Сидни Шелдън
Непознат в огледалото (10)

8

Тоби Темпъл се опита пет-шест пъти да стигне до Сам Уинтърс, но така и не успя да прескочи оная кучка, секретарката. Накрая се отказа. Обиколи безуспешно нощните клубове и студията. Следващата година вече работеше каквото падне, за да се издържа. Продаваше имоти, застраховки и козметика. Вън от това играеше в разни забутани барове, но така и не успя да влезе в някоя студия.

— Имаш грешен подход към нещата — каза му един приятел. — Накарай ги те да дойдат при теб.

— И как да стане това? — попита Тоби иронично.

— Запиши се в „Актърс Уест“.

— В театрално училище?

— Това не е само училище. Те изнасят представления и всички студии ги следят.

В „Актърс Уест“ се носеше дъх на професионализъм. Тоби го усети в мига, в който прекрачи вратата. На стената висяха портрети на випускниците на училището. Тоби разпозна доста известни имена. Русото момиче на рецепцията каза:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да. Аз съм Тоби Темпъл. Искам да се запиша.

— Имате ли някакъв опит като актьор?

— Всъщност, не — каза Тоби. — Но аз…

Тя поклати глава.

— Съжалявам, но госпожа Танър не изпитва хора без професионален опит.

Тоби я изгледа.

— Вие майтап ли си правите с мен?

— Не. Такива са нашите принципи. Тя никога…

— Нямам това предвид — каза Тоби. — Вие явно не знаете с кого говорите?

Русата го погледна и каза:

— Не.

Тоби бавно изпусна въздух.

— Боже, Леланд Хейуърд бе прав. Ако работиш в Англия, Холивуд дори не знае, че съществуваш — погледна я още веднъж и се усмихна. — Пошегувах се. Мислех, че ме познавате.

Служителката изглеждаше смутена. Очевидно не знаеше на кое да вярва.

— Значи сте работили професионално, така ли?

Тоби се засмя.

— Бих казал, да.

Блондинката извади формуляр.

— Какви роли сте играли и къде?

— Тук нищо — бързо отвърна Тоби. — През последните две години бях в Англия със собствен репертоар.

Момичето кимна.

— Добре. Отивам да кажа на госпожа Танър — след което изчезна в другата стая. След няколко минути се върна. — Госпожа Танър ще ви приеме. Успех.

Тоби намигна, пое дълбоко дъх и влезе в кабинета на госпожата.

Алис Танър беше тъмнокоса жена с привлекателно, аристократично лице. Изглеждаше в средата на трийсетте, около десет години по-възрастна от Тоби. Бе седнала зад бюрото, но това, което бе видно, загатваше страхотната й фигура. „Тук изглежда ще бъде чудно“ — реши той.

Тоби се усмихна победоносно и каза:

— Аз съм Тоби Темпъл.

Алис Танър се изправи и тръгна към него. Левият й крак бе стегнат в тежка метална протеза и тя накуцваше с тренираната въртелива походка на човек, живял дълго време по този начин.

„Полиомиелит“ — каза си Тоби. Не знаеше дали да говори за това или не.

— Значи искате да влезете в нашия курс?

— Много — отвърна Тоби.

— Мога ли да попитам защо?

Гласът му звучеше искрено.

— Защото навсякъде хората говорят за вашето училище, госпожо Танър, и за великолепните ви пиеси. Обзалагам се, че не подозирате каква репутация има това място.

Тя го изгледа за миг.

— Не подозирам, а знам. И затова внимавам да не допускам манкьори.

Тоби почувства как се изчервява, но веднага се усмихна детински и каза:

— Бас държа, че доста се навъртат наоколо.

— Не много, но ги има — съгласи се тя и погледната картичката в ръката си. — Тоби Темпъл.

— Възможно е да не сте чували името ми, — заобяснява той — защото през последните години аз…

— „…играх репертоара си в Англия.“

Той кимна.

— Точно така.

Алис Танър го изгледа и каза спокойно:

— Господин Темпъл, на американците не им е позволено да играят в английски театри. Британският актьорски синдикат „Справедливост“ не разрешава.

Тоби изведнъж почувства безтегловност в дъното на стомаха си.

— Трябваше първо да проверите и да спестите това неудобство и на двама ни. Съжалявам, но тук приемаме само професионални таланти — тя тръгна обратно към бюрото. — Изпитът приключи.

— Чакайте! — гласът му изплющя като камшик.

Тя се обърна с учудване. В този момент, Тоби изобщо не знаеше какво трябва да направи. Разбираше само, че цялото му бъдеще виси на косъм. Тази жена бе бариерата пред всичко, което желаеше, всичко, за което бе работил с пот на челото и той не биваше да й позволи да го спре.

— Талантът не се измерва с принципи, госпожо! Е, добре — не съм играл, но защо? Защото хора като вас не ми даваха възможност. Разбирате ли за какво говоря?

Това бе гласът на У. К. Фийлдс.^[1] Алис Танър отвори уста да го спре, но Тоби не я остави. Вече беше Джими Кагни,^[2] който я убеждаваше да даде шанс на горкото момче, после Джеймс Стюарт се съгласяваше с него, Кларк Гейбъл^[3] страстно обясняваше, че умира да работи с тоя момък, а Кари Грант добави, че това е момче-брилянт. Цяло съзведие холивудски величия присъстваше в стаята и всеки казваше неща, които Тоби Темпъл не бе чувал преди. Думите, шегите се сипеха от него в отчаяно опиянение. Беше човек, потънал в мрака на собственото си забвение, хванал се за словото като удавник за сламка и то единствено го крепеше на повърхността. Плувнал в пот, той препускаше из стаята, имитираше движенията и жестовете на всеки от персонажите, които играеше. Беше обезумял, изцяло вън от себе си, забравил къде се намира и какво върши докато не чу как Алис Танър казва:

— Стига! Стига!

Сълзи от смях се стичаха по лицето й.

— Стига! — повтори тя и си пое дъх.

Тоби бавно се върна на земята. Госпожа Танър извади кърпа и избърса очите си.

— Ти си луд — каза тя. — Знаеш ли?

Тоби я погледна, почувства как полека се изпълва с окриляваща гордост.

— Хареса ви, а?

Алис. Танър поклати глава и пое дълбоко дъх, за да овладее напиращия смях.

— Не… не чак толкова.

Той я изгледа, ядосан. Тя се смееше на него, а не с него. Беше се правил на глупак.

— Тогава защо се смяхте? — попита настоятелно.

Тя се усмихна и каза спокойно:

— Заради теб. Това беше най-безумното представление, което съм гледала някога. Някъде под всичките тези звезди има един младеж с голям талант. Не бива да имитираш другите. Ти си забавен по природа.

Тоби усети как гневът му се изпарява.

— Мисля, че един ден ще станеш наистина добър, ако си готов здраво да работиш върху себе си. Готов ли си?

Той й хвърли бавен, чаровен поглед и каза:

— Да запретваме тогава ръкавите и — на работа.

 

 

Джоузефин работеше много всяка неделна утрин, когато помагаше на майка си да чисти къщата. След обед Сиси и другите приятелки я взимаха да я водят на пикник.

Госпожа Чински гледаше как Джоузефин се отдалечава в дългата лимузина, пълна с деца на Петролните хора. Мислеше как някой ден нещо лошо ще се случи на момичето. „Не трябваше да я пускам сред тези хора. Те са деца на Дявола.“ Тя се чудеше дали и в Джоузефин има дявол. Щеше да пита преподобния Демиан. Той знае какво трябва да се направи.