви рамене.

— Не, вече не знам. Аз съм съвсем сам в този град. Нямам с кого да си поговоря даже.

— Винаги можеш да говориш с мен, Тоби. Бих желала да бъда твой приятел.

Той вече усещаше приглушения сексуален тембър в гласа й. Когато я погледна, в сините му очи се спотайваха всички чудеса на света. Тя продължаваше да го гледа, докато той стана и заключи вратата. После падна на колене и зарови главата си в скута й. Почувства как пръстите й докосват косата му и бавно започна да вдига полата, докато оголи нещастното бедро, стегнато в металната гривна. Внимателно откопча пластината и целуна нежно червените следи върху кожата. Бавно разкопча колана на полата, като през цялото време говореше на Алис за любовта си към нея, за това, колко много му е нужна тя, покриваше с целувки тялото й чак до долу, където се откриха пред него влажните устни. Взе я на ръце и я занесе до кожения диван, където я облада.

Същата вечер Тоби заживя с Алис Танър.

 

 

По-късно в леглото той откри, че тя е състрадателна, самотна жена, отчаяно търсеща някого, с когото да си говори и да се обича. Бе родом от Бостън. Баща й, богат индустриалец, й беше дал огромна издръжка и след това не се бе интересувал от нея. Алис обичаше театъра и бе учила за актриса. В колежа заболяла от полиомиелит и това сложило край на мечтите. Тя разказа на Тоби как болестта бе съсипала живота й. Момчето, за което била сгодена, я напуснало като разбрало новината. Алис избягала от дома си и се омъжила за психиатър, който след шест месеца се самоубил. Сякаш до този момент всичките й чувства бяха заключени в нея. Изригнаха мощно, като вулкан, след което се почувства изцедена, умиротворена и удовлетворена като по чудо.

Тоби се любеше с Алис, докато тя почти припадаше от възбуда, изпълваше я с огромния си пенис и бавно въртеше бедрата си, като усещаше как докосва всяка част от нейното тяло. Тя въздишаше „О, скъпи, толкова те обичам. Господи, колко ми е хубаво!“

Но в училище Тоби откри, че няма никакво влияние върху Алис. Увещаваше я да го пусне в следващата пиеса на Сценичната група, да говори за него с директорите на продукция, с важните клечки в студията, но тя бе непреклонна.

— Ще те боли, ако се натягаш прекалено много, скъпи. Правило номер едно: първото впечатление е най-важно. Ако не те харесат от първия път, няма изобщо да дойдат на втория. Трябва да си готов.

В мига, в който произнесе тези думи, тя стана Врагът. Тя бе против него. Тоби преглътна яда си и се напрегна да се усмихне.

— Ясно. Значи аз съм нетърпелив. Искам да го почувстваш и ти толкова силно, колкото аз.

— Така ли? О, Тоби, толкова те обичам!

— И аз те обичам, Алис — той се усмихна пред възхитения й поглед. Знаеше, че трябва да я разиграе тази кучка, застанала на пътя му. Мразеше я и искаше да я накаже.

В леглото я караше да прави неща, които не бе правила преди. Неща, които и от курва не бе искал. Караше я да ги прави с уста, с пръсти и език. Тласкаше я все по-далеч и по-далеч, в нова поредица от унижения. И всеки път, когато тя вършеше нещо още по-мръсно, я награждаваше, както се награждава куче, научило нов номер. А тя бе щастлива, защото мислеше, че му доставя удоволствие. Колкото повече я унижаваше, толкова по-унизен се чувстваше. Наказваше себе си, без ни най-малко да знае защо.

 

 

Тоби имаше план и възможността да го осъществи дойде по-рано от очакваното. Алис Танър обяви, че Работната група ще изнася представление за напредналите класове и за гости следващия петък. Всеки ученик трябваше да участва със собствен проект. Тоби подготви монолог и започна трескаво да го репетира.

На сутринта преди представлението Тоби изчака края на уроците и отиде при Карен, дебелата актриса, която седеше до него по време на спектакъла.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита той нехайно.

— Разбира се, Тоби — гласът й бе изненадан и възбуден.

Тоби се отдръпна от лошия й дъх.

— Смятам да врътна номер на един стар приятел. От теб искам да се обадиш на секретарката на Клифтън Лоурънс, да кажеш, че си секретарката на Сам Голдуин и че господин Лоурънс е канен на представлението довечера да види един брилянтен млад комик. Билетът ще го чака на касата.

Карен го изгледа.

— Боже, старицата Танър ще ми откъсне главата. Нали знаеш, че не пуска външни хора на представленията на Работната група.

— Всичко ще бъде наред, повярвай ми — той я хвана за ръката и я стисна. — Днес следобед заета ли си?

Тя преглътна и дишането й се учести.

— Не… Не, ако искаш да правим нещо.

— Искам да правим нещо.

Три часа по-късно превъзбудената Карен се обади по телефона.

 

 

Аудиторията бе пълна с актьори от различните класове и техни гости, но Тоби виждаше само човека, седнал сам в средата на третия ред. Беше се паникьосал, че може номерът да не мине. Умен човек като Клифтън Лоурънс сигурно щеше да прозре измамата. Обаче стана. Той бе тук.

На сцената бяха момче и момиче. Играеха епизод от „Чайката“. Тоби се надяваше да не изгонят Клифтън Лоурънс. Най-после епизодът свърши, те се поклониха и излязоха.

Беше ред на Тоби. Изведнъж зад кулисите се появи Алис и прошепна „успех, скъпи“, без да знае, че успехът му седеше в залата.

— Благодаря ти, Алис.

Тоби каза молитвата си на един дъх, изпъна рамене, излезе на сцената и се ухили момчешки на публиката.

— Здравейте. Аз съм Тоби Темпъл. Хей, замисляли ли сте се за имената си, и как са ви ги избрали родителите. Шантава работа. Аз питах майка си защо ме е нарекла Тоби, а тя каза, че щом видяла муцуната ми и веднаха й блеснало.^[1]

Погледът му бе това, което предизвика смях. Изглеждаше толкова невинен и хитър едновременно, застанал на сцената, че веднага го обикнаха. Шегите, които разправяше бяха ужасни, но това някак си нямаше значение. Той бе толкова уязвим, че те искаха да го защитят и го правеха със смях и аплодисменти. Сякаш по този начин изпращаха любовта си като подарък към него, а това го пълнеше с неудържимо вдъхновение. Играеше Едуард Дж. Робинсън и Джими Кагни, който казваше: „Мръсен плъх! На кого заповядваш, бе?“

Робинсън: „На теб, боклук такъв. Аз съм Малкия Цезар. Аз съм господарят. А ти си нищо. Знаеш ли какво значи това?“

„Знам, мръсен плъх! Значи, че си господар на нищо.“

Рев. Публиката го обожаваше.

Появи се и Богарт, който промърмори: „Бих се изплюл в лицето ти, боклуко, ако устната ми не покриваше зъбите.“

Бяха като омагьосани.

Тоби им изигра Питър Лори: „Видях момиченцето да си играе с това нещо в нейната стая и се развълнувах. Не знам какво ми стана. Не можах да се сдържа. Промъкнах се в стаята и опъвах все по-силно и по-силно, докато не скъсах ластика на топката й.“

Страхотен смях. Прииждаше на вълни.

Прехвърли се на Лаурел и Харди, когато някакво движение привлече погледа му. Клифтън Лоурънс излизаше от театъра.

Останалата вечер мина като в мъгла.

 

 

След края на представлението Алис Танър отиде при Тоби.

— Беше чудесен, скъпи! Аз…

Не можеше да понесе погледа й. Не можеше да понесе ничий поглед. Искаше да остане сам с нещастието си, насаме с болката, която го разкъсваше. Светът се срина около него. Беше получил шанса си и се бе провалил. Клифтън Лоурънс излезе на неговия номер, без да го изчака да свърши. Клифтън Лоурънс — човекът, който познаваше таланта, професионалистът, който работеше само с най-доброто. Ако той не бе открил нищо у Тоби… Почувства как стомахът му се обръща.

— Отивам да се поразходя — каза на Алис.

Вървеше надолу по улица „Вайн“, после по „Гауър“. Мина покрай „Кълъмбия Пикчърс“, покрай НКО и „Парамаунт“. Всички врати бяха заключени. Тръгна по булевард „Холивуд“ и погледна нагоре към огромния ухилен надпис: „ХОЛИВУДЛЕНД“. Нямаше никакъв холивудленд. Всичко това беше състояние на духа, лъжовен блян, примамил хиляди иначе нормални хора към безумния опит да станеш звезда. Думата Холивуд бе станала магнит от вълшебства, капан с примамка от чудни обещания за сбъднати мечти, песен на сирена. Съблазняваше хората, за да ги унищожи.

Тоби вървя по улиците цяла нощ, замислен какво да прави с живота си. Вярата в собствените му сили бе разбита, чувстваше се без път и опора. Никога не бе си представял, че ще прави нещо различно от това да забавлява хората. Другото беше тъпата, монотонна работа, която чакаше да го затвори до края на живота в клетката си. Господин Неизвестен. Никой никога не ще узнае кой е той. Мислеше за дългите мрачни години, за горчилката и самотата в хилядите гадни безименни градчета, за хората, които го аплодираха, смееха се и го обичаха. Тоби заплака. Плачеше за миналото и за бъдещето.

Плачеше, защото бе мъртъв.

 

 

На разсъмване се прибра в бялото бунгало, което делеше с Алис. Влезе в спалнята и погледна към спящата й фигура. Нали бе решил, че тя е магическата дума, отваряща портите към вълшебното царство. Но не и за него. Той си тръгваше. Не знаеше къде отива. Беше почти на двайсет и седем и нямаше бъдеще.

Легна изтощен на кушетката. Затвори очи, заслушан в звуците на пробуждащия се град. Сутрин всички градове звучат еднакво и той се сети за Детройт. За майка си. Тя стоеше в кухнята и му правеше ябълков пай. Усещаше тръпчивия женски мирис, примесен с аромата на ябълки в масло. Тя казваше: „Бог иска да станеш известен.“

Стоеше сам на огромна сцена, заслепен от прожекторите. Мъчеше се да си припомни репликите. Опита се да проговори, но гласът му изчезна. Разнесе се тътнещ шум и той успя да види през ослепителната светлина как зрителите стават от местата си и се спускат към сцената да го нападнат. Да го убият. Любовта им се бе превърнала в омраза. Обкръжаваха го, дърпаха го и скандираха: „Тоби! Тоби! Тоби!“

Изведнъж се събуди с пресъхнала от уплаха уста. Надвесена над него, Алис Танър го разтърсваше.

— Тоби! На телефона. Клифтън Лоурънс.

 

 

Офисът на Клифтън Лоурънс се намираше в елегантна малка постройка на „Бевърли Драйв“, право на юг от Уилшайър. Картини от френски импресионисти висяха върху богато украсената с резба ламперия. Пред тъмнозелената мраморна камина стояха няколко старинни стола и канапе, подредени около изкусно направена маса за чай. Тоби никога не бе виждал нещо подобно. Приятна, червенокоса секретарка поднесе чай.

— Как ще желаете чая, господин Темпъл?

Господин Темпъл!

— С една бучка захар, ако обичате.

— Ето, заповядайте — бърза усмивка и вече я нямаше. Тоби не подозираше, че чаят е специален сорт, доставен от „Фортнъм и Мейсън“, нито, че бе сервиран в порцелан „Айриш Балийк“, но усети чудесния му вкус. Всъщност в този кабинет всичко бе чудесно, а най-вече спретнатият дребен човек, седнал в креслото срещу него. Клифтън Лоурънс бе по-нисък, отколкото очакваше Тоби, но за сметка на това излъчваше авторитет и власт.

— Не мога да ви кажа колко съм благодарен за тази среща — каза Тоби. — Съжалявам, че ви подведох така…

Клифтън Лоурънс отметна назад глава и се засмя.

— Мен ли си подвел? Между другото вчера обядвах с Голдуин. Отидох да видя само дали талантът ти съответства на куража. Оказа се, че е така.

— Но вие излязохте — възкликна Тоби.

— Драги момко, не е необходимо да изядеш цял буркан хайвер, за да кажеш дали е добър, нали? На шейсетата секунда вече знаех какво представляваш.

Тоби усети отново как еуфорията се надига отвътре. След мрачното отчаяние през нощта да се издигнеш толкова високо, да ти върнат отново живота…

— Имам някакво предчувствие за теб, Темпъл — каза Клифтън Лоурънс. — Мисля, че би било забавно да хвана някой от младите и да изградя кариерата му. Реших да те взема за свой клиент.

Радостта избухна в Тоби. Искаше да стане и да крещи. Клифтън Лоурънс щеше да бъде негов агент!

— Ще се занимавам с теб при едно условие — продължаваше Лоурънс. — Да правиш точно, каквото ти кажа. Не го правя от увлечение. Мръднеш ли само веднъж, свършваме. Ясно ли ти е?

Тоби кимна бързо.

— Да, сър. Разбирам.

— Първото нещо е да погледнеш истината в очите — той се усмихна на Тоби и продължи. — Играеш ужасно. Последна дупка си.

Все едно, че го ритна в стомаха. Клифтън Лоурънс го бе довел тук, за да го накаже за глупавия номер с телефона. Нямаше да го вземе…

Но дребничкият агент каза:

— Миналата вечер беше аматьорска. И ти си точно това — аматьор.

Клифтън Лоурънс стана от стола и започна да се разхожда.

— Ще ти кажа какво имаш в себе си и какво още ти трябва, за да станеш звезда.

Тоби седеше и слушаше.

— Да започнем от материала — продължи Клифтън. — Можеш да го намажеш с масло, да го поръсиш със сол и да ходиш да го предлагаш по ложите в театъра.

— Да, сър. Всъщност някои неща са малко изтъркани. Но…

— Второ. Нямаш стил.

Тоби усети ръцете си да изтръпват.

— Но публиката като че ли…

— Трето. Не знаеш как да се движиш. Абсолютно дърво си.

Дребничкият агент се приближи до него, погледна го и каза меко, прочел мислите му:

— И като си толкова лош, какво правиш тук, така ли? Тук си, защото имаш нещо, дето не се купува с пари. Като застанеш там, на сцената, публиката иска да те изхруска. Обичат те. Ясно ли ти е колко струва това?

Тоби пое дълбоко въздух и се отпусна.

— Кажете ми.

— Повече, отколкото си мечтал някога. С подходящ материал и добър наставник, ти можеш да станеш звезда.

Тоби седеше, унесен от топлината в думите на Клифтън Лоурънс. Сякаш животът му бе минал през всичко това и той вече беше звезда. Точно както майка му бе обещала.

— Ключът към успеха на актьора е индивидуалността — продължаваше агентът. — Нея нито можеш да я купиш, нито можеш да я подправиш. Трябва да си роден с нея. Ти си късметлия, момчето ми.

Погледна златния си часовник „Пиаже“ и каза:

— Уредил съм ти среща с О’Ханлън и Рейнгър в два. Това са най-добрите комедийни автори в бизнеса. Работят за всички големи комици.

Тоби рече притеснено:

— Страхувам се, че нямам достатъчно па…

Клифтън Лоурънс го прекъсна с щедър жест.

— Няма страшно, момчето ми. Ще ми ги върнеш после.

Дълго след като Тоби излезе, агентът, мисли за него. Усмихваше се при спомена за онова открито, невинно лице с доверчивите, непокварени очи. Не бе представял неизвестен — актьор от много години. Всички негови клиенти бяха звезди и всяка студия се домогваше до услугите им. В това отдавна нямаше тръпка. Началото бе къде-къде по-интересно и по-стимулиращо. Чисто предизвикателство бе да вземе това необработено, младо момче и да го издигне. Да направи от него една свежа придобивка. Клифтън имаше чувството, че това преживяване ще му донесе радост. Харесваше му това момче. Наистина много му харесваше.

 

 

Срещата се състоя в студиото на „20 Сенчъри фокс“ на булевард „Пико“ в западната част на Лос Анджелис. Там беше офисът на О’Ханлън и Рейнгър. След кабинета на Клифтън Лоурънс Тоби отново очакваше нещо разкошно, но стаята на авторите бе малка и разхвърляна. Намираше се в едно дървено бунгало в дъното на снимачната площадка. Невзрачна секретарка на средна възраст, с плетена жилетка, въведе Тоби в кабинета. Стените бяха мръсно зелени и единственото нещо върху тях бе олющена черна дъска с надпис „НАСРЕЩЕН ПЛАН“, като трите последни букви бяха сгъчкани една в друга. Изпочупена щора частично спираше слънчевите лъчи, падащи върху мръсния кафяв килим, протрит до канавата. Двете издраскани бюра, долепени едно до друго, бяха покрити с хартия, моливи и полупразни картонени чашки с кафе.

— Здрасти, Тоби. Извинявай за бъркотията. Чистачката има почивен ден — поздрави го О’Ханлън. — Аз съм О’Ханлън. А това е… — той посочи съдружника си. — Това е ъ-ъ…

— Рейнгър.

— А, да. Това е Рейнгър.

О’Ханлън беше едър, закръглен и носеше очила с рогови рамки. Рейнгър бе дребен и слаб. Двамата бяха в началото на трийсетте и от десет години представляваха успешен писателски тандем. През времето, в което работи с тях, Тоби Винаги ги наричаше „момчетата“.

— Разбрах, момчета, че ще пишете някакви смешки за мен — каза той.

О’Ханлън и Рейнгър си размениха погледи. Рейнгър каза:

— Клиф Лоурънс смята, че ще бъдеш новият секс символ на Америка. Дай да видим какво можеш. Играл ли си досега?

— Разбира се — отвърна Тоби.

Изведнъж си спомни какво бе казал Лоурънс за неговата игра и се почувства несигурен.

Двамата автори седнаха на канапето и скръстиха ръце.

— Забавлявай ни — каза О’Ханлън.

Тоби ги погледна.

— Така направо?

— А ти какво искаш? — каза Рейнгър. — Интродукция от шейсетчленен оркестър?

После се обърна към О’Ханлън и каза:

— Добре, свържи се с музикалния отдел.

„Ега ти чвора — помисли си Тоби. — И двамата сте пълни лайна за мен.“

Беше ясно какво искат — да го накарат да се скапе, за да се обадят на Клифтън Лоурънс и да кажат: „Не можем нищо да направим. Той е схванат.“ Е, нямаше да им мине номерът. Лепна си усмивката и влезе в пародията на Абът и Костело.

— Хей, Лу, не те ли е срам. Превърнал си се на отрепка. Защо не си намериш работа?

— Аз си имам работа.

— Какво работиш?

— Търся работа.

— И на това работа ли му викаш?

— Естествено. Цял ден съм зает, имам си работно време и се прибирам вкъщи за вечеря.

Двамата го изучаваха, претегляха и анализираха. По средата на номера започнаха да си говорят все едно, че го нямаше в стаята.

— Не знае как да стои.

— Маха с ръце като че цепи дърва. Да вземем да му измислим някой дърварски номер.

— Много се напъва.

— Боже, ами с тоя материал ти нямаше ли да се напъваш?

Тоби се разстройваше все повече и повече. Нямаше защо да стои и да слуша обидите на тия маниаци. Може би и материалът им не струваше в крайна сметка.

Накрая не издържа и спря. Гласът му трепереше от гняв.

— Хич не съм умрял за вас, копелета. Благодаря за гостоприемството.

И тръгна към вратата.

Рейнгър се изправи искрено изненадан.

— Хей, какво ти става, бе?

Тоби се обърна побеснял.

— Какво няма да ми става, бе, да ви го забия? Вие… вие сте… — беше толкова раздразнен, че сълзите му напираха.

Рейнгър се обърна към О’Ханлън с шашардисано изражение.

— Май сме му наранили сърцето.

— Айде стига!

Тоби пое дълбоко дъх.

— Вижте какво, вие двамата. Не ми пука дали ме харесвате или не…

— Ние те обичаме! — възкликна О’Ханлън.

— Ти си душица! — добави Рейнгър.

Тоби гледаше ту единия, ту другия, напълно зашеметен.

— Какво? Държахте се като…

— Знаеш ли какво ти куца, Тоби? Не си уверен в себе си. Отпусни се. Вярно е, че има още много да учиш, но нали ако беше Боб Хоуп, нямаше да си сега тук?

О’Ханлън добави:

— И знаеш ли защо? Защото Боб днес е в „Кармел“.

— Да играе голф. Ти голф играеш ли? — попита Рейнгър.

— Не.

Двамата автори се спогледаха безпомощно.

— Айде-е. Отидоха всичките вицове за голфа. Мамка му!

О’Ханлън вдигна телефона.

— За За, моля те донеси малко кафе.

Затвори и се обърна към Тоби.

— Знаеш ли колко бъдещи комици има в тая никаква работа дето я вършим ние, а?

Тоби поклати глава.

— Ще ти кажа точно. Три милиарда седемстотин двайсет и осем милиона по данни от вчера в шест вечерта. Без да броим братчето на Милтън Бърл. По пълнолуние всички те изпълзяват от дърветата. А големите комици са само пет-шест. Другите никога няма да станат такива. Комедията е най-сериозната работа на света. Да бъдеш смешен — това е прокълнат, тежък труд, без значение дали си комик или комедиант.

— Каква е разликата?

— Огромна. Комикът отваря смешни врати. Комедиантът отваря вратите смешно.

Рейнгър попита:

— Замислял ли си се какво прави един комедиант велик, а друг — скапан?

— Материалът — каза Тоби, за да ги изчетка.

— На! Последният виц е измислен от Аристофан. Всички майтапи са еднакви в основата си. Джордж Бърнс може да каже същите шест вица, които е казал предишният актьор, но пак ще изкара повече смях. И знаеш ли защо? Индивидуалността.

Така му говореше и Клифтън Лоурънс.

— Без нея си нищо, никой. Започваш от индивидуалността и я превръщаш в роля. Да вземем Хоуп. Ако излезе и каже монолог на Джак Бени, ще гръмне. Защо? Защото е изградил образ. Защото публиката очаква от него точно това. Когато видят Хоуп, те искат да слушат бързи майтапи. Той е готиният наперен тежкар, градският пич, който си търси боя. Джак Бени е точно обратното. Той може да не знае какво да прави с монолог на Боб Хоуп, но може да направи две минути пауза и да накара публиката да крещи. Всеки от братята Маркс има свой облик. Фред Алън е единствен. Сега да се върнем към теб. Знаеш ли къде ти е проблемът, Тоби? Ти си по малко от всичко. Имитираш всички големи. Това върви, ако искаш да играеш в „Лосовете“ до края на живота си. Но ако си тръгнал към големите игри, ще трябва да си изградиш собствен образ. Като излезеш на сцената, още преди да си отворил уста, те трябва да знаят, че това е Тоби Темпъл. Разбираш ли ме?

— Да.

О’Ханлън взе думата.

— Знаеш ли какво имаш Тоби? Любвеобилно лице. Ако не бях вече сгоден за Кларк Гейбъл, щях да съм луд по теб. Ти си наивно сладък. Ако успееш да го вържеш както трябва, това може да ти донесе цяло шибано богатство.

— Да не говорим за богатото шибане — вметна Рейнгър.

— Ти може да се оправяш с неща, които другите не могат. Като момче от детски хор, което произнася четирибуквени думи и ти си мислиш, че е сладко, защото не вярваш да разбира какво говори. Като влезе, ти нали попита дали ние ще ти пишем вицовете? Отговорът е не. Това тук не е магазин за вицове. Това, което ще направим, е да ти покажем с какво разполагаш и как да го използваш. Ще ти скроим образ. Е, какво ще кажеш?

Тоби отново ги изгледа един по един, ухили се щастливо и каза:

— Да запретваме ръкави и — на работа.

 

 

След това Тоби обядваше всеки ден с О’Ханлън и Рейнгър в студията. Столовата на „20 Сенчъри фокс“ беше огромна зала, вечно пълна със звезди. Всеки божи ден Тоби се сблъскваше с Тайрън Пауър, Лорета Янг, Бети Грабъл, Дон Амичи, Алис Фей, Ричард Уидмарк, Виктор Мечър, братята Риц и десетки други. Някои седяха по масите в голямата зала, други обядваха в малката служебна стая до главната столова. Тоби обичаше да ги гледа. След време щеше да бъде един от тях, хората щяха да го молят за автограф. Вече бе поел по своя път и щеше да стане по-велик от всеки друг.

Алис Танър бе очарована от това, което се случваше с Тоби. „Знаех, че ще успееш, скъпи! Толкова се гордея с теб.“

Той се усмихваше и не казваше нищо.

Тоби водеше дълги разговори с О’Ханлън и Рейнгър за новата роля, която трябваше да направи.

— Значи той си мисли, че е добре възпитан и подготвен за живота, обаче всеки път, когато се сблъска с нещо, оплесква всичко — каза О’Ханлън.

— Какво да работи? — попита Рейнгър. — Да разбърква метафори?

— Този тип трябва да живее с майка си. Обича едно момиче, но го е страх да напусне дома си и да се ожени. Сгоден е за нея от пет години.

— Десет е по-смешно.

— Точно така! Десет години. Майка му би спряла и бесен пес. Всеки път, когато Тоби иска да се жени, тя се разболява от нова болест. Списание „Тайм“ й звъни всяка седмица, за да чуе новостите в медицината.

Тоби седеше и слушаше, очарован от бързия поток на диалога. Никога не бе работил с истински професионалисти и сега това му доставяше удоволствие. Особено след като бе станал център, на внимание. На О’Ханлън и Рейнгър им трябваха три седмици да напишат текст за Тоби и когато му го показаха, той бе потресен. Беше добър. Направи няколко предложения, добави един-два реда, зачеркна други два и Тоби Темпъл беше готов. Клифтън Лоурънс го повика.

— Правиш премиера събота вечер в „Боулинг Бол“.

Тоби го изгледа. Очакванията му бяха за „Сиро“ или „Трокадеро“.

— Какво представлява „Боулинг Бол“?

— Малък клуб на юг от „Западен Булевард“.

Тоби посърна.

— Никога не съм чувал за него.

— И те не са чували за теб. Това е целта, момчето ми. Ако там изгърмиш, никой няма да разбере.

Освен Клифтън Лоурънс.

 

 

„Боулинг Боул“ беше дупка. Не можеше да се опише иначе. Точно копие на десетките хиляди мръсни малки барчета, разпръснати из цялата страна. Пристан за неудачници. Тоби бе играл там хиляди пъти. Собствениците бяха все мъже на средна възраст, а посетителите — работници с дочени дрехи, отишли да изпълнят ритуалното събиране с приятелчетата си, да обсъдят уморените келнерки с дълбоките деколтета и да си кажат два-три мръсни вица над чаша евтино уиски или бира. Представлението се изнасяше на малко разчистено място в далечния край на стаята, където свиреха трима уморени музиканти. Програмата откри певец-хомосексуалист, последваха го акробатка в трико и накрая стриптизьорка със сънлива кобра.

Тоби бе седнал на маса в дъното на салона заедно с Клифтън Лоурънс, О’Ханлън и Рейнгър. Гледаше другите номера, слушаше публиката и се опитваше да прецени настроението й.

— Бираджии — каза презрително.

Клифтън отвори уста да го среже, но като видя изражението му, се въздържа. Тоби бе уплашен. Клифтън знаеше, че е играл преди на такива места, но сега беше друго. Беше изпит.

Лоурънс каза тихо:

— Ако успееш да сложиш бираджиите в джоба си, ония с шампанското са фасулска работа. Тези хора бачкат цял ден, Тоби. Когато излязат навън искат да получат нещо за париците си. Ако накараш тях да се смеят, ще можеш да накараш всеки.

В този момент Тоби чу конферансието да обявява неговото име.

— Избий ги, тигре! — каза О’Ханлън.

Тоби излезе.

Стоеше на сцената, напрегнат и съсредоточен. Изследваше публиката като разтревожен звяр, надушил опасност в гората.

Публиката бе хилядоглава ламя. Всяка глава бе различна и той трябваше да накара ламята да се смее. Пое дълбоко дъх. „Обичайте ме“ помоли се наум.

Започна да играе.

Никой не го слушаше. Никой не се засмя. Тоби почувства студена пот да избива на челото му. Номерът не ставаше. Задържа усмивката си и продължи да надвиква шума и говора. Не можеше да им привлече вниманието. Искаха си голите курви. Бяха ги залъгвали прекалено много вечери с бездарни, невесели комедианти. Тоби продължи да говори лице в лице с безразличието им. Продължаваше, защото нямаше какво друго да прави. Вдигна поглед и видя Клифтън Лоурънс и момчетата, които гледаха с угрижен вид.

Тоби говореше. В салона нямаше публика, просто хора, които говореха един с друг, обсъждаха проблемите си, живота си. Те не се интересуваха дали Тоби е там или на милион мили от тях. Дали е жив или мъртъв. Гърлото му пресъхна от страх и вече трудно изваждаше думите. С крайчеца на окото си видя как управителят тръгва към оркестъра. Щеше да започне музиката, да му изключат микрофона. Всичко свърши. Дланите му бяха мокри, а червата — пихтия. Имаше чувството, че по крака му се стича топла урина. Беше толкова нервен, че започна да бърка думите. Не му пукаше за Клифтън Лоурънс или за авторите. Бе изцяло обзет от срам. Управителят стоеше до оркестъра и говореше с музикантите. Те гледаха към Тоби и един от тях кимна. Тоби продължи отчаяно да говори, искаше да свърши час по-скоро, да избяга оттам и да се скрие.

Жена на средна възраст, седнала на масата точно пред Тоби се изхили на една от шегите. Компанията й спря и се заслуша. Тоби продължаваше да говори в транс. Другите на масата вече слушаха и се смееха. След това другата маса.

И другата. Бавно, разговорите стихнаха. Те го слушаха. Смехът започна да се чува все по-често. След това стана постоянен. И все по-силен. И по-силен. Хората в салона се бяха превърнали в публика. И той ги хвана. Хвана ги, мамицата им! Вече нямаше значение, че е в евтина кръчма, пълна с бирени търбуси. От значение бе само смехът им, любовта им. Те прииждаха към Тоби на вълни. Първо ги накара да се смеят, после — да викат. Никога не бяха виждали нещо подобно, нито в това унило място, нито някъде другаде. Ръкопляскаха и крещяха. Още преди да свърши, проклетниците направиха всичко на пух и прах. Бяха свидетели на раждането на феномен. Естествено, не подозираха. Но Клифтън Лоурънс, О’Ханлън и Рейнгър знаеха. И Тоби Темпъл го знаеше.

Господ най-после се бе проявил.

 

 

Преподобният Демиан замахна с горящата факла към лицето на Джоузефин и извика: „О, Всемогъщи Боже, изгори навеки злото в това грешно дете“, а сборището изрева: „Амин!“ Джоузефин чувстваше как пламъците близват лицето й, а преподобният Демиан извиси глас: „Помогни на тази грешница да прогони Дявола, о Боже. С молитвите си ний ще го изтръгнем, ще го изгорим, ще го удавим.“ Ръце я хванаха и потопиха лицето й в студената вода. Тя започна да се мята, да се бори за глътка въздух, докато гласовете припяваха в нощта и молеха Всемогъщия за помощ. Когато я извадиха, тя бе почти безчувствена. Преподобният Демиан обяви: „Благодари ти, Исусе мили, за твоята прошка. Тя е спасена! Тя е спасена!“ Настана голямо оживление, всички бяха с приповдигнат дух, освен Джоузефин, чиито главоболия станаха още по-лоши.