Сидни Шелдън
Непознат в огледалото (22)

20

Холивуд се оказа далеч по-вълнуващ, отколкото Джил Касъл си представяше. Обиколи града на длъж и шир и видя фасадите по домовете на звездите. Знаеше, че един ден ще живее в красива къща на Бел Еър или Бевърли Хилс. Засега отседна на квартира в стара дървена постройка, превърната от грозна двуетажна къща в още по-грозна спалня, разделена на дванайсет отделни стаи. Квартирата й не беше скъпа, тоест можеше да остане в нея по-дълго време със спестените си двеста долара. Намираше се на улица „Бронсън“, на пет минути пеша от „Холивуд“ и „Вайн“ — сърцето на Холивуд, близо до филмовите студия.

Още нещо в тази къща привлече Джил. Всичките й обитатели се опитваха или да получат роля във филм, или играеха като статисти, работеха като помощници, или бяха пенсионери от Бизнеса.

Старите „кримки“ се разхождаха из къщата с пожълтели ризи и ролки, с развлечени костюми и смачкани обувки, които повече нямаше да видят вакса. Наемателите изглеждаха по-скоро износени, отколкото стари. Имаше обща трапезария с олющени, издънени мебели, в която се събираха вечер да обменят клюки. Всички даваха съвети на Джил, повечето противоречиви.

— За да влезеш в киното, скъпа, трябва да си намериш АР, който те харесва — това я посъветва една жена с кисел вид, наскоро уволнена от телевизията.

— Какво е това АР? — попита Джил.

— Асистент-режисьор — отговори жената. Гласът й се присмиваше над невежеството на момичето. — Той е този, който подбира „съповете“.

Джил бе твърде смутена, за да попита какво е „съп“.^[1]

— Ако питаш мен, намери си някой заблуден директор на продукция. АР може да те ползва само в негов филм, а директорът на продукция може да те вкара навсякъде — това пък й каза беззъба жена, която изглеждаше към осемдесетте.

— Да, ама повечето са педали — плешивеещ второразреден актьор.

— Каква е разликата, нали може да те пробута? — припряна, очилата жена, горяща от желание да стане сценарист.

— Дали да не пробвам като статист — попита Джил.

— „Сентрал Кастинг“…

— Това го забрави. „Сентрал Кастинг“ не приема. Няма и да те регистрират, ако не си спецка.

— Извинявай, какво е спецка?

— Ами ако например си без ръка. Тогава плащат 33.58 вместо нормалното 21.50. Ако имаш собствен вечерен тоалет или можеш да яздиш кон, плащат 28.33. Ако можеш да бъркаш карти или да събираш жетони на ролетка, пак плащат 28.33. Ако играеш футбол или бейзбол, плащат 33.58 като на инвалид. Ако можеш да яздиш камила или слон, ще взимаш 55.94. Статистите ги остави, по-добре хвани епизодична роля.

— Не съм сигурна каква е разликата — призна Джил.

— Епизодичната роля има поне едно изречение, статистът не говори, освен ако не е омни.

— Какво?

— Омни, дето правят фоновия шум.

— Първата ти работа е да си намериш агент.

— Как става това?

— Изброени са всичките в „Скрийн Актър“ — списанието на киноактьорската гилдия. Имам един брой в стаята. Ще го донеса.

Заедно прегледаха списъка и отделиха десетина от по-малките агенти. Единодушно решиха, че в по-големите агенции няма шанс.

Въоръжена със списъка, Джил започна да обикаля. Първите шест изобщо не я приеха. Седмият тъкмо излизаше от кабинета си.

— Извинете — каза Джил, — търся си агент.

Той я изгледа и каза:

— Дай да ти видим фолиото.

— Да ми видите кое? — попита с празен поглед.

— Ти май сега слизаш от рейса. Не можеш да се движиш в тоя град без класьор. Направи си няколко снимки. Различни пози. Само най-лъскавото. Цици и гъз.

 

 

Джил намери фотограф в Кълвър Сити, до „Дейвид Селзник Студиоус“, който й направи класьора за трийсет и пет долара. Взе снимките след седмица и остана много доволна. Изглеждаше красива. Всичките й настроения бяха уловени от обектива. Имаше я замислена, гневна, любяща и секси. Бяха подвързани в книжка с отделящи се целофанени страници.

— Тук, отпред слагаш участията — обясни фотографът.

Участия. Това беше следващата стъпка.

 

 

След две седмици, тя бе обиколила всички възможни агенти. Никой не бе дори малко заинтересован. Един от тях й каза:

— Ти нали беше вчера тук, скъпа.

Тя поклати глава:

— Не съм.

— Е, значи е изглеждала точно като теб. Това ви е проблемът. Всички изглеждате като Елизабет Тейлър, Лана Търнър или Ава Гарднър. Ако търсехте работа в някой друг град, щяха веднага да ви лапнат. Всичките сте красиви, секси, имате страхотна фигура. Но в Холивуд външният вид е като подправките на пазара. Красиви момичета идват тук от целия свят. Играли в някаква училищна пиеса, спечелили конкурс за красота или гаджето им казало, че трябва да станат актриси и — айде-е-е! Тълпят се тук с хиляди, всичките еднакви. Повярвай ми, скъпа, ти беше тук вчера.

 

 

Съквартирантите помогнаха на Джил да състави друг списък от агенти. Офисите им бяха по-малки и в по-евтините квартали, но резултатите си оставаха същите.

— Ела пак, като изиграеш няколко роли, дете. Доколкото виждам, може и да си най-великото нещо след Гарбо, обаче аз нямам време да проверявам. Натрупай малко опит и аз съм твой агент.

— Как да получа роля, като никой не ме взима на работа?

— Видя ли? Точно там е проблемът. Желая ти успех.

 

 

Остана само една агенция, препоръчана й от някаква жена с която се редиха заедно пред кафе-магазина „Мейфлауър“ на булевард „Холивуд“. Агенция „Дънинг“ се намираше в малко бунгало до „Ла Сиенга“ във вилната зона. Джил помоли по телефона за среща и жената й каза да дойде в шест часа.

Влезе в стая, която някога е била нечия дневна, а сега беше офис. Олющено бюро, затрупано с хартия, диван от изкуствена кожа, лепен тук-там с бели лепенки и три плетени стола безразборно разхвърляни из стаята. От съседната стая излезе висока, едра жена с лице, белязано от дребна шарка.

— Здравей. С какво мога да ти помогна?

— Казвам се Джил Касъл. Имам среща с господин Дънинг.

— Госпожица Дънинг — каза жената — това съм аз.

— О, извинете — изненадано каза Джил, — аз помислих…

Смехът на жената бе сърдечен и приятелски.

— Няма значение.

„Значение“ — помисли Джил, развълнувана. Как не се бе сетила по-рано. Жена агент. Някой, изпитал всичко на гърба си. Някой, който знае какво означава младо момиче, едва започващо кариерата си. Тя би трябвало да изпитва повече симпатия от който и да е мъж.

— Виждам, че си донесла класьора си — каза госпожица Дънинг. — Мога ли да го видя?

— Разбира се — Джил го подаде.

Жената седна, разтвори класьора и започна да разглежда снимките, като кимаше одобрително.

— Камерата те обича.

Джил не знаеше какво да каже.

— Благодаря.

Агентката спря погледа си върху снимките на Джил по бански.

— Имаш добра фигура. Това е важно. Откъде си?

— От Тексас — каза Джил. — Одеса.

— От колко време си в Холивуд, Джил?

— Около два месеца.

— При колко агенти си ходила?

За момент Джил се изкуши да излъже, но в очите на жената се четеше само разбиране и съчувствие.

— Към трийсет, предполагам.

Агентката се засмя.

— И накрая стигна до Роуз Дънинг, така ли? Е, можеше и по-лошо. Не съм Ем Си Ей или Уйлям Морис, но хората ми имат работа.

— Нямам никакъв актьорски опит.

Жената кимна. Не беше изненадана.

— Ако имаше, щеше да си при Ем Си Ей или Уйлям Морис. Аз съм нещо като гара разделна. Взимам талантливи начинаещи деца, а после големите агенции ми ги отмъкват.

За първи път от седмици насам Джил почувства надежда.

— Мислите ли… че може да ме поемете?

Жената се усмихна.

— Имам работещи клиенти, които не са и наполовина красиви като теб. Мисля, че мога да ти намеря работа. Това е единственият начин да натрупаш опит, нали така?

У Джил се надигна вълна от благодарност.

— Бедата в този проклет град е, че не ви дават шанс. Всички студии крещят, че отчаяно търсят нови таланти, а после издигат голямата стена и не пускат никого. Добре, ще ги изработим. На ум ми идват три неща, подходящи за теб. Дневен сериал, епизод във филм на Тоби Темпъл и малка роля в новия филм на Теси Бранд.

Главата на Джил се завъртя.

— Но те дали ще…

— Ако аз те препоръчам, ще те вземат. Аз не пращам лоши клиенти. Ясно ти е, че това са само малки роли, но е някакво начало.

— Не мога да ви кажа, колко ще ви бъда благодарна — каза Джил.

— Май имам един сценарий на сапунена опера някъде тук — Роуз Дънинг стана от стола и тръгна към другата стая. Махна към Джил да я последва.

В стаята имаше двойно легло в единия ъгъл под прозореца и метален шкаф в другия. Роуз Дънинг се заклатушка към шкафа, издърпа едно чекмедже и даде на Джил сценария.

— Ей го на. Директорът на продукция ми е добър приятел и ако се оправиш с това, той ще ти намира работа.

— Ще се оправя — обеща Джил въодушевено.

Агентката се усмихна и каза:

— Естествено, аз не мога да пратя котка в чувал. Имаш ли нещо против да почетеш?

— Не, разбира се.

Жената отвори сценария и седна на леглото.

— Дай да прочетем тази сцена — Джил се настани до нея и погледна листа. — Ти играеш Натали. Тя е богато момиче, женено за несретник. Иска да се разведе, но той не я пуска. Влизаш оттук.

Джил бързо прегледа сцената. Искаше й се да има възможност да я проучи поне за една нощ. Бе отчаяно решена да направи добро впечатление.

— Готово?

— Мисля, че да — каза Джил.

Затвори очи и се опита да мисли като героинята. Богата жена. Като майките на хората, с които бе израснала. Жени, приемащи за даденост възможността да получават всичко, което пожелаят. Хора, вярващи, че другите са създадени само за тяхно удобство. Сиси Топинг-ите на света. Отбори очи, погледна листа и започна да чете:

— Искам да говоря с теб, Питър.

— Не може ли да почака? — Роуз Дънинг я следваше.

— Страхувам се, че чака вече прекалено дълго. Следобед взимам самолета за Рино.

— Така изведнъж?

— Не. Опитвам се да го хвана от пет години, Питър. Този път смятам да успея.

Джил почувства ръката на Роуз Дънинг върху бедрото си.

— Много добре — одобрително каза агентката. — Продължавай — ръката й остана върху крака на Джил.

— Твоят проблем е, че още не си пораснал. Още си играеш игри. Е, отсега нататък ще си играеш сам.

Ръката на Роуз Дънинг галеше бедрото й. Това я разконцентрираше.

— Добре е. Давай нататък — каза тя.

— Не искам повече да се опитваш да ме откриеш. Ясно ли е?

Ръката я галеше все по-бързо, спускаше се към слабините. Джил отпусна сценария и погледна към Роуз Дънинг. Лицето на жената бе зачервено, очите й блестяха.

— Чети — каза приглушено.

— Не мога — отвърна Джил. — Ако вие…

Жената започна да движи ръката си още по-бързо.

— Това е, за да се настроиш, скъпа. Сцената е сексуална битка, нали виждаш? Искам да почувствам секса в теб — ръката я притискаше по-силно, движеше се между краката й.

— Не! — Джил се изправи, разтреперана.

От крайчето на устата на жената се стичаше слюнка.

— Бъди добра с мен и аз ще бъда с теб — гласът й бе умолителен. — Ела, детето ми.

Разтвори ръце да я прегърне и Джил избяга от кабинета.

Вън, на улицата повърна. Дори когато спазмите престанаха и стомахът й се успокои, тя не се почувства по-добре. Главоболието започна отново.

Не беше честно. Главоболията не бяха за нея. Бяха за Джоузефин Чински.

 

 

През последвалите петнайсет месеца, Джил Касъл стана пълноправен член на Оцелелите, племе от хора, живеещи на подстъпите към шоу бизнеса, прекарали години, а понякога и целия си живот в опити да влязат в Бизнеса, работейки от време на време на други места. Това, че временните работи траеха по десет или петнайсет години не ги обезсърчаваше ни най-малко.

Тъй, както древните племена са сядали в миналото около огъня, заслушани в саги за храбри постъпки, така и Оцелелите седяха из заведението „Шваб“, разказваха и преразказваха героични истории за шоу бизнеса, сърбаха студено кафе, докато обменяха последните кухненски клюки. Бяха вън от Бизнеса, но по някакъв тайнствен начин се намираха винаги в самото му сърце. Можеха да ти кажат коя звезда ще бъде заменена, кой продуцент спи с режисьора, кой телевизионен шеф ще бъде повишен. Узнаваха тези неща преди всички, посредством собствената си оповестителна система от тарамбуки. Защото Бизнесът беше джунгла. Не хранеха никакви илюзии за това. Илюзиите им бяха в друга посока. Смятаха, че ще могат да намерят път през портите на студията, да се изкатерят по стените им. Те бяха актьори, бяха Избранници. Холивуд бе техният Йерихон, Исайя щеше да надуе златната си тръба, тежките порти ще се сринат пред тях, враговете им ще бъдат пометени. После Сам Уинтърс ще махне с вълшебния си жезъл и те ще се облекат в копринени одежди, ще станат филмови звезди, обожавани до края на живота си от благодарната публика, Амин. Кафето в „Шваб“ бе жертвеното вино, те бяха Апостолите на бъдещето, държаха се заедно, грееха се един друг с мечтите си, на косъм от целта. Бяха срещнали асистент режисьор, който казал, продуцент, който споменал, директор на продукция, който обещал и всяка секунда мечтите щяха да паднат в скута им, осъществени.

Дотогава щяха да работят в супермаркети, в гаражи, във фризьорски салони и автомивки. Живееха помежду си, женеха се помежду си, развеждаха се помежду си и не забелязваха как времето ги предава. Не обръщаха внимание на новите редици, на сивеещите слепоочия, на половин час по-дългото гримиране всяка сутрин. Износени, без да бъдат употребявани, презрели, без да са цъфнали, твърде стари за кариера в пластична хирургия, твърде стари, за да имат деца, твърде стари за всички онези съкровени младежки роли.

Ставаха само за роли на старци. Но все още мечтаеха.

По-младите и по-красиви момичета взимаха така наречените креватни пари.

— Защо да си късам задника от работа цял ден, като само трябва да легна по гръб за пет минути и да прибера двайсетачка? Докато агентът ми се обади.

Джил не желаеше това. Бе увлечена единствено от кариерата си. Бедното полско момиче никога няма да се омъжи за Дейвид Кениън. Вече го знаеше. Но Джил Касъл, звездата, можеше да има всеки и всичко, което пожелае. Ако не го постигне, щеше да се превърне пак в Джоузефин Чински.

Нямаше да позволи да стане.

 

 

Първата си роля Джил получи чрез Хариет Маркъс, една от Оцелелите, която имаше трети братовчед, чийто бивш шурей бе асистент-режисьор в телевизионен лекарски сериал на „Юнивърсъл Студиоус“. Той се съгласи да даде шанс на Джил. Ролята се състоеше от едно изречение, за което Джил щеше да получи петдесет и седем долара минус удръжките за социално осигуряване, като се извадят данъците и вноската за почивната база на филмовите дейци. Джил трябваше да играе сестра. По сценарий тя стоеше в болничната стая до леглото на пациента и мереше пулса му, когато докторът влизаше.

ДОКТОРЪТ: Как е, сестра?

СЕСТРАТА: Страхувам се, че не е добре, докторе.

Това беше всичко.

Дадоха й само един лист, циклостилно копие от сценария в понеделник следобед и й казаха да се яви за гримиране в шест сутринта на другия ден. Прочете сцената стотици пъти. Как очакваха от нея да разбере ролята от една единствена страница! Джил се опита да анализира какъв тип жена бе сестрата. Омъжена или не? Дали тайно е влюбена в лекаря? Може би са имали връзка, която е приключила. Какво мисли за пациента? Дали не може да понесе смъртта му? Или бе благодарна за нея?

— Страхувам се, че не е добре, докторе — опита се да придаде загриженост на гласа си.

— Страхувам се, че не е добре, докторе — опита отново.

— Страхувам се, че не е добре, докторе — обвинително.

Беше грешка на доктора. Ако не беше тогава с любовницата си…

Джил не мигна цяла нощ, работеше по ролята. Въпреки това, на сутринта се яви в студиото възбудена и жизнена. Още по тъмно пристигна пред кабинката на пазача на булевард „Ланкършим“, с кола, взета назаем от приятелката Хариет. Джил каза името си, пазачът провери на дъската и я пусна да влезе.

— Сцена седем — каза той. — Две скели по-надолу, вдясно.

Името й бе на дъската. „Юнивърсъл Студиоус“ я чакаха. Беше като чуден сън. Докато караше към сцената, Джил реши да обсъди с режисьора ролята, да му каже, че е готова да я интерпретира както той пожелае. Остави колата на широкия паркинг и тръгна към Сцена седем.

Тя бе пълна с хора, които трескаво монтираха прожектори, мъкнеха електрооборудване, поставяха камери, даваха разпореждания на някакъв неразбираем чужд език.

— Бутни тънката джаджа и ми пусни брум… Тук дай дървото… Малкото го махни…

Джил стоеше, гледаше и попиваше образа и звука на шоу бизнеса. Това бе нейният свят, нейното бъдеще. Щеше да намери начин да впечатли режисьора, да му покаже, че е нещо особено. Той трябваше да я открие като личност, не само като някаква си актриса.

Вторият асистент-режисьор поведе Джил заедно с десетина други към гардероба, където й дадоха бяла престилка и я пратиха обратно на сцената да се приготвя в ъгъла с другите епизодични актьори. Тъкмо привърши и асистент-режисьорът извика нейното име. Джил се спусна към декора на болничната стая, където режисьорът стоеше до камерата и разговаряше със звездата на сериала. Името на звездата бе Род Хансън. Играеше хирург, изпълнен с мъдрост и състрадание. Когато Джил наближи го чу да казва:

— Знам един немски овчар, който може да изпърди по-добър диалог от тези лайна. Защо тия сценаристи не могат да направят една роля, за Бога?

— Род, това го въртим вече пета година. Публиката те обича такъв, какъвто си. Няма какво да подобряваш.

Операторът тръгна към режисьора.

— Всичко е готово, шефе.

— Благодаря, Хал — каза режисьорът и се обърна отново към Род Хансън. — Дай да направим това, скъпи. По-късно ще приключим спора.

— Някой ден ще си избърша гъза с това студио — отсече Хансън и се отдалечи.

Джил се обърна към режисьора, останал сам. Това беше възможността да обсъди интерпретацията на ролята, да покаже, че разбира проблемите й, че може да помогне на сцената да стане страхотна. Тя се усмихна приятелски топло и каза:

— Аз съм Джил Касъл, играя сестрата. Мисля, че може да бъде много интересно и имам някои идеи…

Той кимна отсъстващо.

— Отивай до леглото — и тръгна към оператора. Джил стъписано го изгледа. Вторият асистент-режисьор, ексшурея на третия братовчед на Хариет, изтича до Джил и каза с тих, едва сдържан тон:

— За Бога, не чу ли? До леглото!

— Исках да го попитам…

— Не се дъни! — прошепна той безмилостно. — Отивай там!

Джил отиде до леглото на пациента.

— Добре. Хайде тихо сега, всички — асистент-режисьорът погледна режисьора. — Ще правим ли репетиция, шефе?

— На това? Снимаме направо.

— Дай звънец. По местата. Тихо и кротко. Снимаме. Камера.

Джил чу звънеца и не повярва на ушите си. Погледна режисьора с обезумял поглед. Искаше да го попита как да пресъздаде сцената, каква е връзката с умиращия, какво трябваше…

Чу се глас:

— Действие!

Всички гледаха към Джил с очакване. Тя се чудеше дали да не помоли да спрат камерата за секунда и да обсъдят сцената или…

Режисьорът — извика:

— Боже! Сестра! Това е болница, не е морга. Премери му пулса преди да е умрял от старост!

Джил погледна ядосано към кръга от светлини. Пое дълбоко дъх, вдигна ръката на пациента и му измери пулса. Щом не й помагаха, тя щеше да направи ролята както сметне за добре. Пациентът бе баща на доктора. Двамата бяха скарани. Бащата бе претърпял катастрофа, а докторът бе разбрал едва сега. Джил вдигна глава и видя Род Хансън да приближава. Той стигна до леглото и каза:

— Как е той, сестра?

Тя го погледна в очите и прочете загриженост. Искаше да каже истината, че баща му умира, че е твърде късно да поправят свадата. Но заедно с това тя трябваше да го каже по начин, който да не го съсипе…

Режисьорът крещеше:

— Стоп! Стоп! Стоп! Тая проклета идиотка има едно изречение, а не може да си го спомни. Къде я намерихте, в телефонния указател?

Джил се обърна към гласа, гръмнал от тъмното, пламнала от смущение.

— Знам си изречението, но… Опитах се само… — каза с треперещ глас.

— Щом си го знаеш, за Бога, ще имаш ли нещо против да го кажеш? През тая пауза може влак да мине. Когато ти зададе шибания си въпрос, отговори му. О’кей?

— Просто се чудех, дали…

— Хайде пак. Бързо. Звънеца.

— Звънец. Задръж. Снимай.

— Камера.

— Действие.

Краката на Джил трепереха. Изглежда само тя се тревожеше за тази сцена. Искаше само да направи нещо красиво. Греещите прожектори я замайваха, чувстваше как потта се стича под мишниците й по снежнобялата изгладена престилка.

— Действие! Сестра!

Джил се наведе над пациента и хвана китката му. Ако обърка отново сцената, никога вече няма да й дадат шанс. Мислеше за Хариет и за приятелите си в квартирата. Какво щяха да кажат…

Докторът влезе и се отправи към нея.

— Как е той, сестра?

Никога няма да бъде една от тях. Ще стане за посмешище. Холивуд бе малък град. Новините се разпространяваха бързо.

— Страхувам се, че не е добре, докторе.

Нито една студия нямаше да я вземе. Щеше да бъде последната й работа. Краят на всичко, на целия й свят. Докторът каза:

— Искам този човек да бъде поставен незабавно на интензивен режим.

— Добре! — извика режисьорът. — Режи и пускай за монтаж.

Джил не забелязваше хората, пъплещи около нея. Размонтираха декора, за да отворят място за нов. Направи първата си роля, докато мислеше за друго. Не можеше да повярва, че всичко свърши. Колебаеше се дали да намери режисьора и да му благодари за възможността, но той говореше с група хора на другия край на сцената. Вторият асистент-режисьор дойде при нея, стисна й ръката и каза:

— Добре се справи, дете. Следващия път само си научи думите.

 

 

Участва във филм; името й за първи път се появи.

„Оттук нататък — помисли Джил — ще работя постоянно.“

 

 

Следващата работа дойде след тринайсет месеца. Епизодична роля в „Метро Голдуин Майер“. Дотогава смени редица други работни места. Хвана се като касиерка, работи на автомат за сода и за кратко кара такси.

Парите й намаляха и тя реши да наеме апартамент заедно с Хариет Маркъс в него имаше две спални — тази на Хариет бе постоянно в употреба. Тя работеше в един централен супермаркет като модел. Привлекателно момиче с къса черна коса, момчешка фигура на манекен и несекващо чувство за хумор.

— Ако идваш от Хобокен — каза тя на Джил, — по-добре да имаш чувство за хумор.

В началото Джил бе леко отблъсната от хладната самоувереност на Хариет, но скоро долови, че под излъсканата фасада, тя бе любвеобилно, уплашено дете. Постоянно беше влюбена. На първата им среща каза:

— Искам да се запознаеш с Ралф. Другия месец се женим.

След седмица Ралф потъна вдън земя, заедно с колата на Хариет.

Няколко дни след това бе заменен от Тони. Той се занимаваше с внос-износ и Хариет бе луда по него.

— Много е важен — сподели тя с Джил.

Но явно някой друг не бе на същото мнение, защото Тони бе открит да плава по течението на река Лос Анджелис с ябълка, натъпкана в устата.

Алекс бе следващата любов на Хариет.

— Той е най-добре изглеждащото същество, което си виждала.

Алекс беше красив. Обличаше се със скъпи дрехи, караше лъскав кабриолет и прекарваше много време на хиподрума. Романът продължи, докато Хариет започна да свършва парите. Джил се гневеше, че приятелката й има толкова малко нюх за мъжете.

— Нищо не мога да направя — призна Хариет. — Привличат ме само мъже, изпаднали в беда. Вероятно това е майчинският ми инстинкт — намръщи се и добави: — Майка ми бе идиот.

Джил наблюдаваше процесията идващи и заминаващи годеници. Ник и Боб, Джон, Реймънд, а накрая изобщо не им помнеше имената.

Няколко месеца след като заживяха заедно Хариет обяви, че е бременна.

— Мисля, че е Леонард — сви рамене тя. — Но нали знаеш, че всички изглеждат еднакво в тъмното.

— Къде е Леонард?

— Някъде в Омаха^[2] или Окинава. Никога не съм била добра по география.

— И какво ще правиш сега?

— Ще си родя детето.

Заради стройната фигура, бременността на Хариет пролича за няколко седмици и тя бе принудена да напусне работата си като модел. Джил си намери място в супермаркет и започна да изкарва прехраната и на двете.

Един ден се върна от работа и намери бележка от Хариет: „Винаги съм искала да родя детето си в Хобокен. Връщам се у дома при своите хора. Обзалагам се, че там ме чака някой чудесен млад мъж. Благодаря за всичко.“ Отдолу се бе подписала: „Хариет, монахинята“.

Апартаментът изведнъж опустя.