Сидни Шелдън
Непознат в огледалото (5)

3

В Деня на труда завърши и летният сезон в Кетскилс. Великият Мерлин остана без работа, а заедно с него и Тоби. Беше свободен да си върви. Но къде? Без дом, без работа и без стотинка. Решението бе взето, когато една от настанените в хотела му предложи двайсет и пет долара на ръка, ако закара с колата нея и трите й деца до Чикаго.

Тоби тръгна, без да се сбогува с Великия Мерлин и миризливите му гадинки.

През 1939 Чикаго беше процъфтяващ, отворен град със собствени цени, и тези, които ги знаеха, можеха да купуват всичко — от жени и наркотик чак до политици. Имаше стотици нощни клубове за всеки вкус. Тоби обиколи всичките, от големия шумен „Ше Паре“ до малките барове на улица Ръш. Отговорът бе навсякъде един и същ. Никой не искаше да наеме някакъв малък боклук за комик. Пясъците поглъщаха Тоби. Дошло бе времето да започне да се сбъдва мечтата на майка му. Беше почти на деветнайсет.

Един от клубовете, около които се въртеше Тоби бе „До коляно“. Там програмата бе съставена от уморено джаз трио, съсипан, възрастен комик-пияница и две стриптийзьорки, Мери и Джери, обявявани като сестрите Пери. Колкото и странно, те бяха наистина сестри, около двайсетгодишни, с някаква евтина, гаменска привлекателност. Джери седна една вечер на бара до Тоби. Той се усмихна и каза учтиво:

— Твоят номер ми харесва.

Джери се обърна и видя едно наивно хлапе с детински вид, твърде младо, за да я заинтересува. Кимна безразлично и започна да се обръща, когато Тоби стана и тя забеляза необичайно издутите му отпред панталони. Отново се извърна да погледне невинното младо лице.

— Господи — каза тя. — Това всичкото ли е твое?

Той се усмихна.

— Има само един начин да се разбере.

В три часа на същата сутрин Тоби беше в леглото с двете сестри Пери.

Всичко бе прецизно подготвено. Един час преди началото на програмата Джери заведе комика, който бе страстен комарджия, в един апартамент на булевард „Дивърси“, където играта на зарове бе в разгара си. Когато видя какво става, той облиза устни и каза:

— Я да останем за минутка.

След трийсет минути Джери се изниза и остави комика, който бясно хвърляше заровете и крещеше като луд: „Още един осмак, бе копеле с копеле…“, отнесен в някакъв въображаем свят, в който успехът, славата и богатството висяха на въртящите се зарове.

А в „До коляно“ Тоби седеше на бара чист и спретнат, и чакаше.

Когато дойде време за представлението — и комикът не се появи, собственикът започна да беснее и да псува.

— Това копеле вече го чупих, чу ли! Няма да го пусна до клуба повече.

— Не си виновен ти — каза Мери. — Но все пак имаш късмет. Ей там на бара седи един нов комик. Току-що е дошъл от Ню Йорк.

— Какво? Къде? — притежателят хвърли един поглед на Тоби. — За бога, а бавачката му къде е? Това е някакво бебе!

— Той е велик — каза Джери.

И наистина смяташе така.

— Защо не опиташ — добави Мери. — Какво губиш?

— Шибаните си клиенти! — но накрая сви рамене и се отправи към Тоби. — Комик си бил, а?

— Аха — каза Тоби спокойно. — Тъкмо свърших едно шоу в Кетскилс.

Собственикът го изгледа.

— На колко си години?

— На двайсет и две — излъга Тоби.

— На баба ти фърчилото. Добре. Излизай. И ако се издъниш, няма да доживееш до двайсет и две.

Ето, че стана. Мечтата на Тоби Темпъл накрая се сбъдна. Той стоеше в светлината на прожектора, докато оркестърът свиреше туш за него, а публиката, неговата публика, седеше там в очакване да го открие, за да му се възхити. Изведнъж почувства такъв прилив на вълнение, че нещо заседна в гърлото му. Сякаш той и публиката бяха едно, свързани с някаква чудна вълшебна нишка. За миг помисли за майка си с надеждата, че го гледа, където и да се намира сега. Музиката спря. Тоби започна програмата си.

— Добър вечер, щастливи хора. Моето име е Тоби Темпъл. Вашите си ги знаете, предполагам.

Тишина.

Той продължи.

— Чухте ли за новия шеф на мафията в Чикаго? Той е обратен. Отсега нататък Целувката на Смъртта включва вечеря и танц.

Никакъв смях. Гледаха го хладно и враждебно. Тоби почувства острите нокти на страха, впити в стомаха му. Тялото му изведнъж плувна в пот. Чудната връзка с публиката изчезна.

Подкара нататък.

— Точно се връщам от една програма в Мейн. Театърът беше толкова забутан в гората, че собственикът бе мечка.

Тишина. Те го мразеха.

— Никой не ми каза, че сте дали обет за мълчание. Чувствам се като рекламния директор на „Титаник“. Това тук е все едно да тръгнеш по стълбичката и да видиш, че няма кораб.

Започнаха да дюдюкат. Две минути след като бе започнал, собственикът трескаво даде знак на музикантите, които започнаха да свирят високо, за да заглушат гласа на Тоби. Той стоеше там, широко усмихнат със сълзи на очи.

Искаше да им се накрещи.

Виковете събудиха госпожа Чински. Високи и пронизителни, раздиращи нощната тишина. Едва когато седна на леглото, тя осъзна, че бебето пищи. Изтича до другата стая, превърната набързо в детска спалня. Джоузефин се въртеше в леглото, с посиняло от конвулсии лице. Лекарят в болницата й би венозна инжекция с успокоително и тя отново потъна в дълбок сън. Доктор Уилсън, който я бе извадил на бял свят, й направи основен преглед без да открие нищо. Но той не бе спокоен.

Не можеше да забрави часовника на стената.