Сидни Шелдън
Непознат в огледалото (16)

14

На 14 август 1952 беше тринайсетият рожден ден на Джоузефин Чински. Мери Лу Кениън, която бе родена на същия ден я покани на парти. Майка й не разреши да отиде. „Това са порочни хора — предупреди я тя. — По-добре е да си стоиш в къщи и да изучаваш Библията.“

Обаче Джоузефин нямаше намерение да остава у дома. Приятелите й не бяха порочни. Надяваше се някак да успее да убеди майка си. Когато тя излезе, Джоузефин взе петте долара, спечелени от гледане на деца, и тръгна към центъра, откъдето купи чудесен бял бански костюм. После се отправи към къщата на Мери Лу. Имаше чувството, че ще бъде прекрасен.

Мери Лу Кениън живееше в най-хубавото от именията на Петролните хора. Къщата й бе пълна с антики, безценни гоблени и красиви картини. По цялата площ имаше вили за гости, конюшни, тенис корт, частна писта за самолети и два басейна — огромен, за семейство Кениън и гостите, и по-малък, за персонала.

Мери Лу имаше по-голям брат, Дейвид, когото Джоузефин бе зървала няколко пъти. Тя не бе срещала по-красиво момче в живота си. Изглеждаше около два метра висок, с широки футболистки рамене и присмехулни сиви очи. Като полузащитник на сборния отбор на Америка, бе получил стипендия „Родос“. Мери Лу имаше и по-голяма сестра, Бет, която бе починала, когато Джоузефин беше още малка.

Оглеждаше се постоянно за Дейвид, но не можеше да го види никъде. Преди това той бе спирал да говори с нея няколко пъти, но тя винаги се изчервяваше и стоеше все едно си е глътнала езика.

Партито беше много успешно. Бяха четиринайсет момчета и момичета. Току-що бяха изяли огромна закуска от телешко печено, пиле, лютив сос, доматена салата и лимонада, поднесена на терасата от униформени прислужници и прислужнички. После Мери Лу и Джоузефин отвориха подаръците си, а всички стояха и ги обсъждаха.

Мери Лу каза:

— Хайде да поплуваме.

Всички се спуснаха към съблекалните от близката страна на басейна. Когато се облече в новия си бански, Джоузефин реши, че никога не е била толкова щастлива. Беше чудесен ден, прекаран с приятели. Тя бе една от тях и споделяше наравно с останалите цялата заобикаляща ги красота. В това нямаше нищо лошо. Искаше времето да спре и този ден никога да не свършва.

Джоузефин излезе на яркото слънце. Когато тръгна към басейна, усети как другите я наблюдават, момичетата с неприкрита завист, а момчетата с лукави, потайни погледи. През последните няколко месеца тялото й съзря невероятно бързо. Гърдите й опъваха банския, твърди и пълни, а бедрата напомняха за пищните, заоблени линии на жена. Джоузефин се хвърли в басейна при останалите.

— Хайде да играем на „Марко Поло“ — извика някой.

Джоузефин обичаше играта. С удоволствие, обикаляше из топлата вода със затворени очи. Трябваше да извика „Марко!“, а другите отговаряха „Поло!“. Хвърляше се към звука от гласовете им и преди да се разпръснат гледаше да докопа някого. Тогава той ставаше „онова“.

Започнаха да играят. Сиси Топинг беше „онова“. Тя се хвърли към момчето, което харесваше, Боб Джаксън, но не успя и пипна Джоузефин. Тя стисна здраво очи и се заслуша в унасящия шум на пръските.

— Марко! — извика.

Чу се хор: „Поло!“. Джоузефин се хвърли към най-близкия глас. Опипа наоколо. Нямаше никой.

— Марко! — извика отново.

Пак същия хор: „Поло!“. Джоузефин размаха ръце на сляпо, но хвана само въздух. За нея нямаше значение, че са по-бързи. Искаше тази игра да продължи вечно, а денят да се удължи до безкрайност.

Стоеше неподвижно и се опитваше да чуе плясък, хихикане или шепот. Тръгна да обикаля басейна с разперени ръце и докосна стъпалата. Изкачи се по-нависоко, за да заглуши звука от собствените си движения.

— Марко!

Нямаше отговор. Тя стоеше неподвижно.

— Марко!

Тишина. Все едно се намираше сама в някакъв топъл, влажен, изоставен свят. Те си правеха майтап с нея. Бяха решили да не отговарят. Джоузефин се усмихна и отвори очи.

Беше сама на стъпалата на басейна. Нещо я накара да погледне надолу. Дъното на белия и бански бе напоено с червено, а малка струйка кръв се стичаше между бедрата й. Всички останали стояха на перилата на басейна и я гледаха. Джоузефин вдигна очи, стресната.

— Аз… — спря, без да знае какво да каже.

Бързо се спусна по стъпалата във водата, за да прикрие срама си.

— Ние не го правим в басейна — каза Мери Лу.

— Поляците го правят — изхили се някой.

— Ей, я да си вземем по един душ.

— Аха. Чувствам се гадно.

— Кой иска да поплува в това?

Джоузефин отново затвори очи и чу как всички се отправят към банята, как я изоставят. Стоеше със затворени очи, здраво притиснала едно към друго бедрата си, за да спре срамното течение. Дотогава не бе имала цикъл. Беше напълно неочаквано. Ей сега щяха да се върнат, да й кажат, че всичко е било на шега, че са все още нейни приятели, че щастието им няма да свърши. Щяха да се върнат и да обяснят, че всичко е било игра. Може би вече бяха тук, готови да започнат пак. Със здраво стиснати очи тя прошепна:

— Марко — и ехото угасна в следобедния въздух.

Нямаше представа колко дълго стоя във водата със затворени очи.

„Ние не го правим в басейна.“ „Поляците го правят.“

Главата й започна жестоко да се надува. Почувства как се задъхва, а стомахът й започна изведнъж да се свива. Но Джоузефин знаеше, че требва да стои там със затворени очи. Докато те се върнат и кажат, че е било на шега.

Чу стъпки и шумолене над главата си. Изведнъж реши, че вече всичко е наред. Бяха се върнали. Отвори очи и погледна нагоре.

Дейвид, по-големият брат на Мери Лу, стоеше до басейна с хавлия в ръка.

— Извинявам се заради всички — каза с напрегнат глас. Подаде й хавлията — Ето. Излез и облечи това.

Но Джоузефин затвори очи и остана вътре, гипсирана. Искаше да умре, колкото може по-скоро.