Сидни Шелдън
Непознат в огледалото (25)

23

Всичко беше лъжа. Времето не бе приятел, лекуващ всички рани, а враг, който напада и убива младостта. Сезоните се сменяха и с всяка смяна нова реколта от Продукти прииждаше към Холивуд. Конкуренцията пристигаше на стоп, на мотоциклет, с влак или самолет. Бяха осемнайсетгодишни, както някога беше и Джил. Стройни и дългокраки със свежи, амбициозни млади лица и светли усмивки, нямащи нужда от грим. С всяка нова реколта Джил остаряваше с една година. Един ден погледна в огледалото и видя, че е дошла 1964 и тя бе станала на двайсет и пет.

В началото участието в порнографския филм я ужасяваше. Живееше с кошмара, че някой директор на продукция ще научи и ще я изнудва. Но седмиците преминаха в месеци и Джил постепенно забрави страховете си. Но вече не бе същата. Всяка година оставяше своя отпечатък върху нея, покриваше я с твърда патина като годишните кръгове по ствола на дървото. Намразваше всички онези, които не й даваха шанс да играе, хората, даващи обещания, които никога не удържаха.

 

 

Разпиляваше се по монотонни, неблагодарни дейности. Работи като секретарка, на рецепция в хотел, готвачка в закусвалня, гледачка на деца, модел, келнерка, телефонистка и продавачка. Само докато дойде Обаждането.

А то не дойде никога. Горчилката нарастваше. Случайно й попадаха епизодчета, редчета, които не водеха никъде. Гледаше в огледалото и приемаше съобщението на Времето: Бързай. Отражението й я връщаше към кадри от миналото. Имаше следи от някогашното свежо младо момиче, пристигнало в Холивуд преди седем безкрайни години. Но там бяха и малките бръчици в ъгълчето на очите, по-дълбоките черти, тръгващи от края на носа към бузите, предупредителните сигнали за отлитащото време, за пропуснатия успех, спомени от неизброимите малки, гадни пораженийца. Бързай, Джил. Бързай!

И когато Фред Капър, осемнайсетгодишен асистент режисьор във „Фокс“, каза на Джил, че има добра роля за нея, ако се съгласи да легне с него, тя реши, че е време да каже „Да“.

 

 

Срещна се с Фред Капър в студиото по време на обедна почивка.

— Имам само половин час — каза той. — Чакай да помисля къде можем да останем сами.

Постоя малко, замислен и изведнъж светна.

— Сетих се. Хайде. В озвучителната.

Беше малка стая със звукоизолация, където всички записи се монтираха на една лента.

Фред Капър се огледа наоколо и каза:

— Ега ти, едно време имаха кушетка! — погледна часовника си. — Трябва да се оправяме. Събличай се, скъпа. Тоноператорите ще нахълтат след двайсет минути.

Джил го изгледа. Караше я да се чувства като курва. Ненавиждаше го, но не се издаде. Нали опита по своя начин и се провали. Сега щеше да го прави по техния начин. Свали си туниката и панталона. Капър не се потруди да се съблече. Дръпна ципа и извади набъбналия си пенис. Погледна Джил и се ухили:

— Това е хубав гъз. Наведи се.

Джил потърси нещо, на което да се опре. Пред себе си видя смях-машината, конзола на колелца, пълна с ленти със записан смях, които се управляваха от бутони, разположени отвън.

— Хайде, наведи се.

Джил се поколеба за миг, после се наведе напред и се опря на ръце. Капър мина отзад и тя почувства как пръстите му разтварят бузите й. След миг усети върха на пениса му притиснат към ануса.

— Чакай! — каза Джил. — Не там! Аз… Не мога…

— Викай, викай ми, скъпа! — и той вмъкна члена си в нея, като я разкъсваше от болка. С всеки вик забиваше по-дълбоко и по-силно. Джил опита отчаяно да се измъкне, но той я стисна здраво за бедрата и продължи да ръга. Като се опитваше да запази равновесие, неволно докосна един от бутоните на машината и стаята се изпълни с умопомрачителен, смях. Джил се мяташе в изгаряща агония, ръцете й удряха по машината. Жена се изкиска, малка тълпа се изхили, момиченце се изкикоти, стотици гласове се заливаха от смях, ревяха и се смееха на някакъв мръсен, неизвестен виц. Истеричното ехо се блъскаше в стените, докато Джил плачеше от болка.

Изведнъж тя почувства серия леки тласъци и миг по-късно парчето чужда плът се измъкна от нея, а смехът бавно угасна. Джил стоеше неподвижно, със затворени очи. Бореше се с болката. Когато накрая успя да се изправи и обърне, видя Фред Капър да си вдига ципа.

— Беше страхотно, сладурче. Тия писъци ме подлудяват.

А Джил се чудеше какво ли животно ще излезе от него като стане на деветнайсет. Той забеляза, че й тече кръв.

— Измивай се и пристигай на Сцена 12. Започваш днес следобед.

 

 

След този първи опит, останалото бе лесно. Джил започна да работи редовно във всички студии: „Уорнър Брадърс“, „Парамаунт“, „MGM“, „Юнивърсъл“, „Кълъмбия“, „Фокс“. Всъщност, навсякъде с изключение на „Дисни“, където сексът не съществува.

 

 

Ролята, която играеше в леглото, беше фантастична. Правеше я умело, подготвяше се като за истински филм. Четеше книги по източна еротика, купуваше мехлеми и стимуланти от секс-магазина на булевард „Санта Моника“. Имаше лосион с лек аромат на хвойна, донесен от Изтока от нейна приятелка стюардеса. Научи се да масажира любовниците си бавно и чувствено.

— Легни и мисли какво правя с тялото ти — шепнеше им тя. Втриваше лосиона в гърдите на мъжа, надолу към стомаха и слабините, с нежни, въртеливи движения. — Затвори очи и се наслаждавай.

Пръстите й бяха леки като крилца на пеперуда, пърхащи по тялото му. Милваха го, докато получи ерекция. Тогава взимаше порасналия пенис в ръка и нежно го галеше. Играеше с език надолу между краката му, докато той не започваше да се гърчи от удоволствие. Продължаваше още по-надолу, чак до пръстите, след което го обръщаше и повтаряше всичко отначало. Когато членът на мъжа бе мек, поставяше главичката му между устните на влагалището и бавно го вмъкваше в себе си. Чувстваше го как расте и се втвърдява. Учеше ги на „водопада“, как да стигат до върха и да спират точно преди оргазма, после отново и отново да се изкачват, до самото-изпразване, превърнало се в експлозия на екстаза, Те получаваха своето удоволствие, обличаха се и си тръгваха. Никой не оставаше по-дълго, за да изпита с нея петте най-хубави минути от секса, нежната прегръдка след акта, мирния оазис в ръцете на любимия.

 

 

Ролите, които даваха на Джил, бяха твърде евтина цена за удоволствието, с което даряваше директори на продукция, асистенти, режисьори и продуценти. Стана известна като „горещото дупенце“ и всеки искаше да вземе своя дял. Джил им го даваше. След всеки път у нея оставаше все по-малко себеуважение и любов и все повече горчивина и омраза.

Не знаеше как и кога, но бе убедена, че един ден този град ще плати за всичко, което й бе сторил.

 

 

През последвалите няколко години Джил се появи в десетки филми, телевизионни предавания и реклами. Играеше секретарката, поздравяваща с: „Добро утро, господин Стивънс“; детегледачката, която казваше: „Не се безпокойте. Прекарайте една приятна вечер. Аз ще сложа децата да спят.“, момичето от асансьора: „Шести стаж“; красавицата със скиорския екип, която доверяваше: „Всичките ми приятелки носят «Дейнтис»“. Но нищо не се случваше. Беше безименно лице от тълпата. Беше в Бизнеса, но извън него. Не можеше да понесе мисълта, че ще прекара живота си така.

 

 

През 1966 майката на Джил почина и тя отиде в Одеса за погребението. В късния следобед присъстваха по-малко от десетина души и нито една от жените, за които майка й бе работила цял живот. Някои от вярващите бяха там, мълвяха клетви за пришествието. Джил помнеше ужаса на тези събирания. Все пак майка й бе открила някакво убежище в тях, тамян за измъчващите я демони.

Познат глас каза тихо:

— Здравей, Джоузефин.

Обърна се и застана пред него. Гледаше я сякаш никога не са се разделяли, сякаш винаги са принадлежали един на друг. Годините бяха отпечатали на лицето му зрелост, доукрасена със сиви шарки по слепоочията. Но въпреки това, той беше същият Дейвид, нейният Дейвид. И все пак бяха чужди.

Той каза:

— Много съжалявам за майка ти.

— Благодаря ти, Дейвид — тя чу собствения си глас. Като реплики от пиеса.

— Искам да говоря с теб. Ще може ли да се срещнем довечера? — в гласа му се четеше напрегната молба.

Тя мислеше за последната им нощ заедно, за копнежа му, за обещанията и мечтите. Отговори:

— Добре, Дейвид.

— На езерото? Имаш ли кола?

Тя кимна.

— Ще те чакам там след час.

 

 

Сиси стоеше пред огледалото гола, готова да се облече за вечеря, когато Дейвид се върна. Влезе в спалнята и започна да я гледа. Можеше да оцени жена си напълно безстрастно, защото не изпитваше никакви чувства към нея. Беше красива. Сиси се грижеше за тялото си, поддържаше го с диети и упражнения. То беше нейното най-голямо богатство и Дейвид имаше причини да смята, че тя е достатъчно либерална да го споделя с други — с учителя по голф, с инструкторите по ски и пилотаж. Не я винеше за това. Много време мина, откакто не беше лягал с нея.

В началото наистина вярваше, че ще получи развод, когато мама Кениън умре. Но мама Кениън бе жива и здрава. Дейвид не можеше, да разбере дали са му свили номер или е станало чудо. Година след сватбата каза на Сиси:

— Мисля, че е време да поговорим за развода.

Сиси попита:

— Какъв развод? — и когато забеляза сащисания му поглед се разсмя. — На мен ми харесва да бъда госпожа Дейвид Кениън, скъпи. Наистина ли мислиш, че ще те отстъпя на оная малка полска курва?

Той й отпра шамар.

На другия ден отиде при адвоката си. Когато завърши, адвокатът каза:

— Мога да го направя, Дейвид, но ако Сиси е решила да ти виси, ще отидат много пари.

— Направи го.

Когато получи документите за развода. Сиси се заключи в спалнята на мъжа си и изгълта свръхдоза приспивателно. Дейвид и двама слуги трябваше да разбият вратата. Сиси лежа в болницата два дни на косъм от смъртта. Той я посети в частната клиника.

— Съжалявам, Дейвид — каза тя. — Не искам да живея без теб. Това е толкова просто.

На сутринта той оттегли иска за развод.

Това се бе случило преди близо десет години. Оттогава бракът бе станал нелеко бреме за Дейвид. Вече владееше изцяло империята на Кениън и влагаше цялата си енергия в нейното управление. Откри чисто физическо облекчение сред множеството момичета, които държеше в разни градове по света, където бизнесът му го отвеждаше. Но никога не забрави за Джоузефин.

 

 

Дейвид нямаше представа какво изпитва тя към него. Искаше да разбере и все пак се плашеше от това. Тя имаше пълно право да го мрази. Когато научи за смъртта на майка й, отиде на погребението само за да я види. В мига, в който я погледна, разбра, че нищо не се е променило. Не и за него. Годините изведнъж се свиха и той бе все така влюбен, както и преди.

„Искам да говоря с теб… да се срещнем довечера…“

„Добре, Дейвид.“

„Езерото.“

 

 

Сиси се обърна и видя съпруга си, който я наблюдаваше.

— Най-добре побързай и се преоблечи, Дейвид. Закъсняваме.

— Имам среща с Джоузефин. Ако тя се съгласи, ще се оженя за нея. Крайно време е да приключим с този фарс, не мислиш ли?

Гледаше го изправена, голата й фигура се отразяваше в огледалото.

— Остави ме да се облека — каза тя.

Дейвид кимна и излезе от стаята. Ходеше напред-назад из огромния хол и се готвеше за скандала. След всички тези години Сиси не би трябвало да се държи така за един брак, който не бе повече от куха черупка. Щеше да й даде каквото…

Чу звук от колата на Сиси. Тя запали и гумите й изсвириха надолу по алеята. Дейвид се спусна към предната врата. Видя как мазератито летеше към магистралата. Бързо влезе в неговата кола, запали двигателя и се понесе по алеята да я настигне.

Като стигна до магистралата, колата й тъкмо изчезваше в далечината. Настъпи здраво газта. Мазератито бе по-бързо от неговия Ролс-Ройс. Натисна до дупка педала: 110… 120… 130. Колата й не се виждаше.

140… 150… никаква следа от нея.

Стигна до върха на малко възвишение и оттам забеляза колата като малка играчка, която взимаше завой далеч пред него.

Центробежната сила носеше колата на една страна, гумите се бореха с нея, опитващи се да запазят сцеплението с пътя. Мазератито се завъртя и изрева отново към магистралата, влезе в завоя, изгуби изведнъж равновесие, удари се в мантинелата, политна във въздуха като катапулт и се затъркаля надолу през полето.

Дейвид измъкна безчувственото тяло на Сиси и от купето миг преди резервоарът да избухне.

Беше шест часът на следващата сутрин, когато главният хирург излезе от операционната и каза на Дейвид:

— Ще живее.

 

 

Джил пристигна на езерото точно преди залез слънце. Спря на брега. Изключи мотора и се унесе в звуците на вятъра, изпълващи въздуха. „Не знам дали съм била по-щастлива някога — помисли тя и веднага се поправи. — Не, била съм. Тук, с Дейвид.“

Припомни си как тялото му се бе спуснало върху нейното, как й премаляваше от желание. Всичко онова, което рушеше щастието им, свърши. Почувства го в мига, в който видя Дейвид. Все още бе влюбен в нея. Знаеше го.

Гледаше кървавочервеното слънце как потъва бавно в далечните води. Падна мрак. Желаеше Дейвид да побърза.

Измина час, после два и въздухът се охлади. Седеше в колата тихо и неподвижно. Гледаше как мъртвешки бледата луна изплува в небето. Слушаше нощните звуци наоколо и си казваше: „Дейвид пристига.“

Седя цяла нощ и на сутринта, когато слънцето започна да залива хоризонта, тя запали колата и се прибра у дома, в Холивуд.