Сидни Шелдън
Непознат в огледалото (32)

30

Джил Касъл Темпъл бе най-вълнуващото нещо, сполетяло Холивуд от „Синемаскоуп“^[1] насам. В малкото общество, където всеки играеше играта „възхищение от дрехите на краля“, Джил използваше езика си като коса. В града, в който ласкателството беше всекидневната валута на разговора, Джил безстрашно казваше какво мисли. Тоби беше зад нея и тя размахваше властта си като пика срещу всички по-високопоставени служители в студиите. Никога не бяха изпитвали нещо подобно. Не смееха да обидят Джил, защото не смееха да обидят Тоби. Той бе най-ценната холивудска звезда и те го желаеха, нуждаеха се от него.

Тоби бе по-голям от всякога. Телевизионното предаване все още оставаше на първо място в класацията „Нилсен“ всяка седмица, филмите му носеха огромни печалби, а когато играеше в казината на Лас Вегас, приходите им се удвояваха. Тоби бе най-ярката придобивка в шоу бизнеса. Искаха го за гост, с който да се снимат, за плочи, персонални участия, реклама, бенефисни събрания, филми, искаха, искаха, искаха.

Най-влиятелните хора в града даваха всичко от себе си, за да остане Тоби доволен. Бързо научиха, че за да се подмажат на Тоби, трябва да се подмажат пред Джил. Тя започна да записва всички срещи на Тоби, да организира живота му така, че в него имаше място само за онези, които тя одобряваше.

Издигна непроницаема барикада около него и никой, освен богатите, известните и имащите власт, не можеше да мине през нея. Тя бе пазителят на огъня. Малкото полякинче от Одеса, Тексас развличаше и беше развличано от губернатори, посланици, световно известни артисти и Президента на Съединените щати. Този град й беше сторил ужасни неща. Но никога повече нямаше да го прави. Не и докато тя притежаваше Тоби Темпъл.

Хората в най-голяма беда бяха тези, които Джил мразеше.

 

 

Лежеше в леглото и чувствено се любеше с Тоби. Когато накрая се отпусна изтощен до нея тя протегна ръце и каза:

— Скъпи, разказах ли ти, когато търсих агент и отидох при онази жена — как й беше името? А, да! Роуз Дънинг. Тя ми каза, че има роля за мен и седна на леглото да я четем заедно.

Тоби се обърна с присвити очи.

— Какво се случи?

Джил се усмихна.

— Каквато си бях невинна глупачка, седнах до нея и, докато четях, усетих ръката й по бедрото си — Джил отметна глава и се разсмя. — Толкова се уплаших. По-бързо не бях тичала през живота си.

Десет дни по-късно разрешителното на агенция Роуз Дънинг беше перманентно прекратено от Градската Лицензна Комисия.

 

 

Следващия уикенд прекараха в къщата на Тоби в Палм Спрингс. Той лежеше на масата за процедури върху дебела хавлия, докато Джил му правеше дълъг, отпускащ масаж. Тоби бе легнал по гръб, памучни тампони предпазваха очите му от силните слънчеви лъчи. Джил работеше по краката му с мек, течен лосион.

— Добре, че ми отвори очите за Клиф — каза Тоби. — Той беше само един паразит, който ме доеше. Чух, че обикалял града да търси съдружници. Никой не го искал. Без мен не може да бъде арестуван дори.

Джил замълча за миг и каза:

— Съжалявам за Клиф.

— Това е проклетият ти проблем, скъпа. Мислиш със сърцето, а не с главата си. Трябва да се научиш да бъдеш по-груба.

Джил нежно се усмихна:

— Нищо не мога да направя. Такава съм.

Продължи да масажира краката му, изкачваше се към бедрата с леки, чувствителни движения. Той започна да получава ерекция.

— О, Боже! — изстена.

Ръцете й се движеха по-нагоре, към слабините. Ставаше все по-твърд. Плъзна ръка между краката му, отдолу към ануса, и вкара мазния си пръст в него. Огромният му пенис не като камък.

— Бързо, бебчо! — каза той. — Качвай се върху мен.

 

 

Бяха на пристанището на „Джил“ — големия катер, който Тоби бе купил специално за нея. Първото телевизионно предаване на Тоби щеше да се записва на другия ден.

— Това е най-хубавата ваканция в целия ми живот — каза Тоби. — Мразя да се връщам на работа.

— Такова хубаво шоу — каза Джил. — Толкова се радвах, като играх там. Всички бяха толкова мили. — Помълча малко и добави: — Почти всички.

— Какво имаш предвид? — гласът на Тоби бе остър. — Кой не е бил добър с теб?

— Никой скъпи. Не трябваше да споменавам изобщо.

Накрая позволи на Тоби да го изтръгне от нея. На следващия ден Еди Бериган, директорът на продукция, бе уволнен.

 

 

В последвалите месеци Джил разправяше на Тоби разни измислици за другите директори на продукция, от списъка, и те изчезваха един по един. Всеки който я бе използвал, щеше да плати. Тя си мислеше, че това е като любовниците на пчелата-майка. Всички бяха получили удоволствието си и трябваше да бъдат унищожени.

 

 

Стигна до Сам Уинтърс, човекът, казал за нея, че няма талант. Никога не казваше дума срещу него, напротив, хвалеше го. Но винаги хвалеше повече другите шефове на студии. Те имаха по-подходящи материали за Тоби… Режисьори, които наистина го разбираха. Джил добавяше, че не може да спре да мисли, че Сам Уинтърс недооценява таланта на Тоби. Дълго след това Тоби започна да мисли същото. Клифтън Лоурънс го нямаше и Тоби не говореше с никого, освен с Джил. Когато реши да прави филмите си в друго студио, вярваше, че това е негово решение. Ни Джил направи така, че Сам Уинтърс да разбере истината.

Възмездие.

 

 

Имаше и такива, които смятаха, че Джил няма да се задържи, че е само временно нашествие, преходно увлечение. Те се отнасяха към нея с леко прикрито недоволство. Тяхна грешка. Джил ги елиминираше един по един. Не желаеше никой около Тоби да има по-голямо влияние или да го настройва срещу нея. Направи така, че Тоби смени адвоката си, рекламната си агенция и нае други по неин избор. Смени прислугата. Това бе вече нейната къща и тя бе господарката.

 

 

Купон у Темпъл бе най-значимото събитие в града. Всеки който значеше нещо, бе там. Актьорите се смесваха с политици, губернатори и шефове на мощни корпорации. Пресата бе винаги в пълен състав, така че някои от щастливите гости получаваха и допълнителна премия. Не само че бяха у семейство Темпъл и прекарваха чудесно, но и всеки знаеше, че са били у семейство Темпъл и са прекарали чудесно.

 

 

Когато не бяха домакини, бяха гости. Поканите прииждаха като наводнение. Канеха ги на премиери, благотворителни вечери, политически събрания, откривания на ресторанти и хотели.

Тоби предпочиташе да си стои в къщи с Джил, но тя обичаше да излиза. Някои вечери имаше по три-четири купона, и тя го мъкнеше от един на друг.

— Боже, защо не си станала директор по връзки с обществеността — смееше се Тоби.

— За теб го правя, скъпи — отвръщаше Джил.

 

 

Тоби снимаше филм в MGM и имаше тежка програма. Една вечер се върна късно, изтощен и видя вечерните си дрехи готови.

— Нали няма да излизаме пак, бебчо? През цялата шибана година не сме останали една вечер в къщи.

— Годишнината на семейство Дейвис. Ще бъдат страшно обидени, ако не отидем.

Тоби седна тежко на леглото.

— Мислех си за голяма гореща баня и спокойна вечер. Само ние двамата.

Но отиде на вечерята. Защото винаги трябваше да бъде „на линия“, винаги център на внимание. Пресушаваше целия си запас от енергия, докато всички започваха да се смеят, да ръкопляскат и да разказват на другите какъв брилянтен, забавен мъж е Тоби Темпъл. По-късно тази нощ, Тоби не можеше да заспи, тялото му бе изстискано, но умът преживяваше отново триумфа на вечерта — изречение по изречение, смях по смях. Беше много щастлив човек. Само заради Джил.

Как ли би я обожавала майка му?

 

 

През март получиха покана за фестивала в Кан.

— Няма да стане — каза Тоби, когато Джил му показа поканата. — Единственият Кан, на който отивам е в банята ми. Уморен съм, скъпа. Гъза си скъсах от бачкане.

Джери Гътман, рекламният агент на Тоби, каза на Джил, че има голям шанс филмът на Тоби да спечели наградата за най-добър филм, а присъствието му там ще натежи. Смяташе, че е важно Тоби да отиде.

По-късно Тоби се оплакваше, че е уморен през цялото време, че не може да спи. Взимаше приспивателни, които го караха да се чувства скапан на сутринта. Джил се бореше с умората, като го тъпчеше на закуска с бензедрин, за да може да има достатъчно енергия през целия ден. Сега изглеждаше, че целият този цикъл от възбудителни и успокоителни го бе срутил напълно.

— Вече приех поканата — каза Джил на Тоби, — но ще я откажа. Няма проблем, скъпи.

— Хайде да отидем за един месец в Спрингс и само да се излежаваме на сапуна.

Тя го погледна.

— Какво?

Той седеше неподвижно.

— Исках да кажа слънце. Не знам как излезе сапун.

Тя се засмя.

— Защото си смешен — Джил стисна ръката му. — Както и да е, Палм Спрингс ми харесва. Обичам да бъдем сами.

— Не знам какво ми става — въздъхна Тоби. — Нямам вече вкус към живота. Сигурно остарявам.

— Ти не можеш да остарееш. Ще ме износиш.

Той се захили.

— Вярно? Надявам се, че чукалото ми ще живее дълго след като умра — потри главата си отзад и каза: — Мисля да подремна. Да ти кажа, не съм много във форма. Нямаме ангажименти довечера, нали?

— Каквото и да е, мога да го откажа. Ще отпратя слугите и ще сготвя вечерята сама. Само за нас.

— Ей, че това е чудесно.

Проследи я с очи, докато излезе и си каза: „Боже, аз съм най-щастливият човек, живял някога.“

 

 

Късно през нощта още бяха будни в леглото. След топлата баня Джил направи на Тоби разпускащ масаж, разтри уморените му мускули и премахна напрежението.

— Ох, колко е хубаво — мърмореше той. — Как съм се оправял досега без теб?

— Не мога да си представя — тя се намести до него. — Тоби, разкажи ми за фестивала в Кан. Какво представлява? Никога не съм ходила.

— Това е една банда свалячи, които идват от целия свят да продават скапаните си филми един на друг. Най-голямото надлъгване в света.

— Звучи доста интересно — каза Джил.

— Ами? Всъщност, интересно е. Пълно е с капии — погледна я и каза: — Ти наистина ли искаш да ходим на тоя тъп фестивал?

Тя бързо поклати глава.

— Не. Отиваме в Палм Спрингс.

— По дяволите, в Палм Спрингс можем да идем винаги.

— Тоби, това няма значение. Наистина.

Той се усмихна.

— Знаеш ли защо съм луд по теб? Всяка друга жена на света щеше да се скъса да ме навива за фестивала. Ти просто умираш да отидеш, но казваш ли нещо? Не. Искаш да ходиш в Спрингс с мен. Отказа ли поканата?

— Не още, но…

— Недей. Отиваме в Индия — лицето му придоби объркан вид. — Индия ли казах? Исках да кажа — Кан.

 

 

Когато кацнаха на Орли, Тоби получи телеграма. Баща му бе починал в старческия дом. Твърде късно бе за погребението. Обади се и уреди да построят ново крило на дома, наречено на родителите му.

 

 

Целият свят се беше събрал в Кан.

Холивуд, Лондон и Рим, събрани заедно в лъскава, многоезична какофония от звуци и трескави движения, осигурени от „Текниколор“ и „Панавижън“. Филмаджии от всички точки на земното кълбо долитаха на ята във френската Ривиера, понесли, под мишница кутии с мечти — рулони от целулоид на английски, френски, японски, унгарски и полски, които щяха да ги направят богати и известни за една нощ. Залата бе пълна с професионалисти и аматьори, ветерани и новобранци, изгряващи и залязващи — всички в надпревара за престижните награди. Награда от фестивала в Кан означаваше пари в банката, договор за разпространение, ако нямаше такъв, а ако имаше — по-добри условия в договора.

Всички хотели в Кан бяха претъпкани, хорският приток се разливаше по брега до Антиб, Болио, Сен Тропе и Ментон. Жителите на малките селища хълцаха от вълнение, докато известните личности пълнеха техните ресторанти и барове.

Всяка стая бе запазена преди месеци, но за Тоби Темпъл не беше проблем да получи големия апартамент в „Карлтон“. Тоби и Джил бяха добре дошли навсякъде. Светкавиците на журналистите бляскаха постоянно, образите им се разпращаха по целия свят. Златната Двойка, Кралят и Кралицата на Холивуд. Репортерите интервюираха Джил и я питаха за мнението й по всичко — от френските вина до африканската политика. Джоузефин Чински от Одеса, Тексас бе някъде много далече назад.

 

 

Филмът на Тоби не получи награда, но две вечери преди края на фестивала, журито обяви, че присъжда на Тоби Темпъл специалната награда за принос в областта на развлекателното.

С фракове и папионки, гостите изпълваха банкетната зала в хотел „Карлтън“. Джил седеше на канапето до Тоби. Забеляза, че той не се храни.

— Какво има, скъпи? — попита.

Тоби разтърси глава.

— Сигурно съм стоял доста на слънце днес. Малко ми се вие свят.

— Утре искам да си починеш — Джил бе уговорила за другата сутрин интервюта с Тоби за „Пари Мач“ и лондонския „Таймс“, обяд с група телевизионни репортери, последван от коктейл. Реши, че ще отмени по-маловажните неща.

На края на вечерята, кметът на Кан стана на крака и представи Тоби:

— Mesdames, messieurs, et invites distingues c’est un grand privilege de vous presenter un homme dont l’oeuvre a donne plaisir et bonheur au monde entier. J’ai l’honneur de lui presenter cette medaille speciale, un signe de notre affection et de notre appreciation.^[2]

Вдигна високо медала с лентата и се поклони към Тоби.

— Мосю Тоби Темпъл!

Избухна взрив от ентусиазирани аплодисменти, всички в залата станаха на крака и започнаха да ръкопляскат. Тоби седеше на стола неподвижен.

— Стани — прошепна Джил.

Тоби се изправи бавно, пребледнял. Олюля се за миг, усмихна се и тръгна към микрофона. По средата на пътя се препъна и се свлече на пода в безсъзнание.

 

 

Тоби Темпъл бе откаран в Париж с френски военен транспортен самолет и бе настанен в американската болница, където го подложиха на интензивен режим. Най-известните френски специалисти спешно бяха повикани. Джил седеше и чакаше в отделна стая на болницата. В продължение на трийсет и шест часа тя отказа да яде и пие, както и да отговаря на телефонните обаждания, които прииждаха в болницата от всички краища на света.

Седеше сама, загледана в стените. Нито виждаше, нито чуваше трескавата дейност около себе си. Умът и бе насочен към едно единствено нещо: Тоби трябваше да се оправи. Той бе нейното слънце, а когато слънцето залезе, сянката умира. Тя нямаше да позволи това.

 

 

Беше пет часът сутринта, когато доктор Дюкло, ръководител на екипа, влезе в стаята на Джил, която тя бе избрала в непосредствена близост до Тоби.

— Госпожо Темпъл, страхувам се, че няма смисъл да се опитвам да смекча удара. Съпругът ви преживя масивен инсулт. По всяка вероятност той никога повече няма да може да ходи и да говори.